Елинор Катън
Светилата (38)

Марс във Водолей

В която Сук Яншън посещава стар познайник, а Франсис Карвър дава съвет.

След като сутринта направи покупката си за пет лири в „Брънтън, Соломон и Барнс“, Сук Яншън реши, че е най-добре веднага да се скрие. Магазинерът, който беше заредил револвера, го гледаше подозрително, но прие без възражение парите му, дори след това го изпрати до вратата и докато се отдалечаваше, Ах Сук на два пъти се озърна през рамо и го видя да стои на прага със скръстени на гърдите ръце и присвити очи. Китаец да купи пистолет, да плати веднага в брой, като откаже да даде повече от пет лири, и да помоли оръжието да бъде заредено в магазина? Човек не пази подобни съмнения за себе си. Ах Сук си даваше сметка, че още преди да стигне до ъгъла на „Гуляйджийска“ и „Танкред“, мълвата ще е тръгнала по петите му. Трябваше да намери къде да се спотаи до вечерта, когато под прикритието на мрака щеше да се промъкне до последната стая на първия етаж в „Короната“.

Ах Сук не вярваше на никого в Хокитика, за да помоли за помощ. Не можеше да се обърне към Анна, вече й нямаше вяра. Нито пък към Манъринг. Или към Причард. С останалите мъже от „Короната“ не беше достатъчно близък, като се изключеше Ах Кю, който обаче беше в Кънери. За момент се зачуди дали да не наеме стая в някой от пансионите с лоша слава в източния край на града, можеше да плати за седмица, за да прикрие целта си… но и там не можеше да разчита на анонимност, нямаше никаква гаранция, че собственикът ще си държи устата затворена. И без това присъствието на един китаец в Хокитика в понеделник по обяд беше подозрително. По-добре Ах Сук да не се доверява на никого. В крайна сметка реши да се скрие в уличката, която минаваше между „Гуляйджийска“ и „Танкред“. Тя представляваше издълбан от коловози черен път между задните дворове на странноприемниците и магазините на „Гуляйджийска“, които гледаха на запад, и гърбовете на къщите по „Танкред“, които гледаха на изток. Там имаше къде да се спотаи и лесно можеше да се измъкне, ако се наложи. А най-хубавото бе, че оттук нарядко минаваха хора, уличката се използваше най-вече от доставчиците, които обслужваха странноприемниците, и от куриерите.

Ах Сук намери сгодно скривалище в задния двор на един търговец на вино. На нужника в дъното беше подпряно парче ламарина и така се образуваше нещо като мъничка колибка, отворена от две страни. От улицата беше скрита от голям храст, а от гърба на магазина не се виждаше заради сложената в двора помпа за вода. Ах Сук пропълзя под ламарината и седна с кръстосани крака. В същото положение беше и три часа по-късно, когато господин Евърард мина тичешком по „Гуляйджийска“, като изкрещя на глашатая, че Джордж Шепард е заповядал да задържат един китаец.

Щом Ах Сук го чу, по гърба му полазиха мравки. Сега вече беше сигурен, че Франсис Карвър е предупреден. Но Ах Сук имаше преимущество, за което капитанът не подозираше: благодарение на Уолтър Муди китаецът знаеше къде и кога може да намери Карвър. Джордж Шепард беше издал заповед, но още не го беше задържал! Ах Сук се ослушва напрегнато, докато виковете по „Гуляйджийска“ стихнаха, след това се усмихна и затвори очи.

— Какво правиш тук?

Ах Сук се сепна. До него, протегнал ръка към вратата на нужника, стоеше мръсен млад мъж на около двайсет и пет години с широко късо палто и риза без яка.

— Не можеш да седиш тук — продължи намръщено той. — Това е частна собственост. Принадлежи на господин Чесни. Не можеш да се разполагаш тук, както ти скимне.

От магазина се обади някой:

— С кого говориш, Ед?

— Един китаец седи тук. До нужника.

— Какво?

— Китаец!

— В нужника?

— Не — извика младият мъж. — Седи отвън.

— Кажи му да се маха!

— Изчезвай! — Младият мъж срита Ах Сук с върха на ботуша. — Обирай си крушите! Не можеш да седиш тук.

От магазина отново се разнесе вик:

— Какво прави, Ед?

— Нищо — отвърна младежът. — Просто си седи. Но има пистолет.

— Какво?

— Има пистолет!

— Носи пистолет?

— Да. Но доколкото виждам, не прави нищо лошо.

Тишина. После:

— Тръгна ли си?

— Изчезвай! — заповяда отново Ед и вдигна ръка. — Върви!

Ах Сук най-сетне се размърда, изпълзя изпод ламарината и бързо се отдалечи, усещаше озадачения поглед на младия мъж в гърба си. Шмугна се под едно въже с пране и със сведена глава, притиснал револвера към гърдите си, се вмъкна в миришещата на овес конюшня на „Империал“. Покрай тихото пръхтене и чаткане с копита на конете чуваше как онези двамата продължават да си крещят. Знаеше, че не разполага с много време, трябваше да се скрие, и то бързо, преди да са вдигнали тревога. Изтича в другия край на конюшнята и надникна през ниската вратичка. Плъзна поглед по редицата сгради, пристроените към тях кухни, вратите със завеси от зебло за доставчиците, нужниците, бунищата. Къде щеше да е в безопасност? Погледът му се спря на скупчените постройки в лагера, в една от тях, в паянтовата дъсчена къща живееше Джордж Шепард. Сърцето му изведнъж подскочи. Защо не, помисли си той дръзко. Никой не би се сетил да го търси там.

Ах Сук прекоси малкото парче пуста земя между конюшните и оградата на лагера, приближи се към кухненската врата на тъмничаря и потропа уверено. Докато чакаше, се огледа крадешком, уличката беше празна, дворът също. Освен ако някой не го гледаше от сградите наоколо — което беше напълно възможно, заради мътните стъкла на прозорците не се виждаше нищо вътре, — засега не го бяха забелязали, че стои пред дома на Джордж Шепард с пистолет в ръка.

— Кой е? — разнесе се женски глас. — Кой е?

— Търси Маргарет — отвърна Сук Яншън, долепил устни до вратата.

— Кого?

— Маргарет Шепард.

— Кой сте вие? Какво искате?

Струваше му се, че и нейните устни са близо до дървото, разделяха ги само тънките дъски.

— Сук Яншън — отговори той и щом мълчанието отсреща се проточи, добави: — Моля.

Вратата се отвори.

— Маргарет — промълви развълнувано Ах Сук и се поклони дълбоко.

Изправи се и чак тогава си позволи да я погледне. И тя като Лидия Уелс му се видя непроменена от последната им среща в съда в Сидни, когато беше излязла на свидетелката скамейка да даде показания — лъжливи показания! — които бяха спасили живота му. Над главата й стърчаха няколко косъмчета, изплъзнали се от мрежата, косата й изглеждаше суха и в нея проблясваха сребристи нишки, но като се изключеше този дребен белег за напредналата възраст, чертите й изглеждаха същите: същите уплашени воднисти очи, същият чупен широк нос, същите тънки устни, същата уплаха и ужас. Как пришпорва паметта познатото лице! За миг Ах Сук я видя как тя се настанява на свидетелската скамейка, как отпуска ръце в скута си, премигва към прокурора, кашля два пъти в памучна кърпичка и я прибира в ръкава, след това преплита пръсти. И изрича лъжа, за да спаси живота му.

Съпругата на тъмничаря се взираше в него.

— Какво, за бога… — изсъска тя. Изведнъж от гърлото й се изтръгна смях, който приличаше по-скоро на хълцане. — Господин Сук… какво… какво, за бога? Издадена е заповед да бъдете задържан, не знаете ли? Джордж е заповядал да бъдете задържан!

— Може ли да вляза? — попита той.

Държеше револвера долепен до бедрото си и стоеше леко извърнат настрани, така че да прикрие оръжието, тя още не го беше видяла.

През отворената врата полъхна вятър, стените вътре потрепериха. По опънатата басма преминаха вълнички.

— Бързо! — заповяда тя. — Хайде, бързо!

Придърпа го вътре и затвори вратата.

— Защо сте дошли?

— Вие много добра жена, Маргарет.

Тя се свъси и поклати глава.

— Не, не съм.

Ах Сук кимна.

— Много добра.

— Поставяте ме в ужасно положение — прошепна госпожа Шепард. — Как можете да бъдете сигурен, че няма да повикам Джордж? Длъжна съм да го направя! Има издадена заповед… А аз изобщо не знаех, господин Сук. Изобщо не знаех, че сте тук, разбрах чак днес заранта. Защо сте дошли?

Ах Сук бавно извади револвера. Тя ахна и вдигна ръка към устата си, сякаш да не извика.

— Вие скриете мен — рече той.

— Не мога — промълви през пръсти Маргарет Шепард, без да отделя очи от пистолета. — Не съзнавате какво искате от мен, господин Сук.

— Вие скрие мен до довечера. Моля.

Устните й се раздвижиха, все едно тя гризеше дланта си, след това отпусна ръка и попита:

— И къде ще отидете тогава?

— Да убие Карвър.

— Карвър…

Тя простена и се отдръпна рязко, като размахваше ръка, сякаш искаше да му покаже да прибере оръжието, да го скрие от погледа й.

Ах Сук не помръдна.

— Моля, Маргарет.

— Не съм и сънувала, че може да ви видя отново. Не съм и сънувала…

Прекъсна я рязко почукване на входната врата в другия край на къщата. Госпожа Шепард замря с отворена уста като извадена на брега риба и за миг Ах Сук се уплаши, че тя ще повърне. След това се хвърли към него и го сграбчи с две ръце.

— Бързо! — прошепна истерично. — В спалнята! Под леглото! Скрийте се. Вървете, вървете!

Избута го в спалнята, която споделяше с тъмничаря. Стаята беше спретнато подредена и в нея имаше само два скрина и едно желязно легло, над което беше закачено избродирано ковьорче. Ах Сук нямаше за кога да се оглежда. Пропълзя под леглото с пистолет в ръка. Вратата се затвори, стана по-тъмно. Чуха се стъпки в коридора, след това потракване — някой вдигна резето. Ах Сук се обърна на една страна. Върху басмената стена се очерта светъл правоъгълник, после в него пристъпи черна сянка, която затъмни средата. Полъхна студ.

— Добър ден, госпожо Шепард. Търся съпруга ви. У дома ли е?

Ах Сук застина. Познаваше този глас.

Маргарет Шепард явно беше поклатила глава, тъй като Франсис Карвър попита:

— А къде мога да го намеря?

— Горе на строежа, господине — отвърна тя шепнешком.

— На Гледка е, така ли?

— Да, господине.

Ах Сук хвана револвера с две ръце. Колко просто щеше да е да се измъкне изпод леглото, да се изправи и да насочи дулото към стената. Куршумът лесно щеше да пробие басмата. Но как можеше Ах Сук да е сигурен, че няма да нарани Маргарет? Той се вгледа в сенките по плата, мъчеше се да определи къде свършва сянката на Карвър и къде започва на госпожа Шепард.

— Вдигната е тревога — рече Карвър. — Съпругът ви е издал заповед за задържане. Нашият приятел Сук е в града. Въоръжен.

Тя не отговори. В спалнята Ах Сук запълзя към стената.

— Взел ме е на мушка — продължи Карвър.

Не се чу отговор, навярно тя беше кимнала.

— Съпругът ви ми оказа голяма услуга, като вдигна тревога. Предайте му, че съм му благодарен.

— Непременно.

Капитанът обаче още не си тръгваше.

— Говори се, че е в Хокитика от края на миналата година — каза той. — Нашият общ приятел. Сигурно сте го виждали.

— Не — прошепна тя.

— Не сте го виждали? Или не сте знаели?

— Не знаех. Разбрах… разбрах чак днес заранта.

Ах Сук се надигна на колене, после стана и пристъпи към стената, насочил пистолета към сянката. Ако извъртеше леко револвера, ако стреляше настрани, а не в упор…

— Джордж обаче е знаел — рече Карвър. — От доста време. Държал го е под око. Не ви ли е казал?

— Не.

Тишина.

— Е, има защо — отбеляза капитанът.

Ах Сук беше стигнал до вратата на спалнята. Беше на не повече от два метра от петното светлина на входната врата, от Франсис Карвър го делеше само басмата. Дали Карвър беше въоръжен? Единственият начин да разбере беше да отвори и да се изправи срещу него, но така щеше да изгуби скъпоценни секунди и предимството на изненадата. Но пак не смееше да стреля, тъй като се боеше да не уцели госпожа Шепард. Взря се в очертанията по плата, мъчеше се да разбере къде стои тя. Накъде ли се отваряше вратата, дали наляво, или надясно?

Черното петно върху басмата като че ли потъмня още повече.

— Цял живот си плащате за това, което сторихте тогава — рече Карвър. — Нали?

Мълчание.

— И все не е достатъчно.

Мълчание.

— Той не иска покаянието ви. Помнете думите ми, госпожо Шепард. Не иска покаянието ви, а нещо, което може сам да усети. Джордж Шепард копнее за отмъщение.

Тя най-сетне се обади:

— Джордж гледа с презрение на отмъщението. За него то е варварство, проява на ревност, не на справедливост.

— И е прав — потвърди Карвър. — Но всеки ревнува от нещо, нали?

Черното петно на стената избледня и изчезна, разнесоха се стъпки, които започнаха да се отдалечават. Входната врата се затвори и се чу дрънчене, госпожа Шепард беше пуснала резето. Приближиха се по-леки стъпки и вратата на спалнята се отвори. Съпругата на тъмничаря едва не се блъсна в Ах Сук, спря сепнато на прага и след това насочи поглед към пистолета в ръката му.

— Глупак! — извика тя. — Посред бял ден! И приставът е на пет метра оттук!

Ах Сук не отговори. Госпожа Шепард отново изхълца. Гласът й изтъня съвсем и тя зашепна пискливо:

— Луд ли сте? Какво ще стане с мен, ако го убиете в дома ми? Как може… нима смятате… и приставът е на пет метра оттук… без дори да… и Джордж… Какво си мислите, за бога?

Ах Сук се засрами.

— Съжалява — рече той и отпусна ръка.

— Ще ме обесят. Ще ме обесят! Джордж ще се погрижи за това!

— Нищо лошо не станало.

Истерията й се изля в жлъч.

— Нищо лошо! — извика тя.

— Много съжалява, Маргарет.

И той наистина съжаляваше. Може би беше пропуснал шанса си. Сега тя щеше да го изхвърли на улицата, да повика съпруга си или пристава… Щяха да го заловят и на Карвър щеше да му се размине.

Тя пристъпи към него и измъкна револвера от ръката му. Внимателно го остави на скрина, тъй че дулото да сочи към стената. След това застина, без да го поглежда. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Той чакаше.

— Ще останете тук, докато се стъмни — рече съпругата на тъмничаря. Продължаваше да избягва погледа му. — Ще останете под леглото, докато се стъмни и е безопасно да излезете.

— Маргарет?

— Какво? — прошепна тя и се отдръпна, очите й блуждаеха по лампата, по таблата на леглото. — Какво?

— Благодаря.

Госпожа Шепард се взря в очите му, после бързо отмести поглед към гърдите и корема му.

— От километър се виждате с тези дрехи — измърмори тя. — Веднага си личи, че сте китаец. Почакайте.

След десетина минути се върна с преметнат върху лакътя панталон и сако и с мека шапка в ръката.

— Пробвайте дали ще ви станат, ще скъся крачолите, ще ви дам и една риза от тези на затворниците. Ще си тръгнете оттук като англичанин, господин Сук, или по-добре не си тръгвайте изобщо.