Елинор Катън
Светилата (19)

Еклиптика

В която верността се пренасочва и това си проличава.

Изминали са три седмици, откакто Уолтър Муди стъпи на сушата, съветът в „Короната“ заседава тайно и платноходът „На добър час“ потъна в плитчините. Сега дванайсетимата ни герои се поздравяват многозначително — както при среща на масон с другар от гилдията посред бял ден — и се споглеждат красноречиво и сериозно. Дик Манъринг кима на Кауъл Девлин, щом го застигне по пътя за Кънери, Харалд Нилсен вдига шапка пред Томас Балфор, сутрин Чарли Фрост заговаря Джоузеф Причард на опашката в закусвалнята. Тайната винаги има укрепващо въздействие върху нововъзникнало приятелство, същия ефект оказва и споделеното мнение, че виновен за всичко е някой извън групата — не е трудно да се види, че не толкова общите възгледи, колкото насочените към другите подозрения сплотяват мъжете от „Короната“. Макар че още нищо не е доказано, никой не е изправен пред съд и не са се появили нови сведения, присъствалите на сбирката в пушалнята стават все по-категорични в разсъжденията си за Алистър Лодърбак, Джордж Шепард, Лидия Уелс, Франсис Карвър, Анна Уедърел и Емъри Стейнс. Убежденията им са все по-налудничави, хипотезите — все по-невероятни, изводите — все по-неплодотворни. С времето недоказаното подозрение често се превръща в непоклатимо убеждение, сдобива се с ореола на лъжлива увереност и става лесна плячка на прищевките на настроението — възприема всички качества на най-обикновено суеверие, — а мъжете от „Короната“, чийто възел на верността е втъкан в ярката нишка на времето и движението, са все пак човешки същества и не са неподатливи на външно влияние.

Защото планетите са сменили местата си сред въртящото се платно на звездите. Слънцето е напреднало с една дванайсета по наклоненото колело на своята еклиптика и с това преместване изгрява нов световен ред, нов поглед към Вселената. Когато Слънцето беше в Козирог, бяхме сдържани, взискателни, надменно високомерни. Обърнехме ли поглед към някого, се стремяхме да го поправим, недоволствахме от недостатъците му и мерехме преценяващо талантите му. Не можехме да си представим какъв ще стане, ако се изкуши да измени на нрава си, или още по-добре, ако го направи, без да е бил изкушен. Ала няма друга истина освен истината на взаимовръзките, а небесните взаимовръзки се състоят от движещи се колела, наклонени оси, въртящи се циферблати, те са часовников механизъм, който се променя всяка минута, без да се повтаря и без да застива в покой. Вече не сме защитени от уютните спомени за миналото. Сега вече насочваме погледа си навън, през илюзорността на убежденията си, виждаме света такъв, какъвто искаме да бъде, и си представяме какво е да сме там.