Беър Грилс
Призрачен полет (5)

4.

— Господин Йегер!

Викът го изтръгна от мрачните му мисли.

— Господин Уилям Йегер. Да, помня ви, страхливец такъв. И както виждате, държа момчето. — Масивна ръка посегна надолу и вдигна малкия Мо за косата, докато малкият не остана да се крепи на пръсти на пясъка. — Остава му една минута живот. Една минута! Бели копелета, излезте веднага! Иначе момчето ще получи куршум между очите!

Йегер погледна Раф. Едрият маор поклати настоятелно глава.

— Друже, наясно си с играта — прошепна той. — Излезем ли, обричаме всички. Себе си, цялото село и малкия Мо също.

Йегер безмълвно погледна отново към фигурите на плажа. Раф беше прав, но гледката на хлапето, танцуващо на пръсти в хватката на едрия командир, беше като удар в главата. Тя събуди един отдавна погребан спомен — за далечен планински склон и разрязано с нож парче плат…

Усети силна ръка да го задържа.

— Спокойно, приятел, спокойно — прошепна Раф. — Сериозно говоря. Покажем ли се, с всички ни е свършено.

— Минутата изтече! — изкрещя командирът. — Излезте! Веднага!

Йегер чу рязкото метално изщракване на затвор. Командирът вдигна пистолета си и притисна дулото в слепоочието на малкия Мо.

— Броя от десет — каза. — И после стрелям, британски копелета! Бъдете сигурни!

Командирът беше обърнат с лице към дюните и осветяваше с фенера си туфите трева с надеждата да забележи Раф и Йегер.

— Десет, девет, осем…

На притъмнелия плаж се разнесе нов глас — детски викове през броенето на командира.

— Сър! Сър! Моля ви! Моля!

— Седем, шест, пет… да, момче, моли се на белия си приятел да те спаси… Три…

Йегер почувства как едрият маор го приковава в калта, докато умът му се стрелкаше с ужас между далечните спомени — към свирепата атака на тъмния, покрит с гора планински склон; към кръвта върху първия сняг. Към момента, когато животът му се пръсна… Към настоящето — към малкия Мо.

— Две! Едно! Край!

Командирът дръпна спусъка.

Яркият проблясък разцепи плажа на резки светли и тъмни петна. Командирът пусна косата на момчето и остави мъничкото тяло да се свлече на земята.

Йегер обърна мъчително глава и я притисна в корените. Ако Раф не го държеше, щеше да изскочи от скривалището с ножа и заострената пръчка, готов да убива.

И щеше да умре.

И изобщо нямаше да му пука.

Командирът излая серия заповеди. Облечените в камуфлажни униформи фигури се пръснаха във всички посоки — някои обратно към селото, други към двата края на плажа. Един войник спря на самия край на тресавището.

— Е, значи продължаваме играта — обяви командирът, който непрестанно се оглеждаше във всички посоки. — Ще доведем следващото дете. Аз съм търпелив човек. Разполагам с цялото време на света. С радост ще застрелям всичките ви ученици до последния, господин Йегер, ако се налага. Излезте. Или наистина сте жалък бял страхливец, за какъвто съм ви смятал винаги! Докажете, че греша.

Раф се раздвижи. Запълзя безшумно напред, като се плъзгаше по корем през калта като гигантска призрачна змия. Спря за момент и погледна през рамо.

— Да ти се умира в блясъка на славата? — прошепна той.

Йегер кимна мрачно.

— Скорост. Агресивност…

— Изненада — довърши мантрата Раф.

Йегер се плъзна напред по прокараната от Раф пътека. Докато пълзеше, той се възхити на способността на едрия маор да се движи, да ловува безмълвно, като животно — като роден хищник. През годините Раф го беше научил на много от тези умения — пълната вяра и съсредоточаване, които са ти необходими, за да издебнеш и да убиеш жертвата си.

Но въпреки това Раф си остана майсторът най-добрият, съществувал някога.

Той се отдели от тресавището като безформена сянка, точно когато на плажа извеждаха второ злощастно дете. Командирът започна да го рита в корема, а войниците се хилеха на жестокия спектакъл.

Точно този момент издебна Раф. Обгърнат от мрака, той се промъкна към войника, застанал най-близо до тресавището. С бързо движение запуши устата му с желязна душеща хватка, като дръпна брадичката му нагоре и настрани. В същия миг дясната му ръка замахна свирепо и заби острието на ножа в гърлото, прерязвайки артерията и трахеята.

Няколко секунди Раф продължи да държи стража, докато животът го напускаше и кръвта пълнеше белите му дробове. После тихо положи тялото на пясъка. Миг по-късно беше обратно в тресавището, стиснал в окървавените си ръце автомата на убития.

Той клекна и разшири тесния отвор за Йегер.

— Хайде! — изсъска. — Да вървим!

Йегер долови движението с периферното си зрение. Някаква фигура се бе материализирала от нищото и вдигаше автомата си право към Раф.

Йегер хвърли ножа си.

Движението бе инстинктивно. Острието профуча в сумрака и се заби дълбоко в корема на мъжа.

Той изкрещя.

Натисна конвулсивно спусъка, но куршумите полетяха безразборно в мрака. Докато ехото от стрелбата заглъхваше, Йегер се изправи и се затича напред, вдигнал заострената пръчка.

Беше разпознал стрелеца.

Скочи и заби копието в гърдите му. Усети как острието минава между ребрата и разкъсва мускули и сухожилия. Натисна с цялата си сила. Когато грабна автомата на противника си, вече го беше приковал към пясъка — копието го беше пронизало през гърдите, за да излезе през рамото.

Майор Моджо, доскорошният мъчител на Йегер, пищеше и се гърчеше като заклано прасе — но нямаше да отиде никъде, това поне беше сигурно.

С плавно движение Йегер вдигна автомата, свали предпазителя и откри огън. Трасиращите куршуми раздраха спусналия се мрак.

Целеше се в тялото. Стрелбата в главата беше чудесна за стрелбището, но в истински бой винаги стреляш в корема. Той е най-голямата мишена, а и малцина оцеляваха след рана в стомаха.

Насочи оръжието към плажа, търсейки командира. Видя как хлапето успя да се отскубне и побягна към прикритието на близката палмова горичка. Командирът се обърна и също си плю на петите. Йегер откри огън и видя как трасиращите куршуми разкъсват ходилата и се забиват в тялото му.

Усети как страхът и колебанието преминаха през противниците, когато водачът им падна, като крещеше от ужас и се гърчеше в предсмъртна агония.

Войниците приличаха на обезглавена змия.

Сега беше моментът.

— Презареждане! — извика Йегер, докато вземаше пълен пълнител от джоба на бившия си тъмничар. — Давай! Давай! Давай!

Раф не се нуждаеше от подканяне.

За миг той скочи на крака и се втурна напред с боен вик, а Йегер го прикриваше. Видя как първият от противниците се пречупва и хуква при вида на носещия се към тях черен, страховит грамаден маор.

Раф измина трийсет метра, отпусна се на коляно и откри прицелен огън.

— Давааааай! — извика на Йегер.

Той се изправи с насочен напред автомат — целият му гняв, неукротимата ярост сега бяха съсредоточени в битката. Спринтира напред; единствено очите и оголените зъби блестяха сред калта и мръсотията от тресавището, докато се носеше през плажа, а от дулото на автомата му бълваше огън.

Секунди по-късно и последните войници на президента Чамбара не издържаха и побягнаха. Раф и Йегер ги подгониха през палмовата горичка с точни откоси, докато не остана нито един противник.

Секунди по-късно над притъмнелия плаж отново се спусна тишина, нарушавана единствено от стоновете на умиращите и ранените.

Без да губят нито миг, двамата намериха кануто на старейшината и го забутаха към прибоя. Голямата, издълбана от цял ствол лодка беше тромава на суша и трябваше да напрегнат всичките си сили, за да я вкарат във водата. Тъкмо щяха да я бутнат навътре, когато Йегер даде знак на Раф да изчака.

Той излезе обратно на брега и отиде при една фигура, прикована на пропития с кръв пясък. Измъкна копието си, метна ранения на рамене и го помъкна към морето, после хвърли изпадналия в несвяст тъмничар в лодката.

— Промяна на плана! — извика той на Раф, докато бутаха лодката навътре. — Моджо идва с нас. Освен това тръгваме на югоизток. Хората на Чамбара ще решат, че сме се насочили на север, към Камерун или Нигерия. И през ум няма да им мине, че сме поели в обратна посока, към тяхната територия.

Раф скочи в кануто и протегна ръка да помогне на Йегер.

— Защо ни е да се връщаме в този кошмар?

— Тръгваме към континента. Разстоянието е два пъти по-голямо, но няма се сетят. А и територията вече не е на Чамбара, нали така? Ще се свържем с превратаджиите и ще се пробваме с тях.

Раф се ухили.

— Ка мате, ка мате! Ка ора, ка ора! Да тръгваме, по дяволите!

Йегер поде припяването. Загребаха навътре и бързо се стопиха в проблясващото под лунните лъчи море.