Елинор Катън
Светилата (29)

Венера във Водолей

В която Ах Сук забравя да си прибере обещания шилинг, Лидия Уелс изпада в транс и получаваме отговор от света на мъртвите.

Колко различна беше тази сбирка от тайния съвет, провел се в „Короната“ преди три седмици! „Короната“ беше приютила дванайсетима мъже, които след пристигането на Муди бяха станали тринайсет, а тук, в салона на „Скитническа слука“, се бяха стекли единайсет, за да призоват дванайсетия.

Според указанията на Джоузеф Причард Чарли Фрост не изпускаше от очи Лидия Уелс, която покани седмината щастливци, сдобили се с билети, в салона, където Ах Сук и Ах Кю с лъскави от грима лица седяха с кръстосани крака от двете страни на камината. Завесите бяха дръпнати, само една газена лампа беше оставена запалена и тя светеше с възрозов отблясък. На метална подставка върху нея беше сложена медна чинийка с розово масло и затоплената от пламъка течност изпълваше стаята с приятен мирис.

Госпожа Уелс покани мъжете да се настанят на столовете, които, докато другите гости се изнизваха от „Скитническа слука“, бяха подредени в кръг в средата на салона. Седмината заеха местата си смутено. Един от тях току се кискаше пискливо, други се подсмихваха и сръчкваха с лакти съседите си. Вдовицата не обръщаше никакво внимание на суетнята, беше заета да гласи пет свещи във формата на звезда върху поднос, после една по една ги запали. След това хвърли клечката, седна и с приглушен заговорнически глас оповести, че през изминалите няколко часа Анна Уедърел се е подготвяла за предстоящото общение с мъртвите. Когато влезела, не бивало да я заговарят, тъй като и най-дребното нещо можело да смути покоя на съзнанието й, което на свой ред щяло да попречи на вдовицата да изпълни ролята си на медиум. Съгласни ли били всички присъстващи да се държат тъй, все едно изобщо не забелязват Анна?

Присъстващите се съгласиха.

Съгласни ли са също така да подпомогнат вдовицата и да останат с отворени сетива до края на сеанса? Дава ли дума всеки от тях да седи с непредубедено съзнание и с отпуснати крайници, да диша дълбоко и спокойно и да съсредоточи вниманието си като монах по време на молитва?

Дадоха дума.

— Не знам какво точно ще се случи тази вечер — продължи вдовицата все така шепнешком. — Възможно е мебелите да се размърдат. Да усетим полъх — мнозина го наричат дъха на мъртвите, — щом установим връзка с духовете край нас. Възможно е мъртвите да проговорят през устата на живите. Или да разкрият себе си чрез някакъв знак.

— Какъв знак? — обади се един златотърсач.

Лидия Уелс насочи благия си взор към него.

— Понякога — рече тя тихо — по неизвестни за нас причини мъртвите не могат да говорят. В такива случаи те търсят друг начин да известят присъствието си. Участвала съм в един такъв сеанс в Сидни.

— И какво стана на него?

Погледът й се премрежи.

— Една жена беше убита в дома си. Обстоятелствата около смъртта й не бяха изяснени и затова няколко месеца по-късно подбрана група от спиритисти се събрахме в къщата й, за да се свържем с нея.

— Как е била убита?

— Кучето, нейното куче я е нападнало — отвърна вдовицата. — Изведнъж скочило и прегризало гърлото й.

— Ужас!

— Не думай!

— Обстоятелствата около смъртта й бяха подозрителни — продължи госпожа Уелс, — защото кучето беше застреляно, преди властите да установят дали му има нещо. Разследването приключи набързо и обезумелият от скръб съпруг напусна града и отплава. Няколко месеца след това един слуга, работил в дома, потърси помощта на медиум. Решихме да проведем сеанса в стаята, в която жената е била убита. Един от членовете на нашата група, не медиумът, а друг известен спиритист, носеше часовник. В началото ние не знаехме за него, но така или иначе, часовникът е бил в джоба на жилетката му, закачен на верижка. Човекът ни се закле, че го е навил, преди да дойде, и по принцип часовникът бил точен. По време на сеанса от жилетката му се разнесе странно тихо жужене като от превъртане на бързи обороти. Всички го чухме, макар да не знаехме на какво се дължи. Той извади часовника и смаяно видя, че стрелките сочат един и три минути. Беше категоричен, че е навил часовника в шест вечерта, а още нямаше девет. Нямаше как стрелките да са се преместили толкова бързо сами, нито пък той случайно да ги е превъртял, без да иска. Опита се да го свери и стана ясно, че колелцето отказва да се движи. Механизмът беше счупен. Часовникът никога повече не проработи.

— И какво означава това? — попита някой. — Един и три минути?

Вдовицата още повече сниши глас.

— Предположихме, че духът на мъртвата жена се опитва да ни каже нещо. Навярно това беше часът на смъртта й. Или пък беше предупреждение? Че в този час някой ще умре?

Сърцето на Чарли Фрост се разтуптя.

— Какво стана след това? — прошепна Нилсен.

— Решихме да останем в стаята до един и три минути през нощта. Мислехме, че духът ни приканва да изчакаме до този час и тогава ще се случи нещо. Когато часовникът удари един, изведнъж всички замълчахме и се възцари тишина, мина още една минута, после втора и точно когато се навърши третата, се чу силно тупване. Една картина беше паднала от кукичката си на стената. Обърнахме се и видяхме дупка в мазилката. Картината е била сложена, за да я скрие. Както можете да се досетите, жените се разпищяха, настана суматоха, представяте си суетнята. Някой донесе нож и от дупката в стената изчегърта куршум.

Фрост и Нилсен се спогледаха. Разказът на вдовицата им беше напомнил за куршума, необяснимо изчезнал в стаята на Анна Уедърел в „Скарата“.

— И разбрахте ли в крайна сметка какво се е случило с жената?

— О, да — кимна вдовицата. — Няма да навлизам в подробности, твърде много са, и ако ви интересува, може да ги потърсите във вестниците. С две думи, накрая се оказа, че жената не е била нападната от кучето, а е била убита от собствения си съпруг, след това той е застрелял кучето и е прерязал гърлото й, за да прикрие следите си.

В салона се разнесе смаян шепот.

— Да — въздъхна Лидия Уелс, — трагична история. Жената се казваше Елизабет, не помня фамилното й име. Добрата новина е, че когато възобновиха разследването на смъртта й, вече разполагаха с две важни улики: че е била убита с куршум от боен колт и че смъртта й е настъпила точно в един часа и три минути. — Тя замълча за миг, после се засмя. — Но вие не сте дошли да ме слушате да ви разказвам истории! — Вдовицата стана и неколцина понечиха също да се надигнат от любезност, но тя ги спря и каза: — За съжаление, на този свят скептиците са твърде много и за всеки добър човек има десетима не толкова добри. Някои от вас навярно ще се опитат да отрекат това, което ще се случи сега, и да ме опозорят. Затова ви призовавам да се огледате внимателно и да се уверите, че няма никакви номера, измами и заблуди. Знам също така, че мнозина самозванци се мъчат да си изкарват хляба с изкуството на прорицанията, ала се заклевам, че аз не съм от тях. — Госпожа Уелс разпери ръце. — Както виждате, не крия нищо в дрехите си. Не се притеснявайте, оглеждайте спокойно.

Думите й предизвикаха приглушени възгласи и обръщане на глави, мъжете оглеждаха тавана, столовете, газената лампа на масата, свещите, килима. Чарли Фрост не откъсваше очи от Лидия Уелс. Вдовицата не изглеждаше напрегната. Завъртя се, за да покаже, че не крие нищо под полите си, след което спокойно седна и се усмихна. Посегна да махне едно конче от ръкава си и изчака останалите да се успокоят.

— Чудесно — рече тя, когато вниманието отново се насочи към нея. — Щом сте задоволили любопитството си и сме готови, ще угася и ще изчакаме Анна.

Тя се приведе напред и духна газената лампа, всичко потъна в сумрак, разпръскван от пламъчетата на свещите. След няколко секунди тишина се чуха три почуквания на вратата зад гърба им и Лидия Уелс, която все още се суетеше с лампата, извика:

— Влез!

Вратата се отвори и седмината мъже са обърнаха. Дори и Фрост забрави указанията на Причард и също погледна през рамо.

Анна стоеше на прага с унесено бледо лице. Беше облечена с траурната рокля, която й беше дал Обер Гаскоан, и ако още тогава роклята й стоеше зле, сега изглеждаше направо плашещо. Висеше от раменете й все едно от закачалка. Пристегнатата талия падаше свободно, дантелата скриваше хлътналите гърди. Лицето на Анна беше изпито и бяло като платно. Тя сякаш не забелязваше присъстващите, пристъпи в салона с вперени напред очи и се отпусна на празния стол срещу Лидия Уелс.

Колко е изпосталяла! — помисли си Фрост. Обърна се към Нилсен да улови погледа му, но търговецът се взираше озадачено в Анна, смръщил вежди. Фрост със закъснение си спомни за задачата си и се завъртя към вдовицата: за краткия миг, в който всички се бяха извърнали към вратата, тя беше направила нещо. Да, със сигурност беше направила нещо, тъй като смутено, ала с видимо задоволство приглаждаше полите на роклята си и изражението й изведнъж беше станало делово. Какво беше направила? Какво беше променила? В сумрака обаче нямаше как да се разбере. Фрост изруга наум, яд го беше на самия себе си, че се е обърнал. Точно за такъв номер за отклоняване на вниманието го беше предупредил Причард. Банкерът си обеща да не я изпуска повече от очи.

Ъглите на салона бяха напълно потънали в мрак. Единствената светлина идваше от премигващите свещи и на нея единайсетте лица имаха сив призрачен вид. Без да отделя поглед от вдовицата, Фрост отбеляза, че всъщност столовете са подредени не в кръг, а по-скоро в елипса, издължена към вратата и към мястото на Лидия в другия край. Заради това разположение при появата на Анна всички присъстващи се бяха извърнали към вратата — и с гръб към вдовицата. Навярно единствено китайците бяха видели какво е сторила госпожа Уелс през първите няколко секунди след влизането на уличницата и Фрост реши, че си струва да ги разпита след сеанса.

По заповед на вдовицата присъстващите се хванаха за ръце около трепкащите свещи, после тя въздъхна тежко и затвори очи.

Мина много време, преди видението да благоволи да я споходи. Мъжете седяха в пълна тишина близо двайсет минути, без да смеят да мръднат, дишаха дълбоко и чакаха. Чарли Фрост не отделяше очи от госпожа Уелс. Накрая от гърлото й се изтръгна дрезгаво стенание. То се усили, не след дълго в него вече можеха да се различат накъсани срички и отделни думи. Те започнаха да образуват цели словосъчетания, молби, заповеди, вдовицата вдигна глава и закле света на мъртвите да й изпрати духа на Емъри Стейнс.

В многобройните разговори през следващите дни Фрост описваше това, което последва, като „припадък“, „истерия“ и „гърчове“. Знаеше, че тези думи не са съвсем точни, тъй като не предаваха изцяло нито майсторското представление на Лидия Уелс, нито силното смущение, което той беше изпитал, докато я наблюдаваше. Госпожа Уелс многократно призова Стейнс, като изговаряше името му нежно, все едно викаше любимия си, а след като не получи отговор, започна да буйства. Разтресе се в конвулсии. Повтаряше безсмислени срички като бърборещо дете. Главата й ту клюмваше на гърдите, ту рязко се отмяташе назад. Постепенно гърчовете стигнаха до своята връхна точка, тежкото дишане изведнъж секна и вдовицата рязко отвори очи.

По гърба на Чарли Фрост пробяга студена тръпка, Лидия Уелс се взираше право в него, а изражението й… За първи път я виждаше в такова състояние, лицето й беше сковано, призрачно бяло, ожесточено. Изведнъж обаче отнякъде полъхна течение, свещите припламнаха по-ярко и той видя, че Лидия Уелс гледа не към него, а над рамото му към Ах Сук, който седеше на възглавница в ъгъла. Фрост не премига, не отклони очи. От устата на вдовицата се отрони стон. Тя подбели очи. Мускулите на гърлото й се изопнаха. Челюстта й се раздвижи, все едно дъвчеше. И с чужд, несвойствен глас тя извика:

— Нгъ йе ней вай мът хк нгъ дей га зък гъ мин син тън вай вей нгъ гъ син ю фъ зак. Му лон ней хай бин, дан нгъ ко ют гам кът лай, нгъ ят дин въй ван дъ ней. Втъ йъ ван ней бос су…

Тялото й потрепери, наклони се на една страна и политна към пода. В същия миг (Фрост и Нилсен щяха да обсъждат това необяснимо събитие седмици наред) газената лампа на масата рязко подскочи и падна върху подноса със свещите. На пръв поглед тази дребна неприятност не би трябвало да има особени последици, тъй като стъклото на лампата не се счупи и газта не се разля, само че внезапно цялата повърхност на масата лумна и пламъците осветиха седналите в кръг мъже. Те наскачаха, разнесоха се викове. Един златотърсач издърпа вдовицата настрани, други двама разчистиха канапето, за да я положат върху него, огънят беше потушен с няколко одеяла, лампата беше избутана на пода и угасена, отново се възцари мрак. Чарли Фрост се обърна и видя, че Анна Уедърел не е помръднала, изражението й не е трепнало. Избухналият пожар като че ли изобщо не я беше изплашил.

Някой запали лампа.

— Това ли беше? Това ли чакахме?

— Какво каза тя?

— Направи малко място, ако обичаш.

— Ама как лумна само!

— Някаква долнопробна…

— Виж я дали диша.

— Признавам, че не очаквах да…

— Според теб това означаваше ли нещо? Дето тя го избълва. Или…

— Това не беше Емъри Стейнс, сигурен съм…

— Може би друг дух? Той се е вселил в…

— И лампата подскочи, без никой да я пипне!

— Трябва да питаме азиатците. Ей, това на китайски ли беше?

— Разбират ли те изобщо?

— Това на китайски ли беше, дето тя го каза?

Ах Кю обаче не разбра въпроса. Един златотърсач се наведе и го потупа по рамото.

— Какво каза? — попита той. — Какво каза тя? На китайски ли беше? Или не?

Ах Кю го гледаше объркано. Вместо него се обади Ах Сук.

— Лидия Уелс говори на китайски.

— Така ли? — Нилсен се завъртя нетърпеливо към него. — И какво каза?

Ах Сук впи очи в него.

— „Един ден ще се върна и ще те убия. Ти убил човек. Той умира и затова и ти умира. Един ден ще се върна и ще те убия.“

Нилсен се ококори и следващият въпрос замря на устните му неизречен. Той се обърна към Анна, която се взираше в Ах Сук озадачено. Чарли Фрост беше свъсил вежди.

— И къде е Стейнс в тези глупости? — попита един златотърсач.

Ах Сук поклати глава.

— Не Стейнс — рече той тихо.

Надигна се рязко от възглавницата и се приближи към прозореца.

— Не е Стейнс? — обади се друг. — А кой е тогава?

— Франсис Карвър — отвърна китаецът.

През салона мина гневна вълна.

— Франсис Карвър ли? И какъв тогава е този сеанс? Та Карвър още е жив! И аз мога да говоря с него, достатъчно е само да почукам на вратата му!

— Само че той е в „Палас“ — възрази някой. — Има поне петдесет метра оттук.

— Това няма значение.

— Не можеш да отречеш, че беше странно…

— И аз мога да говоря с Карвър — повтори златотърсачът твърдоглаво. — Не ми трябва медиум.

— Ами лампата? Как ще обясниш лампата?

— Сама се движеше!

— Летеше във въздуха!

Ах Сук беше застинал.

— Франсис Карвър — попита той Харалд Нилсен — е в „Палас“?

Нилсен го изгледа изненадано, всички знаеха къде е Карвър.

— Да, Карвър е отседнал в „Палас“ — потвърди той. — На „Гуляйджийска“. Сградата със сините корнизи. До железарията.

— Откога?

Търговецът се намръщи.

— От три седмици — отговори той и сниши глас. — От онази вечер, в която… В която „На добър час“ се удари в плитчините.

Другите около тях продължаваха да спорят.

— Не е сеанс, щом не е говорила с мъртвите.

— Да, в разговорите с Карвър накрая ти си мъртъв!

Избухна смях, след това някой попита онзи, който най-гръмогласно недоволстваше:

— Значи според теб има нещо гнило в тази работа, така ли? Някаква измама?

Златотърсачът като че ли се канеше да потвърди, но погледът му се спря на Лидия Уелс. Вдовицата все още беше в безсъзнание, лицето й беше бяло. Устата й зееше, виждаха се зъбите и сухият език, очите шаваха бавно под клепачите. Ако се преструваше, то го правеше много добре. Само че той си беше платил да види Емъри Стейнс, а не да чуе някакви неразбираеми брътвежи на китайски и да я гледа как припада. Дори нямаше как да е сигурен, че думите са били на китайски, можеше да са обикновени дрънканици! Нищо чудно да беше платила на китаеца, за да подкрепи лъжите й. Ала тъй като беше плашлив по природа, не изрече на глас съмненията си.

— Не мога да кажа — заяви той сърдито.

— Ще я попитаме, щом се свести.

— А Франк Карвър говори ли китайски? — подхвърли подозрително някой.

— Нали постоянно пътува до Кантон.

— И е роден в Хонконг.

— Да, ама да говори езика като тях…

— Направо ми се издига в очите.

В този момент златотърсачът, който беше отишъл до кухнята, се върна с чаша вода и я лисна в лицето на Лидия Уелс. Тя се сепна и отвори очи. Мъжете се скупчиха около нея и един през друг я заразпитваха как е и дали е добре, така че първоначално вдовицата дори нямаше възможност да отговори. Тя объркано местеше поглед от човек на човек, после изведнъж се изсмя тихо, само че в смеха й не се долавяше обичайната увереност. Някой й подаде чаша андалуско бренди и когато госпожа Уелс я пое, се видя, че ръката й трепери.

Щом тя отпи, последва нова канонада от въпроси: какво е станало? Какво помни? Кой беше говорил чрез нея? Видяла ли е Емъри Стейнс?

Отговорите й бяха разочароващи. Не помнела нищо от мига, в който изпаднала в транс, и това било необичайно, поясни вдовицата, тъй като по принцип виденията се отпечатвали неизличимо в паметта й. Мъжете я разпитваха без никакъв успех, тя само клатеше глава. Когато й казаха, че е говорила на чужд език, и то съвсем гладко, госпожа Уелс изглеждаше искрено озадачена.

— Но аз не зная китайски — заяви тя. — Сигурен ли сте? И жълтите са го потвърдили, така ли? Било е наистина на китайски? Напълно ли сте сигурен?

Мъжете потвърдиха хорово, объркано и развълнувано.

— А тук какво е станало?

Вдовицата немощно вдигна ръка към обгорялата маса.

— Лампата падна — обади се един златотърсач. — Без никой да я пипа, сама си падна.

— Не просто падна, рееше се във въздуха!

Лидия спря погледа си върху газената лампа и след това като че ли се стегна.

— Така — въздъхна тя и се поизправи на канапето. — Значи съм повикала дух на китаец!

— Не съм платил да ни се месят някакви чужденци — обади се твърдоглавият златотърсач.

— Да — побърза да го успокои Лидия Уелс, — естествено. Разбира се, ще ви върна парите… Но кажете ми какво точно съм изрекла?

— Говорехте за някакво убийство — обади се Фрост, който продължаваше да я наблюдава внимателно. — И за отмъщение.

— Така ли? — възкликна смаяно госпожа Уелс.

— Ах Сук каза, че било свързано с Франсис Карвър — добави банкерът.

Госпожа Уелс пребледня и се приведе напред.

— Какво точно съм казала? Точните думи, ако обичате.

Мъжете се огледаха, ала видяха само Ах Кю, който седеше с каменно лице и мълчеше.

— Този не знае английски.

— Къде е другият?

— Къде изчезна?

Ах Сук се беше измъкнал незабелязано навън преди няколко минути. Разкритието, че Франсис Карвър се е върнал в Хокитика и че е тук от цели три седмици, го беше хвърлило в смут, изведнъж той беше изпитал нужда да остане сам.

Облегна се на парапета на верандата и плъзна поглед по „Гуляйджийска“ надолу към вълнолома. Дългата редица окачени фенери образуваше двоен тегел от светлина, който след двеста метра се сливаше в неясна жълтеникава черта, фенерите грееха толкова ярко, че в средата на улицата все едно беше пладне, и от контраста сенките отстрани изглеждаха още по-тъмни. Отгоре се зададоха двама подпийнали златотърсачи, прегърнати през кръста. Срещу тях вървеше уличница, вдигнала полите си над коленете. Тя огледа любопитно Ах Сук и в първия миг той се зачуди какво е привлякло вниманието й, но после си спомни, че лицето му все още е изрисувано, очите му са издължени с туш, бузите са покрити с белило. Жената му подвикна, Ах Сук обаче поклати глава и тя продължи нататък. Някъде наблизо избухна гръмогласен смях, разнесе се ръкопляскане.

Ах Сук засмука устни. Франсис Карвър отново се беше върнал в Хокитика. Навярно не знаеше, че старият му познайник живее в Кънери, на някакви си осем километра от града. Карвър не беше от хората, които бездействат при надвиснала опасност, той би направил всичко по силите си, за да отстрани заплахата. В такъв случай, помисли си Ах Сук, явно преимуществото беше на негова страна. Той отново пое въздух и после поклати глава. Не, Лидия Уелс го беше разпознала. Сигурно веднага беше съобщила на Карвър.

Разговорът вътре отново се беше насочил към газената лампа, номер, който Ах Сук беше разгадал лесно. Лидия Уелс просто беше метнала примка върху колелцето на лампата, докато я угасяше. Конецът беше с цвета на роклята, а в другия си край беше вързан около китката й. Достатъчно беше едно рязко движение на дясната ръка, и лампата щеше да падне върху свещите. Малката маса беше намазана предварително с парафин, който беше прозрачен и без мирис, така че на външен вид повърхността изглеждаше просто излъскана, но щом пламъкът я докоснеше, веднага щеше да се възпламени. Това беше най-обикновен трик, измама. Госпожа Уелс изобщо не се беше свързала с отвъдното и думите, които беше изрекла, не идваха от мъртвец. Ах Сук много добре го знаеше, защото те бяха негови.

Уличницата, която още се мотаеше отпред, подвикна на мъжете на верандата отсреща и повдигна още малко воланите на роклята си. Мъжете се развикаха и един скочи към нея. Ах Сук ги гледаше разсеяно. Чудеше се на необяснимата сила на женската истерия — толкова години Лидия Уелс не беше забравила заканата му. Тя не знаеше китайски. Как тогава беше възпроизвела думите и интонацията му толкова точно? Ето това беше свръхестествено. Дори и той беше готов да се закълне, че през устата й е проговорил китаец.

Златотърсачите бъркаха в джобовете си за пари, уличницата ги чакаше отстрани. Откъм вълнолома се чу изсвирване, последвано от предупредителен вик, идваше приставът. Мъжете се разбягаха и в този миг Ах Сук взе решение.

Щеше веднага да се върне в Кънери, да събере нещата си от колибата и да се отправи към планината. Там щеше да се посвети изцяло на търсенето на злато. Щеше да спестява всяка намерена прашинка и да живее колкото се може по-просто, докато не събере пет унции. Докато не постигнеше тази цел, нямаше да посяга към опиума, нямаше да пие и да играе комар, щеше да купува най-евтината храна. Веднага щом събереше пет унции, щеше да слезе в Хокитика. Щеше да продаде златото в банка „Грей и Булър“ и после направо щеше да прекоси улицата до железарията на Тайгрийн отсреща. Щеше да сложи банкнотата на тезгяха и да купи патрони, кутия барут и пистолет. Оттам щеше да отиде в „Палас“, да се качи по стълбите, да отвори вратата на стаята на Карвър и да го убие. А след това? Ах Сук въздъхна отново. След това — нищо. Животът му щеше да е направил пълен кръг и той най-сетне щеше да намери покой.