Беър Грилс
Призрачен полет (25)

24.

През омарата забеляза някакво по-светло, жълтеникавозелено петно насред тъмнозеленото море, простиращо се до хоризонта. Млада растителност. Би трябвало да е по-податлива и гъвкава, бе по-малко вероятно клоните да се счупят и да оставят назъбени остри краища като върхове на копия.

Поне така се надяваше.

Погледна висотомера — същия, отбил удара с нож, за който се беше страхувал, че ще го изкорми.

Още сто и петдесет метра.

Избута надолу двата метални лоста, за да освободи раницата. Тежкият товар полетя надолу и увисна на десетметрово въже под него.

Докато джунглата се приближаваше, Йегер натисна копчето на ръчния си джипиес. Преди гората да го погълне, той включи устройството, за да отбележи точното им местоположение — може и да нямаше шанс да го направи по-късно.

През последните няколко секунди преди сблъсъка се съсредоточи в управляването на парашута, за да го насочи към по-светлото петно.

Растителността връхлиташе нагоре към него. Йегер дръпна рязко и двете въздушни спирачки, за да забави максимално падането си и да се провре през зеленината.

Секунда по-късно видя как тежката трийсет и пет килограма раница се стоварва върху най-горните клони, пречупва ги и изчезва от поглед.

Йегер вдигна крака, сви колене и прибра ръце пред гърдите и лицето си. Миг по-късно кубинките и коленете му проникнаха през растителността след раницата. Остри клонки шибнаха задника и раменете му, след което пропадна в полумрака под тях.

Блъсна се в няколко по-дебели клона, изпъшка от болка и пропадна още малко, преди парашутът да се закачи в балдахина. Рязкото спиране изкара въздуха от дробовете му. Мъчеше се да си поеме дъх сред кипящата маса от листа и счупени клонки. Но докато се люлееше напред-назад като махало, Йегер благославяше съдбата си.

Не беше ранен и бе съвсем жив.

Отгоре се чу нов трясък. Миг по-късно до него се появи Нарова и също се залюля силно напред-назад.

Постепенно обстановката около тях утихна.

Ослепителни слънчеви лъчи проникваха през дупките, които бяха пробили в зеления балдахин. В прашния въздух танцуваха слънчеви зайчета.

Цареше тишина, сякаш всяко живо същество в джунглата бе затаило дъх, шокирано от двете чужди създания, появили се неканени и неочаквани в техния свят.

Люлеенето се забави.

— Добре ли си? — извика Йегер на Нарова.

След всичко, през което бяха минали, въпросът прозвуча направо нелепо.

Тя сви рамене.

— Жива съм. Явно и ти. Можеше да е и по-зле.

„Колко по-зле?“ — искаше да попита Йегер, но премълча. Макар че английският на Нарова беше добър, руският й акцент си оставаше силен и тя говореше някак странно безизразно.

Той погледна нагоре към небето, в което бяха пропадали. Опита да се усмихне подкупващо.

— За момент си помислих, че се опитваш да ме убиеш. С ножа.

Тя го изгледа.

— Ако исках да те убия, щях да съм го направила.

Йегер реши да пусне покрай ушите си подигравката.

— Опитвах се да стабилизирам и двама ни. Нещо се закачи при скачането и освободи оръжието ми. Почти бях успял, а ти сряза ремъците. Определено проява на недоверие.

— Може би. — Нарова се втренчи в него. Лицето й бе като маска. — Но се провали. — Тя извърна поглед. — Ако не се бях освободила, сега и двамата щяхме да сме мъртви.

Йегер нямаше какво да отговори. Загърчи се в ремъците си, като се мъчеше да огледа терена под тях.

— Пък и защо ми е да те убивам? — продължи Нарова. — Трябва да се научиш да се доверяваш на екипа си. — Тя вдигна очи нагоре към зеленината. — А сега въпросът е как ще слезем оттук? Не сме тренирали такива неща в Спецназ.

— Но сте тренирали как да се освободиш от партньора си във въздуха? — подхвърли Йегер. — Работата с ножа определено си я биваше.

— Никога не съм се обучавала и за подобно нещо. Но нямаше друга възможност. — Тя замълча за момент. — „Всичко, по всяко време, навсякъде — на всяка цена“. Девизът на Спецназ.

Преди Йегер да успее да измисли подходящ отговор, отгоре се чу силен трясък, почти като експлозия. Тежък клон прелетя край тях и падна на земята. Миг по-късно Нарова пропадна още надолу — част от парашута й се беше скъсала от опъна.

Тя погледна към Йегер.

— Е, имаш ли някаква идея как да слезем? Освен падането? Или трябва да се измъквам сама и този път?

Той поклати раздразнено глава. Господи, тази жена беше вбесяваща. Но след въздушното изпълнение с ножа започваше да се съмнява, че тя е убиецът на Смити. Както сама бе казала, по време на падането тя имаше идеалната възможност да му види сметката.

Реши, че няма смисъл да я предизвиква.

— Може и да има начин да се измъкнем от положението. — Той посочи оплетените в клоните парашути. — Но първо ще ми трябва ножът ти.

Самият той имаше нож у себе си — същия, който Раф му беше дал в Биоко. Сега той имаше особено значение за него — това бе ножът, с който бе спасил живота на приятеля си. Носеше го в кания, завързана диагонално на гърдите. Искаше обаче да види дали Нарова ще му даде ножа, с който едва не го беше изкормила.

Тя изобщо не се поколеба.

— Ножът ми? Само не го изпускай. Стар приятел е.

Посегна към дългия нож, откопча го, хвана го за острието и го метна през късото разстояние помежду им.

— Дръж извика, докато острието проблясваше в сенките.

Ножът, който улови Йегер, му се стори странно познат. Завъртя го в ръцете си. Тънкият осемнайсетсантиметров стилет отрази слънчевата светлина. Нямаше никакво съмнение — беше същият като онзи в сандъка на дядо му Тед.

Когато Йегер навърши шестнайсет, дядо Тед му беше позволил да извади ножа от канията, докато двамата доволно пафкаха от лулата му. Сега сладкият аромат достигна до Йегер заедно с името на ножа, гравирано върху дръжката.

Йегер повъртя ножа на Нарова и я погледна с уважение.

— Браво. Боен нож „Феърбеърн-Сайкс“. Модел от Втората световна война, ако не се лъжа.

— Точно така. — Нарова сви рамене. — Много добър за убиване на германци, както са доказали вашите САС по онова време.

Йегер я изгледа.

— Да не мислиш, че ще убиваме германци? На тази мисия?

Отговорът на Нарова — рязък и дързък — повтори мрачните думи на чичо му Джо и бе казан на отличен немски, поне според него.

— Derm heute gehört uns Deutschland. Und morgen die gance Welt. Днес Германия ни принадлежи. Утре целият свят ще бъде наш.

— Знаеш ли, малко вероятно е някой от тях да е останал жив. — В гласа на Йегер се прокрадна малко сарказъм. — На онзи самолет. След седемдесет години насред Амазония… бих казал, че е невъзможно.

Нарова го изгледа кръвнишки.

— Да не мислиш, че не го знам? Господин водач на експедицията, я по-добре направете нещо полезно и ни извадете от кашата, в която ни забъркахте.