Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luminaries, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Елинор Катън
Заглавие: Светилата
Преводач: Владимир Молев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: новозеландска
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Емилия Л. Масларова
Художник: Джени Григ; Виктор Паунов
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-19-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3567
История
- — Добавяне
Кардинална земя
В която Уолтър Муди прави смайващи открития, някои неясноти се разбулват и на очи се набива определено сходство.
След като се сбогува с Гаскоан, Уолтър Муди веднага се отправи към „Короната“, където бяха доставили пътния му сандък. Връхлетя вътре устремено, прекоси преддверието забързано и изкачи стълбите на един дъх, не успя от първия път да вкара ключа с треперещата си ръка и изруга на глас. Изведнъж го беше обзело необяснимо нетърпение да зърне вещите си, струваше му се, че възвръщането на драгоценните принадлежности от предишния му живот някак си ще заздрави връзка, която след корабокрушението на „На добър час“ му се виждаше несъществуваща.
Напоследък Муди все по-често се сещаше за срещата с баща си в Дънидин. Сега съжаляваше за бързината, с която е напуснал злощастното събитие. Вярно беше, че баща му го беше предал. Също така беше вярно, че и брат му го беше предал. Ала въпреки това Муди можеше да им прости, да остане и да изслуша Фредерик. В Дънидин не го беше видял, тъй като беше избягал от срещата с баща си, преди Фредерик да се появи, и затова не знаеше дали той е добре, дали е женен и щастлив, извадил ли е късмет в Отаго и възнамерява ли да живее до края на дните си в Нова Зеландия, не знаеше дали баща му и брат му са търсили злато заедно или с други хора, или пък сами. Това го натъжаваше. Трябваше да намери възможност да се види с брат си. Но дали Фредерик би се съгласил? Муди не знаеше дори това. Откакто беше пристигнал в Хокитика, на три пъти сядаше да му пише, но още след първите няколко думи оставяше писалката.
Най-сетне ключалката щракна. Той отвори рязко вратата, прекрачи прага и спря. Вътре в средата на стаята наистина го очакваше пътен сандък, само че Муди виждаше този сандък за първи път в живота си. Неговият беше правоъгълен и боядисан в червено. Този беше черен, обшит с метални ленти и с голяма квадратна закопчалка отпред, през която беше промушено резе, за да държи капака затворен, самият капак беше извит и оребрен като полегнала на една страна бъчонка. Върху него бяха залепени няколко етикета, на единия пишеше „Саутхамптън“, на другия — „Литълтън“, а на третия — обичайното „Не е нужен по време на пътуването“. Личеше си, че собственикът му винаги е пътувал в първа класа.
Вместо да позвъни на прислужницата и да й обясни, че е станала грешка, Муди затвори вратата, пусна резето и клекна пред чуждия сандък. Освободи закопчалката, вдигна капака и видя залепено от вътрешната страна листче, на което пишеше:
СОБСТВЕНОСТ НА ГОСПОДИН
АЛИСТЪР ЛОДЪРБАК
ЧЛЕН НА СЪВЕТА НА ПРОВИНЦИЯТА
Муди ахна. Ето на това му се викаше грешка! Значи сандъкът на Лодърбак наистина е бил на борда на „На добър час“, както подозираше Балфор. Сандъкът на Муди също като този не беше надписан от външната страна и нямаше кой знае какви отличителни знаци, само вътре за подлепения към капака плат беше пришито парче кожа с името и адреса му. Навярно двата сандъка са били разменени, този на Муди е бил занесен на Лодърбак в „Палас“, а сандъкът на Лодърбак е бил доставен в „Короната“.
Муди се замисли. В момента Лодърбак не беше в Хокитика, според „Уест Коуст Таймс“ беше заминал на север да провежда срещи с избиратели и щеше да се завърне утре следобед. С внезапна решителност младият мъж свали сакото си, коленичи и посегна към вещите на Лодърбак.
Уолтър Муди не изпитваше угризения, че нарушава правилата за лична неприкосновеност, нито пък виждаше причина да си признава за това. Той притежаваше хладен, бърз, остър и изключително рационален ум, който обаче беше придружаван от един недостатък, често срещан сред хората с по-голяма интелигентност: Муди приемаше дарбата на интелекта си за нещо като индулгенция, висша власт, която винаги придава правота на действията му. Смяташе, че нравствените му задължения са съвсем различни от тези на обикновените хора, и затова рядко чувстваше срам и разкаяние освен в най-общ смисъл.
Бързо и методично прерови вещите на Лодърбак, като оглеждаше всяка от тях и после я оставяше обратно на мястото й. Вътре имаше главно канцеларски материали — хартия за писма, печати, тефтери, юридически книги и всевъзможни дреболии, задължителни за бюрото на един член на Съвета. Явно дрехите и личните принадлежности на Лодърбак бяха прибрани другаде, тъй като единственото, което можеше да бъде отнесено към облеклото, беше един вълнен шал, с който беше увито грозно бронзово преспапие във формата на прасе. В сандъка се усещаше мирис на море, на саламура, не толкова на солено, колкото на кисело, но нещата дори не бяха влажни, за късмет на Лодърбак вътре не беше влязла вода.
Най-отдолу беше сложена кожена папка. Муди я отвори и извади купчина договори, разписки и други документи. След известно ровене в тях откри и договора за продажба на платнохода „На добър час“ и го измъкна, като го държеше внимателно, за да не се счупи восъчният печат.
Както Лодърбак беше казал преди три седмици на Балфор, договорът беше подписан от Франсис Уелс. Датата на продажбата също съответстваше на разказа на политика: корабът беше сменил собствеността преди девет месеца, през май 1865 година.
Муди се наведе да огледа подписа на купувача. „Франсис Уелс“ се беше подписал с размах. От лявата страна на главното Ф беше долепена разкривена завъртулка, която преспокойно би могла да е и отделна буква. Той присви очи. Да, завъртулката можеше да се приеме и за К, долепено до следващата буква. Муди се взря по-внимателно. Даже имаше точка между К и Ф, мъничко петънце, все едно неволно паднала капка мастило, и това сякаш подсказваше, че Карвър нарочно се е подписал тъй, та името да може да се прочете и като „Франсис Уелс“, и като „К. Франсис Уелс“. Подписът беше накъсан, което често се получава, когато човек пише бавно и старателно.
Муди се намръщи. През юни миналата година Франсис Карвър беше разполагал с акта за раждане на Кросби Уелс, който доказваше (това беше потвърдено от Бенямин Льовентал), че средното име на Кросби Уелс е Франсис. Следователно Франсис Карвър беше откраднал акта за раждане на Кросби Уелс, за да се представи за него! Неясният подпис под договора за продажба със сигурност не беше случайност. Ако Карвър бъдеше обвинен в измама, той можеше да отрече и да заяви, че подписът под документа не е негов.
Дали общото име Франсис беше само щастливо съвпадение? Или актът за раждане на Уелс е бил подправен? Не беше трудно да се добави едно име, като се използва по-бледо мастило или после се избели написаното, за да не личи, че е вмъкнато по-късно. Но за какво му е било на Карвър да прикрива самоличността си, и то в договор за продажба? Какво печелеше от използването на чуждо име?
Муди се опита да подреди в ума си наличните сведения за случилото се. Франсис Карвър се беше представил като Кросби Уелс пред Бенямин Льовентал в редакцията на „Уест Коуст Таймс“, но не и пред политика месец преди това. При срещата си с Лодърбак беше използвал името Франсис Уелс, а след това се беше подписал тъй, че името да може да се чете по два начина. Предвид странното убеждение на Лодърбак, че Кросби Уелс и Карвър са братя, явно Карвър му се беше представил като брат на Кросби Уелс. Но защо го беше направил, Муди нямаше никакво разумно обяснение.
Той дълго оглежда документа в опит да запомни и най-дребните подробности, след това го прибра в папката, върна я в сандъка и продължи да изследва методично съдържанието му.
Накрая, щом се убеди, че вътре няма други улики, които да са му от полза, Муди прокара пръсти по ръба на капака. И изведнъж се сепна. Под плата, с който беше облицован сандъкът отвътре, беше пъхнато нещо тънко и правоъгълно. Той се приведе напред и пръстите му откриха разрез с големина на педя, внимателно обшит, за да не се нищи. Хасето беше щамповано на райета и отворът беше умело скрит в една от вертикалните ивици. Муди бръкна вътре и извади правоъгълния предмет, чиито очертания беше напипал. Оказа се снопче писма, вързани с връв.
Писмата бяха общо петнайсет и бяха адресирани до Лодърбак с грубоват почерк, издаващ неопитна ръка. Муди се постара да запамети възела и дължината на връвта и след това я развърза, хвърли я настрани и отвори писмата на коляното си. Пощенските клейма показваха, че писмата са подредени в обратен хронологичен ред, най-отгоре беше последното. Той измъкна отдолу първото и се зачете с разтуптяно сърце.
Дънидин, март 1852 година
Господине, макар да не ме познавате, вие сте мой брат. Баща ви има незаконороден син и това съм аз. Бях отгледан с името Кросби Уелс — дачи са ми фамилията на местния свещеник, — без да познавам баща си, знаех само, че съм син на блудница. Детството ми мина в „Бижуто“, публичен дом в Нюингтън. Живея скромно, тъй като не разполагам с много средства. Но не страдам от това.
Все пак винаги съм искал да видя баща си, да разбера как изглежда, да чуя гласа му. Накрая Бог откликна на молитвите ми и получих писмо от него. Пишеше, че знаел за мен. Предполагал, че скоро ще си отиде от този свят, само че нямало да ме упомене в завещанието си от страх да не опетни името си, в писмото си обаче ми изпращаше благословията си и двайсет лири. Не се беше подписал, но аз разпитах за слугата, който донесе писмото, и проследих колата, макар да беше наета, до Глен Хаус, къщата на баща ви. Купих си палто, обръснах се и взех файтон до дома ви, ала не намерих сили да позвъня. Прибрах се смазан и посърнал, после допуснах грешка, видях във вестника, че адвокатът Алистър Лодърбак заминава със следващия прилив за колониите. Реших, че става дума за баща ми, не знаех, че той има син, който носи неговото име. Взех следващия кораб. Щом слязох в Дънидин, се опитах да го открия, доколкото ми беше по силите. Присъствах на речта ви, която изнесохте в дъжда на вълнолома, когато капитанът на пристанището ви подари джобен часовник и вие изглеждахте много доволен. Щом ви видях, ми стана ясно, че съм сгрешил и вие сте не баща ми, а мой брат.
Бях твърде смутен, за да ви потърся тогава, после вие отплавахте за Литълтън, а аз не мога да си позволя да си купя билет да ви последвам. Господине, пиша ви със смирена молба и надежда. Дадените от баща ми двайсет лири отидоха за това пътуване и за други неотложни разходи и не мога да се върна у дома. Продадох палтото, само че му взех половината от парите, тъй като търговецът не повярва, че почти не е носено. Останал съм без никакви средства. Вие сте уважавана личност, господине, човек с познания по политика, философия и право, не искам да ви притеснявам със среща, но ви моля да проявите милосърдие, вярвам, че сте добър човек и християнин.
Под името беше даден адрес, пощенска кутия в Дънидин. Муди развълнувано остави писмото. Лодърбак и Кросби Уелс бяха братя! Какъв обрат! Лодърбак не беше споменал за тази връзка в показанията си за смъртта на Кросби Уелс, не беше го признал и пред приятеля си Томас Балфор. Защо беше прикрил незаконородения си брат? От срам? Или по друга причина?
Муди взе писмата и се премести на светло до прозореца. Отвори следващото и се извъртя към стъклото.
Дънидин, септември 1852 година
Господине, мина половин година, откакто ви писах, боя се, че съм ви обидил. Не помня точните си думи, ала съм сигурен, че се нарекох ваш брат, и навярно това ви е засегнало. Знам колко е болезнено да разбереш, че баща ти не е съвършен. Знам и че ви се иска да не е така. Ако съм прав, моля да ми простите. Господине, през изминалата половин година положението ми се влоши още повече. Уверявам ви, че като син на уличница не съм незапознат с живота на просяците, ала за втори път да се обръщаш с молба за помощ към един и същи човек, си е срамно. И все пак в отчаянието си ви пиша отново. Вие сте достатъчно заможен, моля ви единствено за билет трета класа и повече няма да ви безпокоя. Тук, в Дънидин, едва свързвам двата края. Пробвах се като общ работник и се оказа, че не ставам за това. Много страдам от измръзвания, треска и други болести, причинявани от студа. Не мога да работя толкова много, колкото ми се иска. Желанието ми да видя баща ни, стария Алистър Лодърбак, не е намаляло и си мисля с тревога за отлитащите дни, понеже, както вече ви казах, той ми писа, че е близо до смъртта. Искам да се срещнем поне веднъж, да го видя и да поговорим мъжки. Моля ви, господине, на колене ви умолявам, помогнете ми да се прибера у дома. Никога повече няма да ви безпокоя, заклевам се.
Муди веднага посегна към следващото писмо, като със свободната си ръка придърпа един стол и седна.
Дънидин, януари 1853 година
Господине, как да тълкувам мълчанието ви? Ето това се питам постоянно. Вярвам, че писмата ми достигат до вас, но по някаква причина вие отказвате да отговорите и да проявите милосърдие към копелето на баща ви. Уверявам ви, че никой друг не стои зад тези писма. Пиша ви собственоръчно, господине, мога и да чета, то не е хубаво човек да се хвали сам, но преподобният Уелс, местният свещеник, неведнъж е отбелязвал какво будно момче съм. Споменавам го, за да стане ясно, че не съм някой негодник, макар и да съм изпаднал в такова тежко положение. Сигурно очаквате някакво доказателство за моя произход. Или смятате, че се опитвам да ви изнудвам? Заклевам се в честта си, че не е така. Желанията и нуждите ми не са се променили от последния път, когато ви писах. Не желая да бъда тук, в тази страна, не желая този живот. Ако ми изпратите двайсет лири, ще се завърна в Англия и повече няма да чуете за мен.
Дънидин, май 1853 година
Господине, узнах от вестниците, че сте назначен за управител на възхитителната провинция Кентърбъри. Приели сте поста и сте дарили заплащането си за благотворителност, един благороден жест, който обаче ме изпълва с тъга. Чудя се дали не сте си помислили за мен, когато сте се отказали от тези сто лири. Да дойда при вас в Литълтън, ми е също толкова невъзможно, колкото и да се прибера у дома. Чувствам се самотен в тази забравена от Бога земя и съм сигурен, че вие като англичанин ме разбирате добре. Такава влага и студ, сутрин нерядко се събуждам с покрити с лед крака. Не съм пригоден за този тежък живот, всеки ден оплаквам участта си, изпратила ме тук. Господине, за една година успях да спестя само две лири и десет шилинга. А сега похарчих четири пенса за хартия и пощенска марка. Моля ви да ми помогнете.
Дънидин, октомври 1853 година
Господине, пиша ви с помрачено от мъка сърце. Вече съм сигурен, че никога няма да ми отговорите, и ако и да съм син на уличница, аз съм твърде горд да продължа да ви умолявам. И аз като баща ни съм грешник, както казват, крушата не пада по-далече от дървото. Но като дете ме учеха, че милосърдието е най-важната добродетел и че човек трябва да проявява милосърдие дори и към тези, които не заслужават. Вие, господине, не постъпвате като християнин. Твърдо съм убеден, че ако ролите ни бяха разменени, аз никога не бих мълчал тъй жестоко. Не се тревожете, няма да ви моля повече за помощ, исках само да споделя огорчението си. Следя напредъка ви, отразяван по страниците на „Отаго Уитнес“, и знам, че сте добре образован и разполагате с немалко средства. Аз съм лишен от тези преимущества, но въпреки окаяното си положение с гордост се смятам за християнин и ако вие се нуждаехте от помощ, с радост бих бръкнал в джоба си. Не очаквам отговор, сигурно скоро ще умра и повече няма да видите и дума от мен.
Дънидин, януари 1854 година
Господине, длъжен съм да се извиня за последното си писмо, което беше породено от огорчение и желание да ви наскърбя. Майка ми ме предупреждаваше никога да не посягам към писалката, когато съм ядосан, и сега съзирам мъдростта в думите й. Вие не сте я виждали никога, разбира се, ала навремето тя е била красавица. Казваше се Сю Бъчър, Господ да я прости, макар да беше известна и с много други имена, по-уместни за занаята й, а и тя обичаше да си измисля нови. Била е любимка на баща ни, той я е харесвал заради красивия цвят на очите й. Аз не съм като майка си, само някои черти съм взел от нея. Тя твърдеше, че приличам повече на баща си, когото, както знаете, никога не съм виждал, тъй като след раждането ми той не стъпил повече при нея. Чувал съм да обясняват, че проституцията е бич за обществото, породен от похотливостта на мъжете и от неравноправието на жените, но ако и да знам, че това мнение се споделя от много по-умни от мен хора, аз имам съвсем други спомени за майка си. Тя имаше хубав глас, обичаше да пее църковни химни и аз често й пригласях. Беше мила, старателна и макар да беше известна с кокетството си, беше добър човек. Странно, нали, че майките ни са различни, а баща ни е един. Навярно това означава, че си приличаме само наполовина. Простете тези вятърничави размисли и моля, приемете извиненията ми.
Дънидин, юни 1854 година
Господине, навярно сте прав, че не ми отговаряте. Постъпвате така, както го изисква вашето високо положение в обществото, длъжен сте да пазите доброто си име. Мисля си, че колкото и странно да звучи, мълчанието ви ми стига. Намерих си работа със скромно заплащане и нелош подслон и се „установих“, както казват тук. През лятото Дънидин е много по-различен град. Слънцето огрява планините и океана, цари приятно оживление. Колко е странно, че се намирам в другия край на земното кълбо. Подозирам, че няма как човек да е по-далече от Англия, нали? Сигурно ще се изненадате, но вече нямам намерение да отплавам към дома. Реших да остана и костите ми да почиват тук, в Нова Зеландия. Ако се чудите на какво се дължи тази промяна, ще ви кажа. Тук всеки е оставил миналото зад гърба си и в известен смисъл всички са равни. Разбира се, собствениците на стадата в Отаго се държат по същия начин както собствениците на стадата в Шотландия, но за хора като мен има шанс да се издигнат. И това ми вдъхва надежда. Тук мъжете по улицата, независимо от общественото си положение, често се поздравяват. За вас навярно това не е толкова необичайно, но за мен е удивително. В пограничните райони всички сме братя, а аз оставам искрено ваш:
Дънидин, август 1854 година
Господине, надявам се да ми простите за писмата, ала няма на кого другиго да пиша, а и всеки ден си мисля за вас. Потъвам във философски разсъждения какво би могло да се случи, ако бяхте разбрали за мен по-рано или пък аз — за вас. Не зная на колко сте години, дали сте по-голям от мен, или не. За мен това има значение, тъй като аз съм незаконороденият и това ме кара да си мисля, че съм по-малкият, но би могло и да е обратното. В публичния дом имаше и други деца, няколко момичета, които, щом пораснаха, заловиха занаята на майките си, и едно момче, което умря от дребна шарка, но така или иначе, аз бях най-големият и сигурно би ми харесало да имам батко, на когото да подражавам. Мисля си с тъга, че не знам дали имате сестри и братя, дали баща ни има и други незаконородени деца, дали ви е казал за мен. Ако бях в Лондон, при всяка възможност щях да ходя до Глен Хаус и да надничам през решетките на оградата да зърна баща си, когото, както знаете, никога не съм виждал. Още пазя писмото, в което той обяснява, че ме е наблюдавал отстрани, и се чудя какво ли си е мислел за мен и какво ли би казал за живота, който водя тук. Ако вече не си е отишъл от този свят. Вие не желаете да сте мой брат, ясно го показахте, но с тези писма ставате нещо като мой изповедник. Тази мисъл ми вдъхва кураж, тъй като с гордост ще споделя, че съм получил първо причастие. Но пък вие сигурно принадлежите към англиканската църква.
Дънидин, ноември 1954 година
Господине, струва ли ви се, че ако се срещнем на улицата, ще ме познаете? Неотдавна ми мина през ума, че аз знам как изглеждате, а вие — не. На външен вид си приличаме, само дето аз съм по-дребен и косата ми е по-тъмна, хората навярно биха казали, че ликът ви е по-миловиден, защото моето изражение често е смръщено. Чудя се дали, докато обикаляте навън, се сещате за мен и търсите чертите ми в лицата на хората, с които се разминавате. Ето това правех по цял ден, когато бях по-млад и мечтаех за баща си, опитвах се да сглобя лицето му от всички, които познавах. Намирам утеха да си мисля за това, което ни обединява като братя тук, накрай света. Днес мислите ми постоянно се завръщат към вас.
Следващото писмо беше много по-ново и мастилото грееше по-ярко. Муди погледна датата и забеляза, че то е писано почти десетилетие след предишното.
Дънидин, юни 1862 година
Господине, позволявам си да ви пиша отново, за да ви уведомя с радост, че вече съм женен мъж. Предварителният период на годежа беше твърде кратък, ала смятам, че всичко беше, както се полага. През последните месеци търся злато край Лорънс и макар да съм натрупал „умения“, все още не съм направил големия удар. Госпожа Уелс, както би следвало да я наричам, е красива жена и аз с гордост вървя до нея. Може да се каже, че тя ви е снаха. Имате ли други снахи, или госпожа Уелс е първата? Няма да мога да ви пиша скоро пак, тъй като трябва да се върна в Дънстан да се погрижа за съпругата си. Чудя се какво ли мислите за златната треска. Неотдавна чух един политик да я нарича „морално бедствие“. Вярно е, че на находищата съм ставал свидетел на големи падения, но тях ги имаше и преди треската. Предполагам, че повечето политици се боят от възможността хора като мен да забогатеят.
Кауоро, ноември 1862 година
Господине, прочетох във вестника, че сте се оженили, и ви поднасям най-сърдечни поздравления. Не намерих снимка на съпругата ви Каролайн, по баща Гоф, но е описана като твърде изискана дама. С радост си мисля, че и двамата ще посрещнем Рождество задомени. Възнамерявам да се върна от Лорънс и да бъда за празниците с жена си, която живее в Дънидин и не идва тук, тъй като не понася калта. Така и не свикнах с Рождество посред лято и смятам, че като цяло традицията е по-подходяща за студените месеци. Навярно е богохулство да говоря тъй за Рождество, ала според мен тук, в Нова Зеландия, то не е съхранило смисъла си и по-скоро напомня за отминал обичай, останал от едно време. Представям си как сядате пред камината с това писмо в ръка или се привеждате към лампата, за да виждате по-ясно думите. Позволете ми да си представям тези подробности, за мен е голяма радост да мисля за вас и ви уверявам, че оставам ваш:
Дънстан, април 1863 година
Господине, цяла седмица съм потънал в носталгия и се питам дали нашият баща Алистър Лодърбак сега е покойник, както предполагам. Лондон вече ми прилича на сън. Спомням си пушека и мъглата, но все повече се убеждавам, че не мога да разчитам на паметта си. Миналата седмица реших да се пробвам да начертая на земята карта на Съдърк. Не успях да си спомня завоите на Темза, нито имената на улиците. И при вас ли е така? С изненада прочетох в „Отаго Уитнес“, че сега се смятате за „горд кентърбъриец“. Аз си се чувствам англичанин до мозъка на костите.
Кауоро, ноември 1863 година
Господине, обичам да си мисля, че получавате писмата ми с радост, но и да не ги четете, което е далече по-вероятно, пак ще съм доволен. Така или иначе, писането ми носи утеха и придава форма на дните ми. Прочетох с интерес, че се отказвате от длъжността управител. Сред златотърсачите се говори, че след залеза на Отаго златната треска ще се пренесе в Кентърбъри, и аз се чудя дали това не би ви накарало да съжалявате, че сте се оттеглили от влиятелния пост. Предлаганите възнаграждения за откриване на находище са разбунили духовете на мнозина тук, в Кауоро. Земята е стръмна, а небето е ослепително. Слънцето е силно, изгорял съм тъй, че яката се е отпечатала на врата ми, ала колкото и да ме боли, не чакам с нетърпение зимата, която тук, по високото, ще бъде доста сурова. Ако в Кентърбъри открият злато, ще се кандидатирате ли отново? Не го приемайте като натрапничество, а по-скоро като израз на любопитството ми за вашето житие-битие. И в този дух оставам искрено ваш:
Кауоро, март 1864 година
Господине, пиша ви с важна новина. Благодарение на изключителен късмет попаднах в Дънстан на находище, пълно със злато! Вече съм богат човек, по още не съм похарчил и пени, тъй като съм виждал твърде много другари да прахосват парите си за шапки и палта, а после да ги носят по заложни къщи, щом съдбата им обърне гръб. Няма да разкрия точната сума, защото се опасявам, че писмото ми може да попадне в чужди ръце, само ще кажа, че тя е огромна дори и спрямо високата ви заплата, предполагам, че сега аз съм по-богатият от нас, поне по отношение на пари в наличност. Невероятно, нали? Сега бих могъл да се върна в Лондон и да отворя магазин, само че ще продължа със златотърсачеството, тъй като смятам, че не съм изчерпал късмета си. Още не съм обявил пред властите намереното и предпочетох да го изпратя у дома по Конвоя, понеже разбрах, че това е най-сигурният начин. Въпреки промяната в състоянието ми оставам както винаги ваш:
Уест Кентърбъри, юни 1865 година
Господине, както сте видели от пощенското клеймо, вече не съм в Отаго, „бих си камшика“, както се изразяват някои. Едва ли сте имали причина да стигнете на запад от планините, затова ще ви кажа, че Западното крайбрежие няма нищо общо с тревистите равнини на Юга. Аленият изгрев над океана е чудо, снежните върхове са с цвета на небето. Гората е истинска джунгла, водата е бистра. Няма хора, но никога не е тихо заради постоянното чуруликане на птиците, което на мен ми допада. Както сигурно вече сте се досетили, загърбих предишния си живот. Не живея с жена си. Длъжен съм да си призная, че досега крих много неща от вас, тъй като се опасявах, че ако разберете горчивата истина за брака ми, ще падна в очите ви. Няма да ви досаждам с подробности за бягството ми тук, това е една печална история и се натъжавам, като си я припомням. Парен каша духа, както се казва, но вече съм си научил урока. Слагам край на тази тема и вместо това ще се насоча към настоящето и бъдещето. Не възнамерявам да продължа да търся злато, макар че тук то е в изобилие и всеки ден някой забогатява. Вместо това мисля да си пробвам късмета с търговията на дървесина. Запознах се с един маор, Теру Тафарей. Името му на неговия език означава „столетен род“. Колко невзрачни са английските имена в сравнение с техните! Звучи ми като от стихотворение. Тафарей е истински благороден дивак и ние бързо станахме приятели. Признавам, че да бъда отново сред хора, се отразява добре на духа ми.
Уест Кентърбъри, август 1865 година
Господине, прочетох във вестника, че за провинция Уестланд ще се обособи място в парламента и вие ще се кандидатирате за него. С гордост мога да ви уведомя, че вече съм регистриран гласоподавател, тъй като домът ми в долината Арахура не е взет под наем, той си е лично мой, а както знаете, собствеността дава право на глас. Ще пусна бюлетина за вас и ще пия наздравица за вашия успех. Междувременно прекарвам дните си в сечене на „тотара“ с хиляди удари на скромния си топор. Вие отдавна сте собственик, господине, притежавате Глен Хаус в Лондон и навярно и имот в избирателния си район в красивата Акароа. Но до този момент аз не съм имал нищичко. С госпожа Уелс бяхме заедно — поне на книга, ако не и в действителност — близо три години, но през това време аз обикалях по находищата без постоянен адрес, докато тя си стоеше в града. Сегашният ми самотен живот ме задоволява, ала не съм свикнал с уседналостта. Може да се срещнем и да се видим, когато минете през Хокитика за предизборната си кампания. Не бива да се опасявате, че ще ви навредя или ще издам тайната за греха на баща ни. На никого не съм казвал освен на съпругата си, с която не живеем заедно, а нейният нрав е такъв, че ако не може да извлече печалба от нещо, тя губи интерес и не слуша. Не се страхувайте от мен. Достатъчно е да изпратите листче с едно X на моя адрес и по този начин аз ще разбера, че не желаете да се срещаме и ще се държа настрана, ще престана да ви пиша и да се питам какво мислите. Ще го направя с радост, както бих направил всичко, което поискате от мен, тъй като съм ваш верен:
Уест Кентърбъри, октомври, 1865 година
Господине, не съм получил знак X, за което ви благодаря. Сега мълчанието ви, което преди будеше тъга, ми вдъхва смелост. Оставам както винаги ваш:
Уест Кентърбъри, декември 1865 година
Господине, видях в „Уест Коуст Таймс“, че възнамерявате да пристигнете в Хокитика по суша, което означава, че ще минете през долината Арахура, освен ако нарочно не изберете заобиколен път. Като човек с право на глас за мен ще е чест да приветствам политик като вас в скромния си дом. Ще ви го опиша, тъй че да можете да се насочите към него или да го избегнете, както сметнете за по-добре. Къщата е с ламаринен покрив и е разположена на трийсетина метра от реката, на южния й бряг. От двете й страни има просека с широчина трийсетина метра, дъскорезницата е на около двайсет метра на югоизток. Къщата е малка, с прозорец и тухлен комин. Направена е от трупи, както повечето тук. Дори и да не се отбиете, може би ще ви видя, като минавате. Няма да ви очаквам и да се надявам, желая ви приятно пътуване на запад и победоносна кампания и ви уверявам, че оставам с дълбоко възхищение към вас, ваш:
Това беше последното писмо. Беше изпратено преди около два месеца, по-малко от месец преди смъртта на Уелс.
Муди хвърли листа и се облегна, седеше напълно неподвижно. Нямаше навика да пуши сам и затова не държеше в себе си тютюн, ала сега му се прииска да си намери някакво занимание с повтарящи се, неизменни движения, за миг дори се подвоуми дали да не позвъни на прислужницата да му донесе цигара или пура. Само че не му се разговаряше с никого, било то и колкото да даде едно нареждане, и затова се задоволи със задачата да подреди писмата в първоначалния им вид, така че последното да е най-отгоре.
Кросби Уелс на няколко пъти споменаваше мълчанието на Лодърбак и това подсказваше, че политикът не е отговорил нито веднъж на писмата на незаконородения си брат, син на баща му и на уличница. Алистър Лодърбак беше мълчал цели тринайсет години! Муди поклати глава. Тринайсет години! Писмата на Кросби бяха толкова чистосърдечни, изпълнени с копнеж, той толкова желаеше да се види с брат си, да го зърне поне веднъж. Какво щеше да му стане на Лодърбак — на почитаемия Лодърбак, — ако беше написал в отговор няколко думи? Ако беше изпратил малко пари, да помогне на горкия нещастник да се прибере у дома? Какво коравосърдечие, да не отговори нито веднъж! От друга страна, той беше запазил писмата, беше ги чел и препрочитал, тъй като най-старите бяха захабени, личеше си, че са сгъвани и разгъвани безброй пъти. Освен това беше минал през дома на Кросби Уелс в долината Арахура, само че беше закъснял с половин час.
В следващия миг обаче Муди си спомни друго. Лодърбак беше взел за любовница Лидия Уелс! Беше взел за любовница жената на брат си!
— Безсрамие! — процеди на глас.
Скочи и закрачи из стаята. Безочие! Нечовешка подлост! Муди запресмята наум. Кросби Уелс беше заминал за Дънстан, после за Кауоро, а през цялото това време брат му, с когото той толкова копнееше да се запознае, е бил в Дънидин и му е слагал рога! Възможно ли беше Лодърбак да не е знаел? Малко вероятно, все пак Лидия Уелс беше взела фамилията на съпруга си!
Муди се спря. Не, Лодърбак изрично беше подчертал пред Балфор, че не знаел, че Лидия Уелс е била омъжена. Докато е траяла връзката им, тя е използвала моминското си име Грийнуей. Чак след като Франсис Карвър се беше появил от каторгата — и се беше представил с името Франсис Уелс, — Лодърбак беше разбрал, че Лидия е омъжена, името й е Лидия Уелс и той е слагал рога на съпруга й. Муди трескаво прерови купчинката писма и извади онова от август предишната година. Да, Кросби Уелс беше признал, че е споделил пред съпругата си истината за своя произход. Значи Лидия Уелс е знаела от самото начало на връзката си с Лодърбак и също така е знаела, че навярно този факт поражда силна неприязън у него, щом той не е отговорил нито веднъж на писмата на Кросби. Възможно беше дори да се е насочила към политика именно с тази цел: да се възползва от слабостта му.
И какво излизаше, тя беше просто една използвачка! Беше използвала и двамата братя и ги беше опропастила! Сега ставаше ясно и друго: златото, с което е бил изнудван Лодърбак, не е било на Карвър. То е било откраднато от Кросби Уелс, който е направил удар на находището в Дънстан! Значи Лидия Уелс беше издала тайната му на Франсис Карвър и с негова помощ беше измислила план да открадне златото на съпруга си и да изнуди Лодърбак, така че двамата да забогатеят и покрай другото да придобият собствеността над платнохода „На добър час“. Беше очевидно, че Лодърбак се е срамувал от незаконородения си брат, а госпожа Уелс като негова любовница е знаела за това и очевидно е намерила начин да го използва като средство за натиск.
Изведнъж сърцето на Муди прескочи в гърдите му. Ето това беше блесната — тайната, с която Франсис Карвър беше изнудвал Лодърбак и с която беше гарантирал мълчанието му за продажбата на „На добър час“. Карвър се беше представил като Франсис Уелс и беше подлъгал политика да го смята за брат на Кросби: синове на уличници, израснали заедно, може би дори родени от една майка! Кросби Уелс беше получил фамилията си от свещеника, не беше изключено да е имал други роднини по майчина линия, щом майка му е била уличница. Какъв дяволски начин да предизвика съчувствието на Лодърбак и да извие ръката му!
Кросби Лодърбак, помисли си Муди и му стана жал за самотния несретник. Представи си мъртвия Уелс в дома му в Арахура, стиснал празна бутилка в ръката си и отпуснал глава на масата. Колко безчувствено бе колелото на съдбата! Колко кораво бе сърцето на Лодърбак, който не бе нарушил мълчанието си при тези страстни молби! И с какво благородство Кросби Уелс бе гледал възхода на брат си от Съвета на провинцията до парламента, докато клетникът е мръзнел навън в студа.
Ала все пак Лодърбак не можеше да бъде заклеймен напълно. Накрая политикът беше отишъл в дома на брат си, макар и да не се знаеше с какво намерение. Може да е искал да изкупи тринайсетте години мълчание. Да му се извини или просто да го зърне, да изрече името му, да му стисне ръката.
В очите на Муди блещукаха сълзи. Той изруга, макар и без хъс, и прокара длан по лицето си — усещаше някаква близост със саможивеца, когото не познаваше и нямаше да опознае. Ала нямаше как да не види ужасната прилика между положението на Кросби Уелс и своето. Кросби Уелс беше изоставен от баща си, както и Муди. Кросби Уелс беше предаден от брат си, както и Муди. Кросби Уелс се беше озовал на другия край на земното кълбо в търсене на брат си — както и Муди, — колкото да бъде отхвърлен, отритнат и оставен да умре сам.
Той подравни писмата в ръката си. Още преди час трябваше да е позвънил на прислужницата, за да заповяда да изнесат сандъка, ако се забавеше още, щеше да предизвика подозрения. Зачуди се какво да стори. Нямаше време да препише всички писма. Дали да ги върне в скривалището им? Или да ги задържи? Да ги предаде на властите в Хокитика? Със сигурност имаха значение за случая и щом бъдеше призован съдия от Наказателния съд, щяха да са изключително ценни.
Муди прекоси стаята и седна на ръба на леглото да помисли. Можеше да изпрати писмата на Льовентал с указания да ги отпечата изцяло в няколко последователни броя на „Уест Коуст Таймс“. Можеше да се обърне към тъмничаря Джордж Шепард с молба за съвет. Можеше да ги покаже на приятеля си Гаскоан, като го закълне да пази тайна. Можеше да призове дванайсетимата от „Короната“, за да чуе мнението им. Можеше да ги занесе на комисаря или още по-добре, на съдията. Но какво щеше да постигне? Какво щеше да стане? Кой щеше да спечели от това? Той преплете пръсти и въздъхна.
В крайна сметка взе свитъка, завърза връвта точно както беше преди и върна писмата на мястото им под плата на сандъка. Затвори капака, залости резето и се отдръпна да го погледне отстрани, за да се увери, че всичко е, както го е намерил. След това си сложи палтото и шапката, все едно току-що се е прибрал от обяда в „Максуел“, и позвъни. Прислужницата се появи веднага и с ядосан глас той я уведоми, че са му донесли чужд сандък. Бил си позволил да го отвори и да прочете изписаното вътре име, собственик бил някой си Алистър Лодърбак, когото не познавал и който със сигурност не бил отседнал в „Короната“, а и името му нямало нищо общо с неговото. Вероятно неговият сандък е бил изпратен на господин Лодърбак. Той възнамерявал да прекара следобеда в билярдната зала на улица „Стафорд“ и очаквал грешката да бъде поправена, докато се завърне, било изключително важно вещите му да пристигнат възможно най-рано, понеже искал да присъства довечера на организираната от вдовицата „духовна беседа на по чашка“ в „Скитническа слука“ и държал да е подобаващо облечен. И накрая на излизане добави, че е изключително недоволен и наскърбен от случилото се.