Елинор Катън
Светилата (78)

Есенциални достойнства

В която Емъри Стейнс посещава Анна Уедърел в „Скарата“ и след първоначалната размяна на любезности я умолява да разкаже своята версия за бягството на Кросби Уелс, а Анна, заинтригувана от настойчивостта и искреността на думите му, решава да сподели цялата история.

Емъри Стейнс не разпозна роклята, с която Анна беше облечена, като една от петте, които му беше възложено да охранява с оръжие в ръка в „Хоторн“ следобеда на дванайсети май. Въпреки това я огледа внимателно и заключи, че дрехата не й стои много добре, очевидно беше шита за жена с много по-пищен бюст, но той бързо прогони тази мисъл от ума си. Двамата се поздравиха топло, макар и нерешително, и след миг притеснено мълчание Анна го покани в салона, където седнаха на столовете с прави облегалки пред камината.

— Бих искал да те попитам нещо — поде на мига Стейнс, — навярно е малко безочливо и може веднага да ми откажеш, ако по някаква причина не желаеш да отговориш или, да се изразя по-точно, ако не желаеш да задоволиш любопитството ми.

— О! — възкликна Анна, след това си пое дълбоко дъх, сякаш се стягаше за някакво изпитание, и извърна глава.

— Какво? — сепна се Стейнс.

Тя стана рязко, прекоси стаята и там спря с лице към стената, дишаше тежко.

— Не, глупаво е — рече отнесено. — Глупаво е. Не ми обръщай внимание. Ей сега ще се съвзема.

Младежът също се надигна.

— С какво те обидих? Моля да приемеш извиненията ми, ако наистина съм те засегнал. Но с какво?

Анна прокара ръка по лицето си.

— Не, нищо — рече тя, без да се обръща. — Просто ме изненада… И аз глупаво си помислих, че навярно… Не си виновен.

— Кое те е изненадало? Какво навярно?

— Чети…

— Да? Хайде, обясни. Моля те.

Тя най-сетне се успокои и се обърна.

— Задай си въпроса, слушам те — подкани го Анна и се насили да се усмихне.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Разбира се.

— Добре — кимна Стейнс. — Става дума за един човек, Кросби Уелс…

Нещастното й изражение се замени от смайване.

— Кросби Уелс!

— Той е наш общ приятел, ако се не лъжа. Или поне аз съм му верен и съм останал с убеждението, че ти също си му вярна.

Тя го огледа с присвити очи и попита:

— Откъде го познаваш?

— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна младежът. — Той ме закле да пазя тайна, да не разкривам на никого къде се намира и как сме се срещнали. Но спомена името ти във връзка с един къс злато, с мъж на име Франсис Карвър и с някаква кражба и стига да не е твърде нахално от моя страна — макар да знам, че е нахалство, съзнавам го, — бих искал да чуя цялата история. Не бих казал, че е въпрос на живот и смърт, защото не е, още по-малко мога да твърдя, че нещо важно зависи от това дали ще я узная, или не, тъй като всъщност не зависи нищо, но истината е, че влязох в съдружие с този Карвър — постъпих глупаво, вече го разбрах, — и имам чувството, ужасното чувства, че съм го преценил грешно, че все пак той е негодник.

— Той тук ли е? — попита тя. — Кросби в Хокитика ли е?

— Боя се, че не мога да ти кажа.

Ръцете й се бяха вдигнали към корема.

— Не държа да узная къде е — рече Анна. — Но искам да му предадеш съобщение от мен. Много е важно.