Елинор Катън
Светилата (48)

„Домът на желанията“

В която Лидия Уелс спазва обещанието си, при Анна Уедърел влиза неочакван посетител и научаваме истината за Елизабет Макей.

Лицето, което сградата на „Къмбърланд“ №35 показваше към улицата, беше съвсем обикновено: светла дъсчена обшивка, скрита зад решетки витрина, чието стъкло беше облепено отвътре с бакалска хартия, и два прозореца със спуснати завеси на горния етаж. Постройките от двете й страни — на №37 имаше обущарница, а на №33 превозваческа кантора — бяха издигнати съвсем близо и от пътя не можеше да се прецени колко е голяма навътре къщата. Някой случаен минувач дори можеше да реши, че тя е необитаема, тъй като над вратата нямаше никаква табела, а поставката за картичка над чукалото беше празна.

Госпожа Уелс отключи входната врата със свой ключ. Прекосиха смълчания коридор чак до дъното, където към втория етаж водеше тясно стълбище. Коридорът горе беше чист и празен като долния, там домакинята извади втори ключ от чантичката си, отключи една врата и с усмивка покани Анна да влезе.

Един врял и кипял в градския живот човек веднага би си направил нужните изводи от обстановката, която ги посрещна: тежки тъкани завеси, изобилие от меки кресла, напластен аромат на алкохол и парфюм, привързана настрани завеса от мъниста на портала, отвъд който се разкриваше сумрачна спалня. Анна обаче не беше много обиграна в светските порядки и не личеше да е изненадана от тази тъй приятно ухаеща и луксозно обзаведена стая уж в девически пансион. По пътя от пристанището до „Къмбърланд“ госпожа Уелс беше показала, че притежава изящен вкус и категорично мнение по множество въпроси, и докато двете стигнат до целта си, Анна вече беше напълно готова да ги прегърне като свои, понеже в сравнение с тях собствените й преценки й се струваха твърде бледи и немощни.

— Виждаш, че се грижа добре за своите момичета — рече домакинята.

Анна отговори, че стаята е прекрасна, и това подтикна госпожа Уелс да я разведе и да й посочи различните хитринки и тънкости в украсата и разположението на мебелите, тъй че гостенката да може да изрази възхищението си по-обстойно.

Сандъкът на Анна беше донесен и оставен до леглото, което тя прие за знак, че то е отредено за нея. Беше с хубава дървена табла, която почти не се виждаше от купчината бели възглавници, накамарени по три една върху друга, и беше много по-широко и по-високо от тесния нар, с който беше свикнала у дома. Тя се зачуди дали няма да се наложи да го дели с друг, струваше й се твърде голямо за сам човек. Срещу него имаше медно корито, върху което бяха метнати пешкири, а по стената горе тръгваше дебело въже с пискюл. Госпожа Уелс го дръпна и някъде на долния етаж отекна приглушен звънтеж. След малко прислужницата се появи и госпожа Уелс нареди от кухнята да бъде донесена топла вода, а после и обяд. Прислужницата не удостои с поглед Анна, която прие безразличието й с радост и въздъхна облекчено, когато жената излезе, за да стопли вода на печката в кухнята.

Щом останаха сами, Лидия Уелс се обърна към гостенката, усмихна се отново и се извини, че трябва да я остави.

— Имам среща в центъра, на която не мога да не отида, но ще се върна навреме за вечеря, надявам се, че ще си правим компания. От каквото и да имаш нужда, обърни се към Люси. Ако тя може да го осигури, ще го имаш. Стой колкото си искаш в коритото и използвай каквото ти допадне от тоалетката. Държа да се чувстваш като у дома си.

Анна Уедърел точно това и направи. Изми косата си с лосион, ухаещ на лавандула, изтърка всеки сантиметър от кожата си с купешки сапун и се кисна в коритото почти цял час. След като се облече — като обърна чорапите, за да изглеждат чисти, — прекара доста време пред огледалото, за да оправи прическата си. На тоалетката имаше няколко бутилчици с парфюм, тя ги подуши една по една, върна се на първата и си сложи по няколко капки на китката и зад ушите.

Прислужницата беше оставила студен обяд на масата под прозореца. Анна дръпна кърпата, с която беше покрит подносът, и видя купчинка изящно нарязана шунка, щедра порция запържено пюре от грах, кифличка с масло и конфитюр и две мариновани яйца. Тя седна, взе вилицата и ножа и се нахвърли лакомо, след блудкавата храна на кораба всичко й се стори страшно вкусно.

Щом опразни чиниите, се замисли дали не трябва да повика прислужницата да раздигне, кое щеше да е по-високомерно — да позвъни или не? В крайна сметка реши да се въздържи. Стана, приближи се до прозореца, дръпна завесите и известно време наблюдава минувачите по улицата. Часовникът удари три и малко след това отдолу се чу шум, в коридора се разнесоха гласове, после и стъпки по стълбището и на вратата се почука отсечено.

Анна едва се беше изправила, когато вратата се отвори рязко и вътре влезе висок мъж, облечен в мръсен тютюнев панталон от молескин и избеляло палто. Той я видя и се сепна.

— О! Извинявай.

— Добър ден — поздрави Анна.

— Ти от момичетата на Лидия ли си?

— Да.

— Нова?

— Пристигнах днес.

— И аз също — отвърна непознатият. Косата му беше руса и беше започнала леко да се прошарва. — Добър ден, значи.

— С какво мога да ви помогна?

Той се ухили широко.

— Ей сега ще видим дали можеш да ми помогнеш. Търся господарката. Тя тук ли е?

— Има среща в центъра.

— Кога ще се върне?

— Каза, че ще е тук за вечеря — отвърна Анна.

— Ти имаш ли някакви уговорки дотогава?

— Не.

— Чудесно — потри ръце мъжът. — Нещо против следващият танц да е за мен?

Анна се зачуди какво да отговори.

— Не съм сигурна дали мога да приемам посетители, когато госпожа Уелс я няма.

— Госпожа Уелс! Как звучи, все едно е някаква почтена дама, а? — Той се засмя и посегна да затвори вратата. — Аз съм Кросби, Ти как се казваш?

— Госпожица Анна Уедърел — отвърна тя уплашено.

Мъжът се насочи към бюфета.

— Да ти налея една чашка, госпожице Анна Уедърел?

— Не, благодаря.

Той извади бутилка и посочи с нея към Анна.

— Не искаш, защото не харесваш алкохол, или от любезност?

— Току-що пристигнах.

— Вече ми го каза, скъпа, а и не това те питам.

— Не бих искала да злоупотребявам с гостоприемството на госпожа Уелс — отговори с доловимо неодобрение Анна, за да му подскаже, че и той би трябвало да последва примера й.

Кросби отпуши бутилката, подуши и отново сложи тапата.

— За никакво гостоприемство не може да става дума — възрази той, после остави бутилката на мястото й и извади друга. — Ще ти бъде предявена сметката за всяко нещо, което си докоснала тук. Помни ми думата.

— Не — възрази тя, — всичко е вече платено. А госпожа Уелс е много гостоприемна. Останах по нейна покана.

Той се засмя.

— Така ли? Значи сте си близки, а? Стари приятелки?

Анна се намръщи.

— Запознахме се днес на пристанището.

— Съвсем случайно, предполагам.

— Да. Една млада дама, госпожица Макей, не успяла да хване кораба. Братовчедка на нейна братовчедка. И тъй като госпожица Макей я няма, госпожа Уелс ме покани да се настаня в стаята й. За нощувката и храната вече е платено.

— Охо, виж ти! — отбеляза мъжът и напълни една чаша.

— Вие от находищата ли се връщате? — попита Анна, за да спечели време.

— Да, идвам направо от планината. Пристигнах тази сутрин. — Той отпи и въздъхна. — Не, не е редно да си мълча. Изиграли са те, мила.

— Моля?

— Изиграли са те.

— Не ви разбирам, господин Кросби.

Той се усмихна, но не поправи грешката й.

— Винаги има някоя госпожица Макей. Лидия разказва тази история, за да й повярват, да дойдат тук и да се почувстват признателни към нея. И ти си й признателна, нали? Осигурила ти е хубав обяд и гореща вана, била е мила и добра, а ти как ще й се отблагодариш? О — той размаха пръст, — има как да й се отблагодариш, госпожице Анна Уедърел! Има, и още как… — В следващия миг забеляза тревогата й и добави по-нежно: — Чуй ме хубаво и не го забравяй: в град на златотърсачи милосърдие няма. Заприлича ли ти на милосърдие, вгледай се по-внимателно.

— О! — възкликна тя.

Той пресуши чашата и седна.

— Искаш ли малко, или не?

— Благодаря, някой друг път.

Кросби бръкна в джоба, извади нещо и протегна свит юмрук към нея.

— Можеш ли да познаеш какво има тук?

— Не.

— Хайде, познай.

— Монета?

— Много по-добро от монета. Пробвай отново.

— Не знам — отвърна тя уплашено.

Той разтвори юмрук и се показа късче самородно злато с големината и формата на кестен, Кросби се засмя отново на смаяното й изражение и подхвърли късчето към нея. Тя го хвана в шепа.

— Това злато стига да платя за всички бутилки в бюфета и пак ще останат няколко лири — рече той. — Ще ти го дам, ако ми правиш компания, докато се върне госпожата. Какво ще кажеш, а? Тъкмо ще можеш да си платиш дълговете, които вече си натрупала.

— За първи път пипам злато — рече Анна.

Късчето беше по-тежко, отколкото тя очакваше, и по-солидно. В ръцете й губеше блясъка си.

— Ела — подкани я Кросби. Той отнесе бутилката бренди до канапето, седна и потупа мястото до себе си. — Ела пийни с мен, момичето ми. Половин месец съм бъхтил пеша, гърлото ми е пресъхнало като пустиня, а очите ми са закопнели да погледат хубаво личице. Хайде, седни и ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за госпожа Лидия Уелс.