Елинор Катън
Светилата (56)

Злато

В която Франсис Карвър получава съобщение и Стейнс остава сам.

Доброто разположение на духа, подтикнало Емъри Стейнс веднага след пристигането си в Дънидин да поръча на госпожа Лидия Уелс, медиум и спиритист, изготвянето на рождена карта, допълнително се подхрани от предсказанията й, които, до едно благоприятни, му вдъхнаха такова въодушевление, че му се прииска да отбележи повода. На другата сутрин той се събуди с ужасно главоболие и гузно усещане за задлъжнялост, потърси пояснение от съдържателя и за свой потрес узна, че е заборчлял на странноприемницата с осем лири, тъй като е заложил на комар двуседмичния си престой и е загубил не само него, а и още пет лири отгоре. Обстоятелствата, при които беше поел този кошмарен дълг, бяха замъглени в паметта му и той помоли съдържателя за чаша кафе на вересия, за да седне и да помисли какво да прави оттук насетне. Молбата му беше изпълнена и младежът все още стоеше на бара четирийсет и пет минути по-късно, когато при него дойде Франсис Карвър с документи за съдружие в ръка.

Карвър отправи предложението си направо и с прости думи. Бил готов да осигури достатъчно пари, за да му набави разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет до най-близкото находище, като нехайно добави, че с радост би покрил и натрупаните му предишната вечер дългове. В замяна Стейнс се съгласявал да му отстъпи половината дял от първото си находище с изплащане на годишни дивиденти, като парите трябвало да бъдат превеждани по сметката на Карвър в Дънидин.

Емъри Стейнс веднага си даде сметка, че е бил изигран. Помнеше първите часове от предишната вечер, в които Карвър го беше взел под крилото си, със смях бе удвоявал залозите и му беше пълнил чашата. Освен това имаше смътното чувство, че дългът му е бил натрапен по някакъв начин, тъй като по принцип нямаше кой знае каква слабост към картите и досега не беше губил такава голяма сума. Струваше му се забавно, че е бил измамен в самото начало на приключението си, и поради развеселеността си изпитваше едва ли не привързаност към Карвър, както човек изпитва привързаност към опитен противник в шаха. Реши да причисли случилото се към графа „трупане на опит“ и прие условията за съдружие с обичайната си незлобливост, като тайно си обеща оттук нататък да бъде по-бдителен. Да те надхитрят веднъж, беше занимателно, втори път обаче нямаше да го позволи.

Стейнс не умееше да преценява добре хората. Обичаше да бъде очарован и затова често биваше привличан от личности, в чието държание се усеща намек за трагедия, романтика или нещо митично. И да подозираше, че у Карвър се таи някаква подлост, младежът я възприемаше само като въображаема черта, допълваща пиратския образ на моряка, и ако се беше постарал да разнищи това си впечатление, щеше да установи, че то му допада. Карвър беше с повече от двайсет години по-голям от него и освен това беше набит и тъмнокос за разлика от Стейнс, който беше слаб и русоляв. По-възрастният мъж имаше вид на човек, готов всеки миг да извади оръжие, говореше грубо и рядко се усмихваше. С две думи, младежът го намираше за възхитителен.

Щом подписаха договора, Карвър стана още по-рязък. Находищата в Отаго, заяви той, вече били на изчерпване. По-добре било Стейнс да се отправи към току-що построения град Хокитика на Западния бряг, където, ако се вярвало на слуховете, човек можел да забогатее за един ден. Пристанището на Хокитика било известно с опасностите си, два парахода вече се били разбили в плитчините, заради това било за предпочитане да се пътува не с параход, а с платноход. Ако младежът склонял да го придружи до митницата, а след това до железарията на „Принсес“ и оттам до Запасна банка, до обяд щели да свършат всички задачи. Стейнс на драго сърце се съгласи и след три часа вече разполагаше с разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет за Хокитика за шхуната „Бланш“, която сутринта на тринайсети май щеше да вдигне котва.

През следващия половин месец двамата се срещаха често: Карвър беше в едномесечна почивка, докато корабът му бъде насмолен и такелажът бъде сменен, и затова също като Стейнс беше отседнал в „Хоторн“ на улица „Джордж“. Повечето сутрини закусваха заедно и понякога младежът го придружаваше в многобройните му задачи и срещи из града, като през цялото време не спираше да бърбори. Карвър не го отпращаше и макар че не му отговаряше и в държанието му се долавяше сдържана тревога, Стейнс се ласкаеше от мисълта, че компанията му е добре приета, тъй като отвлича вниманието на моряка от някакво голямо притеснение.

Емъри Стейнс съзнаваше, че оставя дълбока следа у всеки, с когото го срещне съдбата. С годините това познание се беше превърнало в очакване, в резултат на което странността на младежа изпъкваше още по-силно. Държанието му издаваше необичайна смесица от копнеж и въодушевление, което иде да рече, че въодушевлението му беше винаги от мечтателен вид, а копнежите — неизменно възторжени. Той намираше радост във всевъзможни невероятни и непрактични идеи, които преследваше с нескритата наслада на потънало в игра дете. Когато говореше, изказваше оригинални съждения, и то с идеалистичен плам, който будеше усмивки дори у най-строгите му критици, а когато мълчеше, отстрани изглеждаше, че въображението му работи под пълна пара, понеже Стейнс често въздишаше или кимаше, сякаш се съгласяваше с невидим за околните събеседник.

Ведростта му сякаш бе непоклатима, ала тази му нагласа не почиваше на някакви определени житейски принципи. Като цяло убежденията му бяха по-скоро интуитивни, отколкото стъпили на здрава основа, и той не беше придирчив към подбора на личностите, с които общуваше, смяташе по своя си интуитивен начин, че всеки мислещ човек е длъжен да търси досег с различен тип хора, ситуации и възгледи. Беше много начетен и макар че имаше слабост към романтиците и никога не му омръзваше да обсъжда свойствата на възвишеното, в никакъв случай не беше строг последовател на това, а и на което и да е друго направление. Самотното му, оставено на самотек детство, прекарано най-вече в бащината библиотека, го беше подготвило за множество възможни животи, без той да има предпочитание към някой от тях. Можеше да бъде видян и как, издокаран в сутрешен тоалет, разисква Цицерон и Сенека, и как с ботуши и вълнен панталон се спуска по някой планински склон в търсене на хубава гледка, при това и в двата случая насладата му щеше да е еднаква.

На двайсет и първия му рожден ден му беше поставен въпросът къде би искал да отиде и той веднага отвърна: „В Отаго!“, тъй като знаеше, че златната треска във Виктория е отминала, а от малък беше влюбен в златотърсаческия живот, който неговите копнежи рисуваха като донкихотовски и алхимически. Представяше си как златото блести невидяно и неоткрито на някой самотен бряг в неизследвана страна, представяше си как пълната месечина се жълтее над открито море, представяше си как прекосява на кон през брода голяма река и спи на голата земя, как налива вода в дървено корито за промиване и навива тесто около пръчка, за да го опече в жаравата. Колко ще е хубаво, мислеше си той, да може да каже, че богатството му е по-старо от хората и човешката история, че го е намерил случайно, че с двете си ръце го е извадил от земята.

Молбата му беше изпълнена и веднага беше купен билет за парахода „Щастлив вятър“, който потегляше за Порт Чалмърс. В деня на заминаването баща му го посъветва да мисли трезво, да постъпва благородно и да се върне у дома, щом види достатъчно от света, за да разбере къде е мястото му в него. Пътуването в чужбина, рече той, е най-доброто образование и всеки мъж е длъжен да види и да опознае света. След като си стиснаха ръцете, старецът му връчи плик с банкноти с думите да не ги харчи наведнъж и му пожела приятен ден, все едно синът му излизаше да се поразходи и ще се върне за вечеря.

— А той какво работи? — попита Карвър.

— Съдия е — отвърна Стейнс.

— Добър ли е?

Момчето въздъхна и леко отметна глава.

— Ами… да, мисля, че е добър. Как да опиша баща си? Той чете много и е уважаван от колегите си, но има свои си представи за нещата. Например: твърди, че от него ще получа като наследство само цигулката и бръснача му, защото човек можел сам да си проправи път в живота, стига да е гладко обръснат и да може да свири. Дори го е написал в завещанието си, всичко останало отива при майка ми. Малко е странен.

— Хмм… — отговори Карвър.

За последен път закусваха заедно в „Хоторн“. На другата сутрин шхуната „Бланш“ потегляше за Хокитика, а няколко часа по-късно „На добър час“, оборудван с нов такелаж и с насмолен корпус, вдигаше платна за Мелбърн.

— Странно — продължи Стейнс, като почукваше по яйцето, — за първи път от пристигането ми в Дънидин някой ме пита какъв е баща ми — всеки срещнат се интересува къде ще търся злато или ми предлага съдружие, не помня вече колко пъти са ме питали какво ще правя с парите си, щом се замогна. Интересна дума е тази, „замогвам се“. Като че ли малко принизява цялата идея, не смяташ ли?

— Аха — измърмори Карвър, вперил очи във вестника.

— Чакаш ли някого?

— Какво? — попита морякът, без да вдига глава.

— От десет минути преглеждаш списъка с пристигащите в „Отаго Уитнес“ и още не си посегнал към закуската.

— Никого не чакам — отсече Карвър и отгърна на следващата страница, където бяха поместени няколко дописки от златните находища.

Помълчаха известно време. Морякът четеше, Стейнс дояде яйцето. Младежът тъкмо се канеше да стане и да се сбогува, когато вратата се отвори и влезе куриер.

— Господин Франсис Карвър!

— Аз съм — вдигна ръка Карвър.

Той разкъса плика и плъзна поглед по текста. Заради тънката хартия Стейнс видя, че съобщението се състои само от един ред.

— Надявам се да не са лоши новини — рече той.

Карвър дълго стоя неподвижно, след това смачка писмото на топка и го хвърли в огъня. Бръкна в джоба за пени и щом куриерът си тръгна, се обърна към младия си съдружник и попита:

— Какво ще кажеш за една златна лира?

— Много неща мога да кажа за една златна лира, но не ми се вярва да искаш да ги чуеш — отвърна Стейнс.

Карвър се взря в него с присвити очи.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита момчето.

— Да. Ела с мен.

Стейнс го последва по стълбите. Изчака съдружника си да отключи вратата и след това влезе заедно с него. Досега не беше стъпвал в стаята му. Беше доста по-голяма от неговата, но обзавеждането беше същото. Усещаше се лека миризма на спарено, завивките върху леглото бяха замотани. Насред стаята беше оставен обкован пътен сандък, на чийто капак беше залепена товарителница.

СОБСТВЕНИК АЛИСТЪР ЛОДЪРБАК

ПРЕВОЗВАЧ „ПРЕВОЗИ ДАНФОРТ“

КОРАБ „НА ДОБЪР ЧАС“

— Пази го за малко — рече Карвър.

— Какво има вътре?

— Няма значение какво има вътре. Не го изпускай от очи, докато не се върна. Няма да е повече от два часа. Най-много три. Имам да свърша една работа в града. За това ще получиш една лира.

Младежът вдигна вежди.

— Цяла лира, за да наглеждам няколко часа един сандък?

— Така ще ми направиш услуга — отвърна Карвър. — А аз не забравям задълженията си.

— Сигурно е нещо много ценно.

— За мен е ценно. Съгласен ли си?

— Добре — усмихна се Стейнс. — Щом е услуга. С радост.

— Трябва ти оръжие — рече Карвър и се приближи към писалището.

Младежът се разсмя.

— Оръжие?

Карвър извади пистолет, отвори го и надникна в цевта. Кимна доволно, затвори го и му го подаде.

— Ще се наложи ли да го използвам? — попита Стейнс, като оглеждаше пистолета.

— Не. Само го размахай, ако влезе някой.

— Да го размахам ли?

— Да.

— Кой ще влезе?

— Никой, Никой няма да влезе.

— Какво има в сандъка? — попита отново Стейнс. — Струва ми се, че е редно да знам. Мога да пазя тайна.

Карвър поклати глава.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Какво „по-малко“, аз не знам нищо! Да не излезе после, че съм станал съучастник в престъпление? Да не би сандъкът да е краден? Хайде, Карвър, наистина мога да пазя тайна.

— А, има и друго — отвърна морякът. — Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс. Ако някой дойде, аз съм Франсис Уелс. Не ме питай защо.

— Мили боже! — възкликна момчето.

— Какво?

— Ужасно загадъчно се държиш.

Изведнъж Карвър се надвеси над него.

— Ако сега си плюеш на петите, ще го смятам за нарушение на договора ни. И ще държа да получа обезщетение… каквото намеря за добре.

— Няма да си плюя на петите.

— Не изпускай сандъка от очи, докато не се върна, и после ще си тръгнеш с една лира в джоба. Как се казвам?

— Господин Уелс.

— Гледай да не забравиш. Ще си дойда след два-три часа.

Щом Карвър излезе, Стейнс остави пистолета на скрина, тъй че да сочи към стената, и се наведе да огледа сандъка. Резето беше заключено с катинар. Той го вдигна и със задоволство установи, че е от най-простия вид. Усмихна се и извади ножката си, измъкна острието и пъхна върха в ключалката. След около минута човъркане механизмът щракна.