Елинор Катън
Светилата (28)

Месец без Луна

В която „Скитническа слука“ най-сетне отваря врати.

Провесената над входа на „Скитническа слука“ табелка беше прерисувана и сега напереният младеж с вързоп на рамо крачеше под обсипано със звезди небе. Дори и да образуваха съзвездие, то не беше познато на Манъринг. Докато прекосяваше верандата, той забеляза, че чукалото е лъснато, прозорците са измити, изтривалката е сменена и до вратата е закачен нов надпис:

ЛИДИЯ УЕЛС, МЕДИУМ, СПИРИТИСТ

РАЗКРИВАНЕ НА ТАЙНИ

ПРЕДСКАЗВАНЕ НА БЪДЕЩЕТО

Манъринг почука, отвътре се чуха женски гласове и забързани стъпки по стълбите. Надяваше се, че ще му отвори Анна.

Веригата вътре изтрака, магнатът пристегна възела на вратовръзката си и след като се огледа в стъклото, поизправи рамене. Вратата се отвори.

— Дик Манъринг!

— Госпожо Уелс! — възкликна той и се постара да прикрие разочарованието си. — Желая ви добър вечер!

— Надявам се да е добра, макар че още не е вечер. — Тя се усмихна. — Точно вие би трябвало да знаете колко е неучтиво да пристигате преди уречения час. Майка ми би нарекла подобно поведение варварско.

— Нима съм подранил? — Магнатът бръкна да извади джобния си часовник, уж изненадан. Много добре знаеше, че е подранил, искаше да пристигне преди останалите, за да поговори с Анна насаме. — О, виж ти! — възкликна той, присвил очи към циферблата. Вдигна рамене и прибра часовника в джобчето на жилетката. — Явно сутринта съм забравил да го навия. Но така или иначе, вече съм тук, пък и вие отворихте. Как сте се издокарали, а? Много, много добре изглеждате!

Вдовицата носеше траур, макар че тоалетът й беше „пипнат“, както навярно би се изразила тя, с множество дребни поправки, които подмолно опровергаваха строгото мрачно излъчване на дрехите. Отпред роклята й беше избродирана с лъскави копринени конци, тъй че на гърдите проблясваха и лъщяха множество малки розички, черна роза имаше и на жалейката, закрепена като маншет на пухкавата й бяла китка, а трета черна роза беше втъкната в косите й над ухото.

Все така усмихната, тя попита:

— И какво да ви правя сега? Поставихте ме в ужасно положение, господин Манъринг. Не мога да ви поканя да влезете. Това би означавало да окуража грубиянщината ви и докато се усетим, цялото добро общество в Хокитика ще пропищи от вас. Но и не мога да ви оставя на улицата, тъй като тогава и двамата ще станем варвари. Вие заради нахалството си, а аз заради негостоприемството си.

— Има и трета възможност — отвърна Манъринг. — Оставете ме да вися на верандата цяла вечер, докато се чудите и маете, и когато стигнете най-сетне до решение, ще е дошло време за празненството.

— Продължавате с грубиянщините си. Колко лесно се гневите!

— Още не сте ме виждали разгневен, госпожо Уелс.

— Нима?

— Да. С вас винаги съм се държал като възпитан човек.

— А с кого, интересно, не сте възпитан?

— Въпросът не е с кого, а колко далече мога да стигна.

За миг се възцари мълчание.

— Доста високопарно — отбеляза вдовицата.

— Кое?

— Това, което казахте току-що. Ласкаете честолюбието си.

— У вас има известна изтънченост, госпожо Уелс. Бях го забравил.

— Наистина ли?

— Да, има, не може да се отрече. — Магнатът бръкна в джоба си. — Ето ви парите за входа. Пладнешки грабеж, ако ме питате. Не може да искате по три шилинга вход в Хокитика, дори да сте Хубавата Елена! Ще ви се смеят хората. Макар че не бива да ви давам съвети. От днес нататък с вас сме в надпревара, нали така? Не мислете, че не си давам сметка за това: оттук насетне момчетата трябва да избират къде да харчат парите си в събота вечер, дали в „Уелският принц“, или в „Скитническа слука“. А аз държа под око съперниците си и тази вечер съм дошъл да ви поогледам.

— Всяка жена обича да бъде гледана — отвърна госпожа Уелс, после прибра парите и отвори широко вратата. Докато Манъринг прекрачваше прага, тя добави: — Така или иначе, вие сте долен лъжец! Ако бяхте забравили да навиете часовника си, щяхте да закъснеете, не да подраните.

Тя затвори вратата и отново сложи веригата.

— Виждам, че сте в траур — подхвърли Манъринг.

— Естествено. Неотдавна овдовях.

— Ако не знаете, черното е невидимо за духовете. Обзалагам се, че не го знаете, нали? Заради това се обличаме в черно за погребение, с други, по-ярки дрехи бихме привлекли вниманието на мъртвите. А като сме в черно, те не ни забелязват.

— Каква очарователна глупост!

— И давате ли си сметка какво означава това? Господин Стейнс няма да ви види! Поне докато сте с тази рокля. Ще бъдете напълно невидима за него.

Госпожа Уелс се засмя.

— О, боже! Е, вече нищо не може да се направи. Твърде късно е. Ще трябва да отменя сеанса.

— А Анна как ще бъде облечена?

— В черно. И тя е в траур.

— Край с вас! С цялото ви начинание. И то само заради облеклото ви. Малкото камъче обръща колата, а? Да се провалите само заради роклите си!

Вдовицата вече не се усмихваше.

— Държите се непочтително — укори го тя, — правите си шеги със скръбта ни.

— Не само аз, това важи и за вас, госпожо Уелс.

За миг погледите им се срещнаха, двамата се взряха изпитателно един в друг.

— Уважавам мошениците — заяви изведнъж Манъринг. — Няма как иначе, нали и аз се броя сред тях! Само че гадаенето на бъдещето е глупост, госпожо Уелс. Съжалявам, че говоря тъй направо, но си е така.

— Защо? — попита кокетно тя, макар че по лицето й още се четеше раздразнение.

— Защото е лъжа — отвърна смело той. — Хайде, кажете ми кой ще заложи пръв срещу мен. Подскажете ми как да спечеля следващата игра на покер. Кажете ми кой ще спечели надбягванията другата седмица. Няма да го направите, нали? Няма да го направите, защото не можете!

— Виждам, че обичате да се съмнявате, господин Манъринг.

— Защото съм врял и кипял в тази игра.

— Да — кимна тя, без да отмества погледа си от него. — Вие намирате радост в съмнението.

— Кажете ми кой ще спечели надбягването другата седмица и никога повече няма да се усъмня.

— Не мога.

Магнатът разпери ръце.

— Ето, виждате ли?

— Не мога, защото този въпрос не е свързан с вашето бъдеще. Вие искате да ви дам неоспоримо доказателство за способностите си. Няма как да стане. Аз съм гадателка, не съм логик.

— Ама не сте много добра гадателка, щом не знаете какво ще стане другата неделя.

— Един от първите уроци, които човек научава в този занаят, е, че бъдещето не е предопределено — рече госпожа Уелс. — И причината е много проста: разкриването на това, което ни очаква, променя съдбата ни.

— Избирате си само доводи, които наливат вода във вашата мелница.

Тя леко вирна брадичка.

— Щеше да е различно, ако бяхте жокей и дойдехте да ме питате какво ви очаква в надбягването другата седмица. Ако ви кажа, че бъдещето ви е мрачно, най-вероятно ще яздите зле, защото ще бъдете потиснат, а ако предрека победа, ще яздите уверено и ще се представите добре.

— Хубаво, не съм жокей, но съм заложил пет лири на една кобила, Айриш — това е самата истина, — и сега ви питам какво ме чака, хубаво или лошо. Какви са изгледите?

Вдовицата се усмихна.

— Не ми се вярва съдбата ви да зависи от загубата или спечелването на пет лири, господин Манъринг, а така или иначе, вие продължавате да търсите доказателство. Заповядайте в салона.

„Скитническа слука“ нямаше нищо общо със западналото заведение, в което преди три седмици госпожа Уелс беше приела Обер Гаскоан. Вдовицата беше поръчала завеси, нови мебели и дузина ролки тапети на виещи се рози, по стените бяха закачени няколко екзотични репродукции в рамки, стълбището беше пребоядисано и прозорците бяха измити. Беше намерила дори и аналой, на който да сложи алманаха си, и няколко увити в плат лампи, които беше поставила в различни ъгли в салона, за да създаде по-загадъчна обстановка. Манъринг отвори уста да отбележи преобразяването, но изведнъж се сепна.

— Ха! Та това е господин Сук! — възкликна той. — И господин Кю!

Двамата китайци го гледаха безмълвно. Седяха с кръстосани крака и с изрисувани лица от двете страни на камината.

— Познавате ли ги? — попита Лидия Уелс.

Магнатът се съвзе.

— Бегло — отвърна той. — Както знаете, имам вземане-даване с китайците и тези двамата ги виждам често в Кънери. Как сте, момчета?

— Добър вечер — отвърна Ах Сук.

Ах Кю продължи да мълчи. Лицата им изглеждаха безизразни заради обилния грим, черният туш издължаваше очите и подчертаваше кръглите им страни.

Манъринг се обърна към домакинята.

— Да не би и те да участват в сеанса?

— Този се появи следобед — посочи госпожа Уелс Ах Сук — и на мен ми хрумна, че присъствието му ще придаде определено очарование на нашата сбирка. Той се съгласи да дойде вечерта и доведе и приятеля си. По-добре двама, отколкото един, нали? Харесва ми тази ос на симетрия.

— А Анна къде е?

— Горе — отвърна тя. — Всъщност от вас заех тази идея, господин Манъринг. От вашето представление „Чувствени картини от Изтока“. Изтокът разпродава билетите! Ходих два пъти да го гледам, веднъж бях на балкона, а втория път долу на партера.

Магнатът се беше намръщил.

— И кога ще слезе Анна?

— Няма да е преди сеанса.

Той се сепна.

— Какво? Няма ли да бъде на празненството?

Госпожа Уелс се обърна и се залови да пренарежда чашите на скрина.

— Няма.

— И защо? Знаете, че сума ти хора нямат търпение да поговорят с нея. Момчетата са готови да ви платят седмичната си надница, за да влязат, и го правят единствено заради Анна. Лудост е да я държите горе.

— Трябва да се подготви за сеанса. Не мога да допусна да се наруши душевното й равновесие.

— Глупости!

Вдовицата се завъртя рязко към него.

— Моля?

— Казах, че това са глупости. Нарочно не я пускате.

— В какво ме обвинявате.

— Анна Уедърел беше най-доброто ми момиче — заяви Манъринг. — Три седмици се държах настрана от уважение към един бог знае какво и сега искам да поговоря с нея. И двамата знаем, че тези приказки за душевното равновесие са пълни глупости.

— Май трябва да ви напомня, че вие не сте специалист в тази област и нямате нужните познания.

— Какви познания!? — извика презрително той. — Преди три седмици Анна не беше и чувала за вашето равновесие. Не ми ги пробутвайте на мен тия, госпожо Уелс. Повикайте я.

Домакинята се отдръпна.

— Господин Манъринг, не забравяйте, че сте гост в дома ми.

— Това не е вашият дом, а търговско предприятие. Платих ви три шилинга с увереността, че Анна ще е тук.

— Нямам представа откъде се е появила у вас тази увереност.

— Чуйте се само! — възкликна Манъринг, който се беше ядосал не на шега. — Ще ви дам още един съвет, госпожо Уелс, и то безплатно: в този бизнес трябва да предоставите на публиката точно това, за което си е платила, защото в противен случай ще си навлечете гнева й. Във вестника пишеше, че Анна ще е тук.

— Пишеше, че ще е на сеанса като моя помощница.

— С какво я държите?

— Моля?

— Защо се е съгласила? Да стои сама горе на тъмно.

Вдовицата не обърна внимание на въпроса му.

— Госпожица Уедърел — рече тя — се учи да реди картите таро, оказа се, че има дарба. Щом се убедя, че е овладяла напълно нужните умения, ще обявя услугите й в „Уест Коуст Таймс“ и тогава ще можете — не само вие, а и всички граждани на Хокитика — да си запазите час при нея.

— Като си платя скъпо и прескъпо за това удоволствие, а?

— Разбира се. Нима очаквате друго?

Ах Сук местеше поглед между госпожа Уелс, Ах Кю и Манъринг.

— Това е възмутително! — избухна магнатът.

— Доколкото разбирам, вече не желаете да присъствате на празненството — отвърна госпожа Уелс. — Ако е така, вървете си, ще ви върна парите.

— Какъв е смисълът? Да я държите горе?

Вдовицата се засмя.

— Недейте, господин Манъринг! С вас работим в една област, както вече изтъкнахте, не е нужно да ви обяснявам.

— Не. Обяснете ми — настоя той. — Хайде. Слушам ви.

Госпожа Уелс обаче не удовлетвори молбата му, вместо това го огледа преценяващо и попита:

— Защо дойдохте тук тази вечер?

— За да говоря с Анна. И да огледам съперника си. Вас.

— Първата ви цел няма да бъде изпълнена, както стана ясно, а втората вече трябва да сте я постигнали. Не виждам никаква причина да останете.

— Оставам — отсече Манъринг.

— Защо?

— За да ви държа под око, ето защо.

— Разбирам. — Вдовицата се взря в него. — Струва ми се, че има и друга причина за идването ви тук тази вечер, която все още не сте споделили.

— Нима? И каква е тя?

— Боя се, че мога само да гадая.

— Е, гадайте тогава, нали с това се занимавате? Кажете ми.

Тя наклони глава на една страна и го измери с поглед.

— Не, този път ще го запазя за себе си.

Манъринг се подвоуми какво да отвърне и след миг госпожа Уелс се разсмя звънко, дори вдигна ръце към гърдите си, все едно не й достигаше дъх. Сетне помоли госта да я извини, била наела за вечерта две прислужници от „Звездата и жартиерата“, а още не била дала разпорежданията си, момичетата я чакали в кухнята. Подкани магната да си налее питие от гарафата на скрина и да се разположи като у дома си и излезе устремено. Манъринг остана зяпнал и с пламнало лице.

Щом вратата се затвори, той се обърна към Ах Сук.

— А вие какво правите тук?

— Дошли да види господин Стейнс.

— Искате да му зададете няколко въпроса, а?

— Да.

— Жив или мъртъв — подхвърли невесело Манъринг. — Или ще е едното, или ще е другото, нали? Няма трети вариант.

Той се отправи към скрина и си наля щедра глътка бренди.

Φ

Госпожа Уелс беше наела двама музиканти, цигулар и флейтист, от Католическото дружество, което се помещаваше на улица „Колингуд“. Те пристигнаха малко преди седем с увити в кадифе инструменти и домакинята ги разположи в дъното на преддверието, където бяха сложени два стола с лице към вратата. Те знаеха само жиги и бързи моряшки танци, но госпожа Уелс ги беше помолила, за да бъде музиката в съзвучие със случая, да свирят обичайния си репертоар в по-бавно темпо, доколкото им го позволяват дъхът и координацията. В резултат жигите звучаха зловещо, а моряшките танци напомняха на погребални песнопения, дори и Манъринг, чието лошо настроение не се беше оправило от брендито и от появата на закачливите прислужници от „Звездата и жартиерата“, не можеше да отрече, че ефектът е поразителен. Когато първите гости потропаха на вратата, във въздуха едва-едва се влачеше „Дребна монета“, която настройваше не за танци и празнуване, а за погребения, болести и други беди.

Към осем часа помещенията бяха пълни и вътре едва се дишаше от тютюневия дим.

— Не сте ли виждали измамниците по пазарите? И техния номер с чашките и топчето? Всичко е в отклоняването на вниманието, господин Фрост. Те знаят как да ви накарат да извърнете поглед — ще се пошегуват, ще ви изненадат с нещо неочаквано, ще вдигнат шум — и през това време сменят мястото на топчето. Едва ли е нужно да подчертавам, че вниманието на мъжете най-лесно може да се отвлече от някоя жена, а тази вечер пред вас ще има две.

Фрост смутено сведе поглед, Причард го плашеше, беше се надвесил застрашително над него и щом заговореше, банкерът усещаше топлия му дъх.

— И как ми предлагате да не позволя да отвлекат вниманието ми? — попита Фрост.

— Бъдете нащрек — отвърна аптекарят. — Нилсен ще държи под око Анна, а вие — вдовицата. Така и двете ще бъдат наблюдавани. Каквото и да става, не изпускайте от поглед Лидия Уелс. Ако ви подкани да затворите очи или да се съсредоточите върху някакъв предмет — често го правят, — не я слушайте.

Думите му подразниха банкера. Какво право имаше Причард да се разпорежда кой кого да наблюдава по време на сеанс, на който той дори не беше поканен? И защо Фрост да трябваше да гледа вдовицата, а Анна да остане за Нилсен? Той обаче не изрази на глас възраженията си, тъй като към тях се приближи прислужница с поднос с гарафа. Двамата допълниха чашите си, благодариха и я изпратиха с поглед.

Веднага щом прислужницата отмина, Причард продължи все така настойчиво:

— Стейнс все трябва да е някъде. Човек не може да изчезне безследно. Какво знаем със сигурност? Дайте да изброим. Знаем, че Анна последна го е видяла жив. Знаем, че тя лъже за опиума, твърди, че сама го е изпушила, а аз мога да се закълна, че това изобщо не е вярно. И накрая, знаем, че тя участва в този номер с призоваването му от отвъдното.

Изведнъж на Фрост му мина през ума, че сакото на Причард му стои зле, шалчето му не е изгладено, ризата му е износена. Даже и бръсначът му явно беше тъп, щом аптекарят се беше обръснал толкова неравно. Тези недостатъци, неизтъкнати на глас, му вдъхнаха известна увереност. Той попита:

— Вие не вярвате на Анна, нали, господин Причард?

Изводът му сепна аптекаря.

— Има предостатъчно основания да не й вярваме — отвърна той студено. — Току-що ви ги изброих.

— Имах предвид като човек — настоя Фрост. — Като жена. Доколкото схващам, нямате високо мнение за почтеността й.

— Каква почтеност у една уличница! — възкликна Причард, но не продължи.

След малко Фрост рече:

— Чудно ми е какво мислите за нея. Нищо повече.

Аптекарят се взря в него с унесено изражение.

— Не — рече накрая той. — Не вярвам на Анна. Нямам й капчица вяра. Дори не я обичам. Но ми се иска да бях влюбен в нея. Странно, нали? Иска ми се да бях влюбен в нея.

Фрост се смути и побърза да смени темата.

— Не си струва трите шилинга — отсъди той, говореше за празненството. — Признавам, че очаквах много повече.

Причард също изглеждаше смутен.

— Не забравяйте, по време на сеанса не отделяйте очи от госпожа Уелс.

Двамата извърнаха глави настрани, огледаха преценяващо присъстващите и за миг на лицата им се изписа едно и също изражение: вглъбеното, леко разочаровано изражение на човек, който сравнява случващото се около себе си с други моменти, реални и въображаеми, които са ставали или стават някъде далеч оттук.

Φ

— Господин Балфор, може ли да разменим насаме две думи?

Балфор вдигна глава, пред него стоеше Харалд Нилсен, както винаги издокаран, с яркосиня жилетка. Лицето му беше сковано в строга маска, подсказваща твърда решимост да бъде зададен някакъв неудобен въпрос, и превозвачът усети рязко бодване под лъжичката.

— Разбира се, естествено — занарежда той. — Естествено, че може да разменим колкото думи желаете, естествено!

Какви глупци стават хората, помисли си Балфор, когато си дадат сметка, че ще трябва да понесат позора си. Той последва търговеца през тълпата.

Когато излязоха от салона, Нилсен спря рязко и се завъртя на пети.

— Ще започна направо — рече той.

— Да, започнете направо — кимна Балфор. — Така винаги е най-добре. Какво ще кажете за празненството?

От салона се разнесе гръмогласен смях, последван от възмутен женски писък.

— Приятно е — отвърна търговецът.

— Но Анна я няма.

— Да, няма я.

— И три шилинга… Хич не е малко! — продължи превозвачът.

— Но поне брендито е на корем и лесно ще си избием парите, нали?

Той сведе поглед към чашата си.

— Ще започна направо — повтори Нилсен.

— Да, давайте.

— Господин Лодърбак — поде търговецът — отнякъде е научил за моята комисиона. И утре сутринта ще публикува писмо за това във вестника. Разпердушинва Шепард и така нататък. Още не съм видял текста.

— О, боже — въздъхна Балфор. — О, боже… Разбирам.

Той закима бързо, без да поглежда Нилсен. Двамата стояха почти успоредно един на друг, търговецът говореше на една репродукция върху стената, а превозвачът — на дървената облицовка.

— Тъмничарят Шепард е написал отговор — продължи Нилсен, — който ще бъде отпечатан под писмото на Лодърбак. Днес следобед Шепард ми изпрати препис.

Той обобщи накратко съдържанието на отговора и за миг Балфор забрави за притесненията си.

— Да му се не види! — възкликна смаяно той и едва сега за първи път погледна Нилсен в очите. — Не мога да повярвам! Това се вика номер. Кой би предположил, че Шепард е способен да измисли такъв номер, а? Да заяви, че вие доброволно сте дали парите, че вложението ви е дарение! Не мога да повярвам! Хванал ви е натясно! Каква наглост! Змия!

— Вие ли сте казали на господин Лодърбак за комисионата?

— Не!

— Дори не сте му споменавали за нея?

— Не! И думичка не съм обелил!

— Добре — въздъхна Нилсен. — Благодаря. Извинявайте за безпокойството. Значи е някой от другите.

Превозвачът се сепна.

— От другите ли? Имате предвид някой от присъствалите в „Короната“ онази вечер?

— Да. Някой е нарушил клетвата. Аз със сигурност не съм говорил с господин Лодърбак, а за парите не знае никой друг освен дванайсетимата, дали клетва.

Балфор имаше уплашен вид.

— Ами момчето в кантората? — попита той.

Нилсен поклати глава.

— Не знае нищо.

— Може да е някой в банката.

— Не, договорът не беше вписан в банката и единственият екземпляр от него беше в Шепард. — Търговецът въздъхна. — Съжалявам, че така ви се нахвърлих да ви разпитвам… и се усъмних във вас. Но знаех, че вие с Лодърбак сте приятели, и трябваше да се уверя, нали разбирате.

— Естествено, естествено.

Нилсен кимна мрачно. Погледна през отворената врата към пълния салон, където Причард стърчеше с цяла глава над всички останали, Девлин разговаряше с Клинч, Льовентал приказваше с Фрост, а Манъринг пълнеше чашата си от гарафата на скрина и се смееше бурно на някаква шега.

— Почакайте — обади се изведнъж Балфор, — казахте, че в писмото на Шепард се споменава за връзката на Лодърбак с Лидия Уелс.

— Да — призна смутено търговецът. — Сега всички ще разберат за връзката им, тъмничарят призовава Лодърбак да си признае какви отношения поддържа с вдовицата и…

— Но как, по дяволите, Шепард е научил за това? — прекъсна го превозвачът. — Не ми се вярва Лодърбак да е…

— Аз му казах! — избухна Нилсен. — Наруших дадената дума. О, господин Балфор, той ме беше хванал натясно, знаеше, че крия нещо, и аз се поддадох. Не успях да си събера навреме ума. Прав сте да се гневите. Абсолютно прав сте. Не ви се сърдя.

— Не, не — възрази Балфор, на когото това признание беше донесло необяснимо облекчение.

— Лодърбак ще узнае, че не сте запазили тайната му — продължи Нилсен жално, — и утре сутринта цял Уестланд ще разбере, че той е държал за любовница госпожа Уелс, и навярно ще загуби изборите, и всичко това ще е по моя вина. Толкова съжалявам наистина…

— Какво друго му казахте? За Анна, за изнудването, за роклите?

— Не! — извика търговецът. — Нито дума за това. И за Карвър не съм му споменавал. Казах само, че госпожа Уелс е била любовница на Лодърбак. Нищо повече. Но тъмничарят Шепард ще го разгласи на всеослушание.

— Е, няма нищо — отвърна великодушно Балфор и го потупа по рамото. — Нищо не е станало! Тъмничарят Шепард може да го е разбрал от другаде. Ако Лодърбак ме попита, ще му отговоря, че през живота си две думи не съм разменил с Шепард, и това ще е самата истина.

— Ужасно съжалявам.

— Нищо, нищо — потупа го отново превозвачът.

— Много мило от ваша страна.

— Радвам се, че мога да помогна.

— Все още не знам кой ме е издал на Лодърбак — рече след миг Нилсен. — Трябва да продължа с разследването.

Той въздъхна и отново се обърна да огледа хората в салона.

— Знаете ли какво, господин Нилсен — обади се Балфор. — Мина ми през ума, като стана дума, не, то всъщност изобщо не е ставало дума, но… Както и да е, мисля си, че следващия път, щом изскочи нещо като за вас, когато трябва да възложа поръчка на външен търговец, може и да не отида при Кокран. Отдавна работя с него, но е време е за промяна. Сега всеки търси хора, на които може да разчита. Да им има доверие. И затова, викам, от сега нататък поръчките ми ще минават през вас.

Без да поглежда събеседника си, той бръкна в джоба на жилетката за пура.

— Много благодаря — отвърна Нилсен, после кимна бавно и завъртя глава отново към салона.

Балфор измъкна пурата, махна лентичката, отхапа края и я пъхна между зъбите си, след това драсна клечка кибрит, наклони я да се разгори и поднесе пламъка към сухите тютюневи листа. Пафна няколко пъти, издул бузи, угаси клечката, извади пурата от устата си и я завъртя, за да се увери, че се е разгоряла равномерно.

Φ

— Господин Клинч!

— Да? Какво?

— Бих искал да ви питам нещо — рече Тафарей.

— Какво?

— Защо купихте къщата на Кросби Уелс?

Съдържателят изпъшка.

— А, не! Хайде да не говорим за това. Поне тази вечер.

— Защо?

— Стига вече! — сопна се Клинч. — Не съм в настроение. Не ми се обсъжда проклетия Кросби Уелс.

Той наблюдаваше вдовицата, която обикаляше сред гостите. Кринолинът й беше толкова широк, че тълпата се разтваряше пред нея да й направи път и после пак се събираше.

— Лицето й е жестоко — отбеляза Тафарей.

— Да — кимна Клинч, — и аз мисля така.

— Не е приятелски настроена към маорите.

— Нито пък към китайците, както се вижда. А и към никой друг от присъстващите тук, бих добавил. — Клинч пресуши чашата си и повтори: — Не съм в настроение, господин Тафарей. И знаете ли какво правя, когато не съм в настроение? Пия!

— Това е хубаво.

Съдържателят посегна към гарафата.

— Искате ли още едно?

— Да.

Той напълни чашите и на двамата.

— Така или иначе — рече Клинч, след като остави гарафата на скрина, — съдът ще признае иска й, продажбата ще бъде обявена за нищожна, ще ми върнат капарото и с това въпросът ще приключи. Имотът ще принадлежи не на мен, а на госпожа Уелс.

— А вие защо го купихте? — настоя Тафарей.

Клинч въздъхна тежко.

— На мен и през ум не би ми минало да го купя — призна той. — Чарли Фрост го измисли. Купи земя, каза ми, така никой няма да задава въпроси.

Тафарей мълчеше, чакаше го да продължи и след малко съдържателят добави:

— Доводите му бяха убедителни. Ако си собственик на земята, не ти трябва разрешително за златотърсач, нали така? И ако намериш злато в имота си, то си е твое. Това беше идеята, неговата идея, не беше моя. Нямаше как да отнеса роклите в банката, след като не съм платил за право на добив на злато. Щяха да ме разпитват откъде е и какво можех да им отговоря? Но ако имах своя земя, никой нямаше да задава въпроси. Изобщо не знаех за Джони Кю. Мислех, че златото си стои в роклите. Затова спестявах за капаро. Чарли ме посъветва да изчакам да се появи имот на покойник или продажба на държавна земя, така всичко щяло да е чисто. И когато имотът на Уелс излезе на пазара, веднага го купих, тъй като смятах… не знам какво точно смятах. Беше глупаво. Да се установя там с… Както и да е, Анна се върна от затвора с нова рокля и след като се изнесе, установих, че в другите има не злато, а оловни тежести. Целият замисъл отиде по дяволите. Сега притежавам земя, която не искам, останал съм без пукнато пени, а Анна…

Тафарей го слушаше намръщен.

— Арахура е свещено място — поде той.

Клинч му махна да замълчи.

— Законът си е закон. Ако искате да купите имота, заповядайте, но трябва да говорите не с мен. А с нея.

Двамата насочиха погледите си към госпожа Уелс.

— Лошото на красивата жена е — рече съдържателят, — че тя съзнава красотата си и това я прави горделива. Аз предпочитам да си имам работа с жена, която не забелязва красотата си.

— Глупава жена — обади се Тафарей.

— Не глупава — поправи го другият. — Скромна. Смирена.

— Не знам какво означават тези думи.

Клинч размаха ръка.

— Да не говори много. Да не дрънка постоянно за себе си. Да знае кога да мълчи и кога да си отваря устата.

— Хитра? — предположи маорът.

— Не, не хитра — поклати глава Клинч. — Да не е хитра, но и да не е глупава. Предпазлива, кротка. И невинна.

— И коя е тази жена? — попита лукаво Тафарей.

— Не, не говоря за конкретна жена — отвърна намръщено съдържателят. — Няма значение.

— Здравей, Едгар, може ли за малко?

Зад тях се беше приближи Льовентал.

— Разбира се — отвърна Клинч. — Извинете, господин Тафарей.

Вестникарят премига изненадано, не беше забелязал маора.

— Явно сте отишли да помагате за разтоварването на „На добър час“ — рече той. — Намерихте ли нещо интересно?

Тафарей не обичаше да му говорят снизходително, все едно е част от прислугата, а и още не беше простил на Льовентал, че го е засрамил сутринта.

— Не — отвърна той недоволно. — Нищо.

— Жалко — отбеляза Льовентал и му обърна гръб.

— Какво става, Бен? — попита Клинч, когато останаха сами.

— Боя се, че въпросът ми е нетактичен — рече вестникарят. — Става дума за детето на Анна, бебето, което умря, преди да се роди.

— Така — кимна предпазливо съдържателят.

— Спомняш ли си вечерта, когато я намерих след побоя?

— Разбира се.

— Тогава тя каза, че детето е било от Карвър.

— Да, помня.

— Чудно ми е дали си го знаел отпреди, или също като мен тогава го чу за първи път. Надявам се да простиш нахалството ми.

Клинч мълча дълго.

— Не — рече той накрая. — Тогава тя за първи път отвори дума за това. Преди си мълчеше.

— А ти подозираше ли нещо? — настоя Льовентал. — Да си имал някакво предчувствие? Смятал ли си, че Карвър може да е… ъъъ… този, от когото е заченала?

Съдържателят се изчерви.

— Знаех, че бащата е от Дънидин. Че не е от Хокитика, това показваше сметката.

— А Карвър е познавал Анна още от Дънидин, така ли?

— Тя пристигна с „На добър час“ — отвърна ядосано Клинч. — Друго не знам. Откъде ти хрумна да задаваш такива въпроси?

Льовентал му разказа за случилото се следобед в редакцията на „Уест Коуст Таймс“.

— Възможно е Анна да е излъгала. Да ни е преметнала. На нас и през ум не ни е минавало да се усъмним в думите й. Поне досега.

Съдържателят присви очи.

— Кой друг би могъл да е, ако не е Карвър?

Льовентал присви устни.

— Не знам. Кой ли не. Може изобщо да не го познаваме.

— Думата на Карвър срещу думата на Анна — поде разгорещено Клинч. — Нали не взимаш страната на Карвър? Какво, като е отрекъл, нищо не му коства да отрече, нали?

— Не взимам ничия страна — успокои го вестникарят. — Но ми се струва, че моментът на признанието на Анна може да се окаже важен. Кой знае.

Клинч намръщено вдигна ръка и се почеса по бузата. При движението му Льовентал усети аромат на одеколон, явно съдържателят беше платил и за одеколон в бръснарницата, а не само за бръснене за едно пени, както правеха повечето мъже в Хокитика. Това подозрение беше потвърдено в следващия миг, когато Клинч отпусна ръка и вестникарят видя червеникави точици от раздразнение по меката му кожа. Льовентал дискретно го огледа от главата до петите. Сакото на Клинч беше изчеткано, яката му беше колосана, ризата му изглеждаше твърде бяла, ботушите бяха току-що лъснати. О, помисли си с жал вестникарят, той се е издокарал за Анна…

— Какво толкова, че е посочила бащата едва след смъртта на детето? — попита с дрезгав глас Клинч. — И уличниците имат някаква представа за почтеност, не разкриват с кого са лягали.

— Сигурно си прав — отвърна миролюбиво Льовентал. — Да не говорим повече за това.

Φ

— Господин Уолтър Муди, госпожа Лидия Уелс — представи ги един на друг Гаскоан. — Господин Муди пристига в Хокитика от Шотландия, за да натрупа състояние. Госпожа Уелс, както знаете, господин Муди, е собственичка на това заведение и е пламенен почитател на духовното.

Лидия направи красив реверанс, Муди се поклони почтително, макар и не много ниско. Обсипа я със задължителните комплименти, благодари й надълго и нашироко за празненството и похвали обновената странноприемница. Колкото и да се стараеше обаче, поздравленията му звучаха насилени, погледнеше ли я, веднага се сещаше за Лодърбак и за Кросби Уелс.

Когато той приключи, тя попита:

— Проявявате ли интерес към окултното, господин Муди?

Нямаше как да отговори искрено, без да я засегне, и затова след кратко мълчание рече:

— Все още има много неща, които са загадка за мен, госпожо Уелс, ала смея да твърдя, че съм любознателен човек, и доколкото проявявам интерес към това, което засега не знам, то е с цел да го опозная, или, да се изразя по-ясно, да направя тъй, че да ми се изясни.

— Ловко боравите с езика, забелязвам — отвърна вдовицата. — Какво означава за вас, господин Муди, „да опознаете“? По начина ви на изразяване си личи, че придавате голямо значение на знанието.

Той се усмихна.

— Бих казал, че да опознаеш нещо, е да си го огледал от всички страни.

— Да си го огледал от всички страни — повтори домакинята.

— Но признавам, че ме хващате неподготвен, не съм имал възможност да обмисля тази дефиниция и не бих искал да ми я цитирате, поне докато не поразсъждавам на спокойствие как бих могъл да я защитя.

— Да — кимна тя, — дефиницията ви не е много добра. Толкова изключения има от вашето правило! Как бихте могли да огледате от всички страни един дух, да речем? Това е немислимо!

Муди отново се поклони сковано.

— Права сте, че е изключение, госпожо Уелс. Боя се обаче, че според мен духовете са напълно непознаваеми — не само за мен, а за всеки от нас, — и определено не смятам, че един дух може да бъде видян. Не желая да омаловажавам ни най-малко дарбите ви, но истината е, че не вярвам в духове, категорично.

— И все пак се опитахте да се сдобиете с билет за сеанса тази вечер — изтъкна вдовицата.

— Любопитството ми беше предизвикано.

— От духа, с който ще се опитаме да се свържем ли?

— Господин Стейнс? — Муди сви рамене. — Не го познавам.

Пристигнах в Хокитика половин месец след изчезването му. Но оттогава много съм слушал за него.

— Господин Гаскоан спомена, че сте дошли тук да натрупате състояние.

— Да, надявам се.

— И как ще го постигнете?

— С труд и добро планиране, предполагам.

— Има мнозина богати мъже, които почти не работят и изобщо не планират.

— Те са късметлии.

— А вие не желаете ли също да бъдете късметлия?

— Аз желая да мога да кажа, че съм заслужил съдбата си — отговори предпазливо той. — Късметът по своята същност е незаслужен.

— Колко благороден отговор.

— И искрен, надявам се.

— Аха, стигаме до въпроса за истината.

Гаскоан, който не отместваше очи от Лидия Уелс, се обади:

— Виждаш ли колко бързо щрака умът й? Ей сега ще скочи и ще те разпердушини. Подготви се.

— Не знам как да се подготвя да бъда разпердушинен — отвърна Муди.

Секретарят на съда беше прав. Вдовицата вирна брадичка и попита:

— Религиозен ли сте, господин Муди?

— Аз съм човек на философията. Тези страни на религията, които могат да бъдат определени като философски, ме вълнуват дълбоко, останалите — не.

— Разбирам. Боя се, че при мен е точно обратното: само тези философии, които могат да бъдат определени като религиозни, представляват някакъв интерес за мен.

Гаскоан избухна в смях.

— Браво — възкликна той, размахал пръст, — това беше много добро!

Острият ум на вдовицата допадаше на Муди, но той не беше готов да й отстъпи първенството.

— Явно ни свързват малко неща, госпожо Уелс — рече. — Надявам се, че липсата на общи интереси няма да се окаже пречка за приятелството ни.

— На различно мнение сме за съществуването на духовете, това вече го установихме — отвърна тя. — Позволете ми обаче да ви попитам друго. Какво ще кажете за душата, живата душа? Смятате ли, щом не можете да „познаете“ мъртвеца, че можете да „познаете“ някой жив човек?

Муди се замисли, на устните му играеше лека усмивка. След миг вдовицата додаде:

— Смятате ли, че може истински да „познаете“ приятеля си господин Гаскоан, да речем? Него можете ли да го огледате от всички страни?

Гаскоан изглеждаше ядосан, че е използван за пример в такъв схоластичен спор, и дори изрази гласно недоволството си, ала госпожа Уелс го накара да замълчи и отново повтори въпроса си.

Муди погледна Гаскоан. В интерес на истината през трите седмици на запознанството им той беше огледал като под лупа и най-незначителните на пръв поглед дреболии в нрава на секретаря на съда. Струваше му се, че вече познава добре обхвата и ограниченията на ума му, темперамента и навиците му. Като цяло смяташе, че би могъл да обобщи доста точно характера му. Даваше си сметка обаче, че Лидия Уелс се стреми да го вкара в капан, и в крайна сметка предпочете да отговори уклончиво, като повтори, че е пристигнал в Хокитика едва преди три седмици и дори не смеел да се надява, че за такова кратко време си е изградил вярна представа за душата на Гаскоан. Тази задача, добави той, изисква повече наблюдение.

— Господин Муди е бил пътник на капитан Карвър — обади се Гаскоан. — Пристигнал е с „На добър час“ в нощта, в която корабът се разби в плитчините.

Муди се посмути от това разкритие. При качването си на „На добър час“ беше използвал чуждо име и избягваше да изтъква, че е дошъл в Хокитика с него, заради това, на което по време на пътуването беше станал свидетел — или което си беше въобразил. Той се взря напрегнато във вдовицата, търсеше да зърне на лицето й подозрение или белег на изненада, които да покажат, че тя знае за окървавения призрак в трюма на „На добър час“.

Лидия Уелс обаче само се усмихна мило и подхвърли:

— Така ли? В такъв случай се боя, че господин Муди е съвсем обикновен представител на човешкия род.

— В какъв смисъл? — попита сковано той.

Вдовицата се засмя.

— Вие сте късметлия, който гледа с презрение на идеята за късмета — обясни тя. — Опасявам се, господин Муди, че съм виждала безчет хора като вас.

И преди той да успее да измисли отговор на тази забележка, Лидия Уелс посегна към сребърната камбанка, разлюля я рязко и с дрезгав шепот, който придаде неочаквана внушителност на думите й, оповести, че хората без билети трябва веднага да напуснат, време беше сеансът да започне.