Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luminaries, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Елинор Катън
Заглавие: Светилата
Преводач: Владимир Молев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: новозеландска
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Емилия Л. Масларова
Художник: Джени Григ; Виктор Паунов
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-19-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3567
История
- — Добавяне
Акцидентални достойнства
В която двама случайни познати се срещат отново и Едгар Клинч е недоволен.
Господин Едгар Клинч се оказа внимателен и изключително словоохотлив придружител. По време на кратката разходка от Гибсъновия вълнолом той се впускаше в протяжни излияния за всичко, край което минаваха, за всяка витрина, склад, търговец, кон, кола или залепен афиш. Анна отговаряше нарядко и с тих глас, но щом стигнаха Запасна банка, тя изведнъж прекъсна дърдоренето му с изненадано възклицание.
— Какво? — попита сепнато Клинч.
На перилата пред банката се беше подпрял златокосият младеж от „Щастлив вятър“ и също толкова смаяно се взираше в нея.
— Ти! — извика той.
— Да — отвърна Анна. — Да!
— Албатросите!
— Помня.
Двамата се оглеждаха свенливо.
— Хубаво е, че се срещаме отново — отбеляза Анна.
— Щастлива случайност — рече той и слезе по стълбите. — Представяш ли си, да се срещнем отново! Колко съм мечтал за тази среща, ала тези мечти ми се струваха напразни, несериозни, блянове в просъница. Не съм забравил какво каза, когато сутринта навлизахме в пристанището: „Бих искала да го видя по време на буря“. Оттогава често си мисля за твоите думи, толкова прекрасно, оригинално съждение.
Анна се изчерви, не само че досега никой не я беше наричал оригинална, но и през ум не й беше минавало, че изреченото от нея може да се определи като „съждение“.
— А, просто случайно ми хрумна — рече тя.
Клинч, който чакаше да бъде представен, се прокашля силно.
— Отдавна ли си в Хокитика? — попита момчето.
— Пристигнах тази сутрин. Всъщност току-що, хвърлихме котва преди няма и час.
— Толкова скоро! — възкликна той смаяно, сякаш скорошното пристигане правеше случайната им среща още по-забележителна.
— А ти? — попита Анна. — Отдавна ли си тук?
— Повече от месец — отвърна момчето и изведнъж се усмихна. — Колко се радвам да те видя, прекрасно е! Откога не съм зървал познато лице.
— Ти… в лагера на златотърсачите ли си? — попита тя и отново се изчерви.
— Да, тук съм да натрупам състояние или поне случайно да се натъкна на него, признавам си, че не ми е много ясна разликата между двете. О! — Той смъкна рязко шапката си. — Каква непростима грубост от моя страна. Още не съм се представил. Казвам се Стейнс, Емъри Стейнс.
Клинч се възползва от тази възможност да се намеси.
— Харесва ли ви Хокитика, господин Стейнс?
— Да, много — отговори младежът. — Невероятна сбирщина от крайности! Има вестник, но не и кафене, в което човек да може да го прочете, има аптекар, който изпълнява всякакви рецепти, но не може да се намери лекар, който да ги предпише, а за болница да не говорим. В магазините има или само ботуши, или само чорапи, не и двете едновременно, а всички странноприемници по „Гуляйджийска“ предлагат през целия ден единствено закуска!
Анна се усмихваше. Отвори уста да отвърне, но Клинч я изпревари.
— В „Скарата“ има топла вечеря — рече той. — Порция за три пени и друга за шест пени, в която е включена халба бира.
— Кое беше „Скарата“? — попита Стейнс.
— На „Гуляйджийска“ — отговори Клинч, сякаш този адрес беше напълно достатъчен.
Момчето се обърна отново към Анна.
— Какво те води на Западния бряг? Да не би да идваш при някого? Тук ли ще живееш? Смяташ ли да останеш?
Анна не искаше да споменава името на Манъринг.
— Да, мисля да остана — рече тя предпазливо. — Ще отседна в „Скарата“, където любезно ме покани господин Клинч.
— Това съм аз — обади се съдържателят и протегна ръка. — Едгар е малкото ми име.
— Радвам се да се запознаем — рече Стейнс и стисна десницата му за миг, после пак се завъртя към Анна. — Още не знам как се казваш… Но може би е по-добре да не питам. Запази го в тайна, тъй че да се потрудя, за да го узная.
— Казва се Анна Уедърел — намеси се пак Клинч.
— О! — възкликна момчето.
На лицето му се изписа изненада, Стейнс се взираше любопитно в Анна, сякаш името й му говореше нещо, което той, кой знае защо, не можеше да изрече.
— Хайде да тръгваме — подкани Клинч.
Стейнс отскочи настрани.
— А, да, разбира се. Вървете. Желая ви приятен ден и на двама ви.
— Радвам се, че се видяхме отново — рече Анна.
— Може ли някой път да те навестя? — попита той. — След като се настаниш в странноприемницата?
Анна изненадано му благодари и се канеше да добави още нещо, но Клинч вече беше обърнал гръб на момчето и я придърпваше след себе си, притиснал здраво ръката й към гърдите си.