Елинор Катън
Светилата (45)

Меркурий в Риби, Сатурн в съвпад с Луната

В която Кауъл Девлин отправя молба, Уолтър Муди показва на какво е способен и Джордж Шепард е неприятно изненадан.

Анна Уедърел и Емъри Стейнс бяха в затвора от нощта на пролетното равноденствие. Нейната гаранция беше определена на осем лири, възмутително голяма сума, която Анна нямаше как да плати сама. Този път не можеше да разчита на скрито в роклята си богатство, което да използва като залог, нито пък на работодател, който да й се притече на помощ. Навярно Емъри Стейнс би й протегнал ръка, само че и той беше задържан, на другия ден след завръщането си младежът беше арестуван по обвинение в документна измама, присвояване и престъпна небрежност. Гаранцията му беше лира и един шилинг — обичайната сума, — но той предпочете да не я плати, за да остане с Анна и да чака с нея да бъде призован пред съда.

След появата на Стейнс здравословното състояние на Анна започна бързо да се подобрява. Китките и ръцете й се наляха, лицето й вече не изглеждаше тъй изпосталяло, страните й отново поруменяха. Възстановяването й беше отбелязано със задоволство от доктор Гилис, който в седмиците след равноденствието посещаваше затвора почти всеки ден. Той й беше изчел строга лекция за вредите от опиума и беше изразил пламенна надежда, че последният припадък й е дал урок никога повече да не посяга към лулата, вече на два пъти била вадила късмет, не можела да разчита, че ще прескочи трапа и третия път. „Късметът — рече той — има свойството да се изчерпва, скъпа.“ Лекарят й предписа намаляващи дози лауданум, за да преодолее тя по-безболезнено зависимостта си.

Същото лекарство беше дадено и на Емъри Стейнс: пет драма лауданум дневно, като количеството намаляваше с драм на половин на месец, докато рамото му заздравее. След като доктор Гилис заши и превърза раната, тя не изглеждаше толкова страшна, макар че младежът трудно движеше ръката си и не можеше да я вдигне над главата, като цяло обаче и неговото състояние се подобряваше. Когато вечер Кауъл Девлин донесеше стъкленицата с лауданум в затвора, Стейнс гледаше жадно как капеланът налива ръждивата течност в две тенекиени канчета. Младият златотърсач не можеше да даде разумно обяснение за внезапната си неутолима страст към опиата, но за разлика от него Анна като че ли не намираше никаква наслада в ежедневната си доза и дори бърчеше нос при миризмата. Девлин смесваше лауданума със захар и понякога добавяше шери, за да размие горчивия вкус на тинктурата, а след това съгласно строгите разпоредби на лекаря не оставяше двамата си питомници, докато те не пресушаха еднаквите чаши. Опиатът им действаше бързо, след няколко минути те въздъхваха, обронваха глави и се отнасяха в подводния лунен пейзаж на странни, обагрени в алено сънища.

През следващите седмици проспаха много промени в Хокитика. На първи април Алистър Лодърбак беше избран за народен представител от новоучредения избирателен район на Уестланд с триумфалната преднина от триста гласа. В речта си след победата той възхвали Хокитика и дори я нарече „най-ценния къс самородно злато на Нова Зеландия“, после изрази тъгата си, че се налага да напусне толкова скоро града, и увери гласоподавателите, че ще отнесе нуждите на обикновения златотърсач в новата столица, където щял да изкара мандата си в парламента като верен син на Уестланд. След речта съдията му стисна топло ръката и комисарят даде тон за мощен възглас „ура“.

На дванайсети април най-сетне беше завършен строежът на затвора и приюта на Джордж Шепард. Затворниците, сред които и Анна и Емъри, бяха прехвърлени от временната постройка в лагера в новата сграда на Гледка, където госпожа Джордж вече ги очакваше. След смъртта на Ах Сук се беше улисала изцяло в поръбване на завивките, шиене на униформи, готвене, съставяне на списъци с продукти и мерене на седмичната дажба тютюн и сол и доколкото беше възможно, се появяваше още по-рядко отпреди в обществото. Вечерите прекарваше в гробището на Гледка, а нощите — сама в дома си.

На шестнайсети април Франсис Карвър и Лидия Уелс най-сетне се ожениха, а церемонията, както беше отбелязано в „Уест Коуст Таймс“, „по отношение на облеклото, броя на присъстващите и обстановката напълно подобаваше на повторен брак на вдовица“. Ден след сватбата младоженецът получи голяма сума от „Гарити Груп“, с която се разплати с кредиторите си, и последните останки от медната обшивка на „На добър час“ бяха прибрани, а скелетът на кораба беше изоставен да бъде плячкосан за дърва за огрев. Карвър беше напуснал „Палас“ и сега пребиваваше в „Скитническа слука“ при съпругата си.

През тези седмици мнозина се изкачиха по лъкатушната пътека към Гледка да помолят за разговор с Емъри Стейнс. По строга заповед на тъмничаря Кауъл Девлин ги отпращаше, като ги уверяваше, че, да, Стейнс е жив, възстановява се след тежко нараняване и много скоро, веднага щом Мировият съд се произнесе, ще бъде освободен. Капеланът направи само едно изключение за Теру Тафарей, към когото Стейнс се беше привързал силно. Маорът рядко се задържаше задълго в затвора, но посещенията му ободряваха младежа и се отразяваха благотворно на състоянието му и затова Девлин също ги чакаше с нетърпение.

Стейнс, установи капеланът, беше благ доверчив момък, винаги усмихнат и с известна наивна слабост към чудатото. Рядко отваряше дума за дългото си отсъствие, повтаряше само, че не е бил добре и се радва, задето се е върнал. Когато Девлин го попита предпазливо дали си спомня да е виждал Уолтър Муди на борда на „На добър час“, Стейнс само се намръщи и поклати глава. Спомените му от онзи период бяха откъслечни и доколкото схващаше капеланът, се състояха по-скоро от впечатления, усещания и мимолетни проблясъци. Не помнел да се е качвал на кораб, нито пък крушение, но ясно виждал как вълните го изхвърлят на брега, докато е прегръщал каче с осолено говеждо и е кашлял вода. Помнел как се отправя към къщата на Кросби Уелс, помнел, че по пътя минал покрай група златотърсачи, седнали около огън, помнел дървета и течаща вода, помнел изгнилия корпус на изоставена лодка еднодръвка, стръмен склон и едно тъмночервено око на дива кокошка, помнел как всяка нощ сънувал сънища с карти таро, позлатени рокли и съкровище, скрито в чувал от брашно и пъхнато под легло.

— Всичко ми е като в мъгла — рече той. — Сигурно през нощта съм излязъл от вкъщи и някак си съм се загубил в гората, а след това не съм можел да намеря пътя обратно. Добре, че ме намери Теру!

— Още по-добре щеше да е, ако ви беше намерил по-рано — отвърна Девлин, като внимателно подбираше думите. — Ако се бяхте завърнали само три дни по-рано, нямаше да изземат находищата ви. Изгубили сте всичкото си имущество, господин Стейнс.

Това като че ли изобщо не безпокоеше младежа.

— Злато винаги може да се открие — отговори той. — Парите са само пари, на човек му се отразява добре да остане от време на време без пукнат грош. А и така или иначе, имам цяло състояние, заровено в долината Арахура. Щом се оправя, ще отида да го изкопая.

Естествено, беше необходимо доста време, за да изяснят този въпрос.

През третата седмица на април в „Уест Коуст Таймс“ беше отпечатан бюлетинът за следващото заседание на съда, в който се казваше:

Обвиненията срещу господин Емъри Стейнс са следните: първо, подправяне на тримесечния отчет, публикуван през януари 1866 година, второ, присвояване на голямо количество злато, събрано в находището „Аврора“ от господин Джон Кю Лон и впоследствие открито в дома на покойния господин Кросби Уелс, трето, престъпна небрежност и неизпълнение на установените по закон задължения към находища, участъци и други предприятия за период повече от два месеца. Делото ще бъде гледано от почитаемия съдия Кемп в четвъртък, двайсет и седми април, от 13.00 часа.

Девлин прочете тази новина, докато си пиеше кафето в неделя, и веднага се отправи към „Короната“.

— Да, видях го — каза Муди, който закусваше препечен хляб с осолена херинга.

— Предполагам, си давате сметка за тежестта на обвиненията.

— Разбира се. Надявам се процесът да е кратък и едва ли съм единственият, който таи подобни очаквания.

Муди наля на госта чаша кафе, седна и любезно зачака капеланът да обясни какво го води при него. Девлин положи ръка на масата.

— Вие сте юрист по образование, господин Муди — рече той, — и доколкото ви познавам, сте умен човек, което ще рече, че не сте пристрастен. Познавате фактите в този случай така, както би следвало да ги познава един адвокат: от всички страни.

Муди се намръщи.

— Да, така е — потвърди той. — И много добре знам, че златото, намерено в дома на господин Уелс, не идва от „Аврора“. То не принадлежи на господин Стейнс, както и да го погледне човек. Нали не искате от мен да се явя в съда като защитник, отче?

— Точно това е молбата ми — възрази Девлин. — В Хокитика адвокатите са кът, а вие сте много по-обигран от тях.

Муди не вярваше на ушите си.

— Това е граждански съд! Как си представяте да извадя на бял свят цялата история и да въвлека всеки от вас, да не говорим за Лодърбак, Шепард, Карвър и Лидия Уелс?

— Вече е Лидия Карвър.

— Прощавайте, Лидия Карвър — поправи се той. — Отче, не смятам, че от мен би имало някаква полза в съда. И също така не виждам кой би спечелил от едно безжалостно разкриване на истината — златото в роклите, изнудването, миналото на Лодърбак и така нататък.

Всъщност той си мислеше за незаконородения Кросби Уелс.

— Не настоявам за безжалостно разкриване — отвърна капеланът. — Моля ви само да обмислите дали да не поемете защитата на госпожица Уедърел.

Муди вдигна изненадано вежди.

— Доколкото разбрах, госпожица Уедърел вече е наела адвокат.

— Опасявам се, че господин Фелоус не оправда името си^[1] — отговори Девлин. — След припадането на Анна в съда миналия месец той отказва да я представлява.

— Защо?

— Доколкото разбрах, се бои да не бъде обвинен в продажност. Анна е предложила да му плати от парите, които е очаквала да получи от дарението. Доста неразумен ход предвид всичко останало.

Муди се намръщи.

— А в съда няма ли служебен защитник?

— О, има, господин Харингтън, само че той е твърде близък със съдията. Няма да ни свърши работа, ако искаме да спасим Анна от Наказателния съд.

— Наказателния съд? Не говорите сериозно! — възкликна Муди. — Въпросът ще се реши още от Мировия съд, и то съвсем бързо, сигурен съм. Не се засягайте, отче, не подценявам вашите познания, ала все пак има огромна разлика между граждански и наказателен процес.

Девлин присви очи.

— Прочетохте ли бюлетина на съда в днешния вестник?

— Да.

— От началото до края?

— Така мисля.

— Не е зле да го погледнете отново.

Муди озадачено отвори вестника на трета страница, приглади го и плъзна поглед по бюлетина. Най-отдолу беше поместено следното съобщение:

Обвиненията срещу госпожица Анна Уедърел са следните: първо, подправяне на документ, второ, публична поява в нетрезво състояние и неприлично поведение, трето, опит за покушение и нанасяне на тежка телесна повреда. Делото ще бъде гледано от почитаемия съдия Кемп в четвъртък, двайсет и седми април, в 9.00 часа.

Той смаяно вдигна вежди.

— Покушение ли?

— Доктор Гилис смята, че куршумът в рамото на Стейнс е от дамски пистолет — отвърна Девлин. — Той е споделил мнението си пред помощника на господин Клинч в „Скарата“, който си е спомнил за изстрелите в стаята на Анна през януари и на свой ред е разгласил на всеослушание историята. От съда веднага пратили човек в „Скарата“ и господин Клинч бил длъжен да предаде пистолета на Анна като доказателство. Впоследствие било потвърдено, че куршумът най-вероятно е бил изстрелян от това оръжие.

— Не ми се вярва господин Стейнс да е повдигнал обвинение срещу нея — рече Муди.

— Да, не е той — кимна Девлин.

— А кой тогава?

Капеланът се прокашля смутено.

— За съжаление, господин Фелоус все още разполага с проклетия акт за дарение, който е подписан от Кросби Уелс като свидетел и според който Стейнс дава две хиляди лири на Анна. Фелоус го е показал на тъмничаря Шепард, който, както знаете, го беше видял неподписан. Шепард дойде при мен и аз нямаше как да не призная, че подписът на Стейнс е подправен от Анна.

— О, боже!

— Хванали са я натясно — продължи Девлин. — Ако се признае за виновна за покушението, ще решат, че се е опитала да убие Стейнс, дори може да използват акта за дарение, за да покажат, че е разполагала с мотив да желае смъртта му.

— А ако отрече?

— Пак ще я обвинят, че е подправила подписа, и дори и да не се признае за виновна, ще поискат съдът да я обяви за невменяема. Шепард отдавна крие в ръкава си този коз. Опасявам се, че двамата с Фелоус са се обединили срещу нея.

— Господин Стейнс несъмнено ще свидетелства в нейна полза.

Девлин потрепери.

— Да, само че според мен той не осъзнава сериозността на положението. Стейнс е благодушен момък, но преценките му невинаги издават здрав разум. Когато споменах за възможността Анна да бъде обявена за невменяема например, той изпадна във възторг. Заяви, че точно това най-много харесвал в нея.

— А вие какво смятате? Момичето с ума си ли е?

— Това едва ли мога да определя аз — отвърна Девлин.

— Напротив — възрази Муди. — За да се докаже, че човек е с разсъдъка си, се взимат предвид свидетелствата на околните. Помолихте ли лекаря да изготви мнение?

— Надявах се вие да го направите.

— Хмм… — Той отново насочи вниманието си към вестника. — Ако се нагърбя да представлявам госпожица Уедърел, трябва да мога да разговарям с господин Стейнс.

— Това лесно ще се уреди, те са неразделни.

— Насаме и необезпокоявано.

— Ще ви осигуря всичко, от което имате нужда.

Муди забарабани с пръсти. След миг каза:

— Първо, разбира се, трябва да сме сигурни, че и двете страни са съгласни.

Φ

Утрото на двайсет и седми април дойде ясно и слънчево. Уолтър Муди стана още на зазоряване и отдели доста време на тоалета си. Обръсна се, среса се, приглади косата си с помада и си сложи одеколон зад ушите. Прислужницата в „Короната“ беше оставила току-що лъснатите му обувки пред вратата на стаята, а на скрина вътре беше извадила червена жилетка, сива вратовръзка и яка с остри краища. Беше изчеткала и изгладила редингота и го беше закачила на прозореца, за да не се измачка през нощта. Муди се облече внимателно, така че слезе да закуси чак когато камбаната удари осем, като по стълбите потупа джобчето на жилетката, за да се увери, че часовникът му е добре закрепен. Половин час по-късно се отправи нагоре по „Гуляйджийска“ с нахлупен на челото цилиндър и с кожено куфарче в ръка.

Щом се приближи към съда, му се стори, че отпред се е стекла цяла Хокитика, опашката се простираше до средата на улицата, тълпата изглеждаше нетърпелива, затаила дъх. Муди се нареди на опашката, която вървеше бързо, и не след дълго беше въведен в залата от двама строги пристави, които му наредиха грубо да не си придава важности, да не се обажда и да си свали шапката при влизането на съдията. Притиснал куфарчето към гърдите си, той си проправи път през навалицата, прескочи въженото ограждение и се настани на мястото си до обвинителя.

Като защитник Муди беше получил имената на призованите от обвинението свидетели три дни преди процеса. Те бяха вписани по реда, по който щяха да дадат показания в залата: господин Джоузеф Причард, господин Обер Гаскоан, отец Кауъл Девлин и тъмничарят Джордж Шепард, като тази последователност подсказваше каква ще е тактиката на обвинението в процеса срещу Анна. Списъкът със свидетелите за следобедното заседание беше много по-дълъг, в делото „Област Уестланд срещу господин Емъри Стейнс“ обвинението призоваваше господин Ричард Манъринг, господин Джон Кю Лон, господин Бенямин Льовентал, господин Едгар Клинч, господин Харалд Нилсен, господин Чарлс Фрост, госпожа Лидия Карвър и капитан Франсис Карвър. Веднага щом получи тези документи, Муди седна да доизбистри своята стратегия от две части, тъй като много добре съзнаваше, че създаденото сутринта впечатление ще окаже голямо влияние върху присъдата, която ще бъде произнесена следобед.

Най-сетне часовникът удари девет и седналите бяха призовани да се изправят. Тълпата се смълча в очакване на почитаемия съдия Кемп, който се качи на подиума, настани се тежко в креслото, даде знак на останалите също да седнат и делово продължи с процедурата. Беше червендалест мъж с дебели пръсти, гладко обръснат и с гъста остра коса, която беше странно подстригана, така че стърчеше над ушите, а на темето беше пригладена.

— Господин Уолтър Муди от името на обвиняемия — зачете той от тефтера пред себе си — и господин Лорънс Брохам за обвинението, подпомаган от господин Роджър Харингтън и господин Джон Фелоус от Мировия съд. — Съдията погледна над очилата си към тях. — Господин Муди, господин Брохам, преди да започнем, бих искал да подчертая две неща. Първото е следното. Ясно ми е, че това множество се е събрало днес не от любов към закона, ние обаче сме тук да служим на справедливостта, не на разпътността, независимо кой е изправен на подсъдимата скамейка и какво е обвинението. Ще ви бъда благодарен, ако сдържате разпита си на госпожица Уедърел и всички останали до границите на приличието. За занятието на госпожица Уедърел може да използвате едно от следните три названия: „дама на нощта“, „нощна пеперуда“ или „най-древния занаят“. Ясен ли съм?

Адвокатът и обвинението измърмориха утвърдително.

— Добре — кимна съдията. — Второто, което държа да отбележа, вече сме го обсъждали с вас насаме. Шестте обвинения, които ще бъдат разгледани днес — подправяне на документ, поява в нетрезво състояние и нанасяне на тежка телесна повреда в делото срещу госпожица Уедърел и документна измама, присвояване и престъпна небрежност в делото срещу господин Стейнс, — са взаимносвързани и всеки грамотен човек в Уестланд го знае. Предвид това смятам за уместно да отложа произнасянето на присъдата срещу госпожица Уедърел, докато не мине процесът срещу господин Стейнс, тъй че всяко от делата да бъде преценено в светлината на другото. Ясен ли съм? Добре. — Той се завъртя към пристава и заповяда: — Въведете обвиняемата.

При влизането на Анна в залата се разнесе шепот. Муди извърна глава да види приближаването й и остана доволен от впечатлението, което клиентката му създаваше. Макар все още слаба, тя не изглеждаше тъй изпосталяла и отпаднала, слабостта й беше по-скоро женствена, свидетелство за деликатност, а не за недохранване. Анна беше облечена в черната рокля на покойната съпруга на Гаскоан, косата й беше пристегната на нисък кок. Приставът я насочи към свидетелската скамейка и тя положи ръка на Библията. Закле се тихо и скромно, а после се обърна към съдията със спокойно лице и отпуснати ръце.

— Госпожице Уедърел — рече той, — срещу вас са повдигнати три обвинения. Първо, подправяне на чужд подпис върху акт за дарение. Признавате ли се за виновна?

— Не, господине.

— Второ, публична поява в нетрезво състояние и неприлично поведение следобеда на двайсети март тази година. Признавате ли се за виновна?

— Не, господине.

— И, трето, нанасяне на тежка телесна повреда на господин Емъри Стейнс. Признавате ли се за виновна?

— Не, господине.

Съдията си записа отговорите и след това отбеляза:

— Безспорно съзнавате, госпожице Уедърел, че този съд няма правомощия да гледа наказателни дела.

— Да, господине.

— По третото обвинение може да бъде преценено, че е необходим процес пред Наказателен съд. В такъв случай ще останете задържана, докато делото се гледа пред Наказателен съд със съдебни заседатели. Разбирате ли какво означава това?

— Да, господине, разбирам.

— Добре. Седнете.

Тя седна.

— Господин Брохам — каза съдията Кемп, — съдът е готов да изслуша обвинението.

— Благодаря, господине. — Брохам беше слаб мъж със светли мустаци и проницателни воднисти очи. Той се надигна, подравни книжата на масата пред себе си и чак тогава започна: — Уважаеми господин Кемп, почитаеми колеги, госпожи и господа. На всички порядъчни граждани е известно, че опиумът е примитивно изкушение, опустошително и укорително както от обществена, така и от историческа гледна точка. Днес сме изправени пред тъжен пример за това: една млада жена, чиято слабост към опиата хвърля петно не само върху лика на Хокитика, а и върху целия току-що създаден район Уестланд…

Пледоарията на Брохам беше дълга и витиевата. Той напомни на присъстващите, че Анна вече веднъж е направила опит да посегне на живота си, и свърза този случай с припадъка й следобеда на двайсети март, „като и двете събития — натърти той цинично — привлякоха вниманието на обществеността“. Спря се обстойно на подправянето на подписа на Стейнс върху акта за дарение, като хвърли съмнение върху валидността на документа, и подчерта колко много ще спечели Анна от деянието си. По обвинението в нанасяне на тежка телесна повреда той се разпростря в общи приказки колко опасно и непредсказуемо е поведението на пристрастените към опиума и след това описа раната на Стейнс в такива подробности, че се наложи да помогнат на една жена сред публиката да излезе навън. В заключение обвинителят призова присъстващите да пресметнат колко опиум може да се купи с две хиляди лири и след това риторично попита дали обществеността е готова да понесе такова количество да попадне в ръцете на увредената и пропаднала личност на госпожица Анна Уедърел, до неотдавна „дама на нощта“.

— Господин Муди — обади се съдията, след като Брохам седна. — Встъпително изказване на защитата.

Муди се надигна веднага.

— Благодаря, господине. Аз ще бъда кратък.

Ръцете му трепереха, той разпери длани на масата, за да ги успокои, и след това с глас, който звучеше много по-уверен, отколкото Муди се чувстваше, продължи:

— Още в началото бих искал да напомня на господин Брохам, че госпожица Уедърел е отхвърлила зависимостта си от опиата и с това постижение си извоюва най-искреното ми възхищение и уважение. Никой от нас няма съмнение, че тази слабост превръща госпожица Уедърел в лесна плячка на безбройните изкушения на пристрастяването, описани преди малко с такава наслада от господин Брохам. Самият аз никога не съм докосвал опиум — в същото ви увери и господин Брохам, — но бих се осмелил да предположа, че единствена причина за нашето въздържание е страхът, страхът от властта на опиата върху нас, страхът от неговата способност да пристрастява, страхът какво ще видим или ще направим, ако се поддадем на въздействието му. Отбелязвам го, за да подчертая факта, че слабостта на госпожица Уедърел в това отношение не е нещо невиждано, и отново повтарям поздравленията си, че се е заела тъй сърцато да я преодолее. Ала каквото и да се опитва да ви убеди господин Брохам, ние не сме тук, за да съдим нрава на госпожица Уедърел, нито нейния характер. Тук сме, за да отсъдим как можем да служим на справедливостта по отношение на три обвинения: в подправяне на документ, в непристойно поведение и в нанасяне на тежка телесна повреда. Подкрепям твърдението на господин Брохам, че подправянето на документ е сериозно престъпление, и не възразявам срещу убеждението му, че тежката телесна повреда е близък родственик на убийството, само че, както ще докажем сега пред вас, госпожица Уедърел е невинна и по трите обвинения. Тя не е подправяла документи, не се е и опитвала да навреди на господин Емъри Стейнс и припадъкът й на двайсети март е също толкова непристоен, колкото и прилошаването на дамата, която беше изведена преди десет минути от съдебната зала. Напълно съм убеден, че показанията на свидетелите ще докажат невинността на клиентката ми, и то съвсем скоро. В очакване на тази щастлива развръзка, господин съдия, уважаеми колеги, госпожи и господа, без колебание се уповавам на закона.

Муди седна с разтуптяно сърце. Вдигна поглед, надяваше се на някакъв утвърдителен знак, но съдията се беше надвесил над тефтера и си записваше. От другия край на скамейката Брохам гледаше Муди със самодоволно изражение. Седналият до него Фелоус се приведе и прошепна нещо в ухото му, той се усмихна и му отговори.

— Благодаря, господин Муди — обади се най-сетне съдията, сетне подчерта със замах написаното и остави писалката. — Обвиняемата да стане. Господин Брохам, заповядайте.

Прокурорът се изправи и за втори път благодари на съдията. След това се обърна към Анна.

— Госпожице Уедърел, как си изкарвахте прехраната до вечерта на четиринайсети януари?

— Господин Брохам! — сопна се съдията. — Какво ви казах преди малко? Госпожица Уедърел е упражнявала най-стария занаят, това е достатъчно.

— Да, господине — кимна Брохам и започна отначало: — Госпожице Уедърел, вечерта на четиринайсети януари сте взели важно решение относно занятието си, нали така?

— Да.

— Какво по-точно е това решение?

— Да се откажа от него. От занаята.

— Какво имате предвид под „да се откажа“?

— Да не излизам повече на улицата.

Съдията въздъхна и примирено подхвърли:

— Продължавайте.

— Веднага ли си намерихте друга работа? — попита Брохам.

— Не — отвърна Анна. — Когато пристигна, госпожа Уелс ме взе при себе си в „Скитническа слука“. Започнах да се уча да редя таро и да разчитам звездните карти с идеята да й помагам в гледането. Надявах се да си изкарвам прехраната като нейна помощничка.

— А имахте ли тази възможност, когато се отказахте от предишното си занятие?

— Не. Не знаех, че госпожа Уелс смята да се премести тук.

— В такъв случай как възнамерявахте да се издържате?

— Нямах ясен план — отвърна Анна.

— Никакъв план?

— Никакъв, господине.

— Не сте имали заделени пари? Или нещо друго, което да ви дава сигурност?

— Не, господине.

— В такъв случай сте направили доста крайна стъпка — отбеляза мило Брохам.

— Господин Брохам! — извика съдията.

— Да, господине?

— Пристъпете по същество.

— Разбира се. Този акт за дарение — обвинителят размаха листчето във въздуха — ви посочва, госпожице Уедърел, за получател на две хиляди лири. Съставен е на единайсети октомври миналата година. Дарителят, господин Емъри Стейнс, изчезна безследно на четиринайсети януари, същия ден, в който вие като щастлив получател на тази баснословна сума решавате да се откажете да излизате на улицата и да заживеете нов живот. Решение, взето без никакъв подтик и без ясен план за бъдещето.

— Възразявам! — Муди скочи. — Господин Брохам не е установил, че не е имало подтик госпожица Уедърел да промени занятието си.

Съдията прие възражението и обвинителят, смръщил ядосано вежди, се принуди да попита Анна:

— Госпожице Уедърел, подтикна ли ви нещо да вземете решение да престанете да продавате тялото си?

— Да — отвърна Анна и погледна Муди. Той й кимна леко, окуражително. Тя си пое дъх. — Влюбих се. В господин Стейнс. Вечерта на четиринайсети януари за първи път прекарахме нощта заедно и след това вече не желаех да се продавам на улицата.

Брохам се намръщи.

— Същата тази нощ бяхте задържана и за опит да посегнете на живота си, нали така?

— Да. Мислех, че той не ме обича, тоест че не би могъл да ме обича, и това ми се стори непоносимо. И постъпих ужасно.

— Признавате ли, че сте се опитали да отнемете живота си онази нощ?

— Исках да се напуша — отвърна Анна, — но не съм имала намерение да си навредя.

— На процеса срещу вас, когато бяхте обвинена в опит за самоубийство, вие отказахте да дадете показания. Какво ви накара да промените решението си?

Муди и Анна не бяха обсъдили този въпрос и за миг той се притесни дали тя няма да сгреши, ала Анна отговори спокойно и чистосърдечно:

— Тогава господин Стейнс все още го нямаше. Мислех, че е нагоре по реката или някъде в кариерата, и смятах, че вероятно следи вестниците от Хокитика, за да е в крак с новините. Не исках да кажа нещо, което той да прочете и да му падна в очите.

Брохам се изкашля сухо в шепа.

— Разкажете, моля, какво точно се случи на четиринайсети януари — рече той — последователно и със свои думи.

Тя кимна.

— Към седем се видях с господин Стейнс в „Златната прах“. Той ме почерпи едно питие и след това ме придружи до дома си на „Гуляйджийска“. Към десет аз се върнах в стаята си в „Скарата“ и изпуших една лула. Чувствах се странно, както вече казах, и сложих малко по-голямо количество от обичайното. Сигурно съм излязла от „Скарата“, докато още съм била под въздействието на опиума, тъй като не помня нищо друго до събуждането си в затвора на другата сутрин.

— В какъв смисъл сте се чувствали странно?

— Ами бях едновременно тъжна, щастлива, унила… не мога да го опиша точно.

— В някакъв момент същата тази нощ господин Стейнс е изчезнал — рече Брохам. — Знаехте ли къде е отишъл?

— Не. За последно го видях в дома му на „Гуляйджийска“. Той спеше. Явно е излязъл, след като съм си тръгнала.

— С други думи, след десет вечерта?

— Да — кимна Анна. — Чаках го да се върне, а него го нямаше, не пристигаше и никаква вест. Когато госпожа Уелс ми предложи да се преместя в „Скитническа слука“, реших, че е най-добре да приема. Временно. Всички го смятаха за мъртъв.

— Виждали ли сте господин Стейнс между четиринайсети януари и двайсети март?

— Не, господине.

— Поддържали ли сте някаква връзка?

— Не, господине.

— Според вас къде е бил той в този период?

Анна отвори уста да отговори, но Муди се надигна и извика:

— Възразявам! Обвиняемата не може да бъде принуждавана да изказва предположения.

Съдията отново прие довода му и подкани Брохам да продължи.

— Господин Стейнс беше намерен следобеда на двайсети март с куршум в рамото — каза обвинителят. — По време на срещата ви на четиринайсети януари той беше ли ранен?

— Не — отвърна Анна.

— Същата вечер ли е била нанесена раната?

— Не мога да кажа. Когато го видях за последно, той си беше добре. Спеше.

Брохам вдигна малко дамско пистолетче от масата пред себе си.

— Познавате ли това оръжие, госпожице Уедърел?

— Да — кимна Анна, присвила очи към пистолета. — Мое е.

— Винаги ли го носите в себе си?

— Носех го, когато работех. Държах го в пазвата си.

— Във вас ли беше и вечерта на четиринайсети януари?

— Не. Бях го оставила в „Скарата“. Под възглавницата.

— Но всъщност сте работили вечерта на четиринайсети януари, нали?

— Бях с господин Стейнс.

— Не това ви питам — рече Брохам. — Работехте ли вечерта на четиринайсети януари?

— Да.

— И въпреки това твърдите, че сте оставили пистолета в стаята си.

— Да.

— Защо?

— Не смятах, че ще ми трябва.

— Но това е било необичайно, по принцип оръжието е трябвало да бъде с вас.

— Да.

— Някой може ли да потвърди къде се е намирал пистолетът онази вечер?

— Не — отвърна Анна. — Освен ако не е надникнал под възглавницата ми.

— Куршумът, изваден от рамото на господин Стейнс, е от точно такъв пистолет — продължи обвинителят. — Вие ли сте простреляли господин Стейнс?

— Не.

— Знаете ли кой го е направил?

— Не, господине.

Брохам отново се изкашля в шепа.

— Вечерта на четиринайсети януари знаехте ли на каква точно сума възлиза имуществото на господин Стейнс?

— Знаех, че е богат — отговори тя. — Всички го знаеха.

— Разговаряли ли сте с господин Стейнс онази нощ или някой друг път за намереното злато в дома на господин Кросби Уелс?

— Не. Никога не сме говорили за пари.

— Никога ли? — вдигна вежди Брохам.

— Господин Брохам! — обади се съдията.

Обвинителят сведе за миг глава.

— Кога научихте за първи път за намеренията на господин Стейнс, описани в този документ?

— Сутринта на двайсети март — отвърна Анна. Тя се поотпусна, отговорът на този въпрос беше многократно репетиран. — Капеланът донесе акта за дарение в „Скитническа слука“ и аз веднага отидох в съда да разбера какво означава. Господин Фелоус потвърди, че документът е редовен и изряден. Каза, че може да излезе нещо, тоест че имам право да предявя претенции към златото. След това се съгласи да отнесе от мое име документа в банката.

— И какво стана след това?

— Уговорихме се да се срещнем отново в пет часа в съда. Аз се върнах следобед и седнахме да поговорим. И тогава припаднах.

— На какво се дължеше припадъкът ви?

— Не зная.

— Били ли сте под въздействието на някакъв опиат или на алкохол?

— Не — отвърна Анна. — Бях абсолютно трезва.

— Някой може ли да го потвърди?

— Сутринта бях с отец Девлин, а следобеда прекарах в „Скарата“ при господин Клинч.

— В показанията си пред съда господин Шепард споменава, че във въздуха се е усещала силна миризма на лауданум — изтъкна Брохам.

— Навярно се е объркал — предположи Анна.

— Вие сте зависима от опиата, нали така?

— Не съм пипвала лулата, откакто се пренесох при госпожа Уелс — заяви твърдо тя. — Не съм пушила опиум от деня, в който ме пуснаха от затвора и обявих траур.

— Позволете ми да поясня, вие твърдите, че не сте докосвали опиум под никаква форма от припадъка си на четиринайсети януари, така ли?

— Да, точно така.

— И госпожа Карвър може да го потвърди?

— Да.

— Бихте ли разказали пред съда какво точно се е случило следобед на двайсет и седми януари преди появата на госпожа Карвър в „Скарата“?

— Бях в стаята си и разговарях с господин Причард — зарецитира Анна. — Пистолетът беше в пазвата ми както обикновено. Господин Гаскоан влезе внезапно и ме сепна, извадих пистолета и той неволно гръмна. Не ни беше ясно какво е станало. Господин Гаскоан предположи, че оръжието е повредено, и ме накара да го заредя отново, след което стреля повторно във възглавницата, за да провери дали е наред. После ми върна пистолета, аз го прибрах в чекмеджето и оттогава не съм го пипала повече.

— С други думи, онзи следобед са били произведени два изстрела.

— Да.

— Вторият куршум е заседнал във възглавницата ви — продължи прокурорът. — А първият?

— Той изчезна.

— Изчезнал е?

Брохам вдигна вежди.

— Да. Не разбрахме къде е попаднал.

— Да не би прозорецът да е бил отворен случайно?

— Не. Валеше. Не знам къде отиде куршумът. Никой от нас нямаше обяснение.

— Просто е изчезнал.

— Точно така — кимна Анна.

Прокурорът нямаше други въпроси. Седна, като се подсмихваше, и съдията подкани Муди да подложи обвиняемата на кръстосан разпит.

— Благодаря, господине — отвърна Муди. — Госпожице Уедърел, и трите обвинения срещу вас са повдигнати от господин Джордж Шепард, началника на затвора в Хокитика. Познавате ли го?

Бяха упражнявали този разговор много пъти и Анна без капчица колебание отвърна:

— Не.

— И въпреки това освен днешните обвинения Джордж Шепард многократно е отправял намеци за душевното ви състояние, нали така?

— Да, той твърди, че съм луда.

— Разговаряли ли сте някога с Джордж Шепард?

— Не.

— Имали ли сте някакво вземане-даване от каквото и да е било естество с него?

— Не.

— Знаете ли защо Джордж Шепард е тъй враждебно настроен към вас?

— Не — отвърна тя. — Нищо лошо не съм му направила.

— Разбрах обаче, че имате общ познат — рече Муди. — Прав ли съм?

— Да — кимна Анна. — Ах Сук. Китаец. Държеше пушалнята в Кънери и ми беше близък приятел. Беше застрелян на двайсети март. От Джордж Шепард.

Брохам скочи.

— Шепард разполагаше със заповед за задържането му и действаше като представител на полицията. Господин Муди си позволява да петни честта…

— Знам за заповедта, господин Брохам — прекъсна го Муди. — Повдигам въпроса, защото според мен общият познат представлява важна брънка между подсъдимата и тъжителя.

— Продължете, господин Муди — обади се съдията намръщено.

Брохам седна.

— Какво свързваше тъмничаря Шепард с Ах Сук? — попита Муди.

— Ах Сук е бил обвинен в убийството на брата на господин Шепард — отвърна Анна с ясен глас. — В Сидни. Преди петнайсет години.

В залата изведнъж се възцари гробна тишина.

— И как е приключил процесът?

— Ах Сук е бил оневинен в последния момент — отговори Анна. — И е бил освободен.

— Господин Сук ли ви е разказвал за това?

— Той не говореше много добре английски, но често споменаваше за „отмъщение“ и „убийство“. Понякога говореше насън. Тогава не всичко ми беше ясно.

— В тези моменти, за които става дума, как ви се струваше господин Сук?

— Напрегнат — отвърна Анна. — Може би дори изплашен. Чак после си дадох сметка за това. Разбрах за брата на господин Шепард едва след убийството на Ах Сук.

Муди се обърна към съдията и вдигна един лист.

— Защитата предоставя на вниманието на съда описание на процеса, публикувано на девети юли 1854 година в „Сидни Хералд“. Оригиналът се намира в архива на „Крайбрежна“, това е заверен препис.

Той пусна листа по веригата насядали на масата мъже, за да го предадат на съдията, и се обърна отново към Анна.

— Тъмничарят Шепард знаеше ли, че сте били близки с господин Сук?

— Това не беше тайна — отговори тя. — Почти всеки ден се отбивах в пушалнята, а друга пушалня в Кънери нямаше. Бих казала, че всички го знаеха.

— Ходенето ви там дори ви е донесло едно определено прозвище, нали?

— Да — кимна Анна. — Всички ме наричаха Анна Китайската.

— Благодаря, госпожице Уедърел. Това е всичко.

Муди се поклони на съдията, който се взираше в преписа на материала в „Сидни Хералд“, и седна.

Брохам, за когото това отклонение беше дошло като твърде неочаквана изненада, поиска отново да разпита Анна по повдигнатия от защитата въпрос. Съдията обаче отхвърли искането му.

— Тази сутрин сме се събрали тук заради три обвинения — рече той, после остави внимателно настрани статията за освобождаването на Ах Сук и сплете пръсти, — за подправяне на документ, за поява в нетрезво състояние и непристойно поведение и за нанасяне на тежка телесна повреда. Отбелязах факта, че познанството на госпожица Уедърел с господин Сук е било от значение за тъжителя, но не смятам, че това налага повторен разпит. Все пак целта е да преценяваме мотивите не на тъжителя, а на госпожица Уедърел.

Брохам изглеждаше изключително недоволен, Муди улови погледа на Анна и й се усмихна, тя също му отвърна с усмивка. Бяха спечелили победа.

Първият призован свидетел беше Джоузеф Причард, който на въпросите на Брохам повтори разказа на Анна за случилото се на двайсет и седми януари в „Скарата“, първият куршум бил изчезнал след неволно произведен изстрел, а вторият бил изстрелян във възглавницата от Обер Гаскоан — за проба.

— Господин Причард — поде Муди, след като дойде неговият ред да разпита свидетеля, — какво всъщност правехте в стаята на госпожица Уедърел следобеда на двайсет и седми януари?

— Смятах, че има някакво друго обяснение зад така наречения й опит да посегне на живота си — отвърна аптекарят. — Предполагах, че опиумът е бил отровен или примесен с нещо, и исках да разследвам случилото се.

— И успяхте ли?

— Да.

— Какво установихте?

— По вида на лулата си личеше, че е била използвана наскоро — отвърна Причард. — Но не от Анна. Тя беше трезва като монахиня. Очите й ясно сочеха, че не е докосвала опиум от дни. Може би от нощта, в която беше намерена в безсъзнание на улицата.

— А самия опиум? Него изследвахте ли го?

— Не можах да го намеря. Обърнах чекмеджето, претърсих цялата стая, но не го открих. Нямаше го.

Муди вдигна вежди.

— Нямало го е?

— Да — кимна аптекарят.

— Благодаря, господин Причард. Това е всичко.

Харингтън се беше навел над бележника си и дращеше яростно. Откъсна листа и го сложи на масата тъй, че другите двама да прочетат написаното. Брохам вече не се усмихваше самодоволно.

— Поканете следващия свидетел — заповяда съдията, който също си водеше записки в тефтера.

Следващият свидетел беше Обер Гаскоан, неговите показания потвърдиха, че пистолетът е гръмнал неволно, куршумът е изчезнал, а вторият изстрел е бил произведен нарочно в леглото на Анна. Докато Брохам разпитваше секретаря на съда, той призна как изобщо не му е минало през ума, че следобед на двайсет и седми януари Емъри Стейнс може да е бил в „Скарата“, на въпроса на Муди той се съгласи, че все пак това е възможно. След като Гаскоан се върна на мястото си и седна, приставът въведе капелана на затвора Кауъл Девлин.

— Отче — поде Брохам, след като капеланът положи клетва. Той вдигна акта за дарение. — Как попадна у вас този документ?

— Намерих го в дома на Кросби Уелс на другия ден след смъртта му — отвърна Девлин. — Господин Лодърбак беше донесъл вестта за кончината му в Хокитика и тъмничарят Шепард ми възложи да отида да помогна да докараме тялото.

— Къде точно го намерихте?

— В печката. В къщата беше доста мрачно и унило, навън валеше, затова реших да запаля огън. Отворих долната вратичка и видях падналия там лист.

— И какво направихте след това?

— Прибрах го.

— Защо?

— Упоменатата в документа сума беше твърде голяма — отговори спокойно капеланът — и сметнах за по-благоразумно информацията да не се разгласява, докато здравето на госпожица Уедърел не се подобри, предишната вечер я бяха докарали в затвора по подозрение за felo de se^[2] и беше очевидно, че тя не е в състояние да понесе нови изненади.

— Това ли е единствената причина да приберете документа?

— Не. Както по-късно обясних на тъмничаря Шепард, не виждах смисъл да предавам документа на властите, тъй като тогава той беше невалиден.

— Защо е бил невалиден?

— Господин Стейнс не се беше подписал.

— И въпреки това в документа, който държа сега, има подпис на господин Стейнс! — извика Брохам. — Обяснете, моля, как е станало това.

— Боя се, че не мога — отвърна Девлин. — Не съм бил свидетел на подписването.

Обвинителят се запъна за миг, но бързо се окопити и попита:

— Кога разбрахте, че документът е бил подписан?

— Сутринта на двайсети март, когато го занесох на госпожица Уедърел в „Скитническа слука“. Разговаряхме с нея за други неща и по време на нашия разговор изведнъж забелязах, че отдолу се е появил подпис.

— Видяхте ли госпожица Уедърел да подписва акта за дарение?

— Не, не съм.

Личеше си, че отговорът му е смутил Брохам — за да си върне самообладанието, обвинителят попита:

— И за какво точно разговаряхте?

— Естеството на разговора ни попада под закрилата на тайнството на свещеническия ми сан — отвърна Девлин. — Не мога да го разкрия, нито да свидетелствам срещу госпожица Уедърел.

Брохам беше като попарен. Девлин обаче беше напълно прав и след дълги възражения и спорове обвинителят с вече не толкова самоуверен вид предостави свидетеля на защитата. Муди подреди книжата на масата пред себе си и поде:

— Отче, веднага след намирането на акта за дарение ли го показахте на тъмничаря Шепард?

— Не.

— В такъв случай той как е научил за него?

— Съвсем случайно — отвърна Девлин. — Държах документа в Библията си, за да не се намачка, и тъмничарят Шепард попаднал на него, докато разлиствал Свещеното писание. Това стана някъде около месец след смъртта на господин Уелс.

Муди кимна.

— Господин Шепард сам ли е бил, когато е станало това?

— Да.

— И какво направи?

— Посъветва ме да покажа документа на госпожица Уедърел и аз го послушах.

— Незабавно ли?

— Не, изчаках няколко седмици. Исках да разговарям насаме с нея, без госпожа Карвър да разбере, а подобна възможност все не се явяваше, тъй като двете жени живееха заедно и госпожица Уедърел рядко оставаше сама.

— Защо искахте разговорът ви с госпожица Уедърел да остане в тайна от госпожа Карвър?

— По това време смятах, че госпожа Карвър е законният наследник на намереното в дома на господин Уелс съкровище — рече капеланът. — Не исках да вбивам клин между нея и госпожица Уедърел заради един документ, който можеше да се окаже безвкусна шега. Сутринта на двайсети март, както сигурно си спомняте, госпожа Карвър беше призована в съда. Прочетох за това във вестника и веднага се отправих към „Скитническа слука“.

— А междувременно актът за дарение си е седял в Библията, така ли?

— Да.

— След като тъмничарят Шепард е открил документа, имало ли е случаи, в които той е оставал сам с вашата Библия?

— О, много. Всяка сутрин я взимам със себе си в лагера и често я оставям в кабинета му, докато върша делата си.

Муди помълча малко, за да могат слушателите да осмислят думите на Девлин, след това промени темата.

— Откога познавате госпожица Уедърел, отче?

— Запознахме се на двайсети март, когато отидох при нея в „Скитническа слука“. Оттогава тя е под мое попечителство в затвора и я виждам всеки ден.

— През това време имали ли сте възможност да я наблюдавате и да разговаряте с нея?

— Предостатъчно възможности.

— Бихте ли описали общото си впечатление за нейния характер?

— Впечатлението ми е благоприятно — отвърна капеланът. — Разбира се, с нея е било злоупотребявано и миналото й е опетнено, но е нужна голяма смелост човек да се пребори с недостатъците си и аз съм много доволен от усилията й в тази насока. Най-малкото тя отхвърли зависимостта си от опиата и е твърдо решена повече да не продава тялото си. За това заслужава поздравления.

— Какво е мнението ви за душевното й състояние?

— О, тя е напълно нормална — премига Девлин. — Нямам и капчица съмнение.

— Благодаря, отче — рече Муди и се обърна към съдията. — Благодаря, господине.

Следваха експертизите на доктор Гилис и на доктор Сандърс, дошъл от Кумара да даде второ мнение за душевното състояние на Анна, както и на полицейския инспектор от Греймаут господин Уолшам.

Тъжителят Джордж Шепард беше призован последен.

Както беше очаквал Муди, Шепард се разпростря надълго и нашироко върху пропадналия нрав на Анна Уедърел, изтъкна зависимостта й от опиума, противния й занаят и предишния опит за самоубийство като доказателства за нейното безчестие. Описа подробно как поведението й е прахосвало средства на правоохранителните органи и е нарушавало общоприетите нравствени норми и благоприличието и настойчиво препоръча обвиняемата да бъде прибрана в новопостроения приют на Гледка. Муди обаче беше подготвил добре защитата си: след разкритието за Ах Сук и показанията на Девлин думите на Шепард звучаха като злобно, дори дребнаво заяждане. Муди мълчаливо се поздрави, че е избрал пръв да повдигне въпроса за лудостта на Анна.

Когато най-сетне Брохам седна, съдията сведе поглед и рече:

— Свидетелят е на ваше разположение, господин Муди.

— Благодаря, господине — отвърна Муди и се обърна към тъмничаря. — Господин Шепард, според вас подписът на Емъри Стейнс върху акта за дарение подправен ли е?

Тъмничарят вирна брадичка.

— Бих го нарекъл почти съвършено копие.

— Прощавайте, господине, но защо „почти съвършено“?

Шепард се намръщи.

— Нелошо копие — поправи се той.

— А не може ли да бъде наречен и „точно копие“ на подписа на господин Стейнс?

— Това трябва да кажат експертите — сви рамене Шепард. — Аз не съм специалист.

— Господин Шепард, вие самият успяхте ли да намерите някаква разлика между този подпис и предоставените от Запасна банка документи с подписа на господин Стейнс?

— Не, не успях.

— В такъв случай на какво основание твърдите, че подписът е подправен?

— Когато през февруари видях за първи път въпросния акт за дарение, той не беше подписан — отвърна тъмничарят. — Госпожица Уедърел донесе същия документ в съда на двайсети март вече с подпис отдолу. Възможни са само две обяснения. Или тя е подправила подписа — и според мен точно това е истината, — или е била в тайно съглашение с господин Стейнс по време на отсъствието му, а в такъв случай излиза, че преди малко тя излъга.

— Всъщност има и трето обяснение — рече Муди. — Ако подписът наистина е подправен, както вие твърдите тъй уверено, възможно е да го е положил някой друг, а не Анна. Някой, който е знаел, че документът е у капелана и който е желаел по някаква причина да види госпожица Уедърел в затвора.

Шепард го изгледа студено.

— Намекът ви е обиден, господин Муди.

Муди бръкна в портфейла си и извади малко листче.

— Това тук — рече той — е запис на заповед от юни миналата година, изготвен от господин Ричард Манъринг и подписан от госпожица Уедърел. Забелязвате ли нещо странно в подписа на госпожица Уедърел, господин Шепард?

Тъмничарят се взря в листчето.

— Подписала се е с кръстче — рече той.

— Точно така, подписала се е с кръстче — повтори Муди. — След като госпожица Уедърел дори не може да напише името си, господин Шепард, защо смятате, че тя е способна да пресъздаде „почти съвършено копие“ на чужд подпис?

Всички бяха вперили очи в тъмничаря. Той продължаваше да се взира в листчето.

— Благодаря, господине — обърна се Муди към съдията. — Нямам повече въпроси.

— Добре, господин Муди — отвърна съдията с тон, който можеше да бъде изтълкуван и като развеселен, и като неодобрителен. — Свободен сте.