Елинор Катън
Светилата (16)

Меркурий в Стрелец

В която Уолтър Муди размишлява над загадката, научаваме какво се е случило, докато е идвал от Дънидин, и пристига нечакана вест.

В пушалнята на „Короната“ се спусна тежка тишина, за миг сковала дъха на присъстващите и дима, който се виеше от лулите, цигарите и пурите.

Минаваше полунощ. Мракът беше заоблил ъглите на стаята, конусите светлина на газениците, които преди мъждукаха със студен пламък, сега грееха ярко. От улицата долитаха откъслечните звуци на съботната нощ — акордеон, далечни крясъци, весели подвиквания, чаткане на подкови. Дъждът беше спрял, но облаците не се бяха разнесли и растящата луна се виждаше като по-светло петно на надвисналото небе.

— Това е — рече Томас Балфор. — Това е всичко. Дотук сме стигнали.

Муди премига и се огледа. Разказът на Балфор, колкото и да бе разпокъсан и хаотичен, наистина беше обяснил присъствието на всеки мъж в пушалнята. До прозореца стоеше маорът Теру Тафарей, верният приятел на Кросби Уелс, когото накрая той неволно беше предал. В отсрещния ъгъл беше Чарли Фрост, банкерът, уредил продажбата на къщата и земята на Уелс, а срещу него седеше вестникарят Бенямин Льовентал, който беше научил за смъртта на саможивеца само няколко часа след настъпването й. Едгар Клинч, купувачът на имуществото на Уелс, сучеше мустаци на канапето при билярдната маса. До огнището беше Дик Манъринг, собственикът на вариетето и близък на Емъри Стейнс, зад него — врагът му Ах Кю. С щека в ръка стоеше търговецът комисионер Харалд Нилсен — той беше намерил в дома на Кросби Уелс не само огромно съкровище, но и полупразна стъкленица с лауданум, купена от аптеката на Джоузеф Причард, който пък седеше до Муди, от другата му страна беше Томас Балфор, храненикът на политика Лодърбак, чийто пътен сандък беше изчезнал неотдавна от пристанището. До Балфор, в кресло с висока облегалка, се беше разположил Обер Гаскоан, който беше платил гаранцията на Анна Уедърел и беше намерил друго, по-малко съкровище в оранжевата й рокля. Зад него беше Ах Сук, единак, търговец на опиум и съдържател на пушалнята в Кънери, стар познат на Франсис Карвър, който днес следобед беше установил, че Кросби Уелс е натрупал състояние в Дънидин. И накрая, подпрян на билярдната маса със скръстени на гърдите ръце, стоеше капеланът Кауъл Девлин, който беше отслужил опелото при погребението на саможивеца на Гледка.

Тази разнородна компания, мислеше си Муди, беше събрала хора само от покрайнините, без да стигне до ядрото. Единственото общо между дванайсетимата мъже беше връзката им със събитията от четиринайсети януари, когато Анна Уедърел едва не се беше простила с живота, Кросби Уелс беше напуснал този свят, Емъри Стейнс беше изчезнал, Франсис Карвър беше отплавал, а Алистър Лодърбак беше пристигнал в града. Само че нито един от тях сега не беше тук. Липсваше и тъмничарят Джордж Шепард, както и хитрата вдовица Лидия Уелс.

После през ума на Муди мина друго: същата вечер самият той беше стъпил за първи път на новозеландска земя. След като беше слязъл от парахода, с който бе пристигнал от Ливърпул в Дънидин, Муди беше вдигнал очи нагоре и за първи път бе усетил на какво чуждо място е попаднал. Небето беше обърнато, подредбата на звездите беше друга, Полярната звезда беше под нозете му, не се виждаше. Търси я дълго и безуспешно, искаше да измери географската ширина по ъгъла на изпънатата си ръка, както беше правил като момче в другия край на земното кълбо. Намери Орион — извърнат на една страна, колчанът под него, мечът увиснал наопаки от пояса, Голямата мечка приличаше на провесено на ченгел умряло куче. Връхлетя го печал. Тук древните образи нямаха смисъл. Накрая Муди откри Южния кръст и се опита да си припомни правилото как да се ориентира за полюса, тъй като в тази част на света, в мрака на антиподите, където всичко беше в хаос и обърнато надолу с главата, нямаше звезда, която да сочи към него. Коя чертица на кръста се използваше, хоризонталната или вертикалната? Муди не помнеше. Имаше някакво правило, мереше се един пръст разстояние, после нещо се пресмяташе. Незнайно защо липсата на звезда, сочеща полюса, го тревожеше.

Муди се взря в огнището, въглените отдавна бяха станали на пепел. В разказа си Томас Балфор не се беше придържал към хронологията, а и го беше накъсвал допълнително с безчет вмятания, пояснения и повторения, които следваха в безкраен кръг едно подир друго. Колко разкривена беше картината на случилото се и колко трудно беше човек да я обгърне в нейната цялост! Муди насочи мислите си към това, което беше узнал днес вечерта, и се опита да подреди разказаните събития в реда, в който бяха настъпили.

Преди осем-девет месеца бившият каторжник Франсис Карвър беше успял да принуди с измама Алистър Лодърбак да му прехвърли кораба си „На добър час“. След това заради някакво неустановено усложнение пътният сандък, чрез който Карвър беше изнудвал политика, беше изчезнал. Вътре в него имаше злато на стойност приблизително четири хиляди лири, внимателно пришито към пет рокли от Лидия Уелс, която към онзи момент се беше представяла за съпруга на Франсис Карвър.

Четири хиляди лири бяха много пари и съвсем естествено, след като беше разбрал за липсата на сандъка, Карвър се беше опитал да си го върне. Той беше пристигнал в Хокитика — най-вероятно беше предположил, че товарът е бил пренасочен тук по погрешка — и беше публикувал обявление в „Уест Коуст Таймс“ с предложение за щедро възнаграждение. В редакцията се беше представил под името Кросби Франсис Уелс — дори беше показал акт за раждане, за да потвърди самоличността си, — макар в града да беше известен като Франсис Карвър. Нямаше обяснение защо изнудването на Лодърбак го е принудило — или вдъхновило — да приеме чуждо име. Не се знаеше и как актът за раждане на Кросби Уелс, стига да не беше фалшификат, се е оказал в ръцете му.

Истинският Кросби Уелс (или, помисли си Муди, някой друг Кросби Уелс) беше живял сам-самичък в Арахура на няколко километра северно от Хокитика. Уелс не беше имал почти никакви приятели, а малцината му познати не го бяха смятали за заможен. Но въпреки това, докато разследваше обстоятелствата около смъртта му, Ах Сук беше установил, че преди години Уелс е направил удар в Дънстан и е намерил злато на стойност няколко хиляди лири. По някаква причина саможивецът се беше постарал да не се разчува.

Франсис Карвър беше публикувал обявлението си в „Таймс“ в началото на юни (за което свидетелстваше Бенямин Льовентал). По време на престоя си в Хокитика той беше предложил на Теру Тафарей да му се плаща за новини за Кросби Уелс. Маорът обаче още не е познавал Уелс, сандъкът също не е бил намерен и Карвър се беше върнал в Дънидин с празни ръце.

С „На добър час“ в Хокитика беше пристигнала и Анна Уедърел, облечена с лилава рокля, която беше взела под наем от новия си работодател Дик Манъринг. Няколко седмици по-късно тя беше научила за изхвърлен на брега — навярно след някое корабокрушение — сандък с пет рокли и ги беше купила и петте.

Логично беше да се приеме, че не е знаела за скритото в тях съкровище, нито пък за произхода им. Тя не беше отваряла дума за златото пред никого и не беше правила опит да го извади. Муди се замисли над тази хипотеза. Възможно ли беше наистина да не е знаела? Можеше да приеме, че заради пристрастеността си към опиума Анна не е обърнала внимание на необичайната тежест, която не би останала незабелязана от една трезва жена, ала все пак, както Гаскоан беше подчертал, тя беше живяла при Лидия Уелс и сигурно познаваше гардероба й. Така или иначе, оттогава Анна беше носила скъпоценните рокли непрестанно с изключение на период от един месец през септември-октомври, когато заради положението си е била принудена да облече специално шита по-широка дреха.

Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, където живееше Анна, беше намерил скритото в роклите съкровище и беше решил, че работодателят й Дик Манъринг я използва да пренася тайно злато от находището, за да избегне плащането на данъци. Мисълта за този заговор не му беше давала мира, но Клинч нямаше основание да иска обяснение от уличницата и сводника и не го беше направил.

Ала не само той беше попаднал на скритото в роклите на Анна богатство и погрешно беше изтълкувал произхода му. Златотърсачът Кю Лон също беше разкрил тайната — всъщност почти едновременно с Клинч — и беше стигнал до неговите изводи. Ах Кю на собствен гръб беше установил, че Манъринг не се свени да прибягва до мошеничества и измами, и затова беше решил да го изиграе, като източи златото от роклите на Анна и го претопи на кюлчета, на които да изпише „Аврора“, тъй че в банката приходите да се водят на името на находището, което по това време вече е било закупено от младия Емъри Стейнс.

Извличането на златото от роклите на Анна беше отнело няколко месеца. Всеки път, когато се отбивала в колибата на Ах Кю в китайското селище в Кънери, Анна била замаяна от опиума и той спокойно можел да разшие подгъва с иглата, без тя да усети. Анна никога не ходела в китайското селище с оранжевата си рокля и затова златото в нея беше останало и след като Ах Кю беше изпразнил другите четири.

Никой не знаеше как и защо блокчетата на Ах Кю са били откраднати от трезора в лагера. Най-вероятно крадецът беше изчезналият Стейнс, който обаче нямаше никакъв мотив за това. Младият мъж беше богат като Крез и поне според мнозина беше нечуван късметлия. За какво му е да краде от своя работник? А и да крие златото в дома на непознат на няколко километра от находището? Каквито и да бяха подбудите на Стейнс, според Муди едно беше сигурно: той не беше внесъл в банката кюлчетата на Ах Кю на името на „Аврора“, както беше длъжен да стори. Това беше озадачаващо, тъй като ако беше стигнало до банката, претопеното злато щеше да превърне — поне на хартия — изчерпаната мина в доходоносно начинание.

Също толкова необясним беше и актът за дарение, който Кауъл Девлин беше намерил в печката на Кросби Уелс и в който, макар да не беше подписан, присъстваше името на Емъри Стейнс. Документът като че ли сочеше, че младият мъж и Кросби Уелс са били свързани по някакъв начин и че скритото съкровище е било предназначено за дар от Емъри Стейнс за Анна Уедърел. А това заплиташе още повече мистерията, понеже, както и да го погледнеше човек, златото не беше на Стейнс, че да го подарява!

Анна беше заченала дете от Карвър още преди да пристигне в Хокитика, и през пролетта положението й най-сетне беше започнало да си личи. До раждане обаче не се беше стигнало, защото в средата на октомври Карвър се беше върнал в Хокитика, беше пребил жестоко уличницата и тя беше пометнала. Впоследствие Анна беше споделила с Едгар Клинч, че капитанът хладнокръвно е убил собствената си рожба.

Муди прекъсна с хронологията, за да обмисли това злощастно събитие. Днес вечерта смъртта на детето беше спомената мимоходом на няколко пъти, но май никой от присъстващите не беше наясно как точно се е стигнало до фаталното спречкване. От вродена тактичност Муди не беше притиснал събеседниците си за повече подробности, ала сега се запита как отношенията между Анна и Карвър се вписват в цялостната картина на разказа. Чудеше се дали смъртта на детето наистина е била умишлена и какво е подтикнало капитана да извърши това чудовищно злодеяние. Дванайсетимата мъже в пушалнята не можеха да дадат категоричен отговор на този въпрос, разбира се, те само споделяха чутото от други.

(Колко непроницаеми са умовете на жените и мъжете, които не са пред очите ни! Как ни убягват техните подбуди! Не бе изключено Франсис Карвър да е убил детето си в резултат на трезво взето решение, в изблик на омраза, като брутален начин да сложи край на бременността или пък неволно, без да иска — докато не го запитаха направо, нямаше как да бъдат сигурни. Анна Уедърел, която го беше обвинила в убийство, имаше стотици причини да излъже.)

След като стигна до този извод, Муди продължи нататък.

Теру Тафарей беше срещнал случайно Карвър сутринта на четиринайсети януари и си беше спомнил предложението му от предишната година. Двамата се бяха договорили за възнаграждение от два шилинга за сведения къде живее Кросби Уелс. Бяха си стиснали ръцете, маорът беше указал посоката и Карвър се беше отправил към Арахура още същия ден, последния ден на Уелс. Вероятно беше станал свидетел на смъртта на саможивеца или си беше тръгнал миг преди тя да настъпи, но така или иначе, беше пристигнал в дома му със стъкленица лауданум, следи от който бяха открити впоследствие при аутопсията в стомаха на Кросби Уелс. След това Карвър се беше върнал в Хокитика и още същата нощ беше вдигнал котва с „На добър час“. От Хокитика се беше отправил не към Кантон (както смяташе Балфор), а към Дънидин, към Порт Чалмърс, както можеше да потвърди самият Муди, понеже именно там се бе качил след дванайсет дни на кораба.

Алистър Лодърбак се беше появил в дома на Уелс малко след заминаването на Карвър и беше намерил саможивеца мъртъв, обронил глава на кухненската маса. Беше продължил пътя си към Хокитика и там беше разговарял с Бенямин Льовентал, който имал намерение да отпечата специален брой на вестника в понеделник. След като беше научил от Лодърбак за смъртта на Кросби Уелс, Льовентал беше предположил, че собствеността на покойника ще бъде обявена за продан. На сутринта беше съобщил на съдържателя Едгар Клинч за тази възможност, тъй като знаел, че Клинч търси начин да закупи земя наоколо. Клинч веднага беше отнесъл капарото в банката и там Чарли Фрост беше уредил набързо продажбата на имуществото.

След това Клинч беше възложил на Харалд Нилсен да разчисти къщата на покойника и да продаде вещите му. За своя огромна изненада Нилсен беше попаднал на цяло състояние, скрито на различни места в единствената стая. Златото беше претопено в банката и оценено на малко повече от четири хиляди лири. Нилсен беше получил своите десет процента комисиона и от останалите три хиляди и шестстотин лири бяха платени различни данъци, такси и разходи, в това число и трийсетте лири на банкера Чарли Фрост. В момента остатъкът беше под запор в Запасна банка. Клинч обаче едва ли щеше да види и пени от тази сума, защото няколко дни след смъртта на саможивеца от Дънидин беше пристигнала вдовицата Лидия Уелс, която беше подала иск продажбата на имуществото да бъде обявена за нищожна, тъй като собствеността и вещите на покойния й съпруг й принадлежат по право.

Разбира се, намереното в дома на Кросби злато не представляваше цялото съкровище. Ах Кю беше извлякъл златния прашец само от четири от роклите на Анна, а имаше и пета. Последната част от златото, пришита в оранжевата рокля на уличницата, беше намерена случайно от самата Анна Уедърел преди половин месец — след като тя се беше свестила в затвора. Тъй като не помнеше нищо от случилото се предишната нощ и не беше на себе си, тя логично беше допуснала, че златото е било пришито току-що към роклята. Беше помолила Гаскоан за помощ, двамата бяха извадили златото от оранжевата рокля и го бяха скрили в чувал от брашно под леглото му.

След като Анна се беше върнала в „Скарата“ с черната рокля на покойната съпруга на французина, подозренията на Едгар Клинч бяха пламнали наново. Той се беше досетил — този път правилно, — че смяната на дрехата е свързана със скритото злато, и с тъга беше отбелязал изчезването на оранжевата рокля. Беше се подразнил от оправданията на уличницата, че не можела да си плати дълговете — много добре знаеше, че тя се въргаля в злато, — беше се поддал на гнева и грубо я беше заплашил, че ще я изхвърли. Само че заплахата му не беше довела до очаквания от него резултат. Анна Уедърел беше погасила задълженията си още същия следобед, но не със златото от роклите, нито пък с изработеното на улицата, а със заем от шест лири от вдовицата Лидия Уелс. Златото, което Анна и Гаскоан бяха извадили от оранжевата рокля, щеше да покрие напълно дълга на уличницата към магната Манъринг, който според него възлизал на повече от сто лири. След това Анна се беше изнесла от „Скарата“ и се беше настанила при Лидия Уелс в „Скитническа слука“, като беше заявила, че повече няма да бъде уличница.

Дали Лидия Уелс знаеше, че изчезналият пътен сандък на Карвър се е озовал в Хокитика, роклите са били купени от Анна и съкровището, намерено в дома на Кросби Уелс, е същото, с което преди десет месеца Карвър е изнудвал политика Лодърбак? Отговорът на този въпрос зависеше изцяло от Анна. До каква степен уличницата беше наясно със своята роля в този заплетен случай? И какво беше склонна да разкрие на Лидия Уелс? Възможно беше Анна да не подозира, че роклите са били на Лидия. В такъв случай госпожа Уелс нямаше как да узнае за тях, тъй като сега Анна беше облечена с черната рокля на покойната съпруга на Гаскоан и се беше зарекла да пази известно време траур. Разбира се, беше достатъчно Анна да отвори гардероба в стаята си, и вдовицата щеше да познае роклите, но тъй като златарят Ах Кю беше пришил към тях оловни тежести, госпожа Уелс нямаше как да разбере от пръв поглед — и от първо пипане, — че първоначалното съкровище е било заменено с метал без никаква стойност. Клинч вече се беше заблудил по този начин. Може би именно с това погрешно убеждение вдовицата беше изплатила днес следобед дълга на Анна.

От друга страна, ако Анна знаеше, че петте рокли са принадлежали на Лидия Уелс, то навярно от самото начало е била в течение за скритото в тях съкровище, за изнудването на Лодърбак и принудителното прехвърляне на „На добър час“ преди десет месеца. В такъв случай убийството на нероденото й дете навярно беше свързано с настоящата загадка, тъй като никой от присъстващите не можеше да хвърли светлина върху отношенията на Анна с Франсис Карвър, нито пък върху дружбата й с Лидия Уелс.

Муди прокара разсеяно пръст по ръба на чашата. Не, не можеше да приеме, че става дума само за случайно натрупване на обстоятелства. Какво беше казал преди няколко часа Балфор? „Такава поредица от съвпадения не може да бъде случайна“? А какво е съвпадението, помисли си Муди, ако не застинал миг от низ събития, за което тепърва трябва да се намери обяснение?

— Поне това е нашето участие — добави Балфор едва ли не извинително. — Не е кой знае какъв отговор, господин Муди, но поне сега имате представа какво ни е събрало тук, каква е причината, както казах, за сбирката ни.

— Доста по-дълъг отговор, отколкото е очаквал, обзалагам се — обади се Дик Манъринг.

— Истината винаги надхвърля очакванията ни — отбеляза превозвачът.

Муди плъзна поглед по лицата около себе си. Не можеше да определи като виновен никого от присъстващите, но и никой от тях не беше в пълния смисъл на думата невинен. Как ли беше редно да ги нарече? Съзаклятници? Съучастници? Случайно въвлечени странични наблюдатели? Той се намръщи. Не можеше да намери точната дума. Причард беше използвал „заговор“, но тя не беше напълно приложима, тъй като те се бяха озовали забъркани в тази мистерия неволно и бяха свързани със събитията по съвсем различен начин. Не, истинските герои на този разказ, истинските заговорници бяха мъжете и жените, които тази вечер не бяха тук и пазеха ревниво тайните си!

Муди насочи мислите си към отсъстващите.

Франсис Карвър, както многократно беше заявено днес вечерта, определено имаше за какво да отговаря. Поне от разказа на Лодърбак излизаше, че Карвър е изпечен мошеник и изнудвач, освен това беше посетил Кросби Уелс в деня на смъртта му и може би дори саможивецът беше умрял пред очите му. Мрачната слава на капитана не биваше да се забравя, но и не биваше да й се вярва много, нямаше как Карвър да стои зад всичко и той със сигурност не беше в състояние да измисли толкова сложен план, че едновременно да обвърже дванайсет души.

След него се нареждаше Лидия Уелс, предполагаемата съпруга и на Уелс, и на Карвър, бивша любовница на Алистър Лодърбак, а сега, както беше доверила на Гаскоан, тайна годеница на неизвестен мъж. Подобно на капитана, госпожа Уелс беше показала, че е способна на безскрупулно изнудване и опашати лъжи. Освен това вече беше действала веднъж заедно с Карвър. Съдът щеше да реши доколко са основателни претенциите й за имуществото на Кросби Уелс, но дори и тя да докажеше правотата си, начинът, по който беше предявила иска, в най-добрия случай беше в разрез с добрия тон, а в най-лошия говореше за вкоравяло безсърдечие. Муди изпитваше по-голямо недоверие към вдовицата, отколкото към Франсис Карвър, колкото и нелепо да беше това, тъй като всъщност нито я познаваше, нито я беше виждал, само беше чувал откъслечни и дори противоречащи си истории за нея.

Той се прехвърли към другата двойка, Анна Уедърел и Емъри Стейнс, които са били заедно вечерта на четиринайсети януари, преди уличницата да изгуби съзнание и Емъри да изчезне. Какво се беше случило онази нощ и каква роля бяха изиграли те съзнателно или не в смъртта на Кросби Уелс? Макар на пръв поглед да изглеждаше, че Емъри Стейнс е късметлията, а Анна — кутсузът, уличницата беше оцеляла след сблъсъка със смъртта, а Стейнс навярно беше на оня свят. Муди долавяше, че всеки от присъстващите ужасно завижда на Стейнс и ужасно ревнува Анна. Никой от тях нямаше неговия късмет като златотърсач, а Анна, нали беше лагерната уличница, бе обща собственост и всички си я деляха.

Оставаха политикът и тъмничарят. Муди ги обедини в една група. Подобно на противника си Джордж Шепард, Алистър Лодърбак беше представителна фигура, човек, закрилян от пълния размер на последствията на своите действия, тъй като прищевките му най-често се изпълняваха от други. Между двамата имаше още сходства. Лодърбак скоро щеше да се кандидатира за място в парламента от Уестланд, а тъмничарят щеше да започне строителството на затвора и приюта на Гледка. Политикът беше имал връзка с Лидия Уелс, негова бивша любовница, а Шепард беше имал връзка с Франсис Карвър, негов бивш затворник в каторгата в Сидни.

В ума си Муди беше подредил тези външни фигури в три двойки: вдовицата и изнудвана, политика и тъмничаря, златотърсача и уличницата. Подредбата му допадна, той намираше утеха в повтарящите се модели. За миг лениво се зачуди каква ли роля играе той самият в това кълбо от връзки и взаимоотношения, което тепърва трябваше да бъде разплетено. Дали си имаше съответствие? Може би Кросби Уелс? Дали другият от неговата двойка не беше мъртвец? Изведнъж Муди си припомни привидението от „На добър час“ и неволно потрепери.

— Давам пени за мислите ви — обади се Харалд Нилсен и Муди осъзна, че от доста време го чакат да заговори.

Дванайсетимата в пушалнята се взираха в него с изпълнено с надежда очакване, като в зависимост от нрава на съответния човек това чувство или се показваше видимо, или беше старателно прикрито. Значи на мен ми се пада задачата да разплета кълбото, помисли си Муди. Детективът — ето каква беше неговата роля.

— Не го пришпорвайте — подхвърли Харалд Нилсен към останалите, макар че самият той беше призовал госта да проговори. — Оставете го да помисли на спокойствие.

Муди обаче беше изгубил дар слово, не знаеше какво да каже.

Причард се приведе и докосна с дългия си пръст подлакътника на креслото му.

— Споменахте, че сте открили нещо в трюма на „На добър час“, господин Муди, което ви е накарало да се съмнявате в почтеността на капитана. За какво става дума?

— Да не е изчезналият сандък? — попита Балфор.

— Или товар опиум? — предположи Манъринг. — Опиум ли е?

— Не го пришпорвайте — призова отново Нилсен. — Когато е готов, ще ни каже.

Уолтър Муди беше влязъл в пушалнята, твърдо решен да не разкрива пред никого случилото се по време на пътуването си от Дънидин. Той едва намираше сили да признае пред самия себе си на какво е станал свидетел и не смяташе, че е способен да го предаде така, че някой друг да улови същността му. Сега обаче си даваше сметка, че преживяното от него може да предложи някакво обяснение на поне една от загадките в разказа, който току-що беше изслушал.

— Господа — поде той, — тази вечер ми оказахте честта да ми се доверите и аз ви благодаря, че споделихте историята си. В замяна ще ви предложа своята. Струва ми се, че в някои отношения тя ще ви заинтригува, но се боя, че навярно само ще замени въпросите, които си задавате сега, с други.

— Да, да — закима Балфор, — заповядайте, господин Муди, сцената е ваша.

Муди покорно се изправи и обърна гръб към камината, веднага обаче се почувства нелепо и съжали, че не е останал в креслото. Сключи ръце на кръста си и се поклати няколко пъти напред-назад, преди да заговори.

— Още в началото бих искал да ви уведомя, че имам новини за Емъри Стейнс.

— Добри или лоши? — обади се Манъринг. — Жив ли е? Видели ли сте го?

Всеки път, щом магнатът си отвореше устата, Гаскоан правеше кисела физиономия, той не беше простил грубото му държание днес следобед и скоро нямаше да го направи. Французинът не търпеше да бъде унижаван и неприязънта го държеше дълго. При това прекъсване той шумно издиша през зъби, за да покаже неодобрението си.

— Не мога да ви отговоря категорично — отвърна Муди. — Длъжен съм да ви предупредя, господин Манъринг, а и това се отнася за всички останали, че в разказа ми има неща, които, как да се изразя, не се поддават на разумно обяснение. Надявам се да ми простите, че досега не разкрих всички подробности от пътуването си, признавам, че самият аз не съм сигурен как да тълкувам случилото се.

В стаята се възцари гробна тишина.

— Навярно си спомняте — продължи той, — че пътуването ми от Дънидин до тук беше предприето под натиска на обстоятелствата и че билетът, който в бързината бях купил, не ми осигуряваше койка, а само тясно кътче в трюма. Там беше тъмно като в рог, вонеше нетърпимо и не беше годно за обитаване. Когато бурята ни връхлетя, господа, аз бях на палубата, където прекарах почти цялото пътуване. В началото бурята не изглеждаше толкова застрашително, просто времето се развали, излезе силен вятър и заваля дъжд. Но с нарастването на мощта й растеше и тревогата в мен. Бяха ме предупредили, че моретата край Западното крайбрежие са непредсказуеми и че при всеки курс към находищата Смъртта и нейният верен спътник Ужасът играят на зарове за съдбата на невинните пасажери. В сърцето ми се всели страх. Куфарът ми беше при мен. Исках да го върна долу, тъй че ако вълните ме отнесат, поне документите ми да оцелеят и да бъда погребан с истинското си име. На моряците се бях представил с чужда самоличност, както си спомняте, бях им показал документите на друг. Мисълта да бъда погребан под чуждо име…

— Кошмар! — вметна Клинч.

Муди кимна.

— Да, виждам, че вие ме разбирате. Но да се върна към разказа си. Като се олюлявах по палубата, прегърнал куфара с една ръка, дълго се мъчих да отворя люка на кърмата: вятърът фучеше неистово, вълните подмятаха кораба насам-натам. Ала в крайна сметка успях да открехна вратата и хвърлих куфара вътре, само че не уцелих добре пролуката. Закопчалката се удари в някакъв ръб, капакът се отвори и всичко се разпиля. Вещите ми се разпръснаха в трюма и нямаше какво друго да сторя, освен да се спусна по стълбичката да ги събера. Слизането ми отне доста време. Вътре беше тъмно, но при всяко поклащане лъчът светлина, който влизаше през отворения люк, се плъзваше из трюма като търсещ поглед. Миризмата беше нетърпима. Палетите напрягаха въжетата и веригите, с които бяха застопорени, а скърцането и дрънченето от тях сякаш идваха направо от ада. В повечето клетки имаше кози, по-малко бяха тези с гъски. Горките животни блееха, крякаха и изразяваха уплахата си по всевъзможни начини. Захванах се да събирам вещите си колкото се може по-бързо, тъй като не исках да се задържам долу по-дълго от необходимото. В цялата какофония обаче долових и друг, необичаен звук. От един сандък наблизо се чуваше приглушено ожесточено почукване, което за миг се извиси над царящата олелия.

Балфор беше приковал погледа си в него.

— Звучеше — продължи Муди, — все едно вътре има затворен човек и той с ръце и крака удря по капака. Извиках: „Ехо!“, приближих се със залитане — корабът се люшкаше ужасно — и чух как някой крещи отвътре: „Магдалина! Магдалина! Магдалина!“. Вече бях сигурен, че вътре има човек, че не е плъх или друго животно. Без да губя време, се заех да отварям сандъка, напрегнах мишци и успях да откова капака. Струва ми се, че трябва да е било към два следобед, четири-пет часа преди да пристигнем в Хокитика.

— Магдалина — обади се Манъринг. — Това е Анна.

Гаскоан смръщи ядосано вежди.

Муди се обърна към магната.

— Прощавайте, но не ви разбирам. Да не би Магдалина да е средното име на госпожица Уедърел?

— Не, просто така им викат на уличниците — обясни Манъринг.

Муди поклати глава, явно още не му беше ясно.

— Както всяко куче е Шаро, а всяка крава е Детелинка.

— А, да, разбирам — кимна Муди и си помисли, че магнатът е могъл да избере по-щадящи примери, след като самият той печели от занаята на момичетата.

— Навярно — рече замислено Бенямин Льовентал — можем да допуснем със съответното съмнение, разбира се, че мъжът вътре е бил Емъри Стейнс.

— Той беше хлътнал здравата по Анна, това е сигурно — съгласи се Манъринг.

— Стейнс изчезна в деня, в който Карвър вдигна платна! — обади се Балфор развълнувано. — Същия ден, в който изчезна моят сандък! Разбира се, това е! Стейнс се е озовал в сандъка, Карвър го е натоварил и е отплавал!

— За какво му е било да го прави? — попита Причард.

— Случайно да сте погледнали залепеното отгоре листче? Товарителницата?

— Не, не съм — отвърна рязко Муди.

Не беше довършил разказа си, а не обичаше да го прекъсват по средата. Само че внимателната му публика отново, за пореден път тази вечер, се беше разпаднала в шумна тълпа, в която всеки държеше да изрази изненада и да изкаже предположенията си.

— Емъри Стейнс на кораба на Карвър! — възкликна Манъринг. — Въпросът е дали сам се е качил, това е едната възможност, дали не се е озовал случайно на борда, това е втората, или Карвър го е заловил и го е затворил в сандъка умишлено, това е третата.

Нилсен поклати глава.

— Не го ли чу какво каза, капакът е бил закован! Как ще заковеш капака отвътре!

— Не сандък, а ковчег! Как да диша човек вътре?

— Има цепнатини между дъските, пролуки…

— Не са достатъчно широки, за да влиза въздух!

— Том, твоят сандък. Достатъчно голям ли е да побере човек?

— Колко голям е сандъкът всъщност?

— Не забравяйте, че Карвър и Стейнс са съдружници!

— Долу-горе колкото талига. Виждал си ги натрупани по пристана. Спокойно мога да легна вътре.

— Съдружници в изчерпана мина!

— Странното е обаче, че той е вътре в сандъка на връщане от Дънидин. Нали? Това подсказва, че Карвър по-скоро не е знаел за присъствието му на борда.

— Да оставим господин Муди да довърши.

— Това се вика отношение към съдружник: да го затвориш в сандък!

В шумната препирня не се бяха включили единствено двамата китайци Кю Лон и Сук Яншън — те стояха с изправени гърбове и гледаха сериозно, така бяха прекарали цялата вечер. Муди улови погледа на Ах Сук и макар че изражението на китаеца не се промени, на Муди му се стори, че долавя известно състрадание, все едно китаецът искаше да му покаже, че чудесно разбира клокочещото в него раздразнение.

Поради липсата на общ език Ах Сук не беше успял да разкаже цялата история на взаимоотношенията си с Франсис Карвър пред събралите се днес вечерта в „Короната“ и в резултат на това говорещите английски още тънеха в неведение за подробностите, като се изключеше фактът, че Карвър е извършил убийство и Ах Сук се е заклел да му отмъсти. Впил светлия си взор в тъмните очи на китаеца, Муди се зачуди какво точно е свързвало двамата. Ах Сук беше споделил само, че е познавал Карвър като малък, нищо повече. Доколкото можеше да се прецени по външния вид, Ах Сук беше някъде към четирийсет и пет годишен, което означаваше, че е роден в началото на двайсетте, следователно се беше сблъскал с капитана по време на опиумните войни.

— Господин Муди — провикна се Кауъл Девлин. — Да отправим въпроса към вас. Вие смятате ли, че мъжът в сандъка е бил Емъри Стейнс?

Веднага се възцари тишина.

— Не съм виждал господин Стейнс и не бих могъл да го позная — отвърна сковано Муди, — но да, бих казал, че вътре беше той.

Причард засмята наум.

— Ако Стейнс е бил в сандъка, откакто Карвър замина за Дънидин — рече той, — това прави тринайсет дни без вода и чист въздух.

— Фатално число — измърмори някой и Муди изведнъж си даде сметка, че тринайсет на брой са и събралите се в пушалнята мъже и самият той е тринайсетият.

— Възможно ли е подобно нещо? Тринайсет дни? — попита Гаскоан.

— Без вода? Едва ли. — Причард поглади брадичка. — А без въздух, и дума да не става.

— Може да не е бил вътре през цялото време, откакто са потеглили от Хокитика — изтъкна Балфор. — Може да е бил сложен в сандъка в Дънидин, било то по собствена воля или насила…

— Все още не съм довършил разказа си — отбеляза недоволно Муди.

— Да, точно така! — извика Манъринг. — Не е свършил! Замълчете!

Предположенията секнаха. Муди се поклати отново на токове и след миг поднови разказа си.

— Щом се убедих, че вътре в сандъка има не друго, а жив човек, аз му помогнах да излезе, което не беше лесно, тъй като той беше много слаб и едва дишаше. Явно беше изразходвал всичката си сила да тропа по капака. Посегнах да разкопчая яката му — той носеше широка вратовръзка — и в мига, в който го докоснах, на гърдите му изби кръв.

— Порязали сте го някак? — предположи Нилсен.

Този път Муди не отговори, затвори очи и продължи, сякаш беше изпаднал в транс.

— Кръвта шурна, все едно я изтласкваше помпа, и мъжът вдигна ръце към гърдите си, за да я спре, през цялото време стенеше: „Магдалина! Магдалина!“. Бях застинал от ужас, господа. Бях загубил ума и дума. Толкова кръв…

— Одраскал се е на пирон от сандъка ли? — обади се настойчиво Нилсен.

— Кръвта бликаше отвътре — рече Муди и отвори очи. — Със сигурност не беше повърхностна рана, господине. Не бих могъл да го одраскам с нищо освен с нокът може би, а ноктите ми, както виждате, са изрязани ниско. И пак повтарям, кръвта шурна, след като го извадих от сандъка и той застана прав. Помислих си, че вратовръзката може да е била закрепена с игла, само че игла нямаше.

Причард се намръщи.

— В такъв случай раната е била нанесена преди това — каза той. — Преди да отворите сандъка. Може да се е порязал, преди да се появите.

— Възможно е — отвърна неубедено Муди. — Боя се, че моето тълкувание на случилото се не е толкова…

— Какво?

— Ами — той се съвзе, — ще го кажа така. Раната не изглеждаше… естествена.

— Не е изглеждала естествена ли? — повтори Манъринг.

Муди имаше смутен вид. Вярваше в аналитичните способности на разума, вярваше в логиката със същата спокойна непоклатимост, с която вярваше в умението си да прави логични изводи. За него истината можеше да бъде съвършена, а съвършената истина винаги беше напълно красива и изцяло чиста. Вече споменахме, че Муди не беше религиозен и затова не търсеше истината в тайнственото, в неизразимото и необяснимото, в мъглите, които забулваха научното възприятие на човек тъй, както сега облакът навън скриваше небето над Хокитика.

— Съзнавам, че звучи странно — рече той, — ала не съм съвсем сигурен, че мъжът в сандъка беше жив. В трюма беше тъмно и сенките… — Замълча, после добави дрезгаво: — Не съм сигурен дали изобщо беше човек.

— А какво? — обади се Балфор. — Какво, ако не човек?

— Привидение — отвърна Муди. — Призрак. Или дух. Да, звучи глупаво, нали? Може би Лидия Уелс ще го опише по-добре от мен.

За миг се възцари тишина.

— А после какво стана, господин Муди? — попита Фрост.

Муди се обърна към банкера.

— Следващата ми постъпка, боя се, беше постъпка на страхливец. Обърнах се, грабнах куфара си и се закатерих по стълбата. Оставих мъжа да кърви…

— А случайно да сте обърнали внимание на товарителницата върху сандъка? — попита отново Балфор, но не получи отговор.

— И повече не сте го видели? — обади се Льовентал.

— Да — отвърна тежко Муди. — Повече не слязох в трюма и когато пристигнахме в Хокитика, една лодка дойде да превози пътниците до брега. Ако наистина е било човек, ако е бил Емъри Стейнс, той все още е на борда на „На добър час“… При Франсис Карвър. И двамата са в морето, оттатък устието на реката и чакат прилива, за да влязат в пристанището. Но може и да съм си го въобразил. Мъжа, кръвта, всичко. Никога преди не съм страдал от халюцинации, само че… Както виждате, не съм сигурен. Ала тогава бях сигурен, че съм видял призрак.

— Може и да е така — рече Девлин.

— Може. Ако доказателствата са категорични, ще приема това обяснение за истина. Колкото и да е невероятно.

— Призрак или не, като че ли най-сетне стигаме до някакъв вариант за действие — вметна Льовентал, който изглеждаше много уморен. — Утре сутрин, когато господин Муди отиде на вълнолома да си прибере багажа…

В този миг вратата на пушалнята се отвори рязко и се удари в стената с такава сила, че мъжете вътре уплашено подскочиха и се обърнаха като един. На прага, задъхано и притиснало ръка към корема си, стоеше момчето на Манъринг.

— Светлините… — извика то.

— Какво? — Манъринг се надигна от креслото. — Какви светлини? Какво става?

— Светлините на пристана — отвърна момчето, продължаваше да се държи за корема, явно не можеше да си поеме дъх.

— Говори!

— Не мога…

Хлапето се закашля.

— Къде си тичал? — развика се магнатът. — Казах ти да стоиш отпред на вратата! Да не мърдаш оттам, по дяволите! Не ти плащам да обикаляш наоколо!

— „На добър час“… — промълви момчето.

Изведнъж в стаята се възцари тишина.

— „На добър час“? — ококори се Манъринг. — Какво? Говори, глупако!

— Навигационните светлини угаснаха от вятъра. И приливът…

— Какво стана?

— „На добър час“ се удари в плитчините. Заседна върху пясъчната коса и легна на една страна, няма и десет минути. — Момчето си пое дъх пресекливо. — Гротмачтата се счупи и корабът се завъртя. През люковете нахлу вода. „На добър час“ потъна. Потъна. На дъното.