Беър Грилс
Призрачен полет (42)

41.

Йегер се събули.

Беше някъде посред нощ. Отначало не беше сигурен какво го е събудило.

Когато сетивата му се настроиха за обстановката, долови спотаено, призрачно напрежение в лагера. И тогава с периферното си зрение видя как някаква сянка се отделя от тъмната джунгла. Почти в същия миг усети, че измежду дърветата излизат още десетки подобни фигури.

Видя как голите тела изплуват от мрака и се устремяват безшумно към лагера. Движеха се целенасочено, с вдигнати оръжия. Йегер посегна надолу и пръстите му докоснаха студената стомана на бойната пушка. Хвана я и я придърпа в хамака до себе си.

Видя, че единственият буден, освен него е Алонзо. Погледът му срещна очите на едрия афроамериканец и двамата се разбраха без думи. По някакъв начин стоящите на пост не си бяха свършили работата и индианците се промъкваха незабелязано в лагера им.

Противникът ги превъзхождаше многократно, в това нямаше спор. И Йегер беше сигурен, че в гората са скрити още много повече. Ясно беше също какви ще бъдат последиците, ако двамата с Алонзо открият огън. Щеше да настане истинска касапница, но благодарение на численото си превъзходство индианците в крайна сметка щяха да ги избият.

Принуди се да не стреля и даде знак на Алонзо да направи същото.

Секунди по-късно до него се материализираха три фигури. Безмълвни, облечени само с ленти от кора и украсени с пера и амулети от кости, вдигнали към главата на Йегер дървени тръби за изстрелване на стрелички. Бяха идеални за бой от близко разстояние и Йегер не се съмняваше, че са заредени със стрелички, намазани с кураре.

Останалите членове на експедицията бяха сръчкани, всички се събудиха и осъзнаха с ужас, че са пленници. Единствено Камиши го нямаше в хамака му. Бяха нагласили стражата така, че да се сменят по различно време, и Йегер реши, че Камиши е бил на пост, но не е успял да забележи нападателите.

Но защо е бил сам на пост? Уговорката беше през цялата нощ да има по двама на стража. Така или иначе, Камиши вероятно също бе пленник наред с останалите.

Йегер нямаше време да размишлява върху това повече. С жестове и груби гърлени команди, чието значение бе кристално ясно, му бе наредено да слезе от хамака. Докато двама индианци го държаха под прицел с тръбите, третият изтръгна пушката от ръцете му.

Накараха го да прибере хамака и пончото и да нарами раницата си. След това го бутнаха силно в гърба, с което недвусмислено му показаха какво се иска от него. Трябваше да върви, при това нямаше да има преобличане в мокрия комплект преди прехода, накъдето и да ги водеха.

Докато излизаше от лагера, видя водача на индианската група беше същият воин, който се бе появил на брега на реката. Йегер и хората му бяха принудени да се подредят в колона и ги подкараха към очакващия ги мрак.

Докато Йегер минаваше покрай водача, погледите им се срещнаха. Йегер се взираше в напълно пусти очи — безизразни, тъмни, неразгадаеми.

Като очите на ягуар.

На ловуващ ягуар.

Йегер се изравни с Хиро Камиши. Ветеранът от Токуша Сакусен Гун, японските елитни части, не посмя да го погледне в очите. Знаеше, че е подвел целия екип и това може би щеше да има фатални последици.

— Много съжалявам — промърмори той и поклати засрамено глава. — Беше втората ми смяна, затворих очи само за миг и…

— Всички сме уморени — прошепна в отговор Йегер. — Не се обвинявай. Но къде беше другият, който трябваше да е на пост?

Камиши го погледна за миг.

— Трябваше да те събудя, но те оставих да спиш. Реших, че съм достатъчно силен да изкарам смяната сам. И резултатът е това — Камиши посочи похитителите им. — Не изпълних дълга си на воин. Гордостта ми посрами моето наследство на бушидо.

— Виж, те взеха някои от подаръците ни — напомни му Йегер. — Което доказва, че не са против приятелски контакт. И може би дори го търсят. А ако не беше ти, сигурно никога нямаше да се свържем с тях. Не е нужно да се срамуваш, приятелю. Трябваш ми силен…

Думите му бяха прекъснати от болезнен удар в главата. Един от индианците го беше забелязал, че разговаря с Камиши, и го бе наградил с удар със сопа. Явно от тях не се очакваше да разговарят, а да вървят.

Докато се отдалечаваха от лагера, от сенките излязоха още индианци. По някакъв необясним начин те успяваха да останат невидими дори отблизо — или поне докато не решат да се покажат.

Йегер беше добре запознат с техниките за камуфлаж на елитните части. Беше прекарал в джунглата дни наред в наблюдение, оставайки почти невидим за минаващите покрай него. Но индианците не използваха камуфлаж — а нещо далеч по-дълбоко и трудно за разбиране. По някакъв начин те използваха сила, някаква неуловима енергия и умения, за да станат едно с джунглата.

В една свръхсекретна школа на САС Йегер беше инструктиран от човек, прекарал години сред най-затънтените племена на света. Целта на обучението беше да се научиш как да се движиш и биеш в подобна среда така умело, както го правят местните. Но никой не си правеше илюзии, че наистина е овладял тези умения.

Начинът, по който племената можеха да използват тази сила, беше невероятен. И въпреки положението, в което се намираха. Йегер гледаше като омагьосан как действаха индианците. Движеха се безшумно и без да стъпят нито веднъж накриво, дори в пълен мрак. За разлика от тях повечето от неговата група — опитни, елитни войни — се препъваха слепешката в корените или се блъскаха в дървета.

Йегер знаеше, че най-добрият — и понякога единствен — шанс за измъкване е веднага след залавянето. Тогава пленниците все още имаха енергията и духа да се опитат да се освободят, а похитителите бяха най-малко готови и екипирани да се справят със заловените. Като цяло похитителите са войни, а не стражи — а разликата е голяма. Въпреки това Йегер изобщо не се съмняваше какво ще се случи, ако някой от тях се опиташе да побегне — само миг по-късно щеше да бъде надупчен с отровни стрелички.

И все пак, докато вървеше, Йегер мълчаливо броеше крачките си. В едната си ръка държеше компаса, чиято слаба светлина едва се виждаше в мрака, а с другата прехвърляше камъчетата от джоб в джоб.

Много важно беше да следи къде се намират, защото това можеше да им даде възможност да се измъкнат.