Елинор Катън
Светилата (44)

Първа точка на Овен

В която в Порт Чалмърс пристига параход от Сидни и двама от пасажерите се събуждат преди другите.

Първото, което Анна Уедърел зърна от Нова Зеландия, беше каменистият нос на полуостров Отаго: пъстри скали, които се спускаха отвесно в бялата пяна на прибоя, а над тях неравното покривало на полюлявана от вятъра трева. Слънцето току-що беше изгряло. От океана се вдигаше лека омара, скрила края на пристанището, където хълмовете синееха, после ставаха лилави, гърлото на залива се стесняваше и почти се затваряше. Слънцето беше ниско на изток, хвърляше мазна ивица жълта светлина върху водата и придаваше оранжев отблясък на скалите. Дънидин още не се виждаше, градът беше сгушен зад носа, по брега нямаше къщи и добитък и първото впечатление на Анна беше за безлюден залив, ясно небе и хълмиста земя, недокосната от човешки живот и ръка.

Юнгата на вахта беше мярнал брега в сумрачните часове преди изгрева и Анна не беше видяла как точицата на хоризонта нараства и с приближаването на парахода се показват очертанията на полуострова. Тя се беше събудила няколко часа по-късно от непривична какофония — непознати птичи крясъци, от които правилно се беше досетила, че най-сетне са близо до сушата. Стана от койката, като внимаваше да не събуди останалите жени, и на тъмно се среса и опъна чорапите си. Когато се качи по желязната стълба и излезе на палубата с наметнат на раменете шал, „Щастлив вятър“ вече заобикаляше носа и полуостровът беше пред нея — невероятно внезапно облекчение след дългите седмици в открито море.

— Прекрасни са, нали?

Анна се обърна. На перилата на бакборда се беше облегнало русокосо момче с мека шапка. Сочеше към скалите — тя вдигна поглед и видя птиците, чиито зловещи крясъци я бяха изтръгнали от обятията на съня, те бяха надвиснали като облак, кръжаха, спускаха се, искряха на светлината. Анна пристъпи към перилата. Птиците й приличаха на големи чайки, отгоре крилете им бяха черни, а отдолу — светли, главите бяха снежнобели, човките — здрави и бледи. Една от птиците се стрелна пред кораба и върховете на крилете й докоснаха водата.

— Красиви са — отвърна тя. — Буревестници ли са? Или корморани?

— Това са албатроси! — Момчето се усмихна щастливо. — Истински албатроси! Почакай да видиш този, щом се върне. Ей сега ще се появи пак, от известно време обикаля около кораба. О, боже, какво ли ще е да можеш да летиш? Представяш ли си?

Анна се усмихна. Албатросът се отдалечи, после зави и започна да набира височина.

— Те носят късмет — продължи момчето. — И са невероятни летци. Чувал съм, че понякога следвали някой кораб в продължение на месеци, в дъждове, в бури, чак до другия край на земното кълбо. Един господ знае къде са били тези и какво са видели.

Албатросът се изви на една страна и за миг стана почти невидим. Бяла игла, светла точица на фона на небето.

— За малко птици се носят толкова легенди — нареждаше момчето, без да отделя очи от албатроса. — Да, за гарваните, разбира се, а може би и за гълъбите, макар че те са наравно с бухалите и орлите. Но албатросите са различни. Имат тежест. Символично значение. Сякаш са ангелски създания, дори само като произнесеш името им, те полазват тръпки. Много се радвам, че най-сетне видях истински албатрос. Чувствам се направо озарен. И как охраняват пристанището! Хубаво предзнаменование, нали, за един град на златотърсачи? Чух ги да крякат — това ме събуди — и излязох да разбера какво става. В началото си мислех, че грухтят прасета.

Анна го измери с поглед. Той май се опитваше да се сближи с нея. Говореше, все едно се познават отдавна, макар че по време на пътуването от Сидни само се бяха поздравявали бегло, като цяло Анна се придържаше към женското отделение на кораба, а той — към мъжкото. Не знаеше името му. Често го беше мяркала отдалече, разбира се, но не му беше обърнала кой знае какво внимание. Сега обаче виждаше, че в него има нещо особено.

— И мен ме събудиха крясъците — призна тя. После добави: — Ще отида да повикам останалите. Не бива да изпуснат тази прекрасна гледка.

— Недей! — спря я момчето. — Не го прави. Представи си какво ще стане, ако се съберат всички тук. Няма да го понеса. Особено в този час. Все ще се намери кой да подхвърли: „Наместо кръст, на моя врат увисна Албатроса“ или „Той спря един от трима“^[1], и всичко ще потъне в караници до края на пътуването, ще се мъчат да изрецитират цялата балада, ще спорят кой стих след кой е и ще се хвалят с добрата си памет. Нека им се насладим сами. Изгревът е миг за усамотение, не си ли съгласна? Самотен час. Казват го най-вече за полунощ, но според мен полунощ е по-дружеска, тогава всички спят заедно в мрака.

— В такъв случай се притеснявам, че се натрапих на самотата ти — отвърна Анна.

— Не, не — отговори той. — В никакъв случай. Човек се наслаждава на самотата най-добре, когато има компания.

Ухили й се и тя му се усмихна в отговор.

— Особено в компанията на сродна душа — додаде момчето и отново се обърна към морето. — Ужасно е да се чувстваш сам и наистина да си сам. Но когато не съм сам, ми е приятно да се наслаждавам на самотата. Погледни го! Какъв красавец! Ей сега ще се спусне насам.

— Птиците ми напомнят на кораби — рече Анна.

Той се обърна ококорен към нея.

— Наистина ли?

От вторачения му поглед тя се изчерви. Очите му бяха тъмнокафяви. Веждите му бяха гъсти, устните — месести. Носеше мека шапка с периферия, косата му беше тъмнозлатиста, около слепоочията и над ушите стърчаха рошави къдрици. Очевидно е бил късо подстриган преди няколко месеца и оттогава не беше ходил на бръснар.

— Просто така ми изглеждат — отговори срамежливо тя.

— Хайде, не спирай — призова я той. — Обясни!

— Големите кораби са толкова грациозни във водата — отвърна Анна, като отмести поглед настрани, — особено в сравнение с по-малките. Когато някоя лека лодка се полюшва на вълните, тя не е грациозна. Същото е при птиците. Големите не се оставят да бъдат подмятани от вятъра. Изглеждат царствени във въздуха. Като гледам този албатрос, все едно виждам голям кораб, който пори вълните.

Албатросът зави, за да се спусне отново пред парахода. Анна крадешком огледа обувките на момчето. Кафяви, кожени, със стегнати връзки, нито лъснати, нито прекалено износени, не издаваха нищо за миналото му. Най-вероятно и той идваше да забогатее на златните находища в Отаго като всички останали мъже на кораба.

— Права си! — извика момчето. — Да! Не е като лястовичките, нали? Албатросът си тежи на мястото, точно като кораб!

— Ще ми се да го видя по време на буря — рече Анна.

— Странно желание — отбеляза той. — Но да, и на мен ми се иска да го видя по време на буря.

Замълчаха. Анна чакаше момчето да се представи, но то не проговори повече и не след дълго усамотението им беше нарушено, на палубата се качиха и други. Непознатият свали шапка, тя направи реверанс и той изчезна. Анна се обърна отново към океана. Албатросите бяха останали зад гърба им, писъците и крясъците им бяха утихнали, заглушени от боботенето на парната машина и плисъка на вълните.