Елинор Катън
Светилата (23)

Малкият Малефик^[1]

В която се оспорват някои ключови факти, Франсис Карвър се държи нелюбезно и Льовентал е предизвикан да си развърже езика.

Когато в редакцията на „Уест Коуст Таймс“ се получеше писмо с възбуждащо страстите обвинение, преди да го отпечата, Льовентал винаги правеше опит да се свърже със засегнатата страна. Смяташе за правилно да предупреди охуления, който и да е той, тъй като съдът на общественото мнение в Хокитика беше строг и за една нощ можеше да съсипе нечия репутация, поради тази причина вестникарят предлагаше на всеки, изправен пред подобна заплаха, да напише отговор и да се защити.

Високомерното и доста небрежно откъм доказателства изложение на Алистър Лодърбак за простъпките на тъмничаря Джордж Шепард не правеше изключение от този принцип и след като го прочете от край до край, Льовентал веднага се залови да го препише. Щеше да използва преписа за набора, а оригинала щеше да занесе в лагера да го покаже на тъмничаря Шепард, който със сигурност щеше да пожелае да опровергае повдигнатите обвинения, а все още имаше достатъчно време отговорът му да бъде включен заедно с писмото на политика в понеделнишкия брой на „Таймс“.

Льовентал намръщено подреди принадлежностите си за писане, като размишляваше, че сведенията за личното вложение може да са дошли само от дванайсетимата от „Короната“, което означаваше, че за съжаление, някой беше нарушил клетвата за мълчание. Доколкото знаеше, единственият, който поддържаше връзка с Лодърбак, беше приятелят му Томас Балфор. И затова вестникарят с натежало сърце издърпа чист лист, развинти капачката на писалката и топна писеца в мастилото. Том, помисли си той укорително, Том… Поклати глава и въздъхна.

Льовентал беше стигнал до последния абзац, когато го сепна издрънчаването на камбанката. Той стана, остави писалката върху попивателната хартия, прекоси помещението и нагласи на лицето си доброжелателна усмивка, която застина едва забележимо, когато вестникарят зърна кой стои на прага.

Новодошлият беше облечен в дълго сиво палто с велурени ревери и маншети, ушито от плътен и лъскав като тюленова кожа плат, чийто цвят се променяше при всяко помръдване. Вратовръзката беше нагласена високо на гърлото, реверите на жилетката с остра яка бяха вдигнати и придаваха внушителен вид на раменете и на без това дебелия врат. Чертите на лицето бяха груби, все едно изсечени от твърд минерал, най-обикновен тежък камък, който не може да бъде шлифован. Устата беше широка, носът беше чупен, челото беше високо. На лявата буза се виждаше сребрист на цвят тънък белег, който се извиваше от крайчеца на окото надолу към челюстта.

Колебанието на Льовентал трая само миг. В следващия той се втурна напред, като отриваше пръсти в престилката, усмихна се широко и протегна ръце към госта.

— Господин Уелс! Радвам се да ви видя! Добре дошли отново в Хокитика!

Франсис Карвър присви очи, но не захапа примамката.

— Искам да публикувам обявление — рече той.

Не пристъпи към вестникаря, остана на прага, тъй че между двамата да остане няколко метра разстояние.

— Заповядайте, заповядайте. Ако позволите да добавя, за мен е чест. Поласкан съм, че за втори път се обръщате към мен. Щях да съжалявам много, ако бях загубил клиент поради неволна грешка.

Карвър отново си замълча. Не беше свалил шапката си и сега не посегна към нея. Грубостта му обаче не отблъсна вестникаря. Той се усмихна ведро и продължи:

— Но да оставим миналото, господин Уелс, да говорим за настоящето! Кажете ми какво мога да направя за вас.

Този път лицето на капитана помръкна и в очите му проблесна раздразнение.

— Карвър — поправи го той. — Името ми не е Уелс.

Льовентал доволно долепи длани. Палецът и показалецът на дясната му ръка бяха потъмнели от мастилото и когато сплетеше пръсти, се получаваше нещо като райе, все едно ръцете принадлежаха на две различни създания, едното черно, а другото — бяло.

— Навярно паметта ми ме подвежда — поде той, — ала ми се струва, че си ви спомням съвсем ясно. Не идвахте ли при мен преди година? Носехте акт за раждане. Публикувахте обявление за изчезнал пътен сандък, за който предлагахте възнаграждение. Само че стана някакво объркване относно името ви. При отпечатването направих грешка, пропуснах средното ви име и вие се върнахте на другата сутрин да ме поправите. Ако не се лъжа, актът за раждане беше на името Кросби Франсис Уелс. Кажете ми, моля, да не би да съм се заблудил?

Карвър отново не отговори.

— Винаги са ми казвали — добави вестникарят с ясното съзнание, че поема риск с безочливото си нахалство, но се надяваше по този начин да предизвика някакъв отклик, — че имам изключително добра памет.

Льовентал знаеше, че Карвър се е настанил в „Палас“ и оттам ръководи неприятните разправии около изваждането на сушата на корпуса на „На добър час“. Това начинание със сигурност би трябвало да бъде извършено потайно и без да се допускат външни лица, ако капитанът искаше да скрие труп на борда, но всички твърдяха — включително и превозвачът Томас Балфор, — че в действията на Карвър няма нищо скрито-покрито. Той беше предал опис на товара на капитана на пристанището, бе провел среща с представителите на превозваческите дружества в Хокитика, за да си оправят сметките, и няколко пъти беше ходил с лодка до заседналия в плитчините кораб заедно с корабостроители и прекупвачи.

— Не съм Уелс — обади се най-сетне Карвър. — Онова беше от името на друг. Вече няма значение.

— Прощавайте — отвърна любезно Льовентал. — Значи господин Кросби Уелс е бил загубил сандъка си и вие сте му помагали да го открие.

Миг мълчание, после капитанът кимна.

— Да.

— Е, дано сте успели да го намерите. Вярвам, че сандъкът в крайна сметка е стигнал до притежателя си?

Карвър раздразнено отметна глава.

— Няма значение — рече той. — Обясних ви вече.

— О, щях да пропусна да изкажа съболезнованията си, господин Карвър.

Капитанът впи очи в него.

— Вестта за смъртта на господин Уелс много ме опечали — продължи Льовентал. — Нямах честта да го познавам, но всички твърдят, че е бил порядъчен гражданин. О, надявам се, че не от мен научавате за смъртта на своя приятел?

— Не, не.

— Радвам се. Откъде се познавахте?

В очите му отново припламна раздразнение.

— Бяхме стари приятели.

— Сигурно от Дънидин? Или отпреди това?

Карвър явно нямаше намерение да отговори на този въпрос и затова вестникарят продължи:

— Е, предполагам, за вас е утеха, че поне си е отишъл мирно.

Устните на капитана потрепнаха и от тях се изтръгна възклицание:

— Мирно?

— В смисъл, че е починал в съня си, в дома си. По скромното ми мнение това е най-доброто, на което може да се надява човек.

— Льовентал усети, че е спечелил някакво преимущество, и добави: — Макар че, за съжаление, съпругата му не беше до него.

Карвър сви рамене. Появилата се изневиделица искра, довела до изблика му, беше угаснала също толкова внезапно.

— Бракът е личен въпрос — заяви той.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна вестникарят и се усмихна. — Вие познавате ли госпожа Уелс?

Посетителят изсумтя нечленоразделно.

— Аз имах удоволствието да се видя с нея, макар и за кратко — продължи невъзмутимо Льовентал. — Възнамерявах тази вечер да отида в „Скитническа слука“ като скептик, разбира се, но без предразсъдъци. Мога да се надявам, че ще ви видя там, нали?

— Не, не можете.

— Явно вашият скептицизъм към сеансите надхвърля дори моя!

— Нямам мнение за сеансите. Може и да присъствам, може и да не присъствам.

— Така или иначе, предполагам, че госпожа Уелс е приветствала горещо завръщането ви в Хокитика. — Льовентал си даваше сметка, че гамбитите му да поддържа разговора стават съвсем прозрачни, но това не го възпря. — Да, сигурен съм, че тя много се е зарадвала на завръщането ви!

Карвър вече не правеше опити да прикрие раздразнението си.

— Защо? — попита той.

— Защо ли? Заради бъркотията около имуществото, разбира се! Та нали оправянето на документите беше спряно именно заради липсващия акт за раждане на господин Уелс! Никъде не успели да го открият!

Гласът му отекна изненадващо силно и за миг вестникарят се уплаши да не е прекалил. Това, което каза, беше самата истина, пък и се знаеше от всички: искът на вдовицата продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна не беше гледан от съда, тъй като не можеше да се намери документ, който да удостовери самоличността на покойника. Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след погребението и заради това не беше разпознала тялото: ако не изровеха трупа (съдията помоли госпожа Уелс да го извини за грубия израз), нямаше друг начин да се докаже, че умрелият в долината Арахура саможивец е същият Кросби Уелс, чийто подпис се мъдреше под брачното свидетелство. И предвид голямата сума, на която възлизаше имуществото на покойника, съдията беше сметнал за благоразумно да отложи заседанието, докато въпросът не се изясни. Госпожа Уелс му благодари любезно за решението и го увери, че е търпелива като всяка жена и ще чака, докато е необходимо, за да й се изплати дължимото (така наричаше тя наследството).

Думите му обаче не предизвикаха отклик, Карвър само го измери с поглед от глава до пети и повтори кисело:

— Искам да публикувам обявление в „Таймс“.

— Да, разбира се — отвърна Льовентал, чието сърце се беше разтуптяло. Той дръпна лист хартия и попита: — Какво ще продавате?

Капитанът обясни, че корпусът на „На добър час“ скоро ще бъде разглобен и той желае да продаде предварително гредите и дъските на търг, който ще се проведе в петък от „Гласън и Роули“. Изброи условията рязко. Преди търга няма да се продава нищо. Няма да се правят отстъпки и с никого няма да се водят преговори. Запитванията следва да се отправят по пощата лично към него, господин Франсис Карвър, в „Палас“.

— Както виждате, внимателно си записвам всичко — рече Льовентал. — Няма да допусна отново грешка с името ви! Да ви питам, да не би случайно с Кросби да сте роднини?

Карвър отново стисна устни.

— Не.

— Вярно, че Франсис е често срещано име — кимна вестникарят, без да го поглежда, защото тъкмо записваше адреса в „Палас“, но когато след миг вдигна глава, видя, че изражението му е станало още по-мрачно.

— А вашето име как е? — попита Карвър, като по този начин подчерта факта, че до този момент не го е използвал. Льовентал се представи, капитанът кимна бавно, сякаш за да го запомни, и изведнъж се тросна: — И си дръжте проклетата уста затворена!

Думите му разтърсиха Льовентал. Той прибра заплащането за обявата бавно и внимателно, с нетрепваща ръка написа разписка. За първи път му се случваше да бъде нагрубен в редакцията и беше толкова смаян, че онемя. Усещаше как в гърдите му се надигат вълнение, натиск, ликуващо бучене. Беше от хората, които срамът превръща в гладиатори. Воинът в него се размърда радостно, сякаш най-сетне е прозвучал отдавна чакан тръбен зов, който е отекнал в самото тяло на вестникаря, в кръвта му.

Карвър прибра разписката. Обърна се и се отправи към вратата, без да благодари и да се сбогува. Тази проява на грубост отприщи клокочещия в Льовентал гняв, той вече не можеше да се сдържа и избухна:

— Как смеете да се показвате тук! За толкова много неща имате да отговаряте!

Капитанът спря с ръка на дръжката.

— След това, което сторихте на Анна — продължи вестникарят. — Намерих я аз, ако искате да знаете. Цялата в кръв. Човек не се държи така с една жена. Не ме интересува каква е. Човек не се държи така с жена, още повече когато тя очаква дете!

Карвър не отговори.

— На косъм се разминахте с двойно убийство! Знаете ли? — Гневът на Льовентал се разрастваше в неудържим бяс. — Знаете ли на какво приличаше тя? Видяхте ли я как изглеждаше, когато синините изчезнаха? Знаете ли, че трябваше да ходи с бастун две седмици? Едва се крепеше на краката си! Знаете ли го, а?

— И тя не е света вода ненапита.

Льовентал едва не се изсмя.

— Какво ви е направила? Премазала ви е от бой, така ли? Пребила ви е почти до смърт? Око за око, а?

— Не съм казвал такова нещо.

— Убила е детето ви? Убила е детето ви и затова вие сте убили нейното? — почти изкрещя Льовентал. — Хайде, говорете! Говорете!

Капитанът не трепна.

— Имах предвид, че не е цвете за мирисане.

— Не била цвете за мирисане! И сега сигурно ще ме уверявате, че сама си го е изпросила, че си го е заслужавала!

— Да — кимна Франсис Карвър. — Получи си заслуженото.

— В Хокитика нямате приятели, господин Карвър — заяви вестникарят, насочил изцапан с мастило показалец към него. — Анна Уедърел може и да е обикновена уличница, но в този град я харесват мнозина и дори и въоръжен, няма как да се справите с всички тях! Не го забравяйте. Ако й се случи нещо лошо — предупреждавам ви, — ако я сполети…

— Няма да е от мен — прекъсна го Карвър. — Приключих с нея. Разплатили сме се.

— Разплатили сте се? — Льовентал се изплю на пода. — За детето ли говорите? Собственото ви дете! Не му дадохте шанс дори да проплаче! Това ли наричате разплата?

Капитанът се усмихна и развеселено попита:

— Собственото ми дете ли?

— Ще ви кажа, макар да не сте питали. Детето ви е мъртво! Чувате ли ме? Детето ви замина на оня свят още преди да е проплакало! И то заради вас!

Карвър се изсмя дрезгаво.

— Уличницата не е носила мое дете. Кой ви го каза?

— Анна — отвърна вестникарят и изведнъж увереността му го напусна. — Нима ще отречете думите й?

Карвър се изсмя отново.

— Не бих я докоснал и с канджа — заяви той и излезе, без да изчака отговор.