Елинор Катън
Светилата (24)

Слънце във Водолей

В която Сук Яншън отново се появява без покана, на Лидия Уелс и хрумва идея и Анна остава сама.

Анна Уедърел не беше стъпвала в пушалнята в Кънери от следобеда на четиринайсети януари. Бучицата опиум, която Сук Яншън й беше подарил тогава, можеше да й стигне за не повече от две седмици. Но вече беше минал месец, а Анна не беше дошла нито веднъж в Кънери да запали по една лула със стария си познайник и да поднови запасите си и Ах Сук не можеше да намери абсолютно никакво разумно обяснение за това.

Посещенията на уличницата му липсваха. Всеки следобед той я чакаше да се появи с отметната на гърба шапка в края на просеката, откъдето започваше китайското поселище в Кънери, и всеки следобед преживяваше поредното разочарование. Предполагаше, че Анна или се е отказала от опиума, или е решила да си го купува направо от аптекаря. Втората хипотеза явно бе по-мъчителна за него, тъй като той още подозираше, че Джоузеф Причард е замесен в злополуката с Анна в нощта на четиринайсети, и въпреки многото доказателства в противното смяташе, че по някаква незнайна причина аптекарят се е опитал да я убие. Ала терзанията му всъщност се пораждаха най-вече от първата възможност. Той просто не можеше — и не искаше — да повярва, че уличницата е успяла да загърби пристрастеността си.

Ах Сук харесваше Анна и смяташе, че и тя го харесва. Все пак си даваше сметка, че близостта, на която се радваха, не е близост на двама души, избрали да бъдат заедно, а е по-скоро споделена самота, тъй като нищо не е в състояние да измести връзката между пристрастения и неговия опиат. Ах Сук изпитваше омерзение от зависимостта си и колкото повече растеше то, толкова по-силно китаецът копнееше за опиата и това изпълваше с отвращение сърцето и ума му. Анна също ненавиждаше зависимостта си. Това чувство се беше усилило, когато уличницата разбра, че носи дете, тогава клиентелата й в Хокитика се беше отдръпнала и Анна се озова сред изобилие от време: в продължение на седмици прекарваше по цял ден в здрачната пушалня, където плътният дим смекчаваше формите на предметите и замъгляваше очертанията им, беше останала в това състояние до смъртта на детето, когато в страстта й към опиата се появи неистово безразсъдство, което Ах Сук дори не се опитваше да разбере. Той не знаеше как и защо е загинало бебето и не смееше да попита.

Двамата никога не разговаряха в пушалнята в Кънери, нито когато палеха лампата, нито когато полягаха и чакаха опиумът да се разтопи и да забълбука в чашката. Понякога Анна първо пълнеше лулата на Ах Сук и я държеше в ръката си, докато той поглъщаше дима, вдишваше жадно и постепенно потъваше в приятната омая, а после, щом се събудеше, китаецът я намираше простряна като мъртва, потна, с полепнала по бузата влажна коса. За него беше важно да не се говори при паленето на лулата и той се радваше, че са постигнали това разбирателство, без да се налага да прибягват до думи. Както не биваше да се обсъждат на глас съпружеските отношения в леглото — не само за да не се накърни сакралността на брака, а и по съвсем прозаични причини, — така и ритуалът на лулата беше свещен, неизразим, страшен и едновременно с това възвишен и божествен: свещен заради нечестивостта си и също тъй нечестив заради своята святост. С каква празнична радост двамата чакаха смълчани бучицата да се разтопи и изпълнени с болезнен срам и опиянение, поглъщаха лакомо сладкия мирис, който нахлуваше в ноздрите им, после разбъркваха топилката с иглата, угасяха пламъка, отпускаха се по гръб и вдишваха дима, а той се разнасяше чудодейно из цялото им тяло, до пръстите на ръцете и краката, до корените на косата! И с каква нежност я поглеждаше Ах Сук, когато се събудеха.

Следобеда преди сеанса на вдовицата (беше неделя, госпожа Уелс съзнателно беше решила да отправи това предизвикателство) Ах Сук седеше на слънце на прага, почистваше лулата си, подсвиркваше си през зъби и си мислеше за Анна. Вече час се занимаваше с тази задача и лулата отдавна лъщеше. Ножът му беше изгребал лепкавия червеникав нагар от опиума, дългата цев на мундщука също беше почистена. Но повтарящите се движения бяха в тон с повтарящите се мисли и го успокояваха.

— Ах Кю фат сан ме си а?

В края на просеката стоеше Тон Вей, голобрад млад мъж на трийсетина години. Ах Сук не вдигна глава. Беше дал дума да не говори с никого за събранието в „Короната“ и предшествалите го събития.

Младият мъж обаче продължи да упорства.

— Кео хай май бей ян да гип а?

Ах Сук отново замълча и мърморейки недоволно, сънародникът му се отправи към реката. Без да се помръдва, съдържателят на пушалнята стоя дълго след заминаването му, ала после изведнъж се надигна, изруга и сгъна острието на ножа. Истинско мъчение беше да прекарва дните си в чакане, да мисли за Анна, да се пита какво е станало. Не издържаше повече. Още днес следобед щеше да слезе в Хокитика и да настоява да я види. Щеше да тръгне веднага. Той прибра лулата и инструментите, изправи се и влезе да вземе палтото.

Ах Сук не беше разбрал всичко от разискваното в „Короната“ преди три седмици. Не му бяха помогнали нито сънародникът му Ах Кю, който говореше английски още по-зле от него, нито другите, които избухваха при всяко настояване за пояснения от страна на китайците. Разказът на Балфор беше твърде устремен и изпъстрен с поетични сравнения, за да бъде лесно схванат от чужденец, и затова Ах Сук и Ах Кю си бяха тръгнали от странноприемницата с далече не пълна представа за обсъжданото там.

Най-важните им пропуски бяха следните. Ах Сук не знаеше, че Анна Уедърел се е изнесла от „Скарата“ и вече живее при Лидия Уелс. Също така не знаеше, че Франсис Карвър е капитан на „На добър час“, кораба, заседнал в плитчините на Хокитика. След съвета в „Короната“, приключил малко след полунощ, Ах Сук не беше последвал останалите, които се бяха втурнали към брега, чуждите неблагополучия не го интересуваха, а и не обичаше да обикаля по тъмно из улиците на града. Вместо това се беше върнал в Кънери и оттогава не беше излизал оттам. Затова все още смяташе, че преди около месец Франсис Карвър е отплавал за Кантон и ще мине доста време, преди да се появи отново в Хокитика. Томас Балфор, който беше забравил, че го е подлъгал с това невярно предположение, не се беше сетил да поправи грешката си.

Когато камбаните удариха три и половина, Ах Сук се изкачваше по стъпалата на верандата в „Скарата“. Вътре поиска да го заведат при Анна Уедърел, като произнесе името й тежко и с нескрито задоволство, все едно срещата им е била насрочена преди месеци. Извади от джоба един шилинг, за да покаже, че е готов да си плати за удоволствието да поговори с уличницата, и след това се поклони почтително. Помнеше Едгар Клинч от тайния съвет в „Короната“ и тогава той му се беше сторил порядъчен и разумен мъж.

Клинч обаче поклати глава. Посочи към наскоро пребоядисаната фасада на „Скитническа слука“ отсреща и избълва водопад от думи, от които Ах Сук не разбра нищо. Съдържателят го хвана за лакътя и го изведе навън, обърна го към сградата от другата страна на улицата и обясни, този път по-бавно, че сега Анна се е настанила там. Ах Сук мярна някакво движение през прозореца на бившата странноприемница и си даде сметка, че силуетът зад стъклото принадлежи на Анна — това му беше достатъчно, той се поклони отново на Клинч, взе си обратно шилинга от дланта му и го прибра в джоба. Сетне прекоси „Гуляйджийска“ и похлопа на вратата на „Скитническа слука“.

Анна явно беше в коридора, тъй като веднага отвори. Застана на прага с леко отнесеното високомерно изражение на подразнена прислужница — напоследък беше придобила този навик — и се подпря с една ръка на касата, тъй че да може веднага да захлопне вратата. (През изминалите три седмици се бяха изредили безчет посетители, най-вече зажаднели за компанията й златотърсачи, които бяха свикнали вечер да я намират в „Златната прах“. Умоляваха я да я черпят чаша шампанско, бренди или малка бира, да „побъбрят“ в някое от ярко осветените заведения на „Гуляйджийска“, но поканите им неизменно удряха на камък, Анна поклащаше мълчаливо глава и затръшваше вратата под носа им.) Но сега, като видя кой стои пред нея, тя разтвори вратата широко и възкликна изненадано.

Ах Сук също беше изненадан, в първия миг само я изпиваше с поглед. След толкова седмици припомняне на образа й тя най-сетне беше пред него. Наистина ли се беше променила толкова? Или паметта му беше тъй несъвършена, щом сега, докато я гледаше пред себе си, Анна му се струваше толкова различна, в нея не беше останало нищо от жената, с която беше прекарал безброй блажени следобеди сред виещия се на кълба пушек, видим ясно на падащата косо от прозореца бледа зимна светлина. Роклята й определено беше нова, черна, със строга кройка. Но не само роклята беше друга, пред него стоеше съвсем различна жена.

Тя не беше под въздействието на опиата. Страните й се руменееха, очите й искряха, изглеждаха по-големи, по-будни. Бавните, точещи се като петмез движения бяха изчезнали, както и булото на лека замаяност, която винаги покриваше чертите й като воал. Нямаше ги отнесената усмивка, треперещите устни, смаяната обърканост, която сякаш подсказваше, че във всеки момент Анна се мъчи да се пребори с някаква невидима за околните загадка. Изненадата на Ах Сук бързо отстъпи място на огорчението. Значи беше вярно. Анна се беше освободила от дракона на опиума. Беше се излекувала, а той въпреки десетилетните опити още си оставаше роб на това грозно чудовище.

Анна изви леко пръсти, сякаш се канеше да сграбчи дървото, за да не падне, и прошепна:

— Не може да влезеш, не може, Ах Сук.

Ах Сук не се поклони веднага, той вярваше на първото впечатление и искаше да го запечата в паметта си. Анна беше страшно отслабнала, костта на китката й стърчеше, бузите й бяха хлътнали.

— Добър ден — поздрави той.

— Какво искаш? — прошепна Анна. — Добър ден. Вече не пуша опиум. Не го ли знаеш?

Ах Сук се взря в нея.

— От три седмици — продължи тя, сякаш се мъчеше да го убеди. — Не съм пушила от три седмици.

— Как?

Тя поклати глава.

— Промених се, вече съм друга.

— Защо не дошла в Кънери?

Не му достигаха думи да обясни, че му липсва, че всеки следобед преди идването й специално е нареждал възглавниците по канапето и е почиствал принадлежностите, грижел се е да е спретнато облечен и е връзвал косата си, че докато я е гледал как спи, е имал чувството, че сърцето му ще се пръсне от радост, че понякога е посягал към гърдите й и пръстите му са увисвали на сантиметър от тях, сякаш е усещал мекотата на кожата в задименото пространство между плътта им, че след като тя е изпушела лулата, той не е палел своята веднага, а е изчаквал, за да може спокойно да я огледа, да запечата образа й в паметта си.

— Вече не мога — отвърна Анна. — Не бива да идваш тук. А аз не мога да дойда.

Ах Сук я гледаше тъжно.

— Вече няма пушим?

— Няма. Край с опиума, край с Кънери.

— Защо?

— Не мога да ти обясня сега. Спрях, Ах Сук. Спрях окончателно.

— Няма пари?

Той знаеше, че Анна има да връща пари на няколко души. Дължеше голяма сума на Дик Манъринг и дългът й растеше с всеки изминал ден. Вероятно вече не можеше да си позволи да отделя средства за опиум. Или не й оставаше време да идва до Кънери.

— Не, въпросът не е в парите.

В този миг някъде от вътрешността на къщата се обади женски глас и настойчиво и високомерно попита кой е посетителят и какво иска.

Анна извърна леко глава, без да откъсва очи от него, и извика:

— Един познат китаец. Не е важно.

— И какво иска?

— Нищо. Преди купувах от него.

Не последва отговор.

— Да донеса тук? — предложи Ах Сук.

Сви ръце в шепа и ги протегна към нея, за да покаже, че е готов сам да й донесе опиум.

— Не — прошепна Анна. — Не бива. Няма смисъл. Просто… вече не го усещам.

Ах Сук не я разбра.

— Последния път — рече той, имаше предвид бучката, която й беше подарил следобеда преди сблъсъка й със смъртта. — Последния път не хубаво?

— Не — поклати тя глава, но преди да успее да обясни, в коридора се разнесоха стъпки и до нея застана някаква жена.

— Добър ден — рече тя. — Какво продаваш? Свободна си, Анна.

Анна веднага се отдръпна. Ах Сук също отстъпи, макар и не от покорство, а от изненада: от тринайсет години не беше виждал Лидия Грийнуей. За последно я беше зърнал — кога? — в съда в Сидни от подсъдимата скамейка, тя седеше в залата с поруменяло лице и си вееше с избродирано ветрило от санталово дърво, чийто мирис беше стигнал до ноздрите му и му беше напомнил за склада на семейството му на брега на реката в Гуанджоу и за сандъците от санталово дърво, в които преди войните търговците донасяха топовете коприна. Беше облечена в бледозелена рокля и носеше покрита с дантела шапка, по време на целия процес беше гледала строго и сериозно. Когато я повикаха да свидетелства, отговаряше кратко и по същество. Ах Сук не беше разбрал и дума от показанията й, но видя, че в един момент тя го посочи с пръст. Когато го оправдаха по обвинението в убийство, Лидия Грийнуей не реагира по никакъв начин, мълчаливо стана и излезе, без дори да се обърне да го погледне. Оттогава бяха изминали повече от дванайсет години! Повече от дванайсет години — а сега тя стоеше срещу него ужасяващо същата, ужасяващо непроменена! Бакърената й коса грееше все така ярко, кожата й беше гладка, почти без бръчки. На фона на изпитата и слаба Анна Лидия изглеждаше още по-закръглена и пухкава.

В следващия миг ченето й увисна — това се случваше изключително рядко, обикновено Лидия майсторски докарваше изражението си и не обичаше да показва изненада — и очите й се облещиха.

— Познавам го — възкликна тя смаяно и ръката й неволно политна към шията. — Познавам го!

Анна объркано местеше поглед от Ах Сук към вдовицата и обратно.

— Откъде? — попита тя. — Нали не сте ходили в Кънери?

Над горната устна на Ах Сук беше избила пот. Той се поклони мълчаливо — надяваше се да решат, че не е разбрал думите им. Обърна се към Анна, тъй като му се струваше, че ако не отмести погледа си от Лидия Грийнуей, тя ще си спомни къде го е виждала. Усещаше обаче, че жената продължава да се взира в него.

Уличницата се намръщи озадачено.

— Сигурно го бъркате — рече тя. — Китайците трудно се различават.

— Възможно е — отвърна госпожа Уелс.

Но не отмести поглед от него. Той не можеше да прецени дали го е разпознала, или не. Опита се да измисли бързо какво да каже на Анна, но умът му беше като бял лист.

— Какво искаш, Ах Сук? — попита Анна.

Тонът й не беше груб, по-скоро беше изпълнен с копнеж, очите й гледаха умоляващо, уплашено.

— Как го нарече? — обади се бързо вдовицата.

— Ах Сук. Би трябвало да означава „господин Сук“. Той държи пушалнята в Кънери.

— Аха! — Лидия Уелс присви очи. — Опиум!

Значи го беше познала. Беше си спомнила.

Ах Сук на мига взе решение. Обърна се към Анна и оповести:

— Искам да купи теб. Плаща скъпо.

Вдовицата се изсмя.

— О! — Анна се изчерви. — Не, не можеш. Явно още не си чул. Приключих с това. Вече не съм уличница. Не се продавам.

— А каква? — попита Ах Сук.

— Госпожица Уедърел е моя компаньонка — рече госпожа Уелс, само че той не знаеше какво означава „компаньонка“. — И вече живее тук.

— Вече живея тук — повтори Анна. — И не пуша опиум. Разбираш ли? Край с опиума. Оставих го.

Той премига объркано.

— Всичко хубаво — рече Анна. — Благодаря, че се отби.

Изведнъж госпожа Уелс протегна ръка. Сграбчи със снежнобели пръсти Ах Сук за китката и я стисна здраво.

— Трябва да дойдеш на сеанса довечера — рече тя.

— Но той няма билет! — възкликна Анна.

— Азиатец — точно от това имахме нужда! — продължи вдовицата, без да й обръща внимание. — Как го нарече?

— Ах Сук.

— А, да. Представи си само: азиатец на сеанса!

— Спиритическите сеанси от Изтока ли идват? — попита недоверчиво Анна.

Ах Сук не знаеше какво е „сеанс“, но „азиатец“ му беше ясно и той предположи, че става дума за него и вероятно е причината за грейналата в очите на Лидия алчност. Не можеше да си обясни как така тя не е мръднала и на йота за повече от десетилетие, след като Анна само за месец беше станала друга жена. Сведе поглед към впитите в китката му пръсти и изненадано забеляза златна халка. Посочи пръстена и каза:

— Госпожа Карвър.

Тя се усмихна още по-широко и подхвърли:

— От него ще излезе истински прорицател. Виж как познава!

— Защо я наричаш „госпожа Карвър“? — попита объркано Анна.

— Жена на Карвър — отвърна Ах Сук, с което не й помогна особено.

— Смята, че сте съпруга на Карвър! — възкликна Анна.

— Или по-скоро предполага — отвърна госпожа Уелс и се обърна към него. — Не съм госпожа Карвър. Съпругът ми е мъртъв. Сега съм вдовица.

— Не госпожа Карвър?

— Госпожа Уелс.

Ах Сук се ококори.

— Госпожа Уелс…

— По-добре, че не знае английски — заяви доволно вдовицата.

— Няма да се разсейва с глупости. Ще стои като истукан. Какъв красавец! Ще свърши чудесна работа!

— Но той познава Карвър — възрази Анна.

— Естествено — отвърна надменно госпожа Уелс. — Капитан Карвър поддържа тесни връзки с азиатците. Предполагам, че са имали вземане-даване тук, в Хокитика. Ела в салона, Ах Сук. — Тя го побутна леко. — Хайде, ела. За малко. Не се противи, няма да те изям. Влез.

— Франсис Карвър в Гуанджоу? — попита Ах Сук.

— Да, в Кантон — отговори тя, като погрешно изтълкува въпроса му. — Капитан Карвър е живял дълги години в Кантон. Хайде, влизай. — Вдовицата придърпа китаеца в салона и посочи ъгъла.

— Ти ще седиш на възглавница там и ще наблюдаваш присъстващите. Ще придадеш мрачна атмосфера на сеанса. Може да те наречем Източния оракул или Живата статуя от Изтока… Или по-добре Духа на предците? Кое ти харесва повече, Анна, Оракула или Статуята?

Анна не изрази предпочитание. Досещаше се, че Лидия Уелс и Ах Сук са стари познати и по някакъв начин познанството им е свързано с Франсис Карвър, както и че вдовицата не желае да говори за това. Но тъй като знаеше, че няма смисъл да настоява за обяснения, попита:

— И за какво ни е?

— Ще наблюдава!

— С каква цел?

Госпожа Уелс нетърпеливо размаха ръка.

— Не видя ли представлението в „Уелският принц“? Има ли нещо източно, билетите се разграбват.

— Само че той е отдавна в Хокитика — възрази Анна. — Ще го познаят.

— Теб също те познават — изтъкна госпожа Уелс. — Това няма никакво значение.

— Хм, не съм сигурна.

— Анна Уедърел! — извика вдовицата с престорено раздразнение. — Помниш ли, когато миналия четвъртък предложих да закачим репродукция на Магьосника^[1] горе на стълбите и ти не се съгласи, защото било тъмно и нямало да се вижда, а когато все пак я сложих, стана ясно, че светлината пада точно върху нея, както аз твърдях?

— Да.

— Е, значи ще ме слушаш — засмя се госпожа Уелс.

Ах Сук не разбра и дума от тази размяна. Той се обърна към Анна и вдигна вежди, за да й покаже, че чака обяснение.

— Довечера ще има сеанс — рече Анна.

Ах Сук поклати глава. Не знаеше какво е сеанс.

— Хайде да пробваме — обади се госпожа Уелс. — Ела, ела в ъгъла. Анна, донеси една възглавница. Или да го сложим на стол? Ще изглежда по-аскетично. Не, по-добре възглавница, ще седне с кръстосани крака. Хайде, ела насам, още малко, още… Точно тук.

Тя бутна Ах Сук на възглавницата и бързо отстъпи няколко крачки, за да го огледа от разстояние. Кимна доволно.

— Чудесно! Виждаш ли, Анна? Добре ли е според теб? Колко е сериозен! Дали да не го помолим да пуши, може би лула или пък цигаре, представи си как над главата му се вие струйка дим… Но пък на мен ми прилошава от пушека.

— Той още не се е съгласил да дойде — напомни Анна.

Забележката като че ли подразни госпожа Уелс, но тя не възрази, а се приближи към китаеца и му се усмихна отвисоко, застанала с ръце на кръста.

— Познаваш ли Емъри Стейнс? — попита тя, като произнесе ясно думите. — Емъри Стейнс. Познаваш ли го?

Ах Сук кимна. Познаваше Емъри Стейнс.

— Довечера ще го повикаме тук — продължи вдовицата. — Ще говорим с него. Емъри Стейнс ще е тук — тя посочи пода с ухаеща на лимон ръка.

Лицето на Ах Сук грейна. Прекрасно: младият златотърсач най-сетне се беше намерил, и то жив! Това беше добра новина.

— Много добре — рече той.

— Довечера — уточни госпожа Уелс. — Тук, в „Скитническа слука“. В тази стая. Отваряме врати в седем, сеансът е в девет.

— Довечера — повтори Ах Сук, без да отмества поглед от нея.

— Точно така. И ти ще бъдеш тук. Ще дойдеш. Ще седиш на възглавницата както сега. Съгласен ли си? О, Анна, дали ме разбира? Нищо не може да се прочете на лицето му, като статуя е. Затова мислех да го наречем Живата статуя!

Анна му обясни бавно, че Лидия настоява той да присъства вечерта на среща с Емъри Стейнс. Няколко пъти използва думата „сеанс“ и Ах Сук, който не знаеше какво означава, стигна до извода, че става въпрос за някакво уговорено събрание или среща, на която е поканен и Емъри Стейнс. Той кимна, че е разбрал. След това Анна добави, че го канят да се върне довечера и да седи на възглавница в ъгъла както сега. Щели да присъстват и други. Те щели да седят в кръг, а Емъри Стейнс щял да е в средата на стаята.

— Разбра ли? — попита госпожа Уелс и после се обърна към компаньонката си. — Анна, според теб той разбра ли?

— Да — отвърна Ах Сук и за да я успокои, добави: — Сеанс довечера с Емъри Стейнс.

— Чудесно! — възкликна вдовицата и му се усмихна като на преждевременно развито дете, изрецитирало сонет, с други думи, недоверчиво и със сдържано възхищение. — Уличница в траур и тайнствен азиатец! Идеална комбинация, чак тръпки да те побият! Разбира се, сеансът не идва от Изтока — поясни тя в отговор на зададения преди малко въпрос, — но нали от две седмици насам все ти повтарям, че за тези начинания атмосферата е всичко? Ах Сук ще свърши чудна работа!

Анна сведе очи и подхвърли:

— Трябва да му се плати за това.

Госпожа Уелс я стрелна с леден поглед, но Анна не го забеляза — в следващия миг изражението на вдовицата отново се проясни. Тя нехайно отвърна:

— Разбира се! Първо да видим колко си мисли, че заслужава за тази лесна работа. Хайде, Анна, попитай го, нали си му приятелка!

Анна обясни на Ах Сук, че домакинята е готова да му плати за участието в сеанса довечера. Ах Сук, който така и не беше разбрал, че Емъри Стейнс ще присъства само духом, реши, че предложението е чудесно. Но се усъмни — напълно основателно — и не го скри. Последва абсурден пазарлък и накрая Ах Сук се съгласи по-скоро заради Анна, отколкото заради себе си да получи възнаграждение от един шилинг.

Ах Сук не беше глупак. Даваше си сметка, че не е схванал изцяло за какво точно го канят довечера. Струваше му се странно, задето Анна е наблегнала толкова много, че Емъри Стейнс ще седи в средата на стаята, а останалите ще бъдат подредени в кръг около него, а още по-необяснима му се виждаше готовността на вдовицата да му плати само за да седи на възглавница в ъгъла. В крайна сметка стигна до извода, че явно му е отредена роля в някаква пиеса или постановка (това му предположение беше съвсем близо до истината), и реши, че каквото и унижение да се наложи да изтърпи, то си заслужава, щом ще получи възможност да поговори с господин Стейнс. Затова прие поканата на вдовицата и предложението за заплащане с категоричната увереност, че всичко ще се изясни, когато му дойде времето.

С това преговорите приключиха. Ах Сук се обърна към Анна. Улови погледа й, в очите на уличницата се четеше хладна отстраненост, която той не познаваше. Но дали наистина беше отстраненост? Или той просто не беше свикнал с ясния й взор, незамъглен от плътното було на опиума? Толкова се беше променила. Ако не я познаваше тъй добре, би определил изражението й като високомерно, все едно иска да покаже, че щом вече не е уличница, китаецът седи по-долу от нея.

Ах Сук реши да изтълкува студенината във взора й като знак, че е време да си тръгва, и се надигна от възглавницата. Беше пресметнал, че разполага с достатъчно време да отиде до Кънери и да се върне до залез-слънце, а искаше да осведоми сънародника си Кю Лон, че довечера Емъри Стейнс ще бъде в „Скитническа слука“ на „Гуляйджийска“. Знаеше, че Ах Кю отдавна желае да поговори със Стейнс и да го разпита за златото на „Аврора“, той щеше да се зарадва да научи, че младият мъж е жив.

Ах Сук се поклони на вдовицата, а след това и на Анна. В отговор уличницата направи бърз реверанс, който не издаваше нито копнеж, нито съжаление, и веднага му обърна гръб, за да оправи дантелата върху облегалката на канапето.

— Довечера ще дойдеш пак за сеанса. Тази вечер — рече Лидия Уелс. — В шест часа.

— В шест — повтори той и посочи възглавницата, от която беше станал, за да покаже, че е разбрал.

Хвърли прощален поглед на Анна, след това Лидия Уелс го хвана за ръката и го изпроводи в коридора. Там се пресегна с другата ръка да отвори вратата и изведнъж помещението се изпълни със светлина.

— Довиждане — рече Ах Сук и прекрачи прага.

За негова изненада вдовицата не затвори вратата, а дръпна от закачалката един шал, наметна го на раменете си и също излезе на верандата, като извика:

— Отивам да се поразходя, ще се върна след час.

Анна, която беше останала в салона, вдигна сепнато глава. Бързо се съвзе, постара се да скрие смайването си и изтича да затвори и да пусне резето.

— Приятна разходка — пожела тя на вдовицата и сетне се обърна към Ах Сук. — Приятен ден, Ах Сук.

Двамата слязоха на улицата и там се разделиха, Ах Сук пое надолу, към реката, а Лидия Уелс в обратна посока. След няколко крачки вдовицата хвърли поглед през рамо, сякаш нещо в сградата отсреща е привлякло вниманието й, и Анна бързо хлопна вратата. Само че не пусна резето, а почака малко, внимателно я открехна отново и надникна през процепа. Лидия Уелс беше ускорила крачка, не беше тръгнала след Ах Сук, както подозираше Анна. Тя отвори вратата по-широко. Дали вдовицата щеше да заобиколи да го пресрещне? Едва ли можеше да има съмнение, че е излязла тъй внезапно не за друго, а да поговори тайно с китаеца, когото очевидно познаваше! Само че Ах Сук вече завиваше на ъгъла към Гибсъновия вълнолом, а в същия миг Лидия Уелс прекрачи канавката и се насочи към… Анна напрегна очи, какво беше това? Двуетажна сграда до железарията на Тайгрийн. Може би някое заведение? На верандата явно някой я спря, защото тя се забави да размени няколко думи, после влезе и се изгуби от поглед, но проблесналата синя боя при отварянето и затварянето на вратата беше достатъчна Анна да се сети кое е заведението. Лидия Уелс беше отишла на посещение при някого. При кого? Анна зачудено поклати глава. Който и да беше, едва ли бе обикновен златотърсач. Явно разполагаше със средства, щом беше отседнал в „Палас“.