Елинор Катън
Светилата (58)

У-Син^[1]

В която Емъри Стейнс изпълнява молбата на Карвър и заблуждава Ах Сук.

Учуден, Стейнс повдигна роклята към светлината. Бяха общо пет, една от оранжева коприна, останалите от муселин, и освен тях в сандъка нямаше нищо друго. Какво ли означаваше това? Навярно роклите имаха някаква сантиментална стойност за Карвър… но ако беше така, защо той го беше въоръжил с пистолет, за да ги пази? Може би бяха откраднати, макар че не изглеждаха кой знае колко ценни… Да не би морякът да си беше загубил ума? Тази мисъл развесели Стейнс, той се усмихна, сетне поклати глава и прибра роклята.

На вратата се потропа рязко.

— Кой е? — попита младежът.

Не последва отговор, но след миг се почука отново.

— Кой е там? — повтори той.

Посетителят потропа за трети път, още по-настойчиво. Сърцето на Стейнс заби учестено. Той се приближи към писалището и взе пистолета. Отпусна ръка до бедрото си, за да прикрие оръжието, отиде на вратата, свали резето и я открехна.

— Да?

В коридора стоеше китаец на трийсетина години, облечен в туника и вълнено наметало.

— Франсис Карвър?

Стейнс си спомни заповедта на Карвър.

— Боя се, че тук няма такъв — рече той. — Да не би да търсите господин Уелс, Франсис Уелс?

Китаецът поклати глава.

— Карвър — повтори той.

Извади от джоба на гърдите си лист и му го подаде. Младежът заинтригувано го взе. Оказа се писмо от затвора в Кокату, в което се благодареше на господин Яншън за запитването и се обясняваше, че след освобождаването си господин Франсис Карвър е отплавал с парахода „Спарта“ за Дънидин, Нова Зеландия. Най-отдолу и с по-тъмно мастило някой беше написал „Странноприемница «Хоторн»“. Стейнс дълго се взира в писмото. Не знаеше, че Карвър е бил в затвора, новината го сепна, но след като размисли, той реши, че това е напълно очаквано. Накрая поклати без желание глава.

— Съжалявам — рече той, върна писмото на китаеца и се усмихна извинително. — Тук няма човек на име Франсис Карвър.