Елинор Катън
Светилата (65)

Фиксирана Земя

В която Емъри Стейнс отнася златото в банката, Кросби Уелс предлага измама и Стейнс, макар и късно, започва да се съмнява в първоначалната си преценка.

Емъри Стейнс още не беше направил удар в Хокитика. Не беше открил находище, което да му харесва достатъчно, че да вложи парите си в него, нито пък група, към която да се присъедини. Беше се „позамогнал“, ала купчинката ценен прашец беше събрана оттук-оттам, както от южния, така и от северния бряг на реката и от малките потоци в другия край на кариерата, притокът на злато беше непостоянен и по-голямата част от намереното вече беше похарчено. Емъри имаше склонност към прахосничество по отношение на времето и парите си, предпочиташе да се храни и да преспива в компания, вместо сам в палатка под звездите, чиято романтичност, установи той, изчезваше след първата нощ на открито. Оказа се също така, че не е подготвен за суровата зима на Западния бряг, и често търсеше убежище от дъжда в някоя странноприемница, вечер се отдаваше на вино, осолено говеждо и карти, като се оправдаваше с лошото време, а на сутринта потегляше към реката да напълни отново кърпата си със златни люспици. Ако не беше споразумението с Франсис Карвър, младежът сигурно щеше да продължи да се носи по течението на случайността, тоест да следва двоичния модел на изстъплението и възстановяването, ала той не беше забравил условията на съдружието, според които бе длъжен в скоро време да „хвърли котва“, както се изразяваха златотърсачите, и да купи свое находище.

Сутринта на осемнайсети юни Стейнс се събуди рано. Беше пренощувал в евтин пансион в Кънери, дълга ниска дъсчена барака с провесени в редица койки и пристроена отстрани кухня. Времето беше студено и влажно, докато той се обличаше, от устата му излизаше пара. Навън плати половин пени за чиния каша, разсипвана с черпак направо от врящия казан, и я изяде прав, като оглеждаше хребета на високите Алпи на изток, които се очертаваха на фона на мрачното зимно небе. Огреба хубаво чинията, остави я на тезгяха, сбогува се с останалите и се отправи към Хокитика, където възнамеряваше да продаде златото си като първа стъпка към покупката на находище.

Щом наближи устието на реката, забеляза, че един кораб навлиза величествено в залива, платноходът, обърнат странично към сушата, беше в дълбоките води от другата страна на плитчините и като че ли изчакваше сгоден миг да ги щурмува. Докато вървеше по дългата извивка на пристана, Стейнс го оглеждаше с възхищение. Корабът беше красавец, с три мачти, не много голям, на носа имаше орел с широко отворена човка и разперени криле. На палубата стоеше жена, от това разстояние Стейнс не можеше да зърне лицето й, камо ли изражението, но му се струваше, че е тъжна и замислена, тя не помръдваше, стискаше с две ръце перилата, полите й трепкаха от вятъра, връзките на бонето плющяха по гърдите й. Младежът се зачуди в какви ли тревожни мисли се е унесла, дали е потънала в спомени за преживяно нещастие, или гледа напред, към нещо, за което копнее или пък от което се страхува.

В Запасна банка той извади кожената си кесия и по заповед на служителя предаде златото — да бъде проверено и претеглено. Оценката отне известно време, но предложената накрая цена беше добра и Стейнс си тръгна с чек на стойност двайсет лири, скътан до сърцето в джобчето на гърдите.

— Ей, момче, почакай!

Стейнс се обърна. На стъпалата пред банката беше седнал русоляв мъж на петдесетина години. Кожата му беше загрубяла, носът беше зачервен. Лицето му беше покрито от неравна едноседмична четина, която изглеждаше побеляла.

— С какво мога да ви помогна? — попита Стейнс.

— Може да ми отговориш на няколко въпроса — отвърна онзи. — Първият е дали си служител на банката.

— Не съм.

— Добре. Ето го и втория. Честност или вярност?

— Моля?

— Честност или вярност — повтори възрастният мъж. — Кое цениш повече?

— Това някакъв номер ли е?

— Не, истински въпрос. Ако нямаш нищо против да ми отговориш.

— Ами — рече Стейнс, като сбърчи чело, — трудно мога да кажа кое ценя повече. Честност или вярност… От една страна, честността е вярност, вярност към истината… Макар че верността няма как да бъде наречена честност! Ако трябва да избирам между това да бъда нечестен, но верен, или пък честен, но неверен, по-скоро бих застанал на страната на своите, на родината, на семейството си, отколкото на страната на истината. Затова сигурно бих се спрял на верността… що се отнася до мен. Но у другите… За другите е различно. Предпочитам честен приятел, отколкото приятел, който ми е само верен, а и по-скоро искам да съм верен на честен приятел, отколкото на някой подлизурко. Да речем, че отговорът ми е двояк: у себе си ценя верността, а у другите — честността.

— Добър отговор — кимна непознатият. — Много добър.

— Наистина ли? — Стейнс се усмихна. — Издържах ли изпитанието?

— Почти — отговори мъжът. — Нуждая се от една услуга. Не е нещо незаконно и ще ти платя. Виж… — Той бръкна в джоба си и извади къс самородно злато с големината на пура. Вдигна го и то засия на светлината. — Хубавец, нали?

— Да, много е хубаво — потвърди младежът, чиято усмивка беше угаснала.

— Намерих го в долината Клюта. В Отаго. Разнасям го от месец, че и два, но сега искам да купя малко земя, хвърлил съм око на един парцел, а агентът приема само книжни пари. Ала ме ограбиха. Няма как да докажа самоличността си. Документите ми, разрешителното за добив — всичко ми взеха. И не мога да продам златото в банката.

— Аха.

— Затова ми трябва услуга. Ще занесеш златото в банката. Ще кажеш, че е твое, че си го намерил някъде. И ще го смениш за книжни пари. Ще ти отнеме не повече от половин час. И ще ти платя колкото поискаш.

— Разбирам — измърмори нерешително Стейнс. Помисли малко и попита: — Не може ли да обясните на хората вътре в какво положение се намирате? Кажете им, че са ви ограбили.

— Няма как.

— Винаги остава нещо черно на бяло — продължи младежът. — Дори да са ви задигнали документите, от банката ще намерят друг начин да докажат самоличността ви. От списъка с пристигащите например.

Мъжът поклати глава.

— Разрешителното ми за добив беше от Отаго — рече той, — а когато пристигнах, изобщо не минах през митницата. Никъде не е отбелязано, че съм тук.

— О! — възкликна Стейнс с нарастващо притеснение.

Непознатият пристъпи към него.

— Казвам ти самата истина, момче. Златото е мое. Намерих го в Клюта. Ще ти нарисувам мястото, ако искаш. Карта ще ти направя! Не те лъжа.

Младежът отново погледна златото.

— Някой може ли да потвърди?

— Не съм го показвал на никого — отвърна мъжът рязко. — Кой би размахвал такова парче злато насам-натам? Веднъж вече ме ограбиха, не искам да се повтори. Освен мен го е виждал един-единствен човек. Една млада жена, Анна Уедърел. Тя може да потвърди, че казвам истината, само че е в Дънидин и не мога да седя да чакам да пристигне пощата.

Името Анна Уедърел не говореше нищо на Емъри и той не му обърна внимание, още повече че се чудеше как да се измъкне. Историята на мъжа не беше убедителна (на Стейнс му се струваше очевидно, че златото е било откраднато и сега крадецът, уплашен да не го заловят, се опитва да прикрие следите си, като накара един невинен човек да смени уличаващото доказателство в пари в брой, които не могат да бъдат проследени), а и външният му вид не вдъхваше доверие. Възрастният мъж изглеждаше уморен, с кървясали очи, приличаше на пропаднал пияница и дори от няколко крачки разстояние се усещаше миризмата на алкохол от дрехите и дъха му. За да спечели време, Стейнс подхвърли:

— Ще купувате земя, така ли?

Онзи кимна.

— Харесал съм си един парцел. В долината Арахура. Мисля да се захвана с дърводобив. Приключих с търсенето на злато. Имах цяло състояние, но него вече го няма и това слага край на играта, поне за мен. Дърводобивът е честна работа.

— Как се казвате?

— Кросби Уелс.

Стейнс замълча за миг.

— Уелс ли?

— Точно така — потвърди другият и изведнъж се намръщи. — Да не би името ми да ти говори нещо?

Младежът си спомни странните нареждания на Франсис Карвър в „Хоторн“ преди месец: „Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс“.

— Кросби Уелс — повтори той.

— Точно така. — Мъжът присви очи. — Без средно име, без прякор, без прозвище, само простичкото Кросби Уелс още от деня на раждането ми. Но не мога да го докажа, разбира се. Не мога да докажа нищо без проклетите документи.

Стейнс отново се подвоуми. След това протегна ръка.

— Аз съм Емъри Стейнс.

Уелс прехвърли златото в другата си ръка и двамата се здрависаха.

— Колко ще ми искаш за услугата, Емъри Стейнс? Ще съм ти много задължен.

— Вижте — рече изведнъж Стейнс, — дали случайно не познавате… Прощавайте, че любопитствам, но дали случайно не познавате Франсис Карвър?

Той още не знаеше какво точно се е случило в деня преди заминаването му от Дънидин и къде е отишъл онзи следобед Карвър, защо е избрал да се представя под чуждо име и защо е смятал за толкова важен сандъка, в който имаше само пет най-обикновени рокли.

Уелс застина.

— Защо питаш?

— Извинявайте много, сигурно няма никакво значение. Попитах, защото преди около месец този Карвър реши да се представя с вашата фамилия само за един следобед, не повече, но така и не ми обясни защо и с каква цел.

Възрастният мъж беше стиснал юмруци.

— Каква ти е връзката с Карвър?

— Не го познавам добре — отвърна Стейнс, като се дръпна леко. — Той ми зае малко пари, нищо повече.

— Какви пари? Колко?

— Осем лири.

— Колко?

— Осем — повтори той и сетне потрети: — Осем лири.

Уелс пристъпи към него.

— Значи сте приятели, така ли?

— Ни най-малко — отговори младежът и отново отстъпи. — Впоследствие разбрах, че е бил каторжник, бил е десет години в Кокату, но вече беше късно, бях подписал.

— Какво си подписал?

— Договора за съдружие.

— И той се е подписал с моето име?

— Не — Стейнс вдигна умиротворително ръце, — само се представяше с него, с вашето име, но не знам защо. Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих…

— Той беше — рече Кросби Уелс. — Той ми открадна документите. И златото. Настрои жена ми срещу мен. Взе името ми, парите ми и се опита да вземе и живота ми, само че не стана. Измъкнах се. И сега съм тук. Работя каквото дойде и едва свързвам двата края, вървя с наведена глава, постоянно се озъртам през рамо и накрая сигурно ще полудея. Това — размаха той късчето злато, — само това ми остана.

— Защо не се оплачете в полицията? — попита Стейнс. — Струва ми се, че имате достатъчно доказателства.

Уелс не отговори. След малко попита:

— И къде е той сега?

— Мисля, че е още в Дънидин.

— Сигурен ли си?

— В общи линии. Имам адреса му, трябва да му пиша веднага щом взема първото си находище.

— Значи си негов човек — подхвърли презрително Уелс.

— Не, просто съм му задължен, нищо повече. Той ми даде осем лири и в замяна аз трябва да му осигуря вложение в някое находище.

— Ти си му съдружник. Негов човек!

— Вижте — поде уплашено Стейнс, — каквото и да ви е сторил господин Карвър, по каквато и причина да го е направил, аз нямам нищо общо. Наистина. Та ако знаех, нима щях да спомена името му пред вас? Щях да си мълча, нали?

Уелс не отговори. Двамата се взираха изпитателно един в друг. Накрая младежът се обади:

— Добре, ще отнеса златото ви в банката.