Елинор Катън
Светилата (20)

Трети дом в овен

В която Теру Тафарей търси работа, а предложенията на Льовентал се отхвърлят.

Теру Тафарей завари вратата в редакцията на улица „Калайджийска“ широко отворена и подпряна със закачалка, отвътре долиташе свирукане. Той влезе, без да чука, прекоси приемната и надникна в наборния цех отзад, където вестникарят Бенямин Льовентал набираше на тезгяха понеделнишкия брой на „Уест Коуст Таймс“.

В лявата си ръка Льовентал държеше стоманен компас с големината на ученически линеал, с дясната сръчно изваждаше буквите от клетките на касата и ги подреждаше с прорезите нагоре в правоъгълния компас. Тази задача изискваше да чете не само от дясно наляво, но и отпред назад, тъй като набраният текст, освен че беше наопаки, беше и огледално обърнат. Щом набереше реда, той го слагаше в печатарската форма, плосък стоманен поднос, малко по-голям от вестникарския лист, като под всеки ред подпъхваше парченца олово, за да остане разстояние, а понякога вмъкваше висока пиринчена линия, за да се отпечата като подчертаване. Щом закрепеше последния ред от текста в печатарската форма, Льовентал я уплътняваше с дървени клинове, като ги зачукваше с чук, тъй че буквите да не се размърдат, а след това минаваше отгоре й с летвичка, за да е сигурен, че никоя буква не стърчи и всички са на еднаква височина. Накрая потапяше валяка в мастилото и покриваше печатарската форма с тънък слой лъскава чернота, като работеше бързо, че да не засъхне мастилото, и спускаше трепкащия лист върху нея. Вестникарят винаги отпечатваше първия екземпляр ръчно, за да го прегледа за грешки, преди да подаде формата на печатарската машина, макар че рядко допускаше пропуски от невнимание, защото по природа беше перфекционист.

Той посрещна Тафарей сърдечно.

— Май не съм ви виждал от нощта на потъването на „На добър час“, господин Тафарей. Възможно ли е?

— Да — отвърна безизразно маорът, — бях на север.

Той плъзна поглед по тезгяха: каси с букви, кутии с мастило и препарати за почистване, четки, клещи, чукове, всевъзможни оловни и пиринчени отливки, купа със спаружени ябълки, малко ножче.

— И сега се връщате, така ли?

— Пристигнах днес сутринта.

— В такъв случай мога да позная защо сте дошли.

Тафарей се намръщи.

— Откъде накъде?

— Иска ли питане! Идвате за сеанса на вдовицата! Познах ли?

Маорът, все тъй намръщен, мълчеше. След това подозрително попита:

— Какво е „сеанс“?

Льовентал се усмихна. Остави компаса, прекоси стаята и взе захвърления до мивката съботен брой на вестника.

— Ето. — Разтвори на втора страница и почука с изцапан с мастило показалец върху едно обявление. — Елате! Не на самия сеанс, за него ви трябва билет, а на празненството преди това.

Обявлението заемаше две колони, беше отпечатано с почернен едър шрифт, който вестникарят обикновено пазеше за първата страница и за исторически заглавия, и беше очертано с дебела черна линия. В него се съобщаваше, че тази вечер ще отвори врати „Скитническа слука“, собственост на госпожа Лидия Уелс от Дънидин, вдовица на Кросби Уелс. В чест на това събитие госпожа Уелс, изтъкнат медиум, щяла да проведе първия в историята на Хокитика спиритически сеанс. На него щяла да присъства само отбрана публика, закупила предварително билети на принципа „който свари“, но събитието щяло да бъде предшествано от „духовна беседа на по чашка“ за ценителите, които се призоваваха да пристигнат „без предубеждения“.

Последното предписание навярно не беше толкова лесно изпълнимо, понеже, както се обясняваше във вестника, целта на сеанса била да се улови — благодарение на извънмерно чувствителната госпожа Уелс — определено трептене в духовната енергия и по този начин да се отвори проход между този и отвъдния свят, за да се установи връзка с мъртвите. По отношение на широката категория на мъртвите вдовицата беше изключително точна и категорична в избора си, тя възнамеряваше да призове духа на Емъри Стейнс, който все още не се беше върнал в Хокитика и чието тяло така и не беше открито през изминалите пет седмици.

Лидия Уелс не беше посочила какво ще попита духа на господин Стейнс, но като цяло се смяташе, че ако не друго, тя ще поиска да узнае как е умрял. Всеки уважаващ себе си медиум би потвърдил, че духът на човек, загинал от насилствена смърт, е много по-разговорлив от събратята си, напуснали този свят в покой, а госпожа Уелс, едва ли е нужно да отбелязваме, имаше превисоко мнение за себе си.

— И какво е сеанс? — попита отново Тафарей.

— Една пълна глупост — отвърна с усмивка вестникарят. — Лидия Уелс обяви на всеослушание, че ще установи връзка с духа на Емъри Стейнс, и повече от половината хора в Хакитика й повярваха. Самият сеанс е просто представление. Тя ще изпадне в транс — все едно е получила припадък или я е обладала свръхестествена сила — и след това ще произнесе няколко думи с мъжки глас, ще накара завесите да се размърдат или ще плати на някое момче да се качи на покрива и да викне през комина. Евтина постановка. Разбира се, после всички ще се приберат по домовете си твърдо убедени, че са видели призрак. Та къде казахте, че сте били?

— Маухера — отговори маорът, който продължаваше да се взира намръщено във вестника. — Греймаут.

— Там не са се чули новини за господин Стейнс, предполагам?

— Ни вест, ни кост.

— И тук така. За съжаление, вече губим надежда. Но довечера може да изскочи нещо. Вижда ми се подозрителна увереността на госпожа Уелс, че Стейнс наистина е мъртъв. Щом тя е сигурна в смъртта му, какво ли още знае и откъде го е научила? О, през последния половин месец из града се носят какви ли не истории, господин Тафарей! Не бих пропуснал за нищо на света празненството довечера. Жалко, че не успях да се снабдя с билет за сеанса.

Вдовицата беше решила да ограничи присъстващите на сеанса до седем души — числото седем беше магическо и звучеше мрачно и загадъчно, — а Льовентал, който пристигна в „Скитническа слука“ към девет без петнайсет сутринта, за свое неописуемо съжаление, установи, че и седемте места са вече заети. (От дванайсетимата в „Короната“ само Чарли Фрост и Харалд Нилсен бяха успели да купят билети.) Вестникарят трябваше да се примири наред с мнозина други разочаровани кандидати с насрочената за по-рано „духовна беседа на по чашка“ и да си тръгне преди официалното начало на сеанса. Той се опита да си осигури билет, като предложи двойна цена на седмината щастливци, само че без успех. Фрост и Нилсен отказаха на мига предложението му, като търговецът обеща после да опише събитието до последната подробност, а Фрост помоли Льовентал да му помогне в изработване на стратегия за внимателно наблюдение и следене на случващото се по време на мероприятието.

— Входът е три шилинга — добави вестникарят, в случай че маорът не умее да чете и умело го прикрива.

— Три шилинга ли? — възкликна Тафарей и вдигна изненадано поглед. Сумата беше твърде висока за салонно забавление. — И защо?

Льовентал вдигна рамене.

— Тя знае, че може да сложи каквато си поиска цена. Ако човек се постарае, може и да си избие парите от брендито, то ще е в неограничени количества. Но сте прав, това си е пладнешки обир. Разбира се, половината хора ще отидат, за да разменят по някоя дума с Анна. Тя е истинската атракция, истинската примамка! От три седмици почти не е излизала от „Скитническа слука“. Един господ знае какво става вътре.

— Бих искал да публикувам обявление — оповести Тафарей и захвърли грубо вестника на бюрото, тъй че той се преметна и падна върху печатарската форма.

— Заповядайте — отвърна неодобрително Льовентал и посегна към писалката. — Готов ли сте с текста?

— „Водач маор, много опитен, владее отлично английски, познава околността, предлага услугите си на земемери, златотърсачи, изследователи и т.н. Успехът и безопасността са гарантирани.“

— Земемери, златотърсачи, изследователи… — повтори вестникарят, докато пишеше. — Успехът и безопасността… Много добре. И накрая добавям вашето име, нали?

— Да.

— Ще ми трябва и адрес. Ще се задържите ли в града?

Тафарей се поколеба. Възнамеряваше довечера да се върне в долината Арахура и да пренощува в изоставената къща на Кросби Уелс, само че предпочиташе да го запази в тайна, тъй като Льовентал беше близък с Едгар Клинч, мъжа, на когото сега принадлежеше имотът.

През трите седмици след срещата в „Короната“ мислите на маора често се връщаха към Клинч, защото въпреки сделките между племето му и пакеха от последното десетилетие той все още смяташе долината Арахура за своя и сърцето го присвиваше всеки път, когато късче земя на тетай путини биваше закупено не за да бъде използвано, а за да се трупа печалба. Доколкото Тафарей знаеше, Клинч не беше стъпвал в долината и след като се беше сдобил с имота, дори не си беше направил труда да обиколи границите му. Защо го беше купил? Дали възнамеряваше да се засели там? Да обработва земята? Да сече дървета? Да прегради реката? Или да изкопае галерия да търси злато? Не беше пипнал къщата на Кросби, освен дето беше изнесъл всичко, което можеше да се продаде, и то не го беше направил сам, а беше наел друг. Подобно вложение беше празно, без стойност, то не изискваше нито умение, нито любов, нито часове търпелив труд и печалбата от него можеше само да бъде прахосана, понеже каквото идваше от прахосване, на свой ред щеше да бъде прахосано. Тафарей нямаше как да уважава човек, който смята земята за обикновено капиталовложение. Земята не можеше да бъде сечена, както се секат пари! Човек можеше единствено да живее на нея и да я обича.

Тук маорът не проявяваше двуличие. Беше обиколил от край до край острова било то пеша, било на кон или с лодка еднодръвка. Можеше да си представи цялото протежение на брега като на богато илюстрована карта: далече на север Мохикинуи и Карамея, дебелите росни мъхове, восъчните дървета, плетеницата от ухаещи на пръст храсталаци, отронилите се от палмите никау перести листа, които лежаха на земята големи и тежки като перки на кит, на юг лъскавата бронзова нишка на река Тарамакау, назъбените кули в Пунакайки, блатистите равнини северно от Хокитика, над които винаги беше надвиснала мъгла и ръмеше, след това сгушените езера, смълчаните гъсто обрасли долини, набраздените в сиво и синьо извити ледници, гребена на високите Алпи, а отвъд тях Окаху и Махитахи, най-южните точки на острова с просторни каменисти плажове, изпъстрени тук-там с изхвърлени дънери на огромни дървета, където вълните биеха брега в непрестанна канонада, на която вятърът пригласяше с несекващ вой. След Окаху брегът изтъняваше и ставаше стръмен и непроходим. Отвъд лежаха дълбоките води на южните фиорди, където слънцето се скриваше рано зад внезапно появилите се зъбери и водата се тъмнееше като старо сребро, а сенките се чернееха, сякаш пред очите на пътника се сливаха локви земно масло. Тафарей не беше стигал до Пиопиотахи, но беше чувал за него и го обичаше, защото там също беше земята на тетай путини.

Ето такава беше крайбрежната ивица и в средата й минаваше река Арахура, таонга, уахи тапу, хематахапу и те иуи! Ако Арахура беше екваторът на Тафарей, разделил наполовина земята на тетай путини, то къщата на Кросби, разположена в долината по средата между планините и океана, беше неговият меридиан. Само че той не можеше да предяви никакви претенции към нея, нито родът, нито племето му можеха да я притежават. Още преди тялото на Кросби Уелс да бъде положено в гроба, стоте хълмисти акра в долината Арахура бяха закупени от алчен пакеха, който ги беше уверил, че е придобил имота честно, без никакви номера, без да наруши закона.

— Странноприемница? — обади се Льовентал. — Или пансион? Името е достатъчно.

— Нямам адрес — отвърна маорът.

— Добре. — Вестникарят му се притече на помощ. — В такъв случай ще напиша: „Запитвания в редакцията на «Калайджийска».“ Какво ще кажете? Може да се отбиете в края на седмицата да проверите дали някой не ви е търсил.

— Става.

Льовентал очакваше благодарност, но не я получи.

— Добре — рече той студено. — Шест пенса за седмица, десет за две и шилинг и шест пенса за месец. Плаща се предварително, разбира се.

— За седмица.

Тафарей внимателно изтръска съдържанието на кесията в дланта си. Купчинката пенита и фартинги ясно показваше, че спешно се нуждае от работа. От срещата в „Короната“ насам беше изкарал само един сребърен шилинг, спечелен на борба. След като платеше за обявлението, щяха да му останат пари колкото за един оскъден обяд. Като го видя как отброява монетите, вестникарят добави с по-мек глас:

— Ако сте закъсали с парите, господин Тафарей, не е зле да се разходите до брега. На Гибсъновия вълнолом търсят хора. Може и да не сте чули камбаната, биха я преди час. Най-сетне са извадили от водата „На добър час“ и събират работници да свалят товара.

През изминалите три седмици платноходът беше извлечен от два големи влекача в плиткото, там корпусът беше вдигнат на трупи и изтъркалян към брега, а тази сутрин при отлива беше издърпан на сушата от двойка яки коне порода „Клайдсдейл“ с помощта на лебедка. Сега разнебитената грамада лежеше на пясъка и приличаше не толкова на изхвърлено на брега водно създание, колкото на стоварила се от небето летяща твар. Сутринта Льовентал беше минал оттам и му се беше сторило, че корабът е паднал от голяма височина и се е забил в земята. И трите мачти се бяха пречупили в основата и без платната и такелажа „На добър час“ изглеждаше като оскубана птица. Вестникарят се беше спрял да го огледа хубаво, преди да продължи. След като сваляха товара и принадлежностите, корабът щеше да бъде разглобен и гредите и дъските щяха да бъдат продадени на парче за резервни части или за горене.

— Понеже стана дума за това — продължи той, — не е зле някой от нас да е там, докато свалят товара. Да следи за пътния сандък на Том и за това, което господин Муди е видял в трюма. Вие може да сте нашите очи и уши, господин Тафарей. Разполагате с достоверно основание, щом сте останали без пари и се нуждаете от работа. Никой няма да ви разпитва.

Маорът обаче поклати глава. Беше се заклел никога вече, при никакви обстоятелства да няма вземане-даване с Франсис Карвър.

— Не съм общ работник — рече той и остави на тезгяха шест пенса.

— Слезте на брега при „На добър час“ — настоя вестникарят. — Никой няма да ви разпитва. Имате чудесни основания.

Тафарей не обичаше да приема чужди съвети, били те и напълно добронамерени.

— Ще почакам да се появят земемери.

— Може да се наложи да чакате дълго.

Той вдигна рамене.

— Възможно е.

Раздразнението на Льовентал растеше.

— Това не е разумно — рече той. — Предлага ви се възможност да окажете голяма услуга на всички ни, а и на себе си да помогнете. Няма как да присъствате на празненството на вдовицата, без да си платите входа, а няма как да платите, ако кесията ви е празна. Слезте на Гибсъновия вълнолом, поработете здраво един ден и ни направете това добро.

— Не желая да присъствам на празненството.

Льовентал не вярваше на ушите си.

— Защо, по дяволите?

— Нали казахте, че е глупост. Постановка.

За миг се възцари мълчание. После вестникарят попита:

— Знаете ли, че повикаха следовател? Господин Джон Фелоус от полицията в Греймаут. Изпратили са го да разследва случая на Кросби Уелс.

Тафарей вдигна рамене.

— И в момента той преценява — продължи Льовентал — дали е необходимо да се образува процес. Ще изпрати доклада си на съдия от Наказателния съд. Наказателният съд означава убийство, господин Тафарей! Процес за убийство.

— Не съм участвал в никакво убийство — отвърна маорът.

— Да, сигурно, но и двамата знаем, че сте забъркан в това като всички нас. Хайде, не се инатете! Господин Муди е видял нещо в трюма на „На добър час“ и вие имате отличната възможност да откриете какво е било то.

Но Тафарей не се интересуваше какво е видял господин Муди.

— Ще почакам да излезе някоя достойна работа — рече той.

— Може да проявите поне малко вярност.

Тафарей се навъси и троснато отсече:

— Не съм нарушил клетвата си.

Льовентал протегна ръка, захлупи с длан монетите и ги придърпа в джоба на престилката си.

— Не говоря за сбирката в „Короната“ — рече той. — Имах предвид покойния ви приятел Уелс. Все пак става дума за вдовицата му. Вдовицата, наследството, паметта му. Ще постъпите така, както решите, разбира се. Но на ваше място бих се постарал да присъствам на празненството довечера.

— Защо? — подхвърли презрително маорът.

— Защо ли? — Вестникарят отново вдигна компаса. — Защо да проявите вярност към приятеля си Уелс? Защото поне това му дължите, след като сте го продали на Франсис Карвър.