Елинор Катън
Светилата (8)

Сатурн във Везни

В която Джоузеф Причард излага конспиративна теория, Джордж Шепард отправя внимателно обмислено предложение и Харалд Нилсен се съгласява, макар и без желание, да отиде при Ах Кю.

В този момент разказваческата роля беше отнета от Балфор — превозвачът отбеляза предаването на щафетата, като запали нова пура, доля си в чашата и отправи настойчиво призива:

— Поправете ме, ако греша, момчета!

Думите му бяха насочени към двама души: към Джоузеф Причард, тъмнокосия мъж вляво от Муди, чиято спотаена напрегнатост в мълчанието, както скоро установи гостът, се равняваше на спотаената напрегнатост на бавния му говор, и към друг от присъстващите, на когото още не сме имали повод да се спрем. Този втори персонаж беше хванал щека за билярд, когато Муди спря на прага на пушалнята, а сега Балфор го посочи гордо с пурата и го представи като Харалд Нилсен, роден в Кристиания и пристигнал тук от Бат, ненадминат майстор на покера и първокласен стрелец, при което Нилсен веднага пристъпи напред и за да дообрисува портрета си, добави, че не се разделя със своя пълнещ се предно мускет енфилд, най-добрия мускет на Британската империя и единственото огнестрелно оръжие, което благоволявал да докосне. Двамината приеха съвсем буквално призива на Балфор и веднага взеха думата, Нилсен от суета, тъй като не можеше да търпи да е главен герой в разказа, без сам да излезе на сцената, а Причард поради стремежа си към по-голяма точност.

Затова сега ще оставим Томас Балфор на брега да се взира в дъжда с ръце в джобовете и ще насочим погледа си двеста метра на север, към тържището на Гибсъновия вълнолом, където една небоядисана врата водеше към кантора, на която пишеше „Нилсен и Сие, търговец комисионер“.

И за да не нарушим хармонията на въртящите се сфери на времето, ще подновим разказа си точно в същия миг, в който Балфор го прекъсна — в Хокитика, събота, двайсет и седми януари, пет минути преди един на обяд.

Φ

В събота по обяд Харалд Нилсен обикновено можеше да бъде намерен в кабинета си, приведен над купчина договори, поръчки и квитанции, нетърпеливо да пребърква джобчетата на жилетката през има-няма десетина минути, за да извади сребърния часовник, който щеше да го освободи да отиде на обяд. Търговецът обядваше всеки ден в един и същи час в „Нонпарей“ и проповядваше на всеослушание тази рутина, тъй като сляпо вярваше в лечебните свойства на мазния сос, тестените изделия и бирата — обичаше да говори с назидателен тон и често изтъкваше собствения си пример пред останалите, не толкова напредничави хора. Изпитваше неимоверно удоволствие от споровете, особено ако са в сферата на хипотетичното и абстрактното, и с радост извеждаше абсурдни теории от тесния, но неизменен кръг на своите вкусове. Тази склонност се окуражаваше пламенно от приятелите му, които го смятаха за ведър и забавен, и се приемаше с презрение от противниците му, които го намираха за самомнителен и надут, ала гласовете на вторите като цяло не стигаха до търговеца и той не правеше усилия да нададе ухо за тях.

В Хокитика Харалд Нилсен беше известен с изтънчения си вкус. Тази събота беше облечен с дълъг до коленете фрак с обшити с коприна ревери в антрацитен цвят, тъмночервена жилетка, сива папийонка и кашмирен панталон на едва забележимо райе. Копринената му шапка, която беше закачена зад бюрото, беше в същия антрацитен цвят като фрака, а под нея беше подпрян бастун със сребърен връх и извита ръкохватка. И за да довърши цялостното въздействие на този костюм (той възприемаше дрехите си едва ли не като театрален костюм, който трябва да привлече вниманието на околните), търговецът пушеше лула, дебела кратунка с изгризан мундщук, въпреки че привързаността му към този инструмент се дължеше не толкова на насладата от порочния навик, колкото на възможността, която лулата му предоставяше, да поддържа образа си. Често я стискаше между зъбите си незапалена и говореше с крайчеца на устата като комик, подхвърлящ реплика настрани, и това сравнение го ласкаеше, понеже, ако Нилсен беше суетен за впечатлението, което правеше, то това беше, защото знаеше, че го създава майсторски. Днес обаче махагоновата чашка беше топла и той раздразнено предъвкваше мундщука. Беше минал обичайният му час за обяд, но търговецът не мислеше за стомаха си, нито за румената прислужница в „Нонпарей“, която го наричаше „Хари“ и му пазеше най-хубавите крайчета от пая. Взираше се намръщено в един пожълтял лист на бюрото си и не беше сам.

Накрая извади лулата от устата си, вдигна поглед към мъжа, който седеше срещу него, и рече тихо:

— Не съм извършил нищо лошо. Не съм престъпил закона.

Нилсен говореше с едва доловим норвежки акцент, трийсетте години, прекарани в Бат, го бяха превърнали в истински британец по отношение на езика.

— Чия е ползата? — извика Джоузеф Причард. — Ето това ще се запита съдията. А ти си спечелил немалко от смъртта на онзи нещастник.

— От продажбата на имуществото му! С което се захванах, след като него го бяха заровили!

— И да са го били заровили, още не е бил изстинал, дето се вика.

— Кросби Уелс е умрял от преливане — заяви Нилсен. — Всичко изглеждаше нормално, нямаше никаква причина смъртта му да се разследва. Той беше пияница, живееше сам и когато получих документите, смятах, че имуществото му възлиза на съвсем дребна сума. Изобщо не съм подозирал за златото!

— Твърдиш, че просто си извадил късмет с тази сделка.

— Твърдя, че не съм извършил нищо незаконно.

— Но някой друг го е направил — отвърна Причард. — Все някой стои зад тази работа. Кой е знаел за златото? Кой е чакал Кросби Уелс да се озове два метра под земята и после бързо и тихомълком продаде земята му, без да се обяви търг? Кой придвижи книжата? Кой е подхвърлил моя лауданум под одъра му?

— Подхвърлил ли?

— Да, подхвърлен е нарочно. Мога да се закълна. Не съм му продавал и драм. Познавам клиентите си, Харалд. Не съм продавал и драм на Кросби Уелс.

— И защо се притесняваш тогава? Нали можеш да го докажеш? Извади регистъра си, рецептите…

— Трябва да мислим не само за нашата роля в този пъклен замисъл, а за цялото — отговори аптекарят, който, щом се разпалеше, не повишаваше глас, а заговаряше по-тихо. — В един кюп сме. Ако проследим нишката назад, ще открием и кой стои в дъното. Всичко е свързано.

— Тоест ти смяташ, че е било предварително планирано?

Причард сви рамене.

— Ако питаш мен, е убийство.

— Умишлено убийство — поправи го Нилсен.

— Каква е разликата?

— Разликата е в тежестта на обвинението. Ако убийството е умишлено, ще ни осъдят не само за престъплението, а и за намерението да го извършим. Само че Кросби, както много добре знаеш, е умрял от естествена смърт.

— Така се твърди — рече Причард. — Но ти вярваш ли на лекаря? Или си готов да грабнеш лопата и сам да изровиш тялото?

— Пфу, противно!

— Чуй какво ще ти кажа: в гроба няма да намериш само един труп.

— Престани!

— Емъри Стейнс — продължи непреклонно аптекарят. — Какво, по дяволите, е станало с него, ако не е бил убит? Да не мислиш, че се е изпарил във въздуха?

— Не, разбира се.

— Уелс е мъртъв, Стейнс е изчезнал. И то само в разстояние на няколко часа. Два дни по-късно Уелс е вече заровен, а нима има по-добро място да скриеш труп от чужд гроб?

Джоузеф Причард винаги търсеше скритите подбуди, спотайващата се под повърхността истина — конспирациите го опияняваха. Той изграждаше убежденията си така, както другите градяха зависимости — убежденията бяха неговият опиат, — и подхранваше вярата си с пламенната страст на новопокръстен. Тази екстатична крайност се пренасяше и в размишленията върху собствената му личност. Щом нещо обезпокоеше подземните води на съзнанието му, аптекарят се гмуркаше вътре, стремеше се да навлезе по-дълбоко, риташе силно, целенасочено, сякаш искаше да достигне до богатите на ценни залежи глъбини на своите мрачни фантазии или пък да се удави.

— Това са необосновани предположения — възрази Нилсен.

— Погребани са заедно — заяви Причард и се облегна тежко. — Залагам живота си.

— Какво значение има какво предполагаш и какво залагаш? — избухна търговецът. — Нали не си ги убил ти? Никого не си убил. Друг да му мисли.

— Но някой определено иска да извърти нещата така, че да изглежда, все едно съм ги убил аз. И същият този някой те прави на глупак и те праща за зелен хайвер!

— Това е така само на пръв поглед.

— Съдебните заседатели едва ли ще си губят времето за втори!

— Стига — въздъхна уморено Нилсен. — Нали не смяташ наистина…

— Че ще се стигне до съд ли? Не бъди глупак. Емъри Стейнс е кралската особа на Хокитика. Колкото и странно да звучи. Хора, които не могат да посочат губернатора сред група пияници, познават Стейнс по име. Няма никакво съмнение, че ще има разследване. Дори и да беше паднал по стълбите и да си беше счупил врата пред десетина свидетели, пак щеше да има разследване. Нужно е само една нишка да го свърже с Кросби Уелс — най-вероятно тялото му, когато го намерят, — и ще стигнат до теб. Ти си съучастник. Ще те изправят в съда. И тогава какво ще кажеш в своя защита?

— Че аз, че ние не сме заговорничели…

Но той не довърши, не виждаше смисъл да продължава.

Причард не наруши мълчанието. Взираше се напрегнато в домакина и чакаше. Накрая търговецът отново отвори уста и се помъчи да обобщи спокойно и делово:

— Не бива да крием нищо. Трябва сами да отидем да съобщим…

— И да рискуваме да ни обвинят? — Гласът на аптекаря се беше снишил почти до шепот. — Та ние не знаем кой друг е набъркан! Ако Стейнс е убит — виж, дори и да не вярваш на останалото, не може да не признаеш колко е странно съвпадението, че той изчезна точно в този момент. Ако е бил убит — нека да приемем, че е така, — значи го е направил някой в града.

Нилсен се опита да си придаде високомерен вид и с патос поде:

— Няма да седя и да чакам с примка на врата…

— Не ти предлагам да седим и да чакаме.

Надменността на търговеца постихна.

— А какво?

Причард се усмихна.

— Каза „с примка на врата“. Да последваме въжето!

— Към банкера ли?

— Чарли Фрост? Може би.

Нилсен поклати глава недоверчиво.

— Чарли не е измамник. И той се изненада, когато се появи златото.

— Не е толкова трудно да се престориш на изненадан. А онзи, който купи земята? Клинч от „Скарата“? Явно някой му е подсказал.

Търговецът пак поклати глава.

— Не вярвам.

— Помъчи се да повярваш.

— Освен това — рече намръщено Нилсен — Клинч няма да вземе и пени, след като вдовицата предяви иск. Ето за нея трябва да помислиш.

Аптекарят обаче нямаше никакво мнение за вдовицата, затова повтори:

— Клинч няма да вземе и пени… Може и да е така в случая с Кросби Уелс, но като помисли човек… Стейнс дава под наем „Скарата“ на Клинч, нали така?

— Какво намекваш?

— Че никой не съжалява, когато кредиторът му умре.

Нилсен пламна.

— Клинч не би убил и муха. Нито пък Чарли Фрост. Стига, Джо! Та Чарли е страхлив като мишка.

— По външния вид не можеш да отгатнеш на какво е способен човек. Още по-малко какво е сторил вече.

— Подобни догадки… — поде възмутено търговецът, но тъй като не можа да реши как да оформи възраженията си, замълча.

Нилсен не познаваше добре изчезналия Емъри Стейнс, макар че ако го попитаха, щеше разпалено да уверява в противното, тъй като имаше склонност да изповядва близост, когато това ласкаеше самолюбието му, а Стейнс беше от хората, с които търговецът би желал да е сърдечен приятел. Обичаше да бъде заслепяван от чуждия блясък и най-силно го заслепяваха личностите, към които изпитваше възхищение. Емъри Стейнс, който притежаваше и младост, и хъс, нямаше как да не предизвика завист у мнозина. Нилсен не можеше да не се съгласи с Причард, че е изключително малко вероятно Стейнс да е напуснал тайно Хокитика по своя воля посред нощ. Находищата му се нуждаеха от постоянен надзор и грижа, повече от петдесет души работеха за него и липсата му щеше да му коства много пари, загубите му се увеличаваха с всеки изминал ден. Не, Причард беше прав. Стейнс или беше отвлечен, или — по-вероятно — беше убит и тялото му беше добре скрито.

Според наличните към този момент сведения Емъри Стейнс беше видян за последно по залез-слънце на четиринайсети януари да се спуска по „Гуляйджийска“ към дома си. Никой не знаеше какво е станало след това. На другата сутрин в осем бръснарят му беше намерил вратата отключена, леглото било разтурено, явно някой бил спал в него, но огънят бил угаснал. Всичко било по местата си и ценните вещи не били докоснати.

Доколкото Нилсен знаеше, Емъри Стейнс нямаше врагове. Младият мъж притежаваше ведър и открит нрав и беше благословен с рядката дарба да е едновременно щедър и скромен. Беше много богат, ала в Хокитика имаше десетки заможни мъже и повечето бяха доста по-неприятни от него. Необичайна беше младостта му, разбира се, и тя можеше да е причина за завист у по-възрастните, натрупали огорчения мъже, само че завистта едва ли беше достатъчно силен мотив за убийство.

— Кой може да е имал зъб на Стейнс? — попита на глас търговецът. — Момчето беше късметлия, позлатяваше всичко, до което се докоснеше.

— Късметът не е добродетел.

— Искаш да кажеш, че са го убили заради парите му?

— Да оставим за момент Стейнс. — Причард се приведе към него. — Ти прибра нелош дял от богатството на Кросби Уелс.

— Да, казах ти вече, десет процента — отвърна Нилсен и сведе отново поглед към жълтия документ на бюрото. — Обичайната комисиона за продажбата на имуществото му. Само че сега, след оспорването от страна на вдовицата, плащането ще бъде анулирано. Ще трябва да върна парите.

Той побутна жълтия лист. Преди половин месец беше подписал двата екземпляра на договора на същото това бюро, и то с огромно нежелание. В Хокитика разпродажбата на имуществото на покойник не беше доходоносно начинание, само че търговията напоследък не вървеше и Нилсен беше на ръба. Какъв срам, мислеше си понякога той, да стигнеш чак до другия край на земното кълбо само за да паднеш толкова ниско, че да се бориш за трохите под масата на богатите късметлии. Името в документа — Кросби Уелс — не му говореше нищо. Доколкото знаеше, Уелс е бил самотник, някакъв нещастник, който всяка вечер се е наливал до безпаметност и е лежал вцепенен до сутринта. Нилсен подписа договора уморено, озлобено. Беше се наложило да наеме кон, да отдели цял работен ден, за да отиде до проклетата Арахура и да събере вещите на покойника, все едно беше бездомник, който рови из канавките за къшей сух хляб.

И там, разпределено в тенекията с брашно, кутията с барут, мухарника за месо, духалото и дори в един очукан стар леген, откри златото — искрящо, тежко, примамливо. Комисионата му беше възлязла на малко повече от четиристотин лири, за първи път в живота си разполагаше с толкова пари. Можеше да си събере багажа и да отплава за Сидни, да се върне у дома, да започне нов живот, да се ожени. Само че не му остана време да им се нарадва. Същия ден, в който му изплатиха комисионата, пристигна госпожа Уелс и само няколко часа по-късно продажбата на имуществото на покойника беше оспорена в съда и златото беше предадено на съхранение в банката. Ако съдът удовлетвореше иска на вдовицата, както със сигурност щеше да стане, търговецът щеше да бъде принуден да върне комисионата си до последното пени. Четиристотин лири! Повече от годишния му доход. Той прокара пръст по ръба на документа, усещаше как надигналият се в гърдите му гняв го задушава. Искаше му се, както му се беше искало много пъти през последната седмица, поне да има кого да обвини за случилото се.

Причард обаче клатеше глава, имуществото на мъртвеца не го интересуваше, още по-малко правните последствия от оспорването на продажбата.

— Да забравим всичко това за момент — рече той. — Да се върнем към дома му. Видял си златото с очите си, нали така?

— Аз го намерих — отвърна с неприкрита гордост Нилсен, споменът поразми яда му. — О, да го беше видял… Достатъчно да се позлати цяла билярдна маса, включително краката. И как тежеше! И блестеше!

Аптекарят не се усмихна.

— Спомена, че не е било на пясък, нито на късчета. Правилно ли съм разбрал?

Търговецът въздъхна.

— Да, беше на кюлчета.

— Значи е било претопено, за което са нужни умения и съответното оборудване. Така че въпросът е кой го е направил. Едва ли е бил самият Уелс.

Нилсен се замисли. Не се беше сещал за това. Начинът, по който Причард водеше разговора — самоуверено, надменно, — му беше неприятен, но не можеше да отрече, че аптекарят вече е установил няколко връзки, които той самият беше пропуснал. Търговецът всмука от лулата си.

Не познаваше добре работата на златотърсачите. Само веднъж се беше пробвал и беше установил, че е ужасно трудоемко — да мъкнеш вода с ведро от реката за промиване на пясъка и по цял ден да разгонваш накацалите по тялото ти мухи, докато накрая ти идва да заподскачаш от бяс. На другия ден го болеше гърбът, по дланите му бяха излезли пришки, а нозете му останаха сбръчкани и гъбясали цяла седмица. Щипчицата златна прах, която беше отнесъл у дома, вързана в носната кърпа, беше претеглена с най-малката тежест на везната — една унция — и след удържането на данъка той получи пет жалки шилинга, невероятно разочарование, понеже те едва покриваха разходите му за наем на коня, с който беше отишъл до кариерата и обратно. Нилсен не направи втори опит. По натюрел, потвърден и от собствената му представа за себе си, беше ренесансова личност и беше склонен да очаква незабавен успех, в каквато и област да насочеше усилията си — ако не овладееше тънкостите на занаята от първия път, се отказваше. (Подхождаше с чувство за хумор към този си опит и често разказваше безплодния епизод в кариерата, като преувеличаваше понесените неудобства и се присмиваше на изнежеността си, но пазеше тази позиция единствено за себе си и се смущаваше, ако някой друг възприемеше същото гледище или се съгласеше с него.)

В известна степен изложената от Джоузеф Причард теория беше напълно логична. Някой — или може би не само един човек, а цял кръг от заговорници — е знаел за скритото в дома на Кросби Уелс злато. Стойността му беше твърде голяма и продажбата на имуществото беше извършена твърде бързо и потайно, за да се отхвърли категорично тази възможност. Освен това намерената близо до трупа стъкленица с лауданум подсказваше, че някой — навярно същият този някой — е бил в къщата преди или по време на смъртта на саможивеца, и то с недобри намерения. Стъкленицата беше закупена от аптеката на Причард и на нея беше залепено етикетче, изписано с неговия почерк, следователно човекът, който я беше донесъл в къщата, беше от Хокитика, а не непознат, дошъл от север, от планината. Това изключваше големците, открили тялото на Кросби и донесли новината за смъртта му в града.

Тайно в себе си Нилсен беше убеден, че Причард е прав да подозира купувача на имота Едгар Клинч и банкера Фрост. Не му се вярваше те да са замесени в убийството на Емъри Стейнс, както очевидно смяташе аптекарят, но му се струваше, че някой е подсказал на Клинч да закупи къщата и земята на Кросби Уелс, а каквато и да беше машинацията зад тази сделка, Чарли Фрост не можеше да не знае за нея. Търговецът можеше да приеме, че навярно безпристрастният наблюдател ще зърне нещо нередно в собственото му, макар и съвсем невинно участие: все пак той беше открил златото, той беше вписал стъкленицата с лауданум в списъка с вещите за продажба, от която накрая беше получил четиристотин лири. Но отвъд тези приемливи допускания (които все пак бяха само допускания, а не установени факти) Нилсен не беше толкова сигурен. Твърдението на Причард, че изчезването на Емъри Стейнс не може да е съвпадение, беше само предположение, другото му твърдение, че Стейнс е бил убит, беше прекалено самонадеяно, мнението му, че тялото е било заровено в гроба на Уелс, беше нелепо, според аптекаря правната бъркотия около имуществото на Уелс е била предварително планирана като начин за отвличане на вниманието, а това, мислеше си търговецът, вече беше налудничаво. Причард не можеше да даде никакво обяснение за стъкленицата с лауданум, не можеше да посочи мотив или заподозрян… И все пак търговецът нямаше как да обори напълно опасенията му, колкото и да не му допадаше начинът, по който те бяха изразени.

Нилсен не споделяше опиянението на аптекаря от това да се гмурка в дълбокото, не беше обладан от неговата страст към търсене на истината. Причард ставаше доста странен, щом заговореше за своите увлечения, за еликсирите, които забъркваше и опитваше под ниския таван на лабораторията си, за растителните смоли и прахчетата, които купуваше и продаваше в матови стъкленици. В този човек се долавяха някаква студенина и коравина, помисли си Нилсен, и заради това, както често се случваше, превърна своята неприязън в принципно естетическо презрение.

Раздразнен — винаги ставаше сприхав, когато чуждите доводи изтъкваха пропуски в неговите, — Нилсен извади лулата от устата си и рече:

— Ами може Уелс да е имал свой човек в Запасна банка. Киларни или пък някой друг…

— Не! — Причард плесна шумно с длан по бюрото, беше очаквал търговецът да направи грешно предположение и вече беше подготвил контрадовода си. — Това е работа на китайците. Залагам си главата. Китайското селище в Кауоро беше пълно с жълтурковци без разрешителни, разменяха си документите. Никой не може да ги различи, пък и имената им звучат еднакво. Тяхна работа е. Ако беше на някой от банката…

— Щеше да е по-просто? — подхвърли оптимистично Нилсен.

— Напротив. Когато трябва да заметеш следите си, да влезеш през задния вход вместо през главния, както си свикнал, тогава си длъжен да вложиш повече размисъл, да се подготвиш. Ако си вътрешен човек, в плановете си включваш всички фактори, всички фигури на дъската. А този отвън може направо да сключи сделка с дявола.

Търговецът не понасяше подобни изрази. Той отново сведе поглед към документа от продажбата.

— Топилнята в китайското селище — продължи Причард. — Помни ми думата. Само един работи там, Кю.

— Говори ли с него?

— Надявах се ти да отидеш — отвърна аптекарят. — В момента съм в малко обтегнати отношения с китайците.

— Да питам ли за причината?

— Делови разправии. Търговски тайни. Опиум — отвърна Причард, после обърна ръката си с дланта нагоре и я прибра в скута си.

Нилсен вдигна вежди.

— Да не искаш да кажеш, че доставяш опиума от Китай?

— Не, за бога! От Бенгал. — Аптекарят се поколеба и добави: — По-скоро става дума за лична свада. Заради уличницата, която едва не умря.

— Анна — подсказа Нилсен. — Анна Уедърел.

Причард се намръщи, не искаше да изрича името й. Извърна глава и се загледа в прозореца, по стъклото се стичаха дъждовни капки, които образуваха локвичка на перваза.

В настъпилия кратък миг мълчание Нилсен сепнато си помисли, че навярно аптекарят я обича: нея, Анна Уедърел, уличницата. Той доволно запрехвърля тази възможност в ума си. Анна Уедърел беше необичайно привлекателна — движенията й притежаваха отпуснатата, убийствена грация на див лебед, — но нравът й беше твърде променлив за вкуса му, а красотата й (всъщност търговецът не би я нарекъл красива, пазеше тази дума за добродетелните девици и ангелските видения) беше според него неприлично подчертана. Освен това момичето беше пристрастено към опиума и този вреден навик се проявяваше във вида му като постоянна пелена, забулила очите му, а в поведението му — като неотминаващо изтощение — сам по себе си този порок беше достатъчно неподобаващ, а Анна беше добавила към него и опит за самоубийство. Да, помисли си Нилсен, точно по такава жена би си паднал Причард. Тайни срещи по тъмно в една пламенна и обречена любов.

Тук обаче предположенията на търговеца бяха далеч от действителността. Неговите изводи рядко се основаваха на друго освен на самите себе си, понеже той имаше склонност да приема доказателства, които най-пълно отговарят на първоначалната му принципна представа, а също така да се придържа към принципи, които най-лесно се поддават на доказване. Често говореше за добродетелта и по този начин оставяше впечатление за жизнерадостен и оптимистичен нрав, но вярата му в добродетелта беше подчинена на господар, далеч по-непригоден от оптимизма. Способността да приемаш всяко нещо на доверие, безкритично, е тираничен дар, а Нилсен беше твърде горд с ума си, че да се откаже от мощта на хипотетичните си предположения. В съзнанието му кристалните форми на висшите абстракции бяха покрити със защитен гланц, той обичаше да им се радва и да се диви на блясъка им, но нито веднъж не му беше минавало през ума да ги свали, така да се каже, от резбованата им дъбова полица и да усети податливостта им в ръцете си. Беше стигнал до извода, че Причард е влюбен, просто защото му беше приятно да обмисля подобна възможност, да разучава конкретния пример и след това да се върне към първоначалните си убеждения, че Причард е странен тип, че Анна е загубена кауза и човек никога не бива да се влюбва в уличница.

— Да — обади се аптекарят, — те са бесни. Жълтуркото, който държи пушалнята за опиум в Кънери, Ах Сук, отишъл при Томас Балфор страшно възбуден. Поискал от Том да прегледа регистрите на моите товари и да провери последния сандък, който съм получил.

— А защо не е дошъл направо при теб?

Причард вдигна рамене.

— Сигурно ме подозира в нещо нередно.

— Смята, че си я отровил нарочно?

Аптекарят отново отклони поглед.

— Да.

— И какво му е отговорил Том? — настоя Нилсен.

— Показал му е регистрите. Уверил го е, че всичко е наред.

— И наистина ли е наред?

— Разбира се — отвърна троснато Причард.

Търговецът видя, че го е засегнал, и изпита грозно задоволство. Не му се искаше да мисли, че двамата могат да споделят в еднаква степен обвинението в заговор, ако (или когато) убийството на Емъри Стейнс излезеше на бял свят, струваше му се, че аптекарят е затънал много по-дълбоко. Нилсен нямаше нищо общо с опиума и не желаеше да има. Това беше чиста отрова, бич, който превръщаше хората в глупци.

— Слушай — рече Причард, като сложи пръст на бюрото, — трябва да накараш този Кю да проговори. Ако можех, щях да отида аз. Вече пробвах да мина през пушалнята, но Сук ме изгони. С Кю можеш да се разбереш. Той е почтен тип. Разпитай го за златото, виж дали е негова работа и ако се окаже, че е така, проучи как се е озовало в дома на Уелс. Може да отидеш още днес следобед.

Нилсен не търпеше да го командват така.

— Не разбирам защо ти сам не отидеш да поговориш с Кю, след като спорът ти е с другия.

— Аз съм на топа на устата. Затова гледам да се сниша.

Търговецът имаше съвсем различен възглед за нещата, но на глас недоволно рече:

— И защо този жълтурко би приел да говори с мен?

Така най-сетне намери утеха в раздразнението и блъсна начупено встрани жълтия документ.

— Най-малкото защото не си замесен — отвърна Причард. — Не си им давал основания да смятат, че си на нечия страна, нали?

— На жълтите ли? — Нилсен дръпна от лулата, тютюнът беше изгорял, беше останала само пепел. — Не съм.

— Обърни се към него с „Ах“, викай му Ах Кю. Все едно казваш „господине“. — Аптекарят замълча за миг и го огледа, после добави: — Има и друго. Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него.

Докато той говореше, на вратата се почука, влезе служителят на Нилсен и съобщи, че Джордж Шепард е отвън и чака да бъде приет.

— Джордж Шепард, тъмничарят? — възкликна разтревожено търговецът и стрелна с поглед Причард. — Каза ли по какъв въпрос?

— Делови, рече, от взаимна изгода — отвърна служителят. — Да го доведа ли?

— Аз тръгвам — заяви аптекарят и веднага се надигна. — Ще отидеш при онзи, нали? Хайде, обещай.

— Чак до Кънери? — измърмори Нилсен, припомнил си обяда и прислужницата в „Нонпарей“.

— Не повече от час пеша е — отвърна Причард. — Внимавай да говориш с него, не с някой друг, той е нисичък, много слаб, гладко обръснат, къщата му ще я познаеш по комина на топилнята. Ще чакам после да се обадиш.

Φ

Кабинетът на Нилсен изглеждаше твърде тесен, за да побере тежкия тромав поклон, който Джордж Шепард направи на прага. Търговецът усети как се отдръпва и се свива на стола и за да поправи това впечатление, скочи, протегна ръка и извика:

— Господин Шепард, заповядайте моля. Досега не съм имал удоволствието да ви обслужвам, но се надявам, че в най-скоро време това ще се промени. Заповядайте, седнете.

— Аз ви познавам, разбира се — отвърна Шепард, докато се настаняваше на предложения му стол. Щом видя, че лулата на домакина дими, посегна да извади своята от джоба. Нилсен му подаде торбичката си с тютюн и кутия кибрит и настъпи кратко мълчание, докато тъмничарят напълни и натъпче лулата и я запали. Тя беше малка, от изтравниче, с красив кехлибарен пръстен между мундщука и стеблото. Шепард пафна няколко пъти, за да се разгори тютюнът, облегна се и внимателно плъзна поглед първо наляво, после надясно, сякаш искаше да се запознае с размерите на помещението. След това, тъй като беше от хората, които винаги довършват мисълта си, добави през кълбото дим, което издиша: — Поне по име. А кой беше този, който тъкмо си тръгваше?

— Джо Причард, господине, Джоузеф. Държи аптеката на „Колингуд“.

— А, да.

Шепард замълча, обмисляше как да постави въпроса, който го беше довел тук. На слабата дневна светлина, която падаше косо по бюрото, виещият се от лулата пушек изглеждаше застинал над главата му, преплетените струйки бяха замръзнали във въздуха така, както в кварца са уловени лъкатушните жилки злато. Докато го чакаше да заговори, Нилсен си помисли: „Ако ме осъдят, този мъж ще ми е тъмничар“.

Назначението на Джордж Шепард в затвора в Хокитика беше посрещнато без съпротива от хората, които живееха и добиваха злато в района на неговите правомощия. Шепард беше студен, труден човек, бавните му движения подчертаваха широчината на плещите и тежестта на ръцете му, той вървеше с големи целенасочени крачки и когато си отвореше устата (това се случваше рядко), говореше с плътен властен бас. Държанието му беше официално и не особено дружелюбно, но строгостта се приемаше за добродетел у мъжете с неговото занятие и му правеше чест, че срещу името му никога не бе отправяно обвинение в пристрастие или предразсъдъци.

Доколкото тъмничарят беше обект на хорските приказки, те винаги се въртяха около предположения и догадки за отношенията със съпругата му. По всичко изглеждаше, че в семейното им гнездо цари пълно мълчание, а бракът им се крепи на мрачна решителност от негова страна и на наплашена покорност от нейна. Жена му се представяше като „госпожа Джордж“, говореше шепнешком и имаше объркания уплашен вид на измъчвано животно, което навсякъде вижда клетка и при всяко шумване хуква да се крие. Госпожа Джордж рядко се осмеляваше да излезе от дома си освен в редките случаи на градски тържества, когато крачеше с пламнало лице след съпругата си по „Гуляйджийска“. Малкото й име — Маргарет — се узна цели четири месеца след пристигането им в Хокитика, ала явно произнасянето му в нейно присъствие се приемаше за толкова страшно посегателство, че тя мигом търсеше спасение в бягството.

— Дошъл съм по работа, господин Нилсен — започна Шепард, притиснал към гърдите си лулата. — Настоящият ни затвор не е нищо повече от кошара за добитък, временен лагер. Почти не влиза светлина, въздухът не достига. За да се проветри, оставям вратата отворена, закачена на верига, а аз сядам на прага с пушка на коленете. Абсолютно непригоден е за обитаване. Освен това не разполагаме с възможности да се справим с по-опитни закононарушители, с по-… по-тънки престъпления, като убийство, да речем.

— Да, да — закима Нилсен. — Разбирам ви.

Настъпи кратка тишина, после тъмничарят продължи:

— Надявам се да простите песимизма ми, но според мен пред Хокитика предстоят тежки времена. Градът е на прага на нова ера. По хълмовете все още управлява законът на златотърсачите, а тук… тук все още сме задният двор на Кентърбъри, макар че не след дълго ще сме перлата в короната на провинцията. Уестланд ще се раздели на две и Хокитика ще преживее разцвет, ала с издигането си ще трябва да потърси помирение.

— Помирение ли?

— Помирение между дивото и цивилизованото — поясни Шепард.

— Говорите за местните, за маорите, така ли?

В тона на търговеца се долови оживление, той питаеше романтична страст към така наречения от него племенен живот. Когато по реката се спуснеха устремено маорски лодки еднодръвки, той отиваше да ги гледа отдалече и душата му се изпълваше със страхопочитание. Воините му се струваха ужасяващи, жените им бяха непознаваеми, обичаите им — страховити и първобитни. Омаята му беше по-близо до ужаса, отколкото до преклонението, но той с цялото си сърце копнееше да изпита отново този сковаващ страх. Всъщност първоначалната искра за пътуването му до Нова Зеландия беше дошла от случайната среща с един моряк в крайпътна странноприемница в Саутхамптън, който разправяше (впоследствие се оказа, че хвалбите му са пълни с измислици) за срещите си с първобитните народи на Южните морета. Морякът беше холандец и носеше палтото си срязано късо до кръста. Бил разменял пирони за кокосови орехи, бил позволил на островитянките да докоснат бялата кожа на гърдите му, а веднъж дал като подарък на един туземец възел. (Нилсен попита какъв точно възел и онзи отговори, че бил кръстат, търговецът не го знаеше и морякът изрисува с пръст във въздуха как се премята намотката.)

Шепард обаче поклати глава.

— Не използвам „див“ в смисъла на аборигени — рече той. — Говоря за самата природа. Добивът на злато е опасно начинание, той кара човек да започне да мисли като престъпник. А трудните условия тук правят златотърсачите безразсъдни.

— Но добивът може да бъде цивилизован, нали?

— Вероятно. След като се изчерпат залежите в реките, след като златотърсачите отстъпят място на изграждането на бентове, използването на машини и прокопаването на рудници, след като се изсекат горите. Може би тогава ще стане цивилизован.

— Не вярвате ли в силата на закона? — попита озадачено Нилсен. — Уестланд скоро ще има свой представител в парламента.

— Виждам, че не успявам да обясня ясно. Позволете ми да започна отначало.

— Заповядайте.

Тъмничарят поде веднага, без да промени нито позата, нито тона си.

— При наличието на две правни норми, действащи едновременно, човек винаги използва едната, за да хули другата. Вземете за пример златотърсач, който смята за справедливо да подаде жалба до Мировия съд срещу своята блудница, като очаква тя да бъде наказана, а в същото време самият той да бъде изключен от обхвата на прилагане на закона. Или искът му ще бъде отхвърлен, или и златотърсачът ще бъде обвинен в разврат и ако това се случи, той ще започне да вини не само блудницата, а и закона. Законът не отговаря на златотърсаческите му разбирания за справедливост и затова той ще вземе в свои ръце възстановяването на правдата и ще удуши момичето. В миналото най-вероятно е щял да реши на мига спора с юмруци — такъв е бил законът на златотърсачите. Уличницата може да загине, може и да оцелее, но и в двата случая това си е бил лично негов въпрос. А сега той смята, че му е било отнето правото да получи правосъдие, и заради това сам се залавя да въздаде справедливост. И тъй като е двойно ядосан — и на жената, и на закона, — си отмъщава с двойна сила. Виждам всеки ден подобни примери.

Шепард се облегна и пъхна лулата в устата си. Изглеждаше напълно спокоен, но бледите му очи бяха впити настойчиво в домакина. Както винаги, Нилсен не подмина възможността да завърже спор.

— Да, така е, но ако следвам доводите ви, излиза, че вие подкрепяте златотърсаческия закон.

— Златотърсаческото право е примитивно и еснафско — отвърна тъмничарят. — Ние не сме диваци, а цивилизовани хора. Не смятам, че законът не е добър, само исках да изтъкна какво се случва, когато дивото се сблъска с цивилизацията. Преди четири месеца мъжете и жените, които попадаха при мен, бяха пияници и крадци на дребно. Сега виждам пияници и крадци на дребно, които се чувстват възмутени, говорят за нарушени права и отнети свободи, смятат, че са били несправедливо осъдени. И са много ядосани.

— Добре, да обобщим — вметна Нилсен. — Какво става след удушаването на уличницата, след като златотърсачът освободи гнева си? Тогава цивилизованият закон ще накаже извършителя, нали? И той ще си получи справедливото възмездие?

— Не и ако другарите му се съберат около него да защитят своите порядки. Човек се придържа най-здраво за убежденията си, когато те са под заплаха, господин Нилсен, а няма по-жестоко нещо от разгневената тълпа. Тъмничар съм от шестнайсет години.

Търговецът се облегна и кимна.

— Да, разбирам какво искате да кажете, опасността идва именно от тази здрачна зона между стария и новия свят.

— Трябва да се сбогуваме със старото — рече Шепард. — Няма да търпя уличници, нито пък тези, които ги посещават.

Автобиографията на тъмничаря (ако някога бъдеше изготвен такъв документ, той щеше да е строг, изпълнен с упреци и оскъден откъм информация) не притежаваше онази необходима глава, в която младият герой, така да се каже, развява байрака си, свръща от правия път и се отдава на насладите на разгулния живот. Откакто той беше минал под венчило, въображението му познаваше единствено ръбестата фигура на госпожа Джордж, чиито привички му бяха толкова добре познати, толкова неизменни, че Шепард можеше да сверява джобния си часовник по ритъма на дните й. Поведението му беше неизменно безукорно и в резултат на това способността му да изпитва състрадание беше минимална. Занаятът на Анна Уедърел не криеше никакво очарование за него, Шепард нямаше момчешки спомени за подарена му нежност или за изпитан свян, които да смекчат сърцето му към тайните на начина й за препитание — в нея той виждаше единствено поменик от прегрешения срещу установения морал, помътен разсъдък и пълна липса на надежда за извисение. Това, че една уличница може да направи опит да отнеме живота си, не му се струваше нито невероятно, нито печално, в този конкретен случай той дори бе склонен да окачестви подобна развръзка като милостива. Госпожица Уедърел беше роб на опиума и опиатът я държеше в подчинение тъй, както царедворците държат в подчинение малоумен цар, а тя щеше да брани престола ревниво до смъртта си.

Справедливо е да отбележим, че от седемте добродетели Шепард предпочиташе класическите четири. Той беше добре запознат с християнското учение за прошката, но само като верую за изучаване и следване. Без да петним вярата му, тук само ще подчертаем, че човек първо трябва да помоли за прошка, за да знае как да я даде, а тъмничарят нито веднъж в живота си не беше осъзнавал необходимостта да поиска опрощение. Той се молеше за душата на госпожица Уедърел, както и за душите на всички жени и мъже под свое попечителство, ала молитвите му бяха по-скоро израз на дълг, отколкото на надежда. Шепард вярваше, че душата обитава тялото и следователно поругаването на тялото е посегателство срещу душата: съдена според това самобитно богословие, една обикновена уличница наистина не би имала кой знае какъв шанс, а на това отгоре Анна Уедърел беше недохранена, носеше следите от лошото отношение към себе си и като цяло представляваше жалка гледка. Той не й желаеше да гори в ада, но тайно в себе си вярваше, че спасението й е невъзможно.

Съдбата на душата на госпожица Уедърел и начинът, по който младата жена се беше опитала да я определи завинаги, не го интересуваха, още по-малко го интересуваха прелестите на тялото й. В това отношение Шепард се различаваше от повечето мъже в Хокитика, които (както след седем часа Гаскоан щеше да отбележи пред Муди) от половин месец не говореха за нищо друго. Изчерпеха ли първата тема, подемаха втората, после се връщаха пак към предишната и това редуване им осигуряваше храна за дълги разговори.

Лулата на Нилсен беше угаснала. Той очука чашката о бюрото, за да изтърси пепелта, и след това се зае да я пълни отново.

— Струва ми се, че Алистър Лодърбак възнамерява да промени нещата — рече той, като развърза със свободната ръка кесията с тютюна. — Стига да го изберат, разбира се.

Шепард се подвоуми, но в крайна сметка попита:

— Следите ли кампанията?

Зает с кесията, търговецът не забеляза колебанието му. При появата на тъмничаря се беше уплашил и затова в началото се беше държал отбранително, ала той рядко оставаше задълго смутен. Теорията на Шепард за закона беше възбудила и поласкала ума му и той беше възвърнал душевното си равновесие. Отвличащите вниманието ритуали около пълненето на лулата — борбата с изтънелите, износени кожени връзки, сухият аромат на тютюна — го бяха успокоили. Без да вдига поглед, Нилсен отговори:

— Да, следя я. Чета речите всеки ден, и то с изострено внимание. В момента Лодърбак е тук, в Хокитика, нали?

— Да, тук е — кимна Шепард.

— Според мен той ще спечели — рече търговецът, като стри между пръстите си щипка тютюн. — „Литълтън Таймс“ го подкрепя.

— Вие лично цените ли го?

— Тунели и железница, това са неговите послания, нали? Прогрес, цивилизация и така нататък. Струва ми се, че вашето мислене напълно съвпада с неговото.

Той драсна клечка кибрит.

Тъмничарят не отговори, изглеждаше потънал в размисъл. После каза:

— Нямам навика да споделям политическите си възгледи в чужди кабинети, освен ако не бъда поканен, господин Нилсен.

— О, моля ви, заповядайте — отвърна любезно търговецът и размаха клечката, за да я угаси.

— С ваше позволение — наклони Шепард голямата си глава — ще кажа следното. И аз смятам, че Лодърбак ще спечели изборите не само за парламента, но и за длъжността управител на провинцията. Той има изключително обаяние, а връзките му със законодателните среди и Съвета говорят много за характера и уменията му.

— Всъщност ще му е за втори път да го изберат — прекъсна го Нилсен, който често обсъждаше политиката в чужди кабинети и за момент забрави, че е дал право на събеседника си да говори свободно. — Познат е.

— Познат е в собствения си кръг — уточни тъмничарят. — Той е верен на Кентърбъри и неговите тунели и железници, както вие се изразихте, са тунелът край Литълтън и проектът за железница между Крайстчърч и Дънидин. Като управител на провинция той ще насочи всички свободни средства към този тунел и към тази железница, както и би следвало, ако иска да спази обещанията, дадени по време на кампанията.

— Може и да сте прав за това, но като депутат той ще представлява Уестланд…

— Лодърбак е от Уестланд само по мандат — прекъсна го Шепард. — Не го виня за това, аз лично ще гласувам за него, господин Нилсен, но той не познава живота на златотърсачите.

Нилсен като че ли се канеше да вметне още нещо, само че тъмничарят не му даде възможност и продължи, повишил леко глас:

— Така стигаме до работата, поради която идвам при вас. Имам подкрепата на губернатора да започна строежа на нов затвор — не в досегашния лагер, а на един хълм северно от града. Сигурно си спомняте, че пътят до Хокитика е изграден от затворници? И аз възнамерявам да постъпя по същия начин, да използвам труда на мъжете под мое попечителство, за да построя затвора на Гледка.

Тази идея отговаряше напълно на представата за възмездие, която Нилсен имаше, и той се усмихна.

— Само че, както вече отбелязахте — продължи Шепард, — Алистър Лодърбак съсредоточава усилията си върху транспорта, в обръщението си към Съвета той призовава за използването на затворнически труд за строителството и поддръжката на пътя за Крайстчърч. Маршрутът през Алпите е все още опасен, не е удобен за ездач, камо ли за кола.

— И управителят на провинцията има окончателната дума по въпроса, така ли? — попита Нилсен. — Затворниците не са ли ваши, за да ги използвате, както намерите за добре?

— Уви, не. Те са мои само за да ги пазя.

В този момент влезе служителят с дървена табла с кафе. Той не беше на себе си от вълнение, тъй като търговецът рядко приемаше посетители, още по-малко с такава тайнствена слава като Причард (известен с опиума си) и Шепард (известен със съпругата си). Чиновникът беше подредил каничката с кафе и чашките изключително внимателно върху таблата и я носеше с щръкнали настрани лакти и изправен гръб. Нилсен кимна одобрително — не беше обичайно служителят да му приготвя кафе, — но му беше приятно да си представя какво впечатление ще остави това у госта. Служителят остави таблата на шкафчето до стената и вдигна каничката да напълни чашите. Надяваше се двамата да продължат разговора, докато е в стаята, и затова се стараеше да налива бавно, загледан в недоволно плаващите люспици от цикорията, която беше добавил към кафеените зърна за икономия: с грозния си мазен слой те разваляха ефекта от старанието му.

Шепард се обади зад него:

— Между другото, господин Нилсен, какво знаете за Емъри Стейнс?

Кратко мълчание.

— Знам, че е изчезнал — отвърна накрая Нилсен.

— Да, изчезнал е — кимна тъмничарят. — Никой не го е виждал от половин месец. Много странно.

— Не го познавам добре — измънка търговецът.

— Така ли?

— Той е просто познат, не ми е приятел.

— Аха.

Нилсен се прокашля и изведнъж избухна:

— Още ли се мотаеш, Албърт?

Чиновникът пусна каничката.

— Да оставя ли подноса, господине?

— Да, да, върви си, за бога! — извика Нилсен.

Пое грубо подадената му чаша и разля кафето в чинийката, а след това я тресна на бюрото тъй, че тя издрънча. Чиновникът поднесе втората чаша на Шепард, който изобщо не посегна към нея, а кимна безмълвно да я сложи пред него.

— Ще говоря направо — поде тъмничарят, след като разочарованият Албърт затвори вратата. — Възнамерявам веднага да пристъпя към строежа на затвора, така че когато Лодърбак встъпи в длъжност, работата да е доста напреднала. Съзнавам, че отстрани това може да се възприеме като опит да попреча на успеха на кампанията му. Затова дойдох при вас, тъй като разчитам както на услугите, така и на дискретността ви.

— От какво имате нужда? — попита предпазливо Нилсен.

— От строителни материали и десетина-дванайсет общи работници, които да се захванат с изкопаването на основите — отвърна Шепард и посегна да извади от вътрешния си джоб плановете. — Мога да ви предложа обичайния процент комисиона. Парцелът вече е закупен и одобрен. Ето архитектурната скица.

Търговецът пое от грамадната му ръка листа и започна да го разгъва.

— Това е оригиналът, така ли? Имате ли копие?

— Да, това е оригиналът. Няма копие. Не го оставям без надзор и винаги го нося у себе си, разбира се.

— Разбира се — кимна Нилсен и посегна към очилата си.

— Причината да се обърна към вас — продължи тъмничарят, — а не към Кокран или Морисън, или някой друг от конкурентите ви, които — простете за откровеността — са в по-добро финансово състояние, се дължи отчасти само на славата ви на оправен мъж. — Нилсен вдигна поглед. — Позволете ми да говоря откровено. Въпросът е щекотлив, знам, ще се постарая да бъда тактичен. До ушите ми достигнаха сведения, че от продажбата на имуществото на господин Кросби Уелс сте прибрали комисиона на стойност няколкостотин лири. — Търговецът отвори уста, но Шепард вдигна ръка. — Не казвайте нищо, което би могло да ви злепостави, докато не ме изслушате докрай. Нека първо ви разкрия какво знам аз. Трупът мина през полицейския лагер, преди да бъде погребан, а тъй като покойникът нямаше нито близки, нито приятели, опелото беше извършено при нас. Беше ми оказана честта да разпозная тялото и да присъствам, докато лекарят го преглежда за следи от наранявания. Доктор Гилис заключи, че смъртта е причинена от злоупотреба с алкохол, и с моите нищожни познания не бих оспорвал мнението му. Доктор Гилис обаче изключително внимателно изследва съдържанието на стомаха и вътрешностите и откри не само храна и алкохол, а и следи от лауданум, макар и в твърде малки количества. С две думи, не смятам, че Кросби Уелс е бил отровен от друго освен от алкохол. Още преди опелото земята и дъскорезницата на Уелс бяха продадени. Имотът, както знаете, беше иззет от банката и беше продаден незабавно на господин Едгар Клинч — сделката е напълно законна и все пак не може да не пробуди любопитство скоростта, с която бе извършена смяната на собствеността. Доколкото знам, след това вие сте били нает да разчистите къщата и да продадете вещите на покойника срещу комисиона в размер на процент от приходите, приели сте тази задача и сте открили голямо количество злато (къде беше скрито, в тенекията с брашно ли?) на обща стойност четири хиляди лири. Достатъчно пари, за да се върне човек в родината, както се казва. Към този момент, господин Нилсен, сте можели да си заминете за дома благодарение на хубавата комисиона, ала това начинание явно е било осуетено от появата на вдовицата на господин Уелс. Тя пристигна седмица след погребението, но навреме, за да оспори продажбата на имуществото и всяка сделка, последвала от нея. Както вече споменах, не вярвам Кросби Уелс да е бил отровен. Но също така не вярвам скритото злато да е било негово, още по-малко — на вдовицата му. Нейната поява е поредното странно събитие в история, която и без това е твърде странна за моя вкус. — Той замълча за миг. — Нещо от изброеното дотук да е невярно? Може и да не отговаряте, ако желаете.

— Възнамерявате да ме изнудвате ли? — прошепна Нилсен.

— В никакъв случай — отвърна тъмничарят. — Ала едва ли бихте отрекли, че цялата тази работа вони.

— Да, така е.

— Не съм детектив — продължи Шепард — и нямам наклонности към тази област. Не ме вълнува особено какво знаете. Но държа да построя затвора и виждам възможност и двамата да извлечем изгода от създалото се положение.

— Слушам ви, господине.

— Вдовицата Уелс е подала иск да оспори продажбата на имуществото на покойния си съпруг. Разглеждането му ще отнеме месеци, така е при всички съдебни дела, а междувременно парите ще бъдат оставени под запор в банката. Предполагам, че накрая продажбата ще бъде обявена за нищожна и ако не се разкрие някаква машинация, вдовицата ще прибере съкровището. Случайно или не, през последните месеци аз имах няколко срещи с Кросби Уелс и той със сигурност не е споменавал да е женен — нито пред мен, нито пред другите, с които говорих.

Нилсен си представи котка, която побутва дребно мишле с лапа, но без да си пуска ноктите. Не беше виновен — не беше направил нищо незаконно — и въпреки това се чувстваше виновен, чувстваше се впримчен, все едно е извършил ужасяващо престъпление насън и при събуждането си е намерил възглавницата си окървавена. Беше сигурен, че всеки момент тъмничарят ще го изобличи — и той не знаеше още за какво престъпление. Коя беше думата, използвана от Причард? Съучастник. Да, чувстваше се именно съучастник.

Като малък беше откраднал веднъж едно копче от ковчежето със скъпоценности на братовчед си. Копче за ръкавел от военна униформа, медно на цвят и с гравирано слабо тяло на лисица, която тича с разтворени лапи и наострени уши. Копчето беше изпъкнало и в единия край потъмняло, сякаш собственикът е имал навика да го гали и с времето блясъкът там се е изличил. Братовчедът Магнъс беше болен от рахит и краката му бяха разкривени в коленете, щеше да умре скоро и затова не беше длъжен да споделя играчките си с другите деца. Но Нилсен така копнееше за копчето, че една нощ се прокрадна на пръсти, докато Магнъс спеше, отвори ковчежето и взе копчето, дълго обикаля из тъмната детска стая, опипваше го и се радваше на тежестта му, прокарваше пръст по тялото на лисицата, усещаше как месингът поема топлината на ръката му, ала накрая нещо го завладя, не точно угризения, а смазваща умора, празнота, и той го върна на мястото му. Братовчедът Магнъс така и не разбра. Никой не узна за случилото се. Въпреки това в продължение на месеци, години, дори на десетилетия след смъртта на братовчеда Магнъс тази кражба беше като треска, забита в сърцето на Нилсен. Той виждаше пред очите си огряната от луната детска стая всеки път, щом споменеше името на братовчед си, изчервяваше се без причина, понякога се сепваше или изругаваше, когато се сетеше за онзи момент. Защото, макар да съдим за човека по неговите действия, по изреченото или стореното от него, той съди себе си по това, което е готов да стори, което е искал да изрече или да направи, и тази присъда е неизбежно обременена не само от широтата и границите на въображението му, но и от постоянно променящата се мяра на съмнението и самоувереността му.

— По моя преценка продажбата ще бъде обявена за нищожна най-рано през април — продължи с обясненията Шепард все така строго и сериозно. — А междувременно, по-точно незабавно, предлагам да вложите цялата сума от вашата комисиона в строежа на затвора.

Нилсен изненадано вдигна вежди.

— Но парите не са мои — рече той за втори път този следобед. — Те са вече прибрани де юре, ако не и де факто. След като съдът приеме искането на вдовицата и продажбата бъде анулирана, ще трябва да върна комисионата до последното пени.

— Съветът ще ви възстанови парите заедно със съответната лихва — рече тъмничарят. — Затворът се финансира с държавни средства и когато дойде време да върнете комисионата, аз ще мога да изтегля пари от банката и да ви ги дам. Ще изготвим договор, вие ще посочите условията си. Вложението ви ще е напълно сигурно.

— Щом разполагате с държавно финансиране, защо изобщо ми предлагате тази схема? За какво са ви тези четиристотин лири?

— Вашите пари са налични, те представляват частно вложение. Финансирането от Съвета е одобрено, но парите още не са отпуснати. За да влезе тази сума по сметката на затвора, трийсетима чиновници ще си предават напред-назад един куп книжа през трийсет бюра. Ще стане март-април и изборите ще са минали.

— И Лодърбак ще е дръпнал затворниците за своите начинания.

— Да, плюс немалка част от бюджета на областта.

— Добре — кимна търговецът. — Да речем, че се съглася и вие получите своя затвор. Споменахте, че и двамата ще извлечем изгода.

— Да, разбира се! — възкликна Шепард. — Вие ще имате работа, господин Нилсен. Ще получите обичайната си комисиона за наемането на работниците, за желязото, за дървения материал, за пироните и всяка дреболия. Съвсем законна печалба — ето това ще е вашата полза.

Нилсен не можеше да възрази срещу този довод (от месеци не беше сключвал договор, който да му донесе такъв приход), но го смущаваше начинът, по който Шепард беше отправил предложението си. Тъмничарят беше използвал думата „убийство“ и беше нарекъл това престъпление „тънко“, беше изчакал влизането на Албърт, за да попита за Емъри Стейнс пред свидетел, а докато предаваше хронологията по случая с Уелс, не беше допуснал търговецът да го прекъсне, уж да не би да сподели нещо, което да го свърже с престъплението, като така внушаваше, че подозира подобна възможност. Шепард се държеше с домакина си като с виновен човек.

— А какво ще стане, ако не приема предложението ви? — попита Нилсен.

Тъмничарят разтегли устни в рядко срещана усмивка, чието въздействие беше плашещо.

— Вие упорствате да възприемате предложението ми като изнудване — рече той. — За мен това е необяснимо.

Нилсен не издържа дълго погледа му.

— Ще ви отпусна заема и ще предложа услугите си срещу съответната комисиона — заяви той с тих глас и придърпа архитектурните планове към себе си. — Изчакайте малко, моля, за да си отбележа какви материали ще са ви необходими.

Тъмничарят кимна и най-сетне посегна към кафето, което изстиваше на бюрото пред него. Подхвана чинийката внимателно, в огромната му ръка порцеланът изглеждаше невероятно крехък, все едно беше достатъчно Шепард да стисне юмрук, за да стрие на прах чашката. Пресуши на една глътка кафето и остави обратно чинийката на същото място. След това пъхна отново лулата в устата си, скръсти ръце и зачака. Неравномерното дращене на молива на Нилсен беше единственият звук в стаята.

— Ще ви напиша чек в понеделник сутринта — обеща търговецът, след като пресметна окончателната сума. — Може да пуснем обява за поръчка в понеделнишкия брой на вестника, аз ще изпратя бележка на Льовентал. Най-добре е работниците да се съберат тук, на тържището, точно в десет, за да подпишат договорите, това ще даде възможност повече хора да прочетат вестника и да разпространят новината. До обяд в понеделник, ако времето позволява, може да започнем работа.

Шепард бе присвил очи.

— Льовентал ли казахте? Бен Льовентал? Евреинът?

— Да — премига Нилсен. — Няма как да пуснем обявление без вестника. Освен ако не предпочитате листовки или афиши, но всички четат „Таймс“.

— Надявам се, разбирате, че инвестирането на вашата комисиона следва да си остане само между нас?

— Естествено, господине. — Миг мълчание. — Давам ви честната си дума — добави търговецът и веднага съжали за избраната фраза.

— Може би не е зле да впишем такава клауза в договора — подхвърли Шепард. — За всеки случай.

— Може да имате вяра на дискретността ми — рече Нилсен и отново се изчерви.

— Надявам се да е така — отвърна тъмничарят, изправи се и протегна десница.

Нилсен също стана и двамата си стиснаха ръцете.

— Господин Шепард — обади се изведнъж той, когато гостът се обърна към вратата. — Това, което говорихме преди, за дивото и цивилизацията, за стария и новия свят…

Лицето на Шепард беше безизразно.

— Да?

— Любопитно ми е да разбера как гледате през тази призма на всичко това — имуществото на Уелс, съкровището, вдовицата му.

Тъмничарят размишлява дълго, преди да отговори.

— Парите дават възможност за цялостно преобразяване, господин Нилсен — рече той накрая. — Намери ли късче самородно злато, човек може да си купи нов живот. А цивилизованият свят не предлага подобен шанс.

Φ

След като Шепард си тръгна, Нилсен дълго размишлява над предложението на тъмничаря. В ума му беше покълнало съмнение. Струваше му се, че е изтървал нещо, все едно беше намерил вързана кърпичка, смачкана на топка в джоба на стара жилетка, и колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни какво е трябвало да му подскаже тя, каква задача е имал да свърши, нито пък къде е бил, когато е направил възелчетата и я е прибрал до сърцето си. Барабанеше по бюрото напрегнато, подръпваше реверите си. Дъждът плющеше по прозореца. Сивите сенки в стаята се издължиха, слънцето беше скрито от облак.

Изведнъж той скочи, отиде до вратата и я открехна.

— Албърт! — извика през пролуката.

— Да, господине — отвърна Албърт от приемната.

— Кросби Уелс, онзи, дето го намериха умрял…

— Да?

— Кой откри тялото? Припомни ми.

— Били са няколко души, господине.

— Каква точно беше историята?

— Пишеше го във вестника, господине. Да го потърся ли, за да го донеса?

— Не, кажи ми каквото си спомняш.

— Групата спряла да се освежи и намерила господин Уелс още топъл, доколкото си спомням, господине. Седял на кухненската маса, пишеше във вестника.

— А името? — настоя Нилсен, макар че вече се беше сетил.

Изведнъж му прималя и той облегна глава на рамката на вратата.

— Кандидатът за депутат от Уестланд, господине — отговори Албърт. — Онзи от Кентърбъри. Запознахте се миналата седмица в „Звездата“. Алистър Лодърбак.

Φ

Десетина минути по-късно Нилсен се появи на прага на приемната и свали цилиндъра си с толкова силен плясък, че чиновникът подскочи на стола. Търговецът беше хванал бастуна си заплашително по средата, сякаш се канеше да го размаха като тояга. Лицето му беше бледо. Той се отправи към вратата и Албърт извика след него:

— Ако някой ви потърси, да го пратя ли в „Нонпарей“?

— Не, не ме безпокой. Ако някой ме потърси, кажи му да изчака. Или по-добре да дойде пак в понеделник — отвърна рязко Нилсен, без да се обръща.

Подмина бараката на капитана на пристанището и продължи по вълнолома, стигна до обичайната си гостилница на ъгъла, но не се отби, а пристегна палтото и се насочи навътре към сушата, към находищата на Кънери.