Беър Грилс
Призрачен полет (49)

48.

Далеч зад тях селото на амахуака бе притихнало и пусто. Само една самотна фигура стоеше на откритото пространство в центъра му.

Мъжът погледна към утринното небе и се премести на място, където нямаше никакви дървета и никой не можеше да го чуе. Извади от джоба си сателитен телефон, постави го на един пън, клекна в храстите и зачака.

Телефонът изпиука веднъж, втори, трети път — беше засякъл достатъчно сателити. Човекът натисна копчето за бързо набиране и една-единствена цифра.

Телефонът иззвъня два пъти, след което от другата страна отговориха.

— Сив вълк. Слушам.

На лицето на Крал се появи тънка усмивка.

— Тук Бял вълк. Седмина потеглиха с двайсетина индианци на юг, към водопада. След това ще продължат на запад към целта по маршрут, известен единствено на местните. Преди нямах възможност да се обадя, но успях да ги подхлъзна. Можете да действате.

— Разбрано.

— Мога да потвърдя, че това е самолетът на оберстгрупенфюрер Камлер. Съдържанието му е повече или по-малко непокътнато. Поне колкото може да се очаква след седемдесет години.

— Разбрано.

— Имам точните координати на самолета. — Пауза. — Извършихте ли третото плащане.

— Вече разполагаме с координатите. Разузнавателният ни дрон го намери.

— Добре. — По лицето на Крал премина раздразнение. — Тези, които получих аз, са: 964864.

— 964864. Съвпадат.

— А третото плащане?

— Ще бъде в цюрихската ви сметка, както се договорихме. Похарчете парите бързо, господин Бял вълк. Човек никога не знае какво може да му донесе утрешният ден.

— Wir sind die Zukunft — прошепна Крал.

— Wir sind die Zukunft — потвърди гласът.

Крал прекъсна връзката.

 

 

Човекът от другата страна свали слушалката и я остави да стои дълго опряна до врата му.

Погледна снимката в рамка на бюрото си. На нея имаше мъж на средна възраст в сив костюм на тънки райета. Лицето му бе хищно, с орлов нос, очите гледаха надменно и в същото време дръзко, погледът говореше за неограничена власт и влияние — нещо, което му придаваше небрежна увереност в собствените му способности, които щяха да се запазят до дълбока старост.

— Най-сетне — прошепна Сив вълк. — Wir sind die Zukunft.

Отново вдигна слушалката до ухото си и натисна 0.

— Ана? Свържи ме със Сив вълк шест. Да, веднага, ако обичаш.

Изчака няколко секунди, след което чу глас.

— Сив вълк шест.

— Имам координатите — съобщи той. — Съвпадат. Елиминирайте всички. Не бива да остане нито един оцелял. Включително Бял вълк.

— Разбрано — потвърди гласът.

— Действайте чисто и от разстояние. Използвайте безпилотния самолет. Искам да бъде опровержимо. Разполагате с проследяващо устройство. Използвайте го. Следете и системите им за комуникация. Намерете ги. Унищожете всички.

— Разбрано, сър. Но ще имаме проблеми с проследяването им под короните на дърветата.

— Тогава направете каквото трябва. Пуснете псетата си. В никакъв случай не бива да доближават самолета.

— Разбрано, сър.

Мъжът прекъсна връзката. След кратък размисъл се наведе напред и чукна клавиш на лаптопа си, за да го събуди. Написа кратък имейл.

Скъпи Ферди, Adlerflug Vier е открит. Скоро ще бъде прибран и оправен. Операцията по почистване е в ход. Дядо Борман щеше да се гордее с нас.

Wir sind die Zukunft.

ХК

Изпрати съобщението, облегна се назад в стола си и сплете пръсти зад тила. На стената зад гърба му имаше снимка в рамка, на която се виждаше по-млада версия на самия него, облечена в униформата на американски полковник.

 

 

Водени от воините амахуака, Йегер и хората му стигнаха два пъти по-бързо до Дяволския водопад. Излязоха на брега на Рио де лос Диос само на около километър надолу по течението от мястото, където бяха оставили екипировката си.

Пурувехуа им даде знак да спрат под дърветата в края на гората, където във въздуха се носеше постоянен облак от водни пръски. Посочи към реката — пред тях имаше дълбока клисура с отвесни стени, изсечена от буйната вода през безбройните хилядолетия. Трябваше да вика, за да го чуват през оглушителния рев на Рио де лос Диос, която прехвърляше ръба на пропастта и падаше към долината на триста метра под тях.

— Натам има мост до първия остров — каза той. — От него продължаваме с въже. Две прехвърляния до двата следващи евигуа, острова, и ще стигнем до отсрещния бряг. Там започва пътека, изсечена много отдавна от предците ни в скалата на водопада. След час или по-малко би трябвало да сме долу.

— А колко път има до самолета? — попита Йегер.

— Един ден, с темпото на амахуака. — Пурувехуа сви рамене. — А с темпото на белите, не повече от ден и половина.

Йегер пристъпи до пропастта и затърси с очи моста. Известно време не можа да го види, толкова добре беше замаскиран. Накрая се наложи Пурувехуа да му покаже.

— Там. — Индианецът посочи надолу към малко, паянтово на вид съоръжение. — Пихама, въже от лиани, с такива се катерим по дърветата. От него стават и чудесни речни мостове. Покрит е с листа на дървото гуи’ва, от чиято дървесина изработваме стрелите си. Така е почти невидим.

Йегер и хората му нарамиха раниците и последваха индианците надолу по скалата към началото на прехвърлянето. Пред тях имаше смахнат, опасен на вид въжен мост, минаващ над първата бездна. Мостът свършваше на скалист остров, първия от трите, кацнали на самия ръб на водопада.

Тук ревът на водата не позволяваше да разговарят. Йегер последва Пурувехуа и бе първият от екипа, който стъпи на несигурното съоръжение. Сграбчи въжените парапети от двете страни и се застави да пристъпва напред от напречно въже до напречно въже — те бяха разположени на една крачка едно от друго.

За момент направи грешката да погледне надолу.

На шейсет метра под краката му кафявите гневни води на Рио де лос Диос се носеха яростно, преди да се превърнат в кипнала бяла пяна и да полетят в пропастта. Йегер реши, че е най-добре да гледа напред. Забил поглед в раменете на Пурувехуа, той заповяда на краката си да се затътрят напред.

Приближаваше средата на моста, следван от повечето си хора, когато го долови.

Без никакво предупреждение невъзможно гладка ракета раздра с оглушителен вой мъглата над тях. Тя се понесе към средата на въжения мост и миг по-късно се заби в Рио де лос Диос далеч долу, и експлодира, вдигайки огромен стълб пяна.

Йегер се взираше като хипнотизиран към белия стълб, който се издигаше нагоре; трясъкът от експлозията тътнеше в ушите му и отекваше напред-назад в пропастта.

Всичко приключи за по-малко от секунда. Мостът се люлееше бясно, а хората се бяха вкопчили в него, облещени от ужас. Йегер бе виждал достатъчно удари с „Хелфайър“, за да разпознае пронизителния, измъчен писък на ракетата — но за първи път самият той играеше ролята на мишена.

— „Хелфайър“! — изкрещя Йегер. — „Хелфайър“! Връщайте се! Обратно на брега! Под дърветата!

В странния, но характерен начин, по който времето сякаш забавяше хода си по време на битка на живот и смърт, Йегер имаше чувството, че всяка секунда се точи столетие. Умът му обработи хиляда и една мисли, докато буташе фигурите пред себе си, за да стигнат до прикритието на джунглата.

Толкова навътре в Амазония — намираха се в западния край на щата Акре, в окръг Асис Бразил, на самата граница с Перу — ракетата можеше да е изстреляна единствено от самолет, летящ някъде над тях. При това безпилотен самолет, защото единствено дрон имаше обхвата и възможността да кръжи над джунглата достатъчно дълго, за да ги открие.

Йегер знаеше колко време е нужно на един „Предатор“ — най-често използваните военни дронове по света — за презареждане и повторно засичане на целта. Самото изстрелване на ракетата разклащаше силно дрона и прекъсваше видеовръзката между безпилотния самолет и оператора.

Нужни бяха около шейсет секунди за стабилизиране и възстановяване на връзката.

Следващата „Хелфайър“ — а повечето „Предатор“ носеха най-много три — щеше да бъде готова за изстрелване всеки момент. В зависимост от височината на полета — най-вероятно седем хиляди и шестстотин метра — ракетата щеше да достигне земята за не повече от осемнайсет секунди и това бе максималното време, с което разполагаха.

Първата ракета не успя да се взриви, когато удари моста и преряза едно въже с лекотата, с която нагорещен нож минава през масло.

Но втория път можеха и да не извадят такъв късмет.

Последната фигура — най-големият син на вожда — мина тежко покрай него и Йегер го бутна назад към брега. Самият Йегер също пое обратно към защитата на джунглата. Затича се, кубинките му драскаха по въжетата, а гората се приближаваше с всяка крачка.

— Скрийте се под дърветата! — изкрещя той. — Под дърветата!

Зеленият балдахин нямаше да ги защити от ракетния удар. Бяха безсилни срещу него. Но самолетът не можеше да ги види през гъстата растителност и нямаше да засече мишена.

Йегер продължи да тича. Беше последният, останал на моста.

И тогава дойде вторият удар.

Йегер усети попадението миг преди писъкът да раздере ушите му — ракетата летеше с Max-1.3, по-бързо от скоростта на звука. Тя експлодира в самата среда на въжения мост и структурата се разпадна в огнено кълбо. Навсякъде около него профучаваха остри шрапнели.

Миг по-късно Йегер усети как пада.

С последни сили той се обърна, сграбчи парапетите на въжения мост, уви ръце около тях и се приготви за сблъсъка. В продължение на около секунда неговата половина на моста падаше отвесно, преди краят, който още бе закрепен за ръба на пропастта, да понесе устремно остатъците към отвесната скала.

Йегер стегна максимално всичките си мускули, тялото му се превърна в парче стомана.

Удари се в стената и сблъсъкът раздра кожата на ръцете му, а главата му отскочи напред.

Челото му се блъсна с ужасна сила в скалата.

В мозъка на Йегер избухнаха ослепителни звезди и миг по-късно светът потъна в мрак.