Елинор Катън
Светилата (55)

Сребро

В която Кросби Уелс отправя искане, Лидия Уелс проявява неблагоразумие и Анна Уедърел става свидетелка на грозна сцена.

Покрусата, обзела Анна Уедърел при разкритието, че мъжът, посетил я следобеда, когато е пристигнала в Дънидин, всъщност е господарят на дома, се изостри още повече през следващите седмици. Сега Кросби Уелс обитаваше стаята в дъното в къщата на улица „Къмбърланд“ №35, така че двамата се срещаха всеки ден.

Анна Уедърел беше болезнено чувствителна за впечатлението, което оставя у другите, и заради това постоянно сковаващо я притеснение беше неимоверно взискателна към себе си. Все й се струваше, че в характера й се проявява нещо, което самата тя не вижда, и това неизменно безпокойство не можеше да бъде прогонено нито с убеждаване, нито с доказателства, нито с похвали. Когато разговаряше с някого, Анна беше напълно сигурна, че неизречените му изводи са изключително критични и напълно основателни, и тъй като срамът, който я връхлиташе при това въображаемо неодобрение, беше съвсем истински, тя се стремеше още по-усърдно да спечели чуждото благоразположение, макар да й се виждаше, че дори и тези й усилия са съвсем прозрачни.

Беше убедена, че никой не я харесва, и щеше да се изненада много, ако узнаеше, че всъщност околните далече нямат еднакво мнение за нея. Според някои безхитростната непринуденост, с която говореше най-често, беше тревожен белег на наличието на лично мнение, чието искрено изразяване бе още по-стряскащо неженствено, за останалите обаче държанието й беше просто непресторено и заради това освежително. По същия начин склонността й да гледа на света през присвити очи за някои подсказваше боязън, а за други — пресметливост. За Кросби Уелс Анна беше най-вече „сладка“, той се радваше на смущението й и много пъти й го беше казвал.

— Ще ти е добре в лагера, момичето ми — рече й. — Ти си свеж полъх. Непокварена. Няма нищо по-лошо от жена, която има готов отговор за всичко. И е забравила да се изчервява.

След неочакваното завръщане на съпруга й Лидия Уелс — жена с готови отговори за много въпроси, която почти никога не се изчервяваше — рядко можеше да бъде видяна в дома на „Къмбърланд“ №35. Тя излизаше сутрин и се връщаше чак по свечеряване, когато игралният дом отваряше врати. Докато нея я нямаше, Уелс обикновено седеше в будоара на първия етаж, където гарафите в бюфета се пълнеха всеки ден. Алкохолът смекчаваше нрава му. Анна установи, че го харесва най-много привечер, когато след три-четири чаши уиски Кросби беше замислен, но още не се беше разкиснал.

От думите му тя подразбра, че той не възнамерява да се връща в Дънстан и да продължи да търси злато. Миналата година бил направил голям удар и сега искал да използва богатството си, да го вложи в някакво начинание било то в Дънидин, било другаде и заради това отделяше много време на местните вестници: сравняваше цените на златото, следеше поскъпването и поевтиняването на различните стоки. „Как ще ме харесваш повече, като собственик на стадо овце или на дъскорезница?“, беше я попитал той и се засмя гръмко, щом видя как тя се изчервява.

Анна не знаеше дали госпожа Уелс си дава сметка за нейното притеснение и за причината за него. По-възрастната жена продължаваше да се държи мило с нея, тонът й беше задушевен, както при първата им среща, но на Анна й се струваше, че господарката на дома се е отдръпнала леко, все едно тайно се подготвя за предстоящ разрив в отношенията им. Госпожа Уелс беше хладна и със съпруга си. Когато той я заговореше, тя само го изслушваше, без да се усмихва, и после сменяше темата. Тези дребни знаци на недоволство смазваха Анна и заради това тя още по-отчаяно се стремеше да спечели благоволението й. Вече съзнаваше, че е била изиграна, както се беше изразил Кросби Уелс, но вместо да насочи усилията си към изобличаването на лъжата за несъществуващата Елизабет Макей (за която никога повече не стана дума), Анна ги влагаше в изпълнено с отвращение себеукоряване и в тайното убеждение, че единствено тя може да изкупи стореното от нея и Кросби.

Естеството на „Дома на желанията“ й беше разкрито внимателно и постепенно. Сутринта, когато Анна пристигна в Дънидин, госпожа Уелс й беше показала салона на първия етаж и Анна веднага го беше харесала: плюшените сепарета, бутилките от зелено стъкло на бара, масите за игра, колелото на късмета, напомнящата на изповедалня малка кабинка с летящи врати, в която госпожа Уелс понякога предсказваше срещу заплащане бъдещето на посетителите. На дневна светлина помещението изглеждаше запазено, прашинките, уловени от слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, вдъхваха усещане за сила, за издръжливост. Анна беше възхитена. По настояване на домакинята тя стъпи на подиума и завъртя колелото — загледа как гумената стрелка потраква към триъгълника с голямата печалба и накрая с едно последно щракване го подминава.

Госпожа Уелс не я покани веднага да присъства на вечерните празненства. От прозореца в стаята си Анна наблюдаваше прииждащите мъже, които слизаха от файтони, сваляха ръкавиците си, пресичаха улицата и потропваха на вратата, не след дълго през пролуките на дюшемето се промъкваше мирис на пури, който придаваше на въздуха в стаята тръпчив, лютив привкус и забулваше в сива мъгла светлината от лампата. Към девет жуженето на разговорите се превръщаше в оглушителен грохот, накъсван от смях и ръкопляскане. Анна чуваше само това, което идваше през пода, макар че при всяко отваряне на вратата към коридора долу шумът се усилваше и тя успяваше да различи отделни гласове. Любопитството й растеше, после беше заменено от униние и след няколко дни Анна нерешително и с гузна нотка в гласа попита дали ще й бъде позволено да обслужва бара. Оттогава го правеше всяка вечер, но госпожа Уелс й наложи две ограничения: никой от посетителите да не се обръща направо към нея и тя да не танцува.

— Вдига ти цената — обясни Уелс. — Колкото повече се налага да чакат, толкова повече ще ти вземе, когато те изкара на пазара.

— Стига, Кросби! — сопна се съпругата му. — Никой никого няма да изкарва на пазара. Не ставай смешен.

— Земеделието не е лошо занимание — подхвърли той. — Може да стана земеделец и тогава ти ще дойдеш да живееш с мен на село. — После се обърна към Анна и рече: — Няма нищо лошо в този занаят. Майка ми беше уличница, Бог да я прости.

— Опитва се да те изплаши — обади се госпожа Уелс. — Не го слушай.

— Не ме е страх — отвърна Анна.

— Видя ли, не я е страх — отбеляза Уелс.

— Защото няма от какво да я е страх — рече госпожа Уелс.

В интерес на истината Анна гледаше на момичетата в заведението не със страх, а със спотаено възхищение. Те не проявяваха никакво любопитство към нея, наричаха я Сидни или Порт Джаксън, но тя не се обиждаше, тъй като в нея нямаше и капчица гордост, умореното им безразличие й се струваше изтънченост, към която Анна тайно се стремеше. Те предаваха поръчките на картоиграчите — за уиски с вода казваха „едно малко“, другото беше „едно чисто“ — и чакаха Анна да подреди чашите и да ги напълни. След това притискаха таблата към ханша си или я вдигаха високо над главата и кръшно се отправяха към масите, като оставяха след себе си лепкав мирис на пудра, мазила и парфюм.

Сутринта на дванайсети май обитателите на „Къмбърланд“ №35 станаха рано. Довечера в „Дома на желанията“ щеше да се проведе празненство в чест на моряците и „господата с връзки с морето“ и предстоеше голяма подготовка за това грандиозно събитие. Госпожа Уелс беше наела цигулар и беше поръчала доставка на лимони, смърчова бира, ром и няколкостотин метра въже, от което възнамеряваше да сплете венци за украса на масите.

— Аз ще направя първия като мостра — рече тя на Анна, — а ти може да сплетеш останалите следобед, ще ти покажа последователността и как да скриеш краищата.

— Язък за хубавото въже — измърмори Уелс.

Съпругата му продължи, все едно не го е чула:

— Според мен с венците ще стане страхотно, човек никога не може да прекали с украсата. Ако остане от въжето, ще го закачим над бара.

Закусваха заедно — това се случваше рядко, тъй като Уелс рядко ставаше преди обяд, а господарката вече беше излязла, когато Анна се събудеше. Госпожа Уелс седеше като на тръни, навярно се тревожеше за успеха на празненството.

— Ще изглеждат прекрасно — отвърна Анна.

— А после какво ще измислиш? — подхвърли Уелс сърдито. — Празненство за златотърсачи? Със сандъче с пясък на всяка маса и подземна галерия зад бара? „В чест на редовия човек! — така може да го оповестиш. — Празненство за обикновените хора. За господата без никакви връзки.“ Не е зле, нали?

— Искаш ли още препечен хляб, Анна? — попита госпожа Уелс.

— Не, госпожо.

— Един от гостите довечера е награждаван с орден — продължи госпожа Уелс, като смени темата. — Колко вълнуващо! За първи път ще бъда домакиня на герой от морска битка. Трябва да го разпитаме за онова време, нали, Анна?

— Да.

— Капитан Раксуърти. Награден е с кръст „Виктория“, дано не забрави да си го сложи довечера. Подай ми маслото, моля.

Уелс подаде маслото и след малко се поинтересува:

— Пристигна ли днешният „Уитнес“?

— Да, прегледах го, няма нищо интересно — отвърна тя. — Петъчните вестници винаги са много постни.

— Къде е? — попита господин Уелс.

— Изгорих го.

Той впи поглед в нея.

— Все още е сутрин.

— Знам, че е сутрин, Кросби! — засмя се съпругата му. — Запалих камината в стаята си с него.

— Девет часът е — оплака се Уелс. — Кой изгаря днешния вестник в девет сутринта? И то преди да съм го прочел. Ще ме накараш да изляза.

— Спести си шестте пенса — рече госпожа Уелс. — Вътре имаше само клюки. Нищо интересно, както ти казах.

Тя хвърли поглед към часовника, Анна забеляза, че го прави за втори път, откакто са седнали на масата.

— Аз харесвам клюките — рече Уелс. — А и нали знаеш, че търся в какво да вложа парите. Как да съм в крак с цените без вестник?

— Е, стореното е вече сторено, нищо няма да ти стане да почакаш до утре. Искаш ли още препечен хляб, Анна?

Анна се намръщи леко, госпожа Уелс вече я беше питала.

— Не, госпожо.

— Добре. — Госпожа Уелс потропваше нервно с крак. — Каква забава ще стане довечера! Обичам да подготвям празненства. А и моряците са толкова жизнерадостни. И много добри разказвачи. Историите им никога не са скучни.

Уелс продължи да мърмори:

— Знаеш, че сутрин обичам да чета вестник. Всяка сутрин го правя.

— Можеш да наваксаш с „Лийдър“ — отвърна съпругата му. — Или с „Литълтън Таймс“ от миналата седмица, на писалището е.

— Защо не изгори него тогава?

— Ох, да му се не види, Кросби! — извика тя. — Какво толкова, ако си запълниш сутринта с друго? Прочети някоя заселническа брошура. Има цяла купчина долу на скрина.

Уелс си допи кафето и остави рязко чашата, чинийката издрънча.

— Дай ми ключа за касата — рече той.

На Анна й се стори, че госпожа Уелс е застинала за миг. След това тя продължи да размазва маслото върху филийката и без да поглежда съпруга си, попита:

— За какво ти е?

— Как така за какво ми е? За да видя златото.

— Нали решихме да изчакаме по-благоприятно време за продажбата?

— Не съм тръгнал да го продавам. Просто искам да преценя състоянието си. Да прегледам книжата си.

— „Книжата ти“? Аз не бих ги нарекла така — отбеляза госпожа Уелс и се изсмя.

— А как?

— „Книжа“ звучи високопарно.

— Разрешителното за добив на злато си е книга, не е ли?

— За какво ти е притрябвало?

Той присви очи.

— Какво си ме заразпитвала като инквизитор?

— Аз ли?

— Книжата са си книжа — заяви Уелс. — Има и едно писмо, което искам да прегледам отново.

— Стига, чел си го хиляда пъти, Кросби. Дори аз го знам наизуст. „Скъпо момче, не ме познаваш…“

Той стовари юмрук на масата, съдовете издрънчаха.

— Млъквай!

— Кросби! — възкликна смаяно госпожа Уелс.

— Едно е да се шегуваш, друго е да се подиграваш — рече той. — Прекаляваш!

Съпругата му като че ли понечи да отвърне, но после се отказа. Избърса устни със салфетката и се посъвзе.

— Извинявай.

— Не ми е притрябвало извинението ти. Искам ключа.

Тя се опита отново да се изсмее.

— Стига, Кросби, днес не е ден за това. Празненството довечера… За толкова неща трябва да се погрижа. Хайде да го оставим за утре. Ще седнем заедно…

— Не желая да го отлагам за утре — отсече Уелс. — Дай ми ключа.

Госпожа Уелс се надигна.

— Боя се, че чу последната ми дума по този въпрос. Извинете ме.

— Извинявай, но ти не си чула моята — отвърна той, после избута стола назад и също стана. — Къде е? На врата ти ли?

Тя се отдръпна от него и заобиколи масата.

— В интерес на истината е в банката. И нямам дубликат у дома. Ако почакаш…

— Глупости! Винаги го носиш на врата.

Съпругата му направи още една крачка към вратата, едва сега си пролича колко е уплашена.

— Моля те, Кросби, не прави сцени.

Той пристъпи към нея.

— Дай ми го!

Госпожа Уелс се насили да се усмихне, но устните й трепереха.

— Кросби, бъди разумен. Недей да…

— Дай ми го!

— Не прави сцени…

— Още не си видяла сцена. Дай ключа!

Тя понечи да се измъкне навън, но мъжът й я изпревари, ръката му се стрелна и я сграбчи. Госпожа Уелс се извъртя и за миг двамата се сборичкаха, после Кросби бръкна в пазвата й и намери това, което търсеше: тънка сребърна верижка, на която висеше тежък сребърен ключ. Той го стисна в шепа и се опита да скъса синджирчето. То се впи във врата й и тя извика. Уелс дръпна отново, по-силно. Жена му го налагаше с юмруци по гърдите. Той сумтеше и се мъчеше да хване ръцете й, без да изпуска ключа от юмрука си. Отново дръпна рязко.

— Кросби… — прошепна тя. — Кросби…

В този миг верижката се скъса и ключът остана в ръката му, а госпожа Уелс простена. Без да губи и миг, Кросби се обърна задъхан и се отправи към касата. Пъхна ключа в ключалка, завъртя го няколко пъти, чу се щракване и тежката врата се отвори.

Касата беше празна.

— Къде е златото? — попита Кросби Уелс.

Госпожа Уелс опипваше шията си с насълзени очи.

— Успокой се и ще ти обясня.

— Не ми е притрябвало да се успокоявам! Зададох съвсем прост въпрос. Къде ми е съкровището?

— Виж, Кросби, изслушай ме. Мога да го върна. Прибрах го другаде за малко. На сигурно място е. Мога да ти го върна, но чак утре. Съгласен ли си? Довечера тук ще дойдат изискани господа и нямам време да… да отида да го взема. Просто имам твърде много работа.

— А книжата ми къде са? Разрешителното за добив. Актът за раждане. Писмото от баща ми.

— И те са при златото.

— А, и те са при златото. И къде е то?

— Не мога да ти кажа.

— Защо, госпожо Уелс?

— Дълго е за обяснение.

— Не се и съмнявам.

— Мога да ти ги върна.

— Така ли?

— Утре. След като мине празненството.

— А защо не днес? Защо не веднага?

— Няма смисъл да издевателстваш над мен! — избухна тя. — Просто днес не мога. Трябва да почакаш до утре.

— Мъчиш се да спечелиш време — отбеляза Уелс. — Чудя се защо.

— Кросби, празненството…

Той се взира дълго в нея. После прекоси стаята и рязко дръпна пискюла на шнура. След миг прислужницата Люси се появи на прага.

— Люси — заповяда Уелс, — изтичай до „Джордж“ и ми купи днешния „Отаго Уитнес“. Госпожа Уелс по погрешка го е изгорила сутринта.