Беър Грилс
Призрачен полет (36)

35.

— Нещо против да снимам? — обърна се Дейл към Йегер.

Йегер беше клекнал до водата и се занимаваше с вечерния си тоалет; пушката беше подпряна до него, за всеки случай.

Той плю във водата.

— Настоятелен си, не мога да ти го отрека. Водачът на експедицията си мие зъбите. Завладяващ материал.

— Не, сериозно. Трябва да заснема малко и такива неща. За фон. Просто да покажа как върви живота сред… — Той махна с ръка към реката и джунглата около тях. Сред всичко това.

Йегер сви рамене.

— Действай. Следва страхотно представление — сега ще измия вонящото си лице.

Дейл започна да снима опитите на Йегер да използва Рио де лос Диос като баня. Дори нагази в реката и приклекна, за да получи ракурс отдолу, като почти натика камерата в гърлото му.

Което накара Йегер да се надява някой петметров кайман да захапе Дейл за топките, но нямаше такъв късмет.

Освен Алонзо, който, естествено, искаше направо да тръгнат на лов за лошите, вотът бе единодушен. Всички избраха третата възможност — да продължат експедицията според плана. Йегер трябваше да изясни нещата с Карсън, но един кратък разговор по сателитния телефон се оказа достатъчен.

Карсън много бързо и много ясно изрази приоритетите си — нищо не биваше да попречи на експедицията. Още от самото начало всички знаеха и разбираха какво ги чака. Всички до един бяха подписали заявление, че доброволно се излагат на опасности. Петимата изчезнали бяха точно такива — изчезнали, докато не се докаже друго.

Карсън трябваше да се погрижи за глобален телевизионен спектакъл на стойност двайсет милиона долара и бъдещето на „Уайлд Дог Медия“, както и на „Ендюро Адвенчърс“, до голяма степен зависеше от успеха на шоуто. А за да има успех, Йегер трябваше да стигне с екипа си до катастрофиралия самолет, да разкрие тайната му и при възможност да го извади от джунглата.

Ако някой пострадаше или умреше в хода на всичко това, нещастието му щеше да остане в сянката на невероятното откритие — или поне Карсън твърдеше така. В края на краищата, напомни той на Йегер, това беше Последната голяма загадка на Втората световна война. Самолетът, който никога не е съществувал. Призрачният полет. Странно колко бързо бе присвоил изцяло фразите на архиваря Дженкинсън.

Карсън стигна дори дотам да го упрекне, че пречи на заснемането — което означаваше, че Дейл му се е обадил, за да се оплаче. Йегер го сряза той е шеф на експедицията на терен и в джунглата неговата дума е закон. Ако на Карсън не му харесва, да долети в Сера де лос Диос и да заеме мястото му.

След разговора с Карсън, Йегер проведе втори — с еърлендъра. На гигантския дирижабъл му трябваше повече време да долети от Великобритания, но сега се движеше към точката на орбитата си високо над тях. Йегер познаваше пилота Стив Макбрайд от времето, когато пътищата им се бяха срещнали в армията. Той беше добър и надежден човек, на когото можеше да се разчита.

Йегер имаше и друга причина да се доверява абсолютно на екипажа на дирижабъла. Преди да замине от Лондон, той бе сключил сделка с Карсън — щом не можеше да вземе Раф със себе си на земята, искаше той да бъде очите му в небето. Карсън бе капитулирал и едрият маор бе назначен за оперативен офицер на въздушния кораб.

Така че когато се обади, Раф го запозна с всички събития около експедицията като цяло. Още нямаше нищо ново от разследването на смъртта на Анди Смит, което не изненада Йегер. Новината за Саймън Дженкинсън обаче го шокира.

Някой беше проникнал с взлом в апартамента на архиваря в Лондон. Изчезнали три неща — досието за призрачния полет на JU-390, ай фонът, с който тайно бе снимал досието на Ханс Камлер, както и лаптопът му. Дженкинсън се уплашил от обира и едва не изпаднал в паника, когато отишъл в Националния архив.

Досието на Ханс Камлер било със сигнатура AVIA 54/1403. От Националния архив обаче заявили, че нямат данни за съществуването на такъв документ. А Дженкинсън го беше виждал с очите си и дори го бе снимал. Но след обира в апартамента му и прочистването на архива AVIA 54/1403 изчезнал безследно.

Сега призрачният полет си имаше призрачно досие.

Дженкинсън бил уплашен, но не побягнал, обясни Раф. Тъкмо обратното. Зарекъл се да възстанови снимките на всяка цена. За щастие, запазил техни копия в няколко онлайн системи и щял да ги свали веднага щом се сдобие с нов компютър.

Новините за Дженкинсън можеха да означават само едно — противникът им имаше властта и влиянието да направи така, че цяло досие на британското правителство да изчезне. Заключенията бяха много тревожни, но Йегер не можеше нищо да направи по въпроса от сърцето на Амазония.

Заръча на Раф да следи развитието на нещата и да го държи в течение всеки път, когато установяват връзка с дирижабъла.

След като приключи, Йегер прибра тоалетните си принадлежности в стегнат вързоп. Рано на следващата сутрин щяха да поемат по реката, а мястото в лодките беше ограничено. Дейл явно беше заснел достатъчно материал, защото изключи камерата си. Йегер обаче долови, че се бави, сякаш искаше да поговори с него.

— Вижте, знам, че много от това не ви допада — започна младежът. — Филмирането. И съжалявам за онзи инцидент. Беше наистина грубо от моя страна. Но съм си заложил тавата и мога да я изгубя, ако не заснема достатъчно материал.

Йегер не каза нищо. Не харесваше особено Дейл и неприязънта му се беше засилила след епизода с тайното снимане.

— Знаете ли, има една приказка в моята индустрия — продължи Дейл. — В телевизионната индустрия. На Хънтър С. Томпсън. Искате ли да я чуете?

Йегер метна пушката на рамо.

— Целият съм слух.

— „Телевизионният бизнес е жесток и плитък паричен окоп — поде операторът, — дълъг пластичен коридор, където крадци и сводници се разхождат свободно, а добрите хора мрат като кучета“. Може и да не е дума по дума, но… „Добрите хора мрат като кучета“. Това обобщава идеално индустрията.

Йегер го погледна.

— И в моя бизнес има подобна поговорка. „Потупването по гърба е само прелюдия към забиването на нож“. — Той замълча за момент. — Виж, не е задължително да те обичам, за да мога да работя с теб. Но не съм тук и за да те съсипвам. Стига да имаме няколко основни работещи правила, ще можем да се справим и без да се налага да се убиваме един друг.

— Какви правила?

— Разумни. Такива, към които с колегата ти да се придържате. Например, първо: не е нужно да искаш разрешението ми, за да снимаш. Снимай каквото си искаш и както си искаш. Но когато ти кажа да не го правиш, ще се подчиниш.

Дейл кимна.

— Става.

— Второ: ако някой друг от екипа те помоли да не снимаш, прави онова, което са те помолили. Може да се допиташ до мен, но на първо място трябва да уважаваш желанията им.

— Но това означава, че на практика всеки има право на вето — възрази Дейл.

— Не е вярно. Само аз имам. Това е моя експедиция, което означава, че ти и Крал сте в моя екип. Ако смятам, че може да ви се позволи да снимате, ще застана на ваша страна. Имате трудна и предизвикателна работа. Уважавам това и ще бъда честен арбитър.

Дейл сви рамене.

— Ами, добре. Май нямам особен избор.

— Нямаш — потвърди Йегер. — Трето правило: опиташ ли номера от тази сутрин да заснемеш нещо, което си обещал да не снимаш, камерата ти заминава в реката. Не се шегувам. Изгубих петима души. Затова не ме предизвиквай.

Дейл разкаяно разпери ръце.

— Както казах, съжалявам.

— Четвърто и последно правило. — Йегер изгледа продължително Дейл. — Не нарушавай правилата.

— Разбрано — кимна Дейл и замълча за момент. — Може би има нещо, което можете да направите. За да станат нещата по-лесни от наша гледна точка. Ако позволите да ви интервюирам, да кажем тук, край реката, ще можете да преразкажете всичко от днес — онова, което не ни бе позволено да заснемем.

Йегер се замисли.

— А ако не искам да отговарям на въпроси?

— Не е нужно да го правите. Но вие сте водачът на експедицията. И като такъв сте подходящият човек, който да говори.

Йегер сви рамене.

— Добре. Ще го направя. Но не забравяй — правилата са си правила.

Дейл се усмихна.

— Разбрах. Разбрах.

После извика Крал. Поставиха камерата на лека тринога, сложиха на Йегер микрофон. Крал започна да снима, а Дейл се зае с интервюто. Настани се до камерата и помоли Йегер да говори на него и да се опитва да не забелязва взиращия се в него обектив.

След това полека започна да придумва Йегер да разкаже за случилото се през последните четиресет и осем часа. С напредването на интервюто Йегер трябваше да признае, че Дейл е добър в работата си. Умееше да изкопчи информация, но по такъв начин, че оставаш с впечатлението, че просто си бъбриш с приятел в някоя кръчма.

Петнайсет минути след началото на интервюто Йегер почти беше забравил за камерата.

Почти.

— Беше очевидно, че двамата с Ирина Нарова се дебнехте като лъвове, готвещи се за битка — каза Дейл. — Защо тогава рискува всичко за нея с прекосяването на реката?

— Тя беше от екипа ми — отвърна Йегер. — Достатъчно по въпроса.

Но ти си влязъл в схватка с петметров кайман — не отстъпваше Дейл. — Едва не си изгубил живота си. Започнал си война за човек, който като че ли ти имаше зъб. Защо?

Йегер го изгледа.

— В моята професия има едно старо правило — никога да не говориш лошо за мъртвите. А сега нататък…

— Добре, нататък — съгласи се Дейл. — Да поговорим за онези стрелци. Имаш ли идея кои са те или каква с целта им?

— Нямам никаква представа кои са — отговори Йегер. — Толкова навътре в Сера де лос Диос не би трябвало да има никой друг, освен нас и индианците. Колкото до целта им, вероятно те също се опитват да открият местоположението на падналия самолет или може би искат да ни попречат да стигнем до него. Не намирам друго логично обяснение. Но това е само интуиция, нищо повече.

— Доста интересно предположение — че конкурентна група е тръгнала да търси мястото на катастрофата — подхвърли Дейл. — Подозренията ти имат ли някакво основание?

Преди Йегер да отговори, Крал издаде странен сърбащ звук. Йегер беше забелязал, че словакът има навика да си смуче зъбите.

Дейл се обърна и го скастри.

— Приятел, опитвам се да взема интервю. Съсредоточи се и стига си вдигал шум.

Крал го изгледа кръвнишки.

— Съсредоточен съм. Стоя зад проклетата камера и натискам проклетите копчета, ако не си забелязал.

Страхотно, помисли си Йегер. Бяха в самото начало, а двамата от снимачния екип вече бяха готови да се хванат за гърлата. Какво ли щяха да правят след седмици в джунглата?

Дейл се обърна към Йегер и завъртя очи, сякаш искаше да каже: „Виж само с какво трябва да се занимавам“.

Та за конкурентната група… питах за подозренията ти.

— Помисли само — отвърна Йегер. — Кой знае точното местоположение на самолета? Полковник Евандро. Аз. Алонзо. Ако някой иска да намери самолета, той ще трябва да ни следи. Или да принуди някого от нашия екип да се разприказва. Имахме си опашка, докато летяхме насам. Така че е вероятно да ни следят през цялото време.

Дейл се усмихна.

— Отлично. Приключих. — Даде знак на Крал. — Изключи камерата. Беше страхотно — каза той на Йегер. — Свърши чудесна работа.

Йегер взе пушката си.

— Няма да е зле да не ровите толкова в мръсотията. Но така или иначе е за предпочитане, отколкото да се промъквате и да снимате тайно.

— Съгласен. — Дейл замълча. — Между другото… нещо против да снимаме по нещо подобно всеки ден? Един вид видеодневник?

Йегер тръгна по пясъчната ивица към лагера.

— Може би, ако времето позволява… — Той сви рамене. — Да видим как ще тръгнат нещата.