Елинор Катън
Светилата (100)

Луна в Телец (в лъчите на Орион)

В която Анна Уедърел потъва в размисли и пресмята дълговете си, това занимание я хвърля в такава безнадеждност, че умът й, така да се каже, извръща глава и потърсва друг, по-приятен обект, към който да насочи погледа си, и неизбежно се спира на усмихнатия лъчезарен Емъри Стейнс, за чието благоволение Анна копнее повече от всичко, но този копнеж бива потъпкван в мига, в който припламне, тъй като Анна знае, че Емъри е от съвсем друг свят, възможностите пред него са бляскави и многобройни, докато нейните са мрачни и ограничени, а и освен това тя предполага, че това противопоставяне се пренася и в сферата на чувствата, тоест че неговите са напълно противоположни на нейните, макар че в разрез с това й убеждение след възстановяването й той я е посетил на три пъти и дори й е подарил бутилка андалуско бренди, последната такава в Хокитика, въпреки че в мига, в който Анна я пое от ръцете му, Емъри изведнъж се сконфузи и я помоли да си я вземе, щял да я замени с друг, по-уместен подарък, на което тя съвсем искрено отговори, че е поласкана да получи дар, който не се стреми към уместност, а и освен това, предвид че бутилката е последната по рода си в Хокитика и следователно голяма рядкост, за Анна тя е по-ценна от всяка дрънкулка, която е получавала досега.

През изминалия месец дългът на Анна към Манъринг се беше удвоил. Сто лири! За да ги върне, щяха да й трябват десет години, ако не и повече, ако се сметнеха лихвите и цената на опиума и се добавеше тъжната истина, че заплащането на самата Анна неизбежно щеше да започне да намалява. Дъхът й беше замъглил стъклото, тя посегна да го докосне. В главата й се въртеше едно изречение, звучеше като максима. „Падналата жена няма бъдеще, издигналият се мъж няма минало.“ Дали го беше чула от някого? Или сама го беше измислила?