Елинор Катън
Светилата (40)

Големия Малефик

В която Сук Яншън подслушва началото на разговор.

Ах Сук се беше спотаил в задния двор на „Короната“, държеше револвера с две ръце, краката му бяха превити в коленете, гърбът опираше в дъсчената облицовка на странноприемницата. На външен вид изобщо не приличаше на човека, който беше купил сутринта пистолета. Маргарет Шепард беше отрязала плитката му, беше потъмнила брадичката с черен туш и пак с него беше очертала веждите, освен това му беше намерила овехтяло сако, затворническа риза и червена кърпа за врата. Като прихлупеше шапката и вдигнеше яката, изобщо не си личеше, че е китаец. По пътя към „Короната“ — разстоянието от затвора беше около триста метра — никой не му беше обърнал внимание, а сега, приклекнал в задния двор, Ах Сук беше невидим в мрака.

Вътре разговаряха двама души, мъж и жена. Гласовете им се чуваха съвсем ясно през открехнатия прозорец.

— Май ще стане — рече мъжът. — Това с полицата за обезщетение.

— Но нещо те притеснява — отбеляза жената.

— Да.

— Какво? Парите вече са почти в ръцете ти!

— Знаеш, че не вярвам на хора без никакви познати. Не успях да открия нищо за този Гаскоан. Пристигнал е в Хокитика малко преди Коледа. Намърдал се е тихомълком в съда. Живее сам. Няма приятели. Според теб е дребно конте, но аз се питам мога ли да бъда сигурен, че не го е изпратил Лодърбак.

— Не, има познати. На откриването на „Скитническа слука“ доведе един приятел. Аристократичен тип.

— Как се казва?

— Уолтър Муди.

— Да не е син на Ейдриън?

— И аз първо това си помислих. И той говори с лек шотландски акцент.

— Може и да са роднини.

Издрънчаха чаши.

— Видях го, преди да отплавам от Дънидин — продължи мъжът. — Ейдриън. Беше се натряскал до козирката.

— И се е чудел с кого да се сбие — подхвърли жената.

— Не харесвам хора, които не се владеят.

— Не, Муди нарочно си търси с кого да се сдърпа, за да може да си изкара яда на някого, не знае как да го направи другояче. Но когато е трезв, може да се разчита на него.

— Ако този Гаскоан е свързан с някого от семейство Муди, би трябвало да може да му се вярва.

— Не забелязах никаква прилика — отбеляза жената. — Явно се е метнал на майка си.

Мъжът се засмя.

— Не падаш по гръб, Грийнуей! Друго може да нямаш, но все има какво да кажеш.

За миг настъпи мълчание, после жената се обади:

— Пристигнал е с „На добър час“.

— Муди ли?

— Да.

— Не, няма как.

— Франсис! Не ми противоречи! Той ми го каза онази вечер.

— Не — повтори мъжът, — нямаше никакъв Муди на борда. Бяха общо осем пътници, прегледах лично документите. Името щеше да ми направи впечатление.

— Може да си го пропуснал. Знаеш, че мразя да ми противоречат. Хайде да не се караме.

— Как ще пропусна името Муди? Все едно да пропуснеш някой Хановер или Плантагенет!

Тя се засмя.

— Не бих сравнила Ейдриън Муди с крал!

Изскърца стол, после дюшемето.

— Имах предвид, че щях да го забележа. Ти би ли подминала името Карвър?

Жената въздъхна раздразнено.

— Той със сигурност каза, че е дошъл с „На добър час“. Помня го ясно. Разменихме няколко думи за това.

— Има нещо гнило — отсече мъжът.

— Не пазиш ли списъка с пътниците? Виж във вестника, нали го публикуват.

— Да, права си. Почакай, ще отида да проверя в пушалнята. Там събират старите вестници.

Вратата се отвори и се затвори.

Φ

В съседното помещение светна лампа и на двора заигра слаб жълт отблясък. Карвър беше в пушалнята на „Короната“, най-сетне не беше с Лидия Уелс. Ах Сук се надигна леко и надникна през прозореца. Карвър беше с гръб към вратата и разлистваше вестниците на бюрото. Вътре нямаше никой друг. В спалнята Лидия Уелс си затананика тихо.

Ах Сук се изправи. Притисна револвера към бедрото си и като внимаваше да пристъпва леко с ботушите, които му бяха големи, се прокрадна покрай сградата до задния вход. Зави по пътеката и там застина.

— Хвърли оръжието!

В другия край на пътеката стоеше тъмничарят Шепард с пистолет в ръка. Ах Сук не помръдна. Погледът му пробяга по пистолета на Шепард, после по лицето му.

— Хвърли го! — повтори тъмничарят. — Иначе ще те застрелям. Хвърли го веднага!

Ах Сук продължаваше да мълчи.

— Клекни и остави револвера на земята — заповяда Шепард. — Ако не го направиш, ще умреш. Клекни!

Ах Сук се отпусна на колене, но не остави револвера. Пръстът му докосна спусъка.

— Ще си труп, преди да си се прицелил — обади се тъмничарят. — Не се заблуждавай. Остави го.

— Маргарет — рече Ах Сук.

— Да — кимна Шепард, — тя ме предупреди.

Ах Сук поклати глава, не го вярваше.

— Тя ми е съпруга — допълни строго Шепард. — Преди това беше съпруга и на брат ми. Надявам се, че го помниш. Би трябвало.

— Не — отвърна Ах Сук, пръстът му галеше нежно спусъка.

— Не го помниш? Или не смяташ, че трябва да го помниш?

— Не — повтори упорито китаецът.

— Ще ти припомня тогава. Той умря в „Белият кон“ на пристанище Дарлинг, застрелян в слепоочието. Спомни ли си? Джереми Шепард се казваше.

— Помни.

— Добре — кимна Шепард. — И аз помня.

— Не аз убил него.

— Още си пееш старата песен, а?

— Маргарет… — рече Ах Сук отново.

Φ

— Франсис!

— Шшт, тихо! Тихо!

— Какво се ослушваш?

— Замълчи!

— Нищо не чувам.

— Аз също. Това е добър знак.

— Някъде наблизо беше.

— Горкичката, уплаши ли се?

— Малко. Помислих си…

— Недей. Най-вероятно е гръмнал случайно. Някой си е смазвал оръжието.

— Сетих се за онзи ужасен китаец…

— Няма да дойде тук. Ще отиде право в „Палас“ и до сутринта ще са го хванали.

— Толкова се боеше от него, Франсис.

— Ела.

— Вече съм по-добре. Дай да видя какво си намерил.

— Ето. — Разнесе се шумолене. — Виж. Маккичън, Морли, Париш. Виждаш ли? Общо осем и никакъв Уолтър Муди.

За кратко се възцари мълчание, тя прегледа внимателно вестника и провери датата. Той се обади:

— Странно, защо ли е излъгал. Особено след като няколко седмици по-късно приятелят му се появява изведнъж да ме осведоми за застраховката. Аз съм просто човек, който обяснява за вратичките в закона, вика ми.

— Сигурно някое от тези имена е фалшиво. Ако пътниците наистина са били осем и Уолтър Муди е бил сред тях.

— Осем бяха и всичките слязоха на брега. Още следобеда с лодката, шест, даже седем часа, преди корабът да се разбие в плитчините.

— Значи е пътувал с фалшиво име.

— И защо го е направил?

— А може и да е излъгал, че е дошъл с „На добър час“.

— За какво му е било?

Явно Лидия Уелс не можеше да даде отговор и на този въпрос, тъй като след малко попита:

— За какво се замисли, Франсис?

— Мисля си да взема да напиша едно писмо на моя стар другар Ейдриън.

— Направи го — подкрепи го госпожа Уелс. — Аз също ще поразпитам.

— Парите от застраховката наистина пристигнаха. Гаскоан не ме е излъгал.

— Да си лягаме — подкани тя.

— Умори се днес, нали?

— Да, много.

— Но накрая всичко се подреди.

— Тя ще си получи заслуженото — рече госпожа Уелс. — И бих искала и аз да получа каквото заслужавам, Франсис.

— Много ти е дотегнало чакането.

— Много.

— Хмм…

— На теб не ти ли тежи също?

— Ами… Яд ме е, че не мога да тръгна с теб по улицата, както ми се иска.

— И как по-точно ти се иска да тръгнеш с мен по улицата?

Карвър не отговори, но след няколко секунди рече тихо:

— Скоро ще бъдеш госпожа Карвър.

— Отдавна съм си го поставила за цел — отвърна Лидия Уелс и след това за дълго се възцари тишина.