Беър Грилс
Призрачен полет (53)

52.

— Да го свалим! — подкани Йегер.

Думите му бяха заглушени от гръмовен пукот, когато главният клон, който държеше Дейл, се прекърши. Операторът полетя надолу — парашутът му беше раздран — и миг по-късно цопна във водата.

— Издърпайте го! — извика Йегер. — Изкарайте го!

Навсякъде около Дейл черните сенки се стрелкаха насам-натам, точно под повърхността. Беше достатъчно само едно ухапване и пускане на кръв, и пиранята щеше да усети, че Дейл е плячка и да прати сигнал през водата към останалите: елате да ядем, елате да ядем.

Алонзо и Камиши бяха най-близо и се хвърлиха първи.

Още докато скачаха, Дейл нададе уплашен вик.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! Извадете ме! Извадете ме!

С едно-две загребвания Алонзо и Камиши сграбчиха Дейл за ремъците и го помъкнаха към брега. Очите му бяха облещени от ужас — и болка. Двамата изкараха крещящия оператор на сушата.

Йегер се наведе да го огледа. Беше ухапан на няколко места. И пребледнял като платно, най-вече от шока. Йегер не можеше да го вини — още няколко секунди забавяне и щеше да бъде наръфан до смърт. Помоли Летисия Сантос да извади медицинския си комплект от раницата, а Алонзо и Камиши докладваха за собствените си поражения.

— Леле! Проклетата дивотия ме ухапа по задника! — оплака се Алонзо. — Що за риба прави такива неща?

Джо Джеймс поглади огромната си брада.

— Пиранята, пич. Повече не стъпвай във водата. Вече познават вкуса ти. Ще те надушат, че идваш.

Камиши вдигна поглед от раната на бедрото си.

— Интересно ми е дали тази риба е толкова вкусна, колкото аз съм бил вкусен за нея. Той погледна Йегер. — Бих искал да хвана една и да я изям, за предпочитане със сос уасаби.

Йегер не се сдържа и се усмихна. Въпреки всичко екипът му не беше разколебан. Въпреки че ги преследваха безпилотни самолети и пирани, духът си оставаше висок.

Време беше да се захванат със следващата задача.

— Нарова, Джеймс, да приготвим лодката.

Тримата разопаковаха каяка, надуха го и го пуснаха във водата. Сложиха няколко камъка за баласт и добавиха сгънатите парашути за обем. Накрая Нарова хвърли вътре раниците и оръжието си и се качи на борда.

Канеше се да потегли в посоката, където Рио де лос Диос се вмъкваше в гъстата джунгла, но спря и се обърна към Йегер. Погледът й се спря върху вързания на врата му шал — шала на Летисия.

— Трябва ми нещо, в което да увия проследяващото устройство — каза тя. — За да го предпазя от удари. То е чупливо и му трябва нещо меко. — Протегна ръка за шала. — Това е безполезно украшение, но ще свърши идеална работа.

Йегер поклати глава.

— Боя се, че не мога да го дам. Летисия заяви, че е талисман за късмет. „Изгубиш ли шала ми, скъпи, ще ни сполетят нещастия“, това бяха думите й. Каза го на португалски, така че сигурно не си я разбрала.

Нарова се намръщи. После се нацупи като дете.

Йегер се ободри. Дразнеше я, влизаше под кожата й, а това май бе единственият начин да започне да разплита загадката Ирина Нарова.

Толкова много неща у нея не се връзваха — странната й привързаност към ножа от Втората световна война, отличното владеене на немски, сякаш енциклопедичните й познания за всичко, свързано с нацистите, изгарящата й омраза към наследството на Хитлер, както и пълната й на пръв поглед емоционална неграмотност и липса на съпричастие към другите. Йегер бе твърдо решен по един или друг начин да разбере какво задвижва Ирина Нарова. И към какво се стреми тя.

Без изобщо да се сбогува, рускинята се обърна намусено и потопи греблото в гъмжащите от пирани води.

След като се отдалечи достатъчно и течението подхвана каяка. Нарова се насочи към брега. Слезе от лодката, извади от джоба си фалшивия „медальон“ на нощните сталкери, включи проследяващото устройство и залепи двете половини с изолирбанд. Сложи „медальона“ в затваряща се найлонова торбичка, която напъха в едно от товарните отделения на каяка, и понечи да бутне лодката в реката.

За момент се поколеба.

Очите й блеснаха — озари я внезапна идея. Порови в раницата си и извади един от малките телефони за еднократна употреба, които държеше в „торбата за спешни случаи“. Носеше няколко като последно възможно средство за връзка, ако й се наложеше да бяга.

Включи телефона и го напъха в найлоновата торбичка при проследяващото устройство. Съмняваше се, че в радиус от хиляда километра има телефонна кула. Но може би това нямаше значение. Може би самото търсене на сигнал от устройството беше достатъчно, за да бъде засечено и проследено.

Прибра торбичката и оттласна каяка от брега.

Течението го пое и секунди по-късно лодката се понесе надолу. С тройно защитения си корпус, шест надуваеми камери и надуваем и възглавници каякът нямаше да потъне, независимо на какво се натъкнеше. Можеше да се преобърне, да се надупчи на камъни и пак щеше да продължи, което означаваше, че проследяващото устройство все така ще подава сигнала си.

Нарами раницата, взе оръжието и тръгна обратно към групата, като внимаваше да стои по-далеч от водата и под прикритието на джунглата.

Десет минути по-късно беше отново при Йегер.

— Готово — обяви тя. — Оттук Рио де лос Диос завива на север. Нашият маршрут е на юг. Сигналът от проследяващото устройство би трябвало да обърка враговете ни.

Йегер я погледна.

— Които и да са те.

— Да, които и да са те — повтори Нарова и замълча за момент. — Добавих и един последен щрих от себе си. Мобилен телефон. Доколкото знам, могат да бъдат проследени дори ако не хващат сигнал.

Йегер се усмихна.

— Добър щрих. Да се надяваме.

 

 

— Сив вълк, тук Сив вълк шест — монотонно изрече глас. — Сив вълк, тук Сив вълк шест.

Говорещият се беше навел над същата радиостанция като миналия път, в същата палатка в маскировъчен цвят в края на същата неравна, готова за използване писта. От всички страни я заобикаляше джунгла, подредени в редица черни хеликоптери без означения чакаха покрай пистата, а в далечината се издигаха мрачни планини.

— Сив вълк шест, тук Сив вълк — отговори глас.

— Сър, изгубихме ги за цял час. Проследяващото устройство замлъкна. — Говорещият погледна лаптопа пред себе си. На екрана се виждаше карта на Сера де лос Диос с различни икони по нея. — Появиха се отново в подножието на Дяволския водопад и продължават по реката в джунглата.

— Което означава?

— Успели са да се спуснат по водопада. Движат се по вода, вероятно с лодка, но са се насочили на север. Самолетът се намира повече или по-малко право на юг от позицията им.

— Което означава?

Говорещият сви рамене.

— Сър, движат се в погрешна посока. Нямам представа защо. Насочих един „Предатор“ към позицията им и веднага щом получа картина, ще ви я пратя. Ако са те, ще ги довършим.

— Какво искате да кажете с това „ако са те“? Кой друг би могъл да бъде?

— Сър, в този участък от реката няма никой друг. Щом получим картина, ще сме напълно сигурни и ще унищожим целта.

— Крайно време беше. А сега ми пратете снимки от последния удар. Онзи на моста.

Сър. Говорещият затрака на лаптопа и на екрана се появиха няколко образа.

Безпилотният самолет беше заснел ракетните атаки. Първата ракета бе улучила моста. Картината се разпадна на пиксели, после пак се стабилизира и за миг камерата улови лицето на самотната фигура, останала на моста.

— Върнете — нареди гласът. — Спрете на кадъра с човека. Да видим с кого си имаме работа.

— Сър. — Сив вълк шест изпълни заповедта, спря записа и увеличи образа.

— Вземете няколко кадъра напред и назад от този. — Гласът бе станал по-твърд и настоятелен. — Изпратете ми ги по кодирана линия. Веднага, моля.

— Веднага — отзова се радистът.

— И още нещо, Сив вълк шест. Бих искал следващото ви съобщение да гласи „мисията е изпълнена“. Разбрахте ли? Не обичам да чакам и да бъда многократно разочарован.

— Разбрано, сър. Следващия път „Предатор“ няма да пропусне.

— И не забравяйте. Онзи самолет никога не е летял. Дори не е съществувал. Ще заличите всички следи от него. Разбира се, след като приберем онова, което търсим.

— Разбрано, сър.

Връзката беше прекъсната.

Човекът от другата страна — с позивна „Сив вълк“ — се облегна назад в стола си и се умисли. Погледна снимката на бюрото. Приликата между него и мъжа на средна възраст в сивия раиран костюм, с арогантните, уверени, излъчващи абсолютна власт очи, бе поразителна.

Не беше трудно да се приемат за баща и син.

— Оказаха се много трудни за убиване промърмори той, сякаш говореше на мъжа от снимката.

В пощенската му кутия се появи съобщение. Сив вълк шест му бе пратил криптирания имейл. Щракна върху прикачения файл и на екрана се появи лицето на Уил Йегер, обърнато нагоре към небето.

Мъжът се загледа продължително в зърнестото изображение. Лицето му потъмня.

— Той е — промърмори. — Трябва да е той.

Избра частен имейл адрес и започна да пише трескаво съобщението.

Ферди.

Нещо ме тревожи. Пращам ти снимки. Лицето на една от мишените в района на Adlerflug Vier. Изглежда ми неприятно познато. Боя се, че това е Уилям Йегер.

Каза, че е бил ударен от твоите хора извън Лондон. Каза, че си го оставил жив, „за да се измъчва от загубата на семейството си“. Напълно подкрепям отмъщението. Herr Kamerade. Но за такива като Йегер отмъщението отдавна е закъсняло.

А сега се оказва, че той е в Амазония и търси самолета ни. Да се надяваме, че не е продължил делото на дядо си.

Както знаеш, Йегер старши ни причини безброй неприятности.

Опитът ме е научил да не вярвам на съвпадения. Изпращам ти снимките.

Wir sind die Zukunft.

ХК

Натисна бутона за изпращане.

Погледът му се върна към изображението на екрана. Очите му сякаш се фокусираха навътре мрачни и замислени, мастиленочерни, изсмукващи цялата енергия… и живот.