Елинор Катън
Светилата (33)

Слънце в риби

В която Анна Уедърел на два пъти преживява изненада, Кауъл Девлин е недоверчив и актът за дарение придобива ново значение.

Зърнатото във Водолей — това, което е било провидяно, предсказано, предречено, в което си повярвал и си се усъмнил — се проявява в Риби. Самотните видения, които едва преди месец са принадлежали единствено на мечтателя, сега придобиват форма и същност. Сами сме се сътворили, пак сами ще станем своят край.

А след Риби? Изскачаме от утробата, кърваво раждане. Не гоним нищо, не можем да прескочим от края в началото. Овенът няма да приеме възможността за обща гледна точка, Телецът няма да отстъпи от субективното. Близнаците са крайно придирчиви. Ракът търси източник, Лъвът — цел, а Девата — структура, но тези начинания се извършват самотно. Едва във втората половина на зодиака ще започнем да проявяваме същността си: във Везни като представа, в Скорпион като качество, а в Стрелец — като глас. В Козирог ще придобием памет, във Водолей — зрение, и чак в Риби, последния, най-стария от зодиакалните знаци, ще се сдобием с нещо като личност, нещо цяло. Но двете риби на знака, тази огледална утроба на личността и себепознанието, са безкрайният кръг на захапалата опашката си змия на съзнанието — както волята на съдбата, така и съдбовна воля — и домът на самоунищожението е затвор, построен от затворници, задушен, без врати, зазидан отвътре.

Промените ни връхлитат необратимо, с неизбежността на часовниковите стрелки, които отмерват изтичащото време.

Φ

Лидия Уелс не беше организирала втори сеанс. Познаваше основното правило на шарлатаните, че с един и същи номер не бива да се излиза пред една и съща публика, но ако някой се позовеше на него и я обвинеше, че тя самата е шарлатанка, госпожа Уелс избухваше в смях. В отворено писмо до „Уест Коуст Таймс“ беше признала, че опитът й да се свърже с духа на господин Стейнс е претърпял неуспех. За първи път я сполитал подобен провал и тази аномалия според нея сочела, че отвъдното не толкова не желаело, колкото не можело да осигури присъствието на господин Стейнс. От това следвало да се направи само един извод, а именно, че господин Стейнс не е мъртъв, и в края на писмото си госпожа Уелс изразяваше увереността, че все някога младият мъж ще се завърне.

Изявлението й озадачи присъствалите на тайната среща в „Короната“ и доразмъти умовете им, но същевременно (обикновено такова беше въздействието от всички ходове на вдовицата) разпали интереса към нея и след публикуването на писмото в „Скитническа слука“ редовно беше стълпотворение. Заведението отваряше врати от седем до десет вечерта и предлагаше евтино бренди и беседи за душата. Гледането на карти се извършваше следобед само с лична уговорка, а Анна Уедърел, както и преди, не се появяваше в салона.

Излизаше от „Скитническа слука“ само да се поразтъпче и винаги беше придружавана от госпожа Уелс, която вярваше в неизмеримата полза от ежедневното движение и често повтаряше, че най-любимото й нещо на този свят е да се разхожда. Хванати под ръка, сутрин двете изминаваха от край до край „Гуляйджийска“. Оглеждаха внимателно витрините, купуваха мляко и захар, когато тези стоки можеха да се намерят в бакалията, и поздравяваха жителите на Хокитика студено, даже с известно равнодушие.

Тази сутрин разходката им беше изтеглена по-рано от обичайното, тъй като в девет Лидия Уелс трябваше да се яви в съда. Беше призована по някакъв въпрос, свързан с имуществото на покойния й съпруг Кросби Уелс, а формулировката на писмото подсказваше, че вдовицата може да се надява на добри новини. В девет без десет вратата на „Скитническа слука“ се отвори и Лидия Уелс — в тъмносиня рокля, над която искреше червената й коса — пристъпи навън.

Кауъл Девлин гледаше как вдовицата излиза на улицата, загръщайки раменете си с шал, и се усмихва на минувачите, спрели да я позяпат. Изчака я да потъне в навалицата, а след това за всеки случай постоя още пет минути. После прекоси улицата, изкачи стъпалата на „Скитническа слука“, хвърли поглед през рамо към сградата на съда и почука на вратата. Към гърдите си притискаше опърпаната си Библия.

Вратата се отвори веднага.

— Госпожице Уедърел — той свали шапката си със свободната ръка, — позволете да се представя. Казвам се Кауъл Девлин, капеланът на затвора. В ръцете ми попадна документ, който навярно ще ви заинтригува. Надявам се да поговорим насаме, за да го обсъдим.

— Помня ви — отвърна Анна. — Бяхте там, когато се свестих.

— Да.

— И се молехте за мен.

— И оттогава не съм спирал да се моля за вас.

Тя вдигна изненадано вежди.

— Наистина ли?

— Пламенно — додаде капеланът.

— И какво искате?

Девлин повтори обясненията си.

— Какъв документ?

— Предпочитам да не го вадя тук. Може ли да вляза?

Анна се подвоуми.

— Госпожа Уелс я няма.

— Да, знам. Видях я да влиза в съда и побързах да дойда с мисълта, че ще можем да поговорим насаме. Признавам, че отдавна чаках подобна възможност. Може ли да вляза?

— Не бива да пускам посетители, когато я няма.

— При вас ме води един-единствен въпрос — отвърна спокойно Девлин, — освен това съм свещеник и е посред бял ден. Нима господарката ви би възразила срещу това?

Господарката й със сигурност щеше да възрази не само срещу това, а и срещу много други работи, тъй като никога не допускаше изключения от правилата, които налагаше по свое усмотрение. Само че този път Анна реши да прояви безразсъдство и да рискува.

— Елате в кухнята — рече тя, — ще приготвя чай.

— Много сте мила, благодаря.

Девлин я последва до кухнята в дъното на къщата и там я изчака да напълни чайника и да го сложи на печката. Анна беше страшно отслабнала. Бузите й бяха хлътнали, кожата й беше восъчно бледа, изпитото й тяло говореше за недохранване, крайниците й трепереха от изтощение, все едно не беше хапвала от седмици. Капеланът набързо огледа помещението. На мивката бяха оставени да съхнат чиниите от закуската, от всички съдове имаше по два, включително и две керамични чашки за яйца, изрисувани с виещи се къпини. Освен ако Лидия Уелс не беше имала гост рано сутринта — което беше малко вероятно, — значи Анна поне беше закусила. На дъската за хляб лежеше половин самун, увит в ленена кърпа, подносът с маслото още не беше прибран.

— Желаете ли бисквити с чая?

— Много сте мила — рече отново Девлин и смутен от повторението на тази изтъркана фраза, забързано добави: — Изключително се радвам, госпожице Уедърел, че сте отхвърлили зависимостта си от китайския опиат.

— Госпожа Уелс не би го търпяла в дома си — отвърна Анна и прибра зад ухото си един кичур коса, който падаше върху лицето.

След това отиде да вземе кутията с бисквити от килера.

— Права е да е толкова строга — продължи капеланът, — но поздравленията са за вас. Проявили сте завидна сила, щом сте се преборили със зависимостта. Познавам големи мъже, които са се провалили в това начинание.

Когато биваше притеснен, той винаги се държеше сковано и официално.

— Аз просто престанах — каза Анна.

— Да — кимна Девлин, — спирането отведнъж е единственият начин, разбира се. Но в последвалите седмици сигурно са ви измъчвали какви ли не изкушения.

— Не, просто вече нямах нужда от него.

— Твърде скромна сте.

— Не се превземам — възрази тя. — След като установих, че вече не ми действа, продължих да го пуша, докато не свърши всичкият. Но не усещах нищо.

Девлин я огледа преценяващо.

— И забелязвате ли оттогава подобрение в здравословното си състояние?

— Не знам — отвърна Анна, докато подреждаше бисквитите в чинията. — Не се оплаквам.

— Простете, че ви противореча, госпожице Уедърел, но изобщо не изглеждате добре.

— Имате предвид, че съм твърде слаба.

— Ужасяващо слаба сте, скъпа.

— Студено ми е. Все ми е студено напоследък.

— Това е, защото сте толкова слаба.

— Да, сигурно.

— Забелязал съм — добави след малко капеланът, — че при хората с нисък дух, особено тези, които се замислят да посегнат на живота си, често се проявява подобна липса на апетит.

— Аз имам апетит — възрази тя. — Ям. Просто не мога да задържа теглото.

— Всеки ден ли се храните?

— По три пъти на ден, два от тях с топла храна. Аз готвя и за двете.

— Госпожа Уелс сигурно ви е много благодарна — отбеляза Девлин, тонът му подсказваше, че приема с недоверие думите й.

— Да — отговори Анна уклончиво и се обърна да вземе чашите и чинийките от полицата над мивката.

— Ще останете ли при нея, след като се омъжи? — попита той.

— Вероятно.

— Предполагам, че господин Карвър ще се нанесе тук.

— Да, мисля, че намеренията му са такива.

— Обявили са годежа си в днешния брой на „Уест Коуст Таймс“. Твърде скромно, бих казал, даже с половин уста. Но всяка сватба е щастливо събитие.

— Аз обичам сватбите — каза Анна.

— Да, щастливо събитие, каквито и да са обстоятелствата.

След скандала, предизвикан преди месец от писмото на Джордж Шепард до редактора на „Уест Коуст Таймс“, на вдовицата й беше подсказано, че единственият начин да заличи нанесените на доброто й име щети е да се омъжи отново. Претенциите й към наследството на Кросби Уелс бяха значително накърнени от разкритието, че е мамила съпруга си преди смъртта му, а позициите й бяха още повече отслабени от факта, че Алистър Лодърбак беше направил пълни и честни самопризнания. В публичен отговор до Джордж Шепард той беше признал, че е скрил връзката си от гласоподавателите, на които поднасяше искрените си извинения. Страшно се срамувал от постъпката си и поемал напълно отговорността за последствията, до сетния си час щял да съжалява, че е пристигнал в дома на господин Уелс с половин час закъснение и не е успял да измоли от него прошка. Изповедта му беше постигнала търсения ефект, мнозина смятаха, че след отприщената от нея вълна на съчувствие и възхищение шансовете на Лодърбак да спечели депутатското кресло са се увеличили.

Анна беше приключила с подреждането на чиниите.

— Да отидем в салона — предложи тя. — Ще чуя чайника, когато заври.

Тя остави подноса и пое обратно по коридора към салона, който беше приготвен за следобедното гледане на карти, две от големите кресла бяха дръпнати едно до друго и завесите бяха спуснати. Девлин изчака Анна да се настани и след това също седна, отвори Библията и извади обгорелия акт за дарение. Подаде й го мълчаливо.

На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.

Анна пое документа с премрежени очи, тя беше почти напълно неграмотна и не очакваше да схване съдържанието му от пръв поглед. Познаваше азбуката и ако светлината беше достатъчно силна, можеше със сричане да прочете някой ред, само че й беше трудно и допускаше много грешки. В следващия миг обаче тя ахна изненадано и го приближи към очите си.

— Мога да го прочета! — прошепна смаяно.

Девлин не знаеше, че Анна е неграмотна, и затова не обърна внимание на думите й.

— Намерих го в печката на Кросби Уелс ден след смъртта му — рече той. — Както виждате, сумата е огромна, още повече за дарение, и честно казано, не знам какво да мисля. Длъжен съм да ви предупредя, че документът не е валиден. Господин Стейнс не се е подписал, а това обезсилва и подписа на господин Уелс. Свидетелят не може да се подпише преди дарителя.

Анна не отговори, все още се взираше в документа.

— Виждали ли сте го преди?

— Не — отвърна тя.

— Знаехте ли за него?

— Не!

Капеланът се сепна, тя почти беше изкрещяла.

— Какво ви е? — попита загрижено той.

— Ами… — Анна вдигна ръка към гърлото си. — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Случвало ли ви се е… Имали ли сте досега… — Тя прехапа устни. — Знаете ли защо успях да го прочета?

Той се опита да улови погледа й.

— Боя се, че не разбирам какво ме питате.

— Не мога да чета — обясни Анна. — Не мога да чета като хората. Мога да сричам буквите, разчитам етикети и надписи, но то е по-скоро, все едно съм ги запаметила, защото ги виждам всеки ден, не е четене. Не мога да прочета вестника, да речем, от първа до последна страница. Ще ми трябва цял ден. Но това го чета! Без никакво усилие. Ей така.

— Прочетете го на глас.

Тя го прочете гладко.

Девлин свъси вежди.

— Сигурна ли сте, че за първи път виждате този документ?

— Абсолютно.

— Знаехте ли, че господин Стейнс възнамерява да ви дари две хиляди лири?

— Не.

— А господин Уелс? Говорили ли сте с господин Уелс за това?

— Не. Казах ви вече, за първи път го виждам.

— Възможно е да са ви споменавали, но сте забравили…

— Не бих забравила такова богатство! — възкликна Анна.

Капеланът замълча, оглеждаше я изпитателно. След това каза:

— Чувал съм за деца с бавачки от Европа, които един ден се събуждат и проговарят гладко холандски или френски, или немски…

— Никога не съм имала бавачка.

— Но не съм чувал за човек, който изведнъж се е научил да чете — довърши мисълта си той. — Много странно.

В гласа му ясно се долавяше недоверчива нотка.

— Не съм имала бавачка — повтори тя.

Девлин се приведе към нея.

— Госпожице Уедърел, името ви е замесено в множество неразрешени престъпления, включително и възможно убийство, и едва ли е нужно да ви обяснявам колко сериозно нещо е да бъдете изправена пред съда. Нека говорим открито, това, което ще кажем, ще си остане само между нас. — Той посочи акта за дарение в ръката й. — Документът е бил изготвен три месеца, преди господин Стейнс да изчезне. Упоменатата в него сума представлява половината от наследството на Уелс. Господин Уелс е починал в деня, когато Стейнс изчезна, а аз намерих акта на другия ден в печката му. Между тези събития съществува връзка и обвинителят ще успее да съедини точките, дори и аз да не мога. Ако сте в затруднено положение, може би ще мога да ви помогна, но няма как да го направя, ако не ми се доверите. Умолявам ви да говорите открито и да ми кажете какво знаете.

Анна го слушаше намръщено.

— Този документ няма нищо общо с наследството на Уелс — възрази тя. — Става дума за парите на Емъри, не на Кросби.

— Права сте, но има съмнения, че намереното в дома на господин Уелс злато не е било негово — обясни Девлин. — Златото не е било на прах, а е било претопено и направено на кюлчета. Те са били надписани и по надписа от банката са проследили златото до едно от находищата на господин Стейнс. „Аврора“.

— Как?

— „Аврора“ — повтори той. — Така се казва.

— Аха.

Личеше си, че й е трудно да възприеме цялата тази информация, капеланът я съжали и отново повтори обясненията си, този път по-бавно.

— Значи златото е било на Емъри? — попита тя.

— Вероятно — отвърна предпазливо Девлин.

— И той е искал половината да бъде за мен!

— Според този документ господин Стейнс наистина е възнамерявал да ви дари две хиляди лири, а господин Уелс е знаел за това и вероятно дори го е одобрявал. Но както вече ви казах, документът не е валиден, господин Стейнс не се е подписал.

— А ако го подпише?

— Боя се, че докато господин Стейнс не се появи, не може да се направи нищо. — Той я погледна и после добави: — Трябваше ми доста време, за да ви покажа този документ, госпожице Уедърел, за което ви моля да ми простите. Причината за забавянето е желанието ми да поговорим насаме, а както знаете, подобна възможност беше трудно да се намери.

— Кой знае за това? — попита изведнъж тя. — Освен вие и аз?

Девлин се поколеба.

— Тъмничарят Шепард — рече той, като реши да признае истината, макар и не цялата. — Разговарях с него преди около месец.

— И той какво каза?

— Според него става дума за някаква шега.

— Шега ли? — Анна изглеждаше сломена. — Каква шега?

Той посегна да погали състрадателно пръстите на ръката й.

— Не се поддавайте на разочарованието, скъпа. Блажени са бедните духом, всеки от нас го очаква много по-голяма награда от тази, която може да бъде измерена в злато.

От кухнята се чуха пронизително изсвирване и съсък, чайникът кипеше върху нагорещената плоча на печката.

— Водата завря — усмихна се Девлин.

— Отче — рече Анна, като дръпна ръката си от неговата, — имате ли нещо против да налеете чая? Не се чувствам добре, бих искала да остана за миг сама.

— Разбира се — отвърна любезно Кауъл Девлин и стана.

Веднага щом той излезе, Анна скочи и прекоси с две крачки салона, в ръката си стискаше обгорелия лист. Сърцето й биеше до пръсване. Тя замря за миг, за да събере увереност, а след това плавно пристъпи към писалището на вдовицата, остави документа, отвори мастилницата, взе писалката на госпожа Уелс, топна писеца в мастилото, приведе се и написа:

Емъри Стейнс

Анна никога не беше виждала подписа на Емъри Стейнс, но в нея нямаше и капчица съмнение, че го е докарала съвсем точно. Във фамилното име буквите нехайно се смаляваха, а в първото бяха игриво нечетливи, изглеждаха изписани с дръзка самоувереност и отдолу бяха подчертани със замах, който сякаш идваше да покаже, че този подпис е бил изографисван толкова пъти, че никакви дребни различия не могат да оборят истинността му. Преди Е-то имаше усукана завъртулка, а С-то беше леко полегнало.

— Какво правите!

Девлин стоеше на прага с подноса в ръце и я гледаше укорително. Остави рязко подноса на скрина и се приближи към нея, отдалече протегнал десница. Анна безмълвно му подаде документа и той го грабна. За миг онемя от гняв, после се овладя и рече тихо:

— Това е измама.

— Не е.

— Какво? — извика капеланът ядосано и се завъртя към нея. — Какво казахте?

Очакваше тя да се уплаши, но Анна не трепна.

— Това е неговият подпис — заяви тя. — Документът е редовен.

— Не е неговият подпис.

— Е!

— Подправен е! Извършили сте измама.

— Не знам за какво говорите.

— Що за безочие? Нима ще добавите и лъжесвидетелство към измамата?

— Къде видяхте измама?

— Истината ще излезе на бял свят — предупреди я мрачно Девлин. — Има специалисти, госпожице Уедърел, които от един поглед могат да разпознаят подправен подпис.

— Не и този.

— Не се заблуждавайте. Как не ви е срам?

Само че Анна не се чувстваше нито заблудена, нито засрамена, всъщност от месеци не се беше усещала толкова жива. С подписа на Емъри Стейнс документът вече не беше невалиден. Той повеляваше като дарение от господин Емъри Стейнс на госпожица Анна Уедърел да бъдат платени две хиляди лири, актът беше подписан пред свидетел и подписът на дарителя беше истински. Кой можеше да го оспори, след като единият от подписалите се беше изчезнал, а другият беше мъртъв?

— Може ли да го погледна пак? — попита тя.

Почервенял от гняв, капеланът й го подаде. Щом го взе, Анна се дръпна, разтвори роклята на Агата Гаскоан и пъхна листа до кожата си. Долепи длани към гърдите си и застина за миг, взираше се в Девлин, който не беше помръднал. Между двамата имаше разстояние от четири-пет метра.

— Засрамете се — рече тихо Девлин. — Какви ги вършите?

— Искам да чуя и второ мнение.

— Току-що подправихте документ, госпожице Уедърел.

— Не можете да го докажете.

— Мога, като се закълна.

— А ако аз се закълна, че не е така?

— Това ще е лъжа. И то много сериозна лъжа, ако я произнесете в съда, както навярно ще бъдете принудена да сторите. Не правете глупости.

— Ще потърся второ мнение — каза отново тя. — Ще отида в съда да попи там.

— Госпожице Уедърел, успокойте се. Помислете. На кого според вас ще повярва съдията, на един свещеник или на една уличница?

— Вече не се занимавам с това.

— Простете, бивша уличница.

Той пристъпи към нея и Анна отскочи. Ръцете й все още притискаха скрития в пазвата лист.

— Ако направите още една крачка към мен, ще се разкрещя. Ще разкъсам роклята и ще ви обвиня, че сте ми посегнали. Мога да крещя силно, хората на улицата ще ме чуят и ще влязат.

Девлин за първи път се сблъскваше с подобна заплаха.

— Няма да се приближа повече към вас — отвърна той надменно. — Даже веднага ще отстъпя. — Върна се при креслото и седна. — Не желая да се карам с вас. Но бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Добре — рече Анна задъхано. — Питайте.

Капеланът реши да кара направо.

— Знаехте ли, че роклите, които сте купили миналата зима, са принадлежали на Лидия Уелс?

Анна зяпна.

— Отговорете на въпроса, моля. Имам предвид петте рокли, които госпожа Уелс е използвала да изнудва с помощта на Франсис Карвър Алистър Лодърбак.

— Моля?

— Роклите — продължи той, — които са съдържали цяло състояние в чисто злато, пришито в подплатата и в подгъва. Една от тях е била от оранжева коприна, другите са били от муселин, съответно кремава, сива, светлосиня и розова на райета. Последните четири в момента са прибрани в сандък под стълбите на „Скарата“, оранжевата е в дома на господин Обер Гаскоан.

Тя се взираше смаяно в него.

— Откъде знаете?

— Постарах се да ви проуча — отвърна Девлин. — А сега отговорете на въпроса.

Лицето й беше пребледняло.

— Само в оранжевата рокля имаше злато — рече Анна. — Останалите бяха пълни с оловни тежести.

— Знаехте ли, че са били на Лидия Уелс?

— Не. Не бях сигурна.

— Но сте подозирали?

— Ами… бях подочула нещо. Преди месеци.

— Кога установихте какво има в роклите?

— В нощта след изчезването на Емъри.

— След като се озовахте в затвора за опит за самоубийство?

— Да.

— И господин Гаскоан ви е платил гаранцията, и заедно сте разшили оранжевата рокля в дома му на „Гуляйджийска“, и сте скрили парцалите под леглото му.

— Откъде… — прошепна уплашено тя.

Капеланът продължи:

— Предполагам, че след като онази вечер сте се прибрали в „Скарата“, веднага сте отворили гардероба да проверите другите четири рокли.

— Да — потвърди Анна, — но не ги разших. Само ги огледах. Не знаех, че това, което напипвам, е олово, мислех, че също е злато.

— В такъв случай сигурно сте сметнали, че изведнъж сте забогатели.

— Да.

— Но не сте разшили роклите, за да извадите златото и да платите дълга си към Едгар Клинч.

— Направих го по-късно. Следващата седмица. И тогава открих оловните тежести.

— Но тогава пак не сте казали на господин Гаскоан. Вместо това сте се престорили, че не знаете нищо и нямате и пукнато пени, и сте го помолили за помощ!

— Откъде знаете?

— Аз задавам въпросите. Какво възнамерявахте да правите със златото?

— Да го запазя. За черни дни. Нямаше къде да го скрия. Мислех, че може да се обърна към Емъри. Само на него имах доверие. Но той вече беше изчезнал.

— А на Лидия Уелс? Която същия следобед е дошла в „Скарата“, платила е дълга ви към господин Клинч и оттогава се грижи за вас?

— Не — отвърна едва чуто Анна.

— Не сте й казали за роклите?

— Не съм.

— Защото сте подозирали, че са нейни.

— Не бях сигурна, но знаех, че има нещо и тя желае да си ги върне.

Девлин скръсти ръце. Анна очевидно се страхуваше от това колко много знае за нея и как е събрал тези сведения. Тези неща го натъжаваха, но предвид обстоятелствата беше по-добре тя да се бои от него, отколкото той да рискува дързостта й да се върне. Кой знае какво щеше да стане, ако й позволеше да покаже на другиго подправения подпис.

— Къде е господин Стейнс? — попита той.

— Не знам.

— Според мен знаете.

— Не, не знам.

— Напомням ви, че извършихте тежко престъпление, като подправихте подписа на мъртвец.

— Емъри не е мъртъв.

Девлин кимна, беше се надявал на категоричен отговор.

— Откъде знаете?

Анна не отговори и капеланът повтори по-строго:

— Откъде знаете, госпожице Уедърел?

— Получавам съобщения — прошепна без желание Анна.

— От господин Стейнс?

— Да.

— Какви съобщения?

— Лични.

— И как се свързва той с вас?

— Не с думи.

— А как?

— Просто го усещам.

— Усещате го?

— В мислите си.

Девлин въздъхна.

— Сигурно не ми вярвате — рече Анна.

— Определено не ви вярвам — отвърна той. — И това не би трябвало да ви учудва, след като ви видях да подправяте подписа му.

Тя удари с юмрук документа в пазвата си.

— Толкова време сте го крили от мен!

Капеланът я изгледа ядосано. Отвори уста да отговори, но преди да намери думи, отвън се чуха забързани стъпки, дръжката на вратата изтрака и внезапно нахлу шумът от улицата, някой влезе. Анна се обърна уплашено към свещеника. Вдовицата се беше върнала от съда.