Беър Грилс
Призрачен полет (32)

31.

Йегер се измъкна на брега.

Свлече се на колене — подгизнал, изтощен, с пламнали ръце и крака, задъхан. Случаен наблюдател би го взел по-скоро за овалян в кал полуудавен плъх, отколкото за човешко същество — не че Йегер очакваше наоколо да има наблюдатели.

Часове наред беше кръстосвал Рио де лос Диос в търсене на Ирина Нарова. Оглеждаше бреговете на реката, търсеше навсякъде и я викаше по име, но така и не откри никаква следа нито от нея, нито от сала. А после попадна на онова, от което се страхуваше най-много — раницата си и надутия чувал, все още вързани заедно, но разкъсани от зъбите и ноктите на кайманите.

Опърпаните останки бяха заседнали в плитчините доста надолу по течението. На близката кална ивица Йегер откри изнервяща следа от жената, която така отчаяно се беше опитал да пази — небесносинята й лента за коса, сега мокра, скъсана и изцапана с кал.

Въпреки това продължи да претърсва бреговете, макар да се боеше, че усилията му са напразни. Вероятно Ирина е била изхвърлена от сала още когато мъртвото тяло на каймана го беше завлякло в тинята на дъното. Реката, бързеите и кайманите се бяха погрижили за останалото.

Самият той се беше борил близо минута с бързеите, но въпреки това времето не беше достатъчно, за да може реката да отнесе сала прекалено далеч. Ако още беше непокътнат, щеше да го види и да го настигне с плуване, после да го извлече на сушата.

И ако Ирина Нарова беше още на него, би могъл да я спаси.

Само че… Е, не му се искаше да мисли каква точно е била участта на Нарова, но нито за миг не се усъмни, че с нея е свършено. Тя беше мъртва — или се бе удавила в Рио де лос Диос, или бе разкъсана от лакомите черни каймани, а най-вероятно и двете заедно.

А той, Уил Йегер, не беше успял да направи нищо, за да я спаси.

Изправи се с мъка и тръгна със залитане по калния бряг. В този мрачен момент на шок обучените му рефлекси поеха контрол. Превключи напълно в режим на оцеляване — това бе всичко, което можеше да направи. Беше изгубил един човек — Нарова, — но останалите от експедицията още бяха някъде в джунглата. Осем души все още го чакаха на далечната пясъчна ивица и разчитаха на него.

Те нямаха координати, към които да вървят — не знаеха къде се намира катастрофиралият самолет. А без посока нямаше лесен начин да се измъкнат от този вид Изгубен свят. Йегер много добре знаеше, че излизането от такова затънтено и явно прокълнато място като Кордилера де лос Диос изискваше много планиране и подготовка.

За да има някакъв смисъл от загубата на Нарова, трябваше да стигне при останалите и да ги поведе към мястото на катастрофата, а за да го направи, трябваше да се добере до пясъчната ивица — макар че шансовете му за успех бързо се стопяваха.

Изпразни съдържанието на джобовете си и на джобовете на колана. След хаоса на прекосяването на реката нямаше представа дали нещо от екипировката му е оцеляло. Раницата бе безполезна разкъсана от кайманите и изпразнена, — но докато оглеждаше мизерното си имущество, Йегер започна да мърмори благодарности.

Най-важното нещо — компасът, набутан дълбоко в джоба на панталона със закопчан цип — още беше тук. Уредът сам по себе си можеше да му помогне да се добере до далечната си цел. Извади картата от левия си джоб. Беше мокра и окъсана, но още можеше да се използва.

Разполагаше с карта и компас — все пак някакво начало.

Провери ножа на гърдите си. Още си беше на мястото — плътно в канията, същият, който му бе дал Раф — онзи, който беше използвал по предназначение в епичната битка на плажа на Фернао, битката, в която убиха малкия Мо.

Толкова много смърт, а сега и още една — Ирина Нарова.

Беше готов да даде всичко на света, само и само Раф да беше до него. Ако големият маор бе тук, Нарова сигурно щеше да е още жива. Нямаше гаранции, разбира се, но Раф щеше да му помогне с каймана и един от тях вероятно щеше да се измъкне невредим от първата атака и да опази сала и скъпоценния му товар.

Но Йегер беше сам. Ирина Нарова я нямаше и той трябваше да приеме суровата действителност. Нямаше избор. Не можеше да спре.

Продължи с проверката на инвентара. Разполагаше две пълни бутилки вода в колана си, макар че филтърът беше изчезнал. Имаше малко храна, въжето, с което бе спуснал Нарова и себе си от дърветата, както и две дузини патрони за пушката.

Изхвърли патроните. Бяха безполезен товар без оръжието.

Сред другите неща, които откри при проверката, беше и медальонът на пилота на C-130. Девизът на нощите сталкери проблесна на слънцето: „Смъртта дебне в мрака“. И още как — смъртта с окървавени зъби и нокти наистина се бе спотайвала в тъмните води на Рио де лос Диос.

И ги беше открила. Или поне беше открила Нарова.

Но това изобщо не беше по вина на пилота, разбира се.

Пилотът ги беше изкарал от самолета на точното място. Не им беше направил гаден номер. Последвалата катастрофа изобщо не беше по негова вина. Медальонът отиде при другото мизерно имущество на Йегер — дълбоко в джоба му. Той си напомни, че надеждата държи хората живи.

Последното нещо, върху което се замисли, беше и най-трудното — ножът на Ирина Нарова.

След като беше срязал въжетата с него, Йегер го бе затъкнал в колана си. Тогава постъпката му се стори правилна насред хаоса и като се има предвид, че Нарова бе извън строя след ухапването на паяка. Сега ножът беше единственото, което го свързваше с нея.

Държа го дълго в ръцете си. Погледът му проследи името, гравирано върху стоманената дръжка. Знаеше всичко за историята на оръжието, тъй като я беше проучвал заради ножа на дядо си.

През пролетта след блицкрига на Хитлер от 1940 г. — светкавичната война, принудила съюзническите сили да се оттеглят от Франция — Уинстън Чърчил наредил създаването на специална част, която да извършва терористични атаки и кланета в редиците на врага. Специални доброволци били обучавани да водят война по много небритански начин — бързо и мръсно, без никакви задръжки.

В строго секретната школа за поразии и убийства им показвали как да причиняват болка, да осакатяват, раняват и убиват с лекота. Инструктори им били легендарните Уилям Феърбеърн и Ерик Сайкс, с прозвище Бил, които през годините усъвършенствали уменията да убиваш тихо, лице в лице.

Сайкс и Феърбеърн поръчали на „Уилкинсън Суорд“ изработването на боен нож за специалните доброволци на Чърчил. Той имал петнайсетсантиметрово острие, тежка дръжка за добро захващане, остри като бръснач ръбове и тънък профил, пригоден за наръгване.

Ножовете излизали от лондонската производствена линия на „Уилкинсън Суорд“ и на дръжката на всеки били гравирани думите „Боен нож Феърбеърн-Сайкс“. Феърбеърн и Сайкс учили доброволците, че няма по-смъртоносно оръжие от това при ръкопашен бой и че най-важното му качество е, че „никога не остава без муниции“.

Йегер така и не видя Нарова да използва ножа, когато е разгневена. Но фактът, че беше избрала точно него — същото оръжие, което бе използвал и дядо му, — по някакъв начин го беше привлякъл към нея, макар че така и не му се удаде възможност да я попита откъде се е сдобила с него и какво точно означаваше той за нея.

Запита се как ли се е озовал у нея. Рускиня, ветеран от Спецназ, въоръжена с нож на британски командос. И какъв беше онзи неин коментар — „Много добър за убиване на германци“? През войната всеки британски командос и войник от САС е получавал по един такъв нож и несъмнено оръжието е отнело живота на доста нацисти.

Но това е било преди много десетилетия, в една друга епоха.

Йегер затъкна ножа в колана си.

За момент се запита дали не е сгрешил с настояването си Нарова да дойде с него. Ако я беше послушал и я беше оставил, тя най-вероятно още щеше да е жива. В кръвта му обаче беше никога да не изоставя човек — а и колко дълго би издържала тя?

Не. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е постъпил правилно. По единствения възможен начин. Тя така или иначе щеше да загине. Ако я беше оставил, щеше да умира по-дълго и мъчително. И сама.

Йегер пропъди мислите за Нарова от съзнанието си.

Направи преценка. Очакваше го сериозно изпитание — двайсет и повече километра през гъстата джунгла, само с два литра чиста вода. Човек може да издържи без храна много дни, но не и без вода. Трябваше да се ограничава много строго. По една глътка на час; девет глътки от бутилка, най-много осемнайсет часа вървене.

Погледна часовника си.

До падането на нощта оставаха само два часа. Ако искаше да стигне до пясъчната ивица навреме, най-вероятно щеше да му се наложи да върви през нощните часове, което беше крайно нежелателно в джунглата. Нощта под гъстия зелен балдахин бе абсолютно непрогледна.

Освен ръцете си и ножа не разполагаше с нищо, с което да се защитава. Ако се натъкнеше на сериозна неприятност, единствената му възможност бе да бяга. Имаше едно предимство — вече нямаше да носи Нарова и тежестта й нямаше да го забавя.

Екипировката му беше съвсем оскъдна, което означаваше, че може да се движи бързо. Реши, че в общи линии разполага със сносна вероятност да успее. Но въпреки това предстоящият преход го изпълваше с ужас.

Изправи се, постави компаса в длан и се ориентира. Набеляза си едно паднало дърво, което лежеше повече или по-малко на юг посоката, в която трябваше да се движи. Прибра компаса, наведе се, събра десет камъчета и ги пъхна в джоба си. На всеки десет крачки щеше да мести по едно камъче в другия си джоб. Когато преместеше всички, щеше да е изминал сто крачки.

От дълъг опит знаеше, че трябва да направи седемдесет крачки с левия крак, за да измине сто метра, ако теренът е равен и няма товар. С пълна раница, оръжие и боеприпаси му трябваха осемдесет крачки. А когато изкачваше стръмен наклон, крачките ставаха сто.

Прехвърлянето на камъчетата беше проста система, която му беше вършила работа безброй пъти при тежки преходи по труден терен. И местенето им от джоб в джоб щеше да държи ума му фокусиран и зает.

Направи едно последно нещо, преди да потегли — взе химикалка и отбеляза сегашното си местоположение. До него написа: „Последно известно местоположение на Ирина Н.“.

Така, ако му се удадеше възможност, можеше да се върне тук и да потърси методично останките й с повече хора и време. Поне щяха да имат какво да върнат на близките й — не че Йегер имаше представа кои и къде са те.

Накрая потегли — вървеше и броеше.

Навлезе навътре в гората, като прехвърляше камъче от единия джоб в другия на всеки десет крачки. След един час дойде време за бърза глътка вода и сверяване по картата.

Отбеляза позицията си — два километра на юг покрай реката, ориентира се и продължи нататък. На теория би могъл да измине целия път до пясъчната ивица през джунглата, като само брои и се ориентира. Дали щеше да успее само с два литра вода и без оръжие, беше съвсем друг въпрос.

Докато здрачът на джунглата поглъщаше самотната фигура на Йегер, той продължаваше да усеща онези загадъчни очи да го наблюдават от сенките.

Продължи през тъмната мрачна гора, лявата му ръка стискаше камъчетата в джоба, а устните му се движеха беззвучно и отброяваха крачките.