Елинор Катън
Светилата (26)

Марс в Козирог

В която Гаскоан намира обща тема за разговор с Франсис Карвър, Сук Яншън е воден от погрешни разбирания, а Кю Лон отправя съвети към отмъстителя.

Обер Гаскоан имаше от малък едно, тъй да се каже, любителско увлечение по корабите. През изминалите три седмици той на няколко пъти слиза на брега на Хокитика, за да наблюдава как изваждат пробития корпус на „На добър час“. Сега, след като корабът вече беше извлечен на пясъка, секретарят на съда можеше много по-лесно да го огледа и да прецени с неопитното си око щетите. Затова, тъй като в неделния следобед нямаше друга работа — беше прегледал вестника, беше рано да ходи в някоя от кръчмите, а и денят беше твърде слънчев и приятен, за да седи затворен вътре, — той беше дошъл тук след раздялата с Муди.

От няколко часа седеше с гръб към фара, съзерцаваше изтегления на сушата кораб и си играеше с гладко зеленикаво камъче, до него се издигаше пясъчен замък, чиито стени французинът беше укрепил с раковини и чирепчета. Към пет часа обаче изведнъж излезе вятър, който надигна яката му и го накара да потръпне от студ, и Гаскоан реши, че е време да се прибира. Стана, отупа дрехите си и докато се помайваше и се двоумеше дали да събори пясъчния замък, или да го остави непокътнат, забеляза, че на петдесетина метра от него се е появил един мъж. Той стоеше широко разкрачен със скръстени на гърдите ръце и това му придаваше навъсен вид, като цяло стойката му издаваше неумолима непреклонност и това внушение се допълваше от облеклото, което беше подчертано строго. Новодошлият обърна леко глава и за миг французинът мярна върху едната му страна лъскав белег.

Гаскоан и Франсис Карвър не се познаваха, но лошата слава на капитана беше добре известна на секретаря на съда, за нея беше допринесъл най-вече споделеният преди повече от месец разказ на Анна Уедърел за убийството на нероденото й дете. Думите на уличницата му даваха предостатъчно основание да избягва Карвър, само че той държеше не толкова да покаже публично неприязънта си, колкото да се увери лично в нея: намираше немалка наслада в сближаването с хора, които тайно в себе си презираше, тъй като му допадаше да си представя уважението към другите като съкровен личен извор, кладенец, от който може да пие или пък да го разкалва за свое удоволствие когато и както реши.

Той се приближи към Карвър, вече беше вдигнал шапка.

— Прощавайте, господине, вие ли сте капитанът на този кораб?

Франсис Карвър го измери мълчаливо с поглед, после кимна.

— Аз бях.

Белегът на бузата му беше леко сбръчкан в единия край и неравната гънка напомняше на набраното, което се получава, когато шивачката забоде иглата в плата, щом приключи работа за деня — тази невидима игла се падаше точно в ъгълчето на устата и сякаш я придърпваше нагоре, все едно се мъчеше, макар и напразно, да изтръгне от мрачното му изражение усмивка.

— Позволете ми да се представя: Обер Гаскоан. Чиновник в Мировия съд.

— Чиновник? — Карвър присви очи и пое десницата му с нежелание, което си пролича и в хлабавото, съвсем бегло ръкостискане. — Какъв чиновник?

— Дребен — отвърна без капка самосъжаление французинът. — Занимавам се главно с бумаги, нищо особено, но от време на време през ръцете ми минават и застрахователни искове. Например този кораб — той посочи корпуса на полегнал на една страна параход на петдесетина метра от тях. — Едва успяхме да го оправим. Собственикът беше много доволен, защото иначе трябваше да плати от джоба си петстотин лири.

— Застрахователни искове — повтори капитанът.

— Да, покрай всичко останало. Поназнайвам това-онова — добави Гаскоан и извади табакерата си, — тъй като тъстът ми беше морски застраховател.

— Къде?

— В „Лойд“ в Лондон. — Секретарят на съда щракна капачето на сребърната табакера. — От няколко седмици наблюдавам работата по „На добър час“. Радвам се, че най-сетне го извадиха на брега. Каква херкулесовска задача! Истински подвиг, ако ми позволите да похваля екипажа, а и вас самия, господине, нали вие го ръководите.

Карвър не отговори на комплимента, само поизвърна глава. Впил очи в продънения корпус на „На добър час“, попита:

— И какво искате от мен?

— Не съм имал намерение да ви се натрапвам — отвърна Гаскоан и за миг табакерата застина в пръстите му. — Ни най-малко. Просто се наслаждавах на кораба. На човек рядко му се открива подобна възможност, да види такъв красавец на сушата. Така най-добре може да се разгледа.

— Въпросът ми беше какво искате да ми продадете — уточни Карвър, без да го поглежда.

Гаскоан не отговори веднага, понеже тъкмо поднасяше огънчето към цигарата си.

— Нищо — рече той и издиша през рамо струйка бял дим. — Не съм свързан с нито едно застрахователно дружество. Интересът ми е съвсем личен. Наречете го хоби, ако желаете.

Капитанът мълчеше.

— При хубаво време обичам да идвам на брега в неделя — продължи Гаскоан. — Но ако ви досаждам, кажете ми и веднага ще ви оставя на мира.

Карвър завъртя глава отрицателно и избоботи:

— Не съм искал да ви засегна.

Французинът галантно махна с ръка, все едно извинението е напълно ненужно, и помирително отбеляза:

— Тъжно ти става, като гледаш на сушата такъв хубав кораб.

— Да, корабът беше хубав.

— Прекрасен. Фрегата, нали?

— Барка.

Гаскоан цъкна възхитено.

— Британска направа, предполагам.

Капитанът кимна.

— Личи си по медната обшивка.

Секретарят на съда поклати разсеяно глава.

— Да, хубав кораб… Надявам се, че е бил застрахован.

— Ако нямаш застраховка, няма да те пуснат в пристанището — отвърна Карвър. — Важи за всички кораби без изключение. Нямаш ли застраховка, не можеш да акостираш. Би трябвало да го знаете, щом твърдите, че проявявате интерес към застраховането.

Говореше с нескрито презрение, но едновременно с това спокойно, сякаш пет пари не даваше как ще бъдат приети или изтълкувани думите му.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Гаскоан. — В смисъл, радвам се, че не сте се разорили.

Карвър изсумтя.

— Като тегля чертата, ще съм на загуба поне с хиляда лири. Всичко, което виждате, струва пари и те идват от моя джоб.

— А защита и обезщетение?

— Какво е това?

— Нещо като застраховка срещу бедствия — обясни секретарят на съда.

— Не съм чувал за такава застраховка.

— Не сте ли член на някое сдружение на корабовладелци?

— Не.

Гаскоан мрачно сведе глава.

— Аха. Затова плащате от джоба си за всичко — рече той и посочи с плавно движение на ръката изтегления на брега корпус, лебедките, конете, влекачите, трупите.

— Да — отвърна безизразно Карвър. — Всичко, което виждате. Плащам им по гвинея повече, отколкото заслужават, за да стоят и да си връзват обувките, а после и да ги развързват и да дрънкат глупости, докато им писнат ушите и аз олекна с хиляда лири.

— Съжалявам. Искате ли цигара?

Капитанът хвърли поглед към сребърната табакера и след миг отвърна:

— Не. Не пуша такива.

Секретарят на съда дръпна силно от своята и се умълча замислено.

— Определено имате вид, все едно се мъчите да ми пробутате нещо — отбеляза Карвър.

— Цигара ли? — Гаскоан се засмя. — Предложих ви я напълно безплатно.

— Добре, че не я взех, така съм сигурен, че няма да ми струва нищо — отговори Карвър и французинът отново се засмя.

— Да ви питам — рече той, — откога го имате този кораб?

— Много въпроси задавате. Какво ви влиза в работата?

— Да, едва ли има значение — продължи французинът, сякаш не го е чул. — Би имало значение само ако сте го купили преди по-малко от година. Както и да е.

Карвър обаче захапа примамката.

— Имам го от десет месеца — каза той. — От миналия май.

— А! — възкликна секретарят на съда. — Интересно! Това може да проработи във ваша полза.

— Как?

Гаскоан присви очи, уж разсъждаваше задълбочено.

— Този, който ви го е продал… Той ли ви е дал и застраховката? Тоест от него ли сте наследили полицата, или сам сте я сключили после?

— Нищо не съм сключвал.

— Той от бранша ли е? Има ли и други кораби освен „На добър час“, да речем?

— Имаше и други. Търговски. С постоянни курсове.

— Но не са били параходи?

— Не, платноходи бяха. Защо?

— И откъде идвахте, когато „На добър час“ се удари в плитчините?

— От Дънидин. Ще ми кажете ли най-сетне какво целите с тези въпроси?

— От Дънидин — кимна Гаскоан. — Добре. Ако простите нахалството ми за последен път, бих ви попитал за обстоятелствата около злополуката. Предполагам, че не е имало небрежност от ваша страна, която да е довела до корабокрушението?

Карвър поклати глава.

— Приливът беше слаб, но ние бяхме далеч от брега. Веригата удари дъното на двайсетия метър, хвърлих две котви и отпуснах още седем-осем метра аванс за всеки случай. Казах на моряците, че ще чакаме да съмне, за да акостираме, и им заповядах да си държат очите отворени. И после за миг се озовахме в плитчините. Валеше, облаците бяха скрили луната. Вятърът угаси светлините. Нищо не можеше да се направи. И дума не може да става за небрежност. Особено под мое ръководство. — За Франсис Карвър това беше дълга реч, щом приключи, той скръсти ръце на гърдите и изгледа намръщено събеседника си. — Защо толкова разпитвате? Говорете ясно и просто, не търпя сладките приказки.

Гаскоан изведнъж си спомни, че капитанът е убил собственото си дете. Полазиха го тръпки.

— Мина ми през ума нещо, което може да ви помогне — рече той.

Карвър се намръщи още повече.

— Защо смятате, че имам нужда от помощ?

— Да, прав сте, беше безочливо от моя страна.

— Но говорете, слушам ви — подкани капитанът.

— Добре. Както вече споменах, бащата на покойната ми съпруга се занимаваше с морско застраховане. И неговата тясна област бяха полиците за защита и обезщетение.

— Казах ви вече, нямам такава полица.

— Да, само че е напълно възможно човекът, от когото сте купили кораба… Как се казва той?

— Лодърбак.

Гаскоан замълча, за да покаже изненада, после възкликна:

— Политикът?

— Да.

— Алистър Лодърбак? Той сега е в Хокитика, кандидатирал се е за парламента!

— Да се върнем на полицата.

— Да, разбира се. Възможно е господин Лодърбак, щом е притежавал няколко кораба, да е бил член на някое сдружение на корабовладелци. И също така е възможно да е плащал годишна вноска във взаимоспомагателен фонд за защита и обезщетение, нещо като допълнителна застраховка, различна от тези, които ние с вас познаваме.

— Не е за товарите, така ли?

— Точно така. Това е по-скоро взаимен фонд, в който корабовладелците плащат годишна вноска и от който могат да теглят определени суми, в случай че възникнат задължения, които не се покриват от другите, обичайните полици. Като тези, с които се разправяте вие сега. Изваждането на корпуса от водата например. Възможно е тази застраховка на „На добър час“ още да е в сила, въпреки че корабът е сменил притежателя си.

— Как така? — попита Карвър.

— Ами ако застраховката е била направена преди няколко години и това е първата подобна злополука с този кораб, във взаимния фонд следва да се е натрупала определена сума на името на „На добър час“. Тук няма отделна компания, няма акционери, нито застраховател в истинския смисъл на думата, никой не се стреми да печели от другите. По-скоро е нещо като кооператив от собственици на кораби. Всеки плаща ежегодна вноска, докато във фонда се натрупат достатъчно средства за изплащане на евентуални щети. След това корабите са осигурени, докато не се случи някоя злополука и не се наложи някой от собствениците да тегли пари от фонда.

— Значи нещо като лична сметка на името на кораба.

— Точно така.

Капитанът се замисли.

— И как мога да разбера дали е така?

Гаскоан вдигна рамене.

— Може да разпитате. Сдружението трябва да е регистрирано и да са упоменати всички собственици, които участват. Това е, при положение че Лодърбак наистина е членувал в подобно сдружение, разбира се, но аз смея да твърдя, че е много вероятно да е така.

Всъщност не само беше много вероятно, а наистина беше така. Алистър Лодърбак разполагаше със застраховка за защита и обезщетение за всичките си кораби и всеки от тях беше натрупал в сметката си сума в размер около хиляда лири, Карвър имаше законното право да предяви претенции за тези пари, за да плати за изваждането на корпуса от водата, стига да подадеше иска си преди средата на май, когато изтичаше година от продажбата на кораба и се прекратяваше обвързаността на Лодърбак с „На добър час“. Гаскоан го знаеше със сигурност, тъй като беше проверил първо в „Превозни услуги Балфор“, после в архивите на „Таймс“ и при капитана на пристанището, а накрая и в Запасна банка. Проучванията му бяха установили, че Лодърбак членува в малко сдружение на име „Гарити Груп“, наречено така по името на изтъкнатия си основател Джон Хинчър Гарити, запален привърженик на ветроходството — въпреки неизбежния залез на тази епоха — и също така член на парламента от Хийткоут и близък приятел на Лодърбак.

Длъжни сме да поясним, че секретарят на съда беше стигнал до тези разкрития покрай друго свое разследване, което нямаше нищо общо с морското застраховане, нито пък с Джон Хинчър Гарити. След вечерта на двайсет и седми януари той беше прекарал дълги часове при капитана на пристанището в ровене из стари тефтери и съобщения, заедно с Льовентал беше изчел политическите новини в „Лийдър“, „Отаго Уитнес“, „Дейли Съдърн Крос“ и „Литълтън Таймс“, а в архивите на съда беше прегледал всички документи, свързани с назначаването на Джордж Шепард, временния лагер и бъдещия затвор. Търсенията му бяха насочени към нещо конкретно: следа, която да свързва Шепард с Лодърбак, Лодърбак с Кросби Уелс или Кросби Уелс с Шепард, а може би дори и тримата. Гаскоан беше убеден, че поне една от тези възможни връзки играе роля в загадката, пред която бяха изправени. До този момент обаче от издирванията му не беше изскочило нищо полезно.

Откритието, че „На добър час“ е застрахован за щети при злополука, не правеше изключение от това „нищо полезно“, тъй като търговските дела на Лодърбак нямаха никаква връзка с Кросби Уелс, нито пък с Джордж Шепард и със строежа на затвора. Само че Гаскоан наистина имаше известни познания за морското застраховане, както беше споменал пред Франсис Карвър, и не беше излъгал, че темата представлява интерес за него, тъй като тъст му се беше занимавал точно с това и в продължение на години тя беше чест предмет на разговори между двамата. Ето защо секретарят на съда беше скътал в паметта си участието на Лодърбак в „Гарити Груп“, за да го разучи по-подробно в някой подходящ момент.

Обер Гаскоан знаеше, че Франсис Карвър е мерзавец, и нямаше желание да спечелва приятелството му, но смяташе, че ще е полезно да се сближи с него, и точно с тази цел го беше заговорил на брега.

Карвър все още обмисляше думите му.

— Сигурно ще ми трябва съгласието на Лодърбак — рече той. — За да поискам да покрият разходите. Сигурно ще трябва да подпише и той.

— Възможно е — отвърна Гаскоан, — но тъй като от прехвърлянето на собствеността са минали само десет месеца, според мен по-скоро няма да се наложи. Възможно е това да се окаже вратичка. (И наистина беше така.) А и щом сте наследили стандартна полица от Лодърбак, това също е във ваша полза: след като сте наследили цялото, вие сте наследили и неговите части, нали така? (И това беше вярно.) Плавали сте в новозеландски води, не е имало проявена небрежност от ваша страна… Всички факти говорят, че е напълно възможно да имате право да предявите претенции за парите.

Доводите му бяха впечатляващи. Карвър кимна, изглеждаше убеден.

— Така или иначе — подхвърли секретарят на съда, който усещаше, че семената на любопитството са попаднали на благодатна почва, — поне си заслужава да се поразровите. Може да си спестите немалко пари.

Той завъртя цигарата, впил очи в огънчето, за да даде възможност на капитана да го огледа необезпокоявано.

— И какво печелите вие от това? — попита Карвър.

— Абсолютно нищо. Както ви казах, аз работя в съда.

— Но сигурно имате приятел в това застрахователно сдружение?

— Не, нямам. А и това с нищо не би ви помогнало.

Той хвърли угарката върху скалите под фара.

— Значи сте просто човек, който обяснява за вратичките в закона.

— Така излиза.

— И после си тръгва.

Гаскоан вдигна шапка.

— Схващам намека ви — рече той. — Приятен ден, капитан…

— Карвър — рече бившият капитан и този път стисна здраво десницата му. — Франк Карвър.

— А аз съм Обер Гаскоан — напомни му с мила усмивка секретарят на съда. — Може да ме намерите в съда, ако някога имате нужда от мен. Желая ви късмет с „На добър час“.

— Благодаря.

— Чуден кораб наистина.

Гаскоан му обърна гръб и пое към града, изненадан от самия себе си. Вървеше право напред, без да се обръща, усещаше впитите в гърба си тъмни очи на Карвър чак до началото на „Гуляйджийска“, където зави и се скри от погледа му.

Φ

По това време Сук Яншън вървеше, потънал в мисли, към Кънери, за да поговори със сънародника си Кю Лон — крачеше унесен, със сключени на гърба ръце и макар очите му да бяха отворени, не виждаше нищо пред себе си. Не забелязваше хората, с които се разминаваше, нито поскърцващите натоварени каруци и самотните ездачи, препускащи към кариерата: мъжете бяха без шапки и по ризи, радваха се на слабото лятно слънце, което, понеже се появяваше рядко, като че ли грееше с благодатна, божествена светлина. По пътя към Кънери цареше радостно оживление, а иззад дърветата, от някой от набързо стъкмените храмове в лагерите на златотърсачите току долиташе църковно песнопение. Ах Сук не им обръщаше внимание. Срещата му с Лидия Грийнуей — сега Лидия Уелс — беше разчовъркала стара рана и за да притъпи болката, той си припомняше миналото и за сетен път си повтаряше историята, която беше разказал преди три седмици на Ах Кю.

Когато се запозна със семейството на Ах Сук, Франсис Карвър беше на двайсет и една години и дванайсетгодишният Ах Сук го гледаше в устата с преклонение. Карвър беше неразговорлив и мрачен младеж, роден в Хонконг в семейството на британски търговец и отраснал в морето. Знаеше добре китайски, но не харесваше Китай и беше твърдо решен да замине веднага щом се сдобие със собствен кораб — мечта, за която споменаваше често. Работеше за местния клон в Гуанджоу на търговската компания „Дент и Сие“, в която баща му беше високопоставен служител, и отговаряше за превоза на китайските стоки от и до складовете по Перлената река. Един от тези складове беше собственост на бащата на Сук Яншън — Сук Чън Ян.

Сук Яншън притежаваше съвсем бегли познания за делата на баща си. Знаеше, че складът им обслужва множество клиенти, повечето британски търговци. Най-значимата и добре поставена компания беше „Дент и Сие“ и баща му се гордееше с връзката си с нея. Знаеше, че техните контрагенти заплащат стоките в сребро, и това беше още едно основание за гордост за Сук Чън Ян, знаеше също така, че баща му ненавижда опиума и има високо мнение за императорския пълномощник Лин Дзесу. Ах Сук не знаеше какво точно означават тези неща, но беше покорен син и приемаше бащините си убеждения безкритично, вярваше, че те са правилни и мъдри.

През февруари 1839 година складът на Сук беше подложен на проверка — рутинна процедура, макар и опасна, тъй като по заповед на императорския пълномощник Лин всеки китайски търговец, хванат да продава опиум, се наказваше със смърт. Сук Чън Ян прие сърдечно чиновниците, отвори вратите на склада и вътре те откриха трийсет-четирийсет касетки с опиум, скрити сред чая, всяка с тегло приблизително двайсет и пет килограма. Сук Чън Ян напразно се молеше и се кълнеше в невинността си, екзекутираха го още същия ден.

Ах Сук не знаеше какво да мисли. Беше убеден в честността на баща си и смяташе, че работата е нагласена, ала в същото време вярата в бащината прозорливост сочеше, че Сук Чън Ян не би допуснал да падне жертва на скалъпено обвинение. Колебаеше се кое да приеме, но нямаше време да разсъждава надълго и нашироко, тъй като само седмица след екзекуцията в Гуанджоу избухнаха размирици. Подтикван от страх не само за себе си, а и за майка си, която беше обезумяла от мъка, той се обърна към единствения, на когото вярваше безусловно: младия представител на „Дент и Сие“ Франсис Карвър.

Оказа се, че господин Карвър е готов с радост да поеме склада на семейство Сук и да се нагърби с всички отговорности по организирането и надзора на търговските дела, докато, рече той, скръбта на Ах Сук се уталожи и безредиците стихнат или бъдат потушени. Освен това прояви милосърдие и му предложи работа, която да даде възможност на момчето да почете, уви, опетнената памет на баща си. Стига Ах Сук да имал желание, Карвър щял да го назначи за опаковчик — почтен, честен труд, макар и ръчен, но поне щял да му осигури препитание. Предложението допадна на Ах Сук и само няколко часа след този разговор той вече беше служител на Франсис Карвър.

През следващите петнайсет години Ах Сук опаковаше в слама порцеланови съдове и статуи, увиваше в хартия топове рисувана коприна, пълнеше кутии с чай, товареше и разтоварваше, заковаваше капаци на сандъци, лепеше етикети с дълги списъци с всевъзможни изящни и безсмислени дреболии, които в стоковите разписки се обобщаваха с една дума: „китайщина“. Рядко виждаше Карвър, тъй като той плаваше често, но когато се върнеше, срещите им бяха сърдечни, двамата сядаха на кея с шише оризова ракия и с наслада рееха поглед над делтата на реката, докато синята вода бавно сребрееше, а щом станеше черна, Карвър се надигаше, потупваше Ах Сук по рамото, хвърляше празната бутилка в реката и си заминаваше.

През лятото на 1854 година Карвър се върна след няколкомесечно отсъствие в Гуанджоу и извести Ах Сук, че споразумението им е стигнало до своя край. Отколешната му мечта да командва кораб най-сетне се била сбъднала, „Дент и Сие“ откривали редовен търговски курс до Сидни и златните находища във Виктория и баща му бил наел за него платнохода „Палмерстън“. Бил дошъл, рече той, да се сбогува със семейството на Ах Сук и с този етап от живота си.

Ах Сук прие новината с тъга. Майка му вече беше покойница, избухналите неотдавна кървави стълкновения в Гуанджоу вещаеха нова война и навярно дори окончателно сгромолясване на империята. Във въздуха се носеше промяна. Щом Карвър си заминеше и складът отидеше в чужди ръце, щеше да се прекъсне последната нишка, която свързваше Ах Сук с миналото. И без да се замисля много-много, той помоли стария си приятел да го вземе със себе си. Щял да си пробва късмета по златните находища във Виктория, закъдето вече бяха заминали толкова много негови сънародници, току-виж започнел там нов живот. Нищо добро не го очаквало в Китай.

Карвър откликна на молбата му равнодушно. Не виждал основание Ах Сук да не го придружи, само че трябвало да плати билета си и да не се пречка по време на пътуването. По график „Палмерстън“ имал престой от половин месец в пристанището на Сидни за разтоварване, преди да продължи на юг към Мелбърн, и през този половин месец Ах Сук следвало сам да се оправя и не бивало да го притеснява по никакъв начин. Щом корабът пристигнел в Порт Филип, щели да се разделят приятелски, без да очакват нищо един от друг, и най-вероятно никога повече нямало да се видят. Ах Сук се съгласи. Понесен от вихъра на внезапно обзелото го въодушевление, той продаде малкото си вещи, смени скромните си спестявания в лири и си купи билет за най-високата класа, която Карвър му разреши (трета). Оказа се, че е единственият пътник на борда.

Пътуването до Сидни мина без произшествия: Ах Сук го помнеше като тежка, замайваща сетивата мъгла, в която едва-едва светлеят слънчеви лъчи, същото усещане го обземаше винаги, преди да го връхлети главоболие. Когато корабът навлезе в широкото плитко устие на пристанището, отслабналият и изнемощял от дългите седмици в открито море Ах Сук с мъка се надигна от койката и за първи път се осмели да се качи на палубата. Светлината му се видя странна, струваше му се, че в Китай тя е по-прозирна, по-бяла, по-чиста. Австралийската беше много жълта и наситена, сякаш дори и сутрин или по пладне слънцето беше паднало ниско като при залез.

След като хвърли котва, капитанът не си даде и час, за да се нагодят към по-стабилна повърхност свикналите му с поклащането на кораба нозе, а веднага спусна трапа и се отправи към близкия бордей. Екипажът го последва по петите и Ах Сук се озова сам. След кратък размисъл той също слезе, като се постара да запомни къде точно се намира „Палмерстън“, и се насочи към сушата, решил може би малко наивно да добие представа за страната, в която ще живее.

Ах Сук почти не говореше английски, тъй като с Карвър общуваха на китайски, а не познаваше други англичани. Потърси на пристанището свои сънародници, но не откри нито един, после се скита с часове по улиците на града в дирене на надпис — поне един йероглиф, — който да му е понятен. Накрая събра смелост и влезе в митницата, като извади банкнота изпод лентата на шапката, където беше скътал парите си: може би тя щеше да му помогне да изрази това, за което не му достигаха думи. Служителят вдигна въпросително вежди, ала преди да успее да си отвори устата, шапката в ръката на Ах Сук изчезна. Той се завъртя и видя едно босо момче, което се отдалечаваше тичешком. Ах Сук изкрещя ядосано и хукна след него, но хлапакът бягаше бързо, познаваше отлично лабиринта на пристанището и изчезна безследно.

Ах Сук обикаля да го търси, докато не се стъмни. Накрая се отказа и се върна в митницата, но служителите там само клатеха глави и разперваха безпомощно ръце. Сочеха навътре към сушата и бълваха неразбираем поток от думи. Ах Сук не знаеше какво му сочат и какво обясняват. В гърлото му беше заседнала буца, той едва сдържаше сълзите. В шапката бяха всичките му пари, като се изключеше банкнотата, която беше държал в другата ръка. Обезумял от мъка, той събу обувката си, пъхна последната си банкнота във вдлъбнатината на петата, обу се отново и пое обратно към „Палмерстън“. В Сидни имаше поне един човек, мислеше си той, който говори китайски.

Ах Сук внимателно се приближи към бордея. Отвътре се чуваше пиано — непознати за него звуци, които обаче му се сториха приятни, успокояващи. Той спря на прага и се зачуди дали да не почука, но в този момент вратата се отвори рязко и се показа един мъж.

Ах Сук се поклони. Постара се да обясни любезно, че търси капитан Карвър, капитана на „Палмерстън“. Мъжът на прага отвърна с поредица неразбираеми думи. Ах Сук настоя, повтори името на Карвър бавно и отчетливо. Получи същия отговор. Вдигна ръка, за да покаже, че желае да заобиколи непознатия и да влезе, за да говори с Карвър. Това се оказа грешка. Онзи го сграбчи с огромната си лапа за яката, вдигна го във въздуха и го хвърли на улицата. Ах Сук падна лошо, ожули си китката и бедрото. Противникът му слезе бавно по стълбите, като навиваше ръкави. Дръпна за последно от пурата и с едно отсечено движение на китката я хвърли настрани. След това, ухилен до уши, стисна юмруци. Ах Сук се изплаши. Вдигна ръце в знак, че не желае да се бие, и замоли за пощада. Мъжът подвикна нещо през рамо и на прага на бордея се появи още един, с по-изпито лице и с гърбав нос. Той се втурна към Ах Сук, изправи го на крака и изви ръцете му зад гърба, тъй че лицето и гърдите му останаха незащитени. Двамата нападатели размениха няколко думи. Колкото и да напрягаше сили, Ах Сук не можеше да се измъкне от хватката на този, който го държеше. Първият запристъпва от крак на крак, все едно се разгрява. На няколко пъти се приближаваше и отстъпваше с пружиниращи подскоци, после изведнъж се изстреля и обсипа с крошета лицето и корема на Ах Сук. Другият изръмжа нещо нечленоразделно. Боксьорът изсумтя и се отдръпна, но след миг отново връхлетя. Гуляйджиите от бордея се изсипаха на улицата — смееха се и се шегуваха.

Франсис Карвър също излезе. Беше без сако, по намачкана риза и синя вратовръзка, завързана на хлабав възел. Загледа побоя подразнено, с небрежно сложени на кръста ръце. Ах Сук улови погледа му и макар устата му да беше пълна с кръв, успя да извика:

— Мъ гой бон нгъ! Мъ гой бон нгъ!

Карвър като че ли не го виждаше. Не даде никакъв знак, че разбира думите му. Един от другите зяпачи подхвърли някаква забележка и той отвърна на английски.

— Пан яо! Хо пан яо!

Карвър обаче извърна глава. На прага до него застана жена с червена коса, той я подхвана през кръста и я придърпа към себе си. Прошепна нещо в ухото й. Тя се засмя и двамата се прибраха.

Вторият мъж вече не можеше да държи изправено отмалялото тяло на Ах Сук и го пусна, мърморейки, очевидно се оплакваше от кръвта, изпръскала сакото и ръкавите на ризата му. Първият зарита проснатия на земята Ах Сук, но явно това не беше толкова забавно, тълпата загуби интерес и се разотиде. Мъжът нанесе с върха на ботуша един последен ритник в ребрата му и също се прибра вътре. При влизането му в бордея избухна смях, след това пианото засвири нова мелодия.

Ах Сук завлече пълзешком изпотрошеното си тяло в страничната уличка, за да не го виждат. При всяко поемане на дъх го прерязваше остра болка. Мачтите на корабите се полюшваха напред-назад. Слънцето залезе. Мина фенерджията да запали лампите, някъде наблизо се чуха съскане и тихо припукване при пламването на газта. Мракът изсивя. Ах Сук подозираше, че поне няколко от ребрата му са счупени. Усещаше по темето си лепкава мокрота, все едно пипаше сюнгер. Лявото му око не можеше да се отвори. Той нямаше сили дори да се изправи.

По някое време задната врата на бордея изскърца и по плодника плисна жълта светлина. В уличката отекнаха забързани стъпки. Ах Сук чу как нещо издрънча, сякаш на камъните беше оставен метален леген или кофа, след това усети върху челото си хладна ръка. Отвори дясното си око. Пред него беше коленичила млада жена с изпито лице и големи предни зъби. Като нашепваше неразбираеми за него думи, тя се зае да почиства кръвта от лицето му с топнато в топла вода парцалче. Гласът й го унесе. Жената беше с колосана престилка, сигурно беше прислужница в бордея. Догадката му бързо се потвърди, отвътре се разнесе вик и тя забързано остави парцала и изчезна.

Минаха няколко часа. Пианото замлъкна, шумовете намаляха. Ах Сук заспа и когато се събуди, установи, че се е възцарила тишина и жената се е върнала. Този път носеше пъхната под мишница кутия, платнено вързопче и газена лампа. Коленичи до него, остави внимателно лампата и завъртя колелцето, пламъкът заблестя ярко. Ах Сук с мъка обърна глава и изненадано видя, че върху кутията е изписано фамилното му име на китайски. Той ахна, а в отговор жената се усмихна, кимна и вдигна пръст към устните си, подсказваше му, че не бива да вдига шум. След това отвори кутията, бръкна под листата чай и измъкна малко квадратно пакетче, увито в хартия. Усмихна му се. Ах Сук нищо не разбираше. Изви глава надясно, където жената беше оставила вързопа, и видя, че е извадила от него къса груба лула, игла, нож и желязно канче. Погледна я въпросително, но тя не му обърна внимание, беше заета да нагласява пламъка на лампата. Когато опиумът забълбука и от малката чашка на лулата се изви нишка бял дим, жената притисна мундщука към устните му. Ах Сук нямаше сили да откаже. Пое изпаренията и ги погълна.

В гърдите му все едно изгря зора, по вените му се разля течна светлина. Пълен покой изпълни тялото му. Болката се отцеди навън леко и бързо като вода, стичаща се през коприна. Опиум, помисли си той замаяно. Опиум. Това беше нещо невероятно! Чудо, лек. Жената отново му подаде лулата и той загълта жадно като просяк, на когото са сипали черпак супа. Не помнеше как е загубил съзнание, но когато отвори очи, вече беше ден и прислужницата я нямаше. Той лежеше подпрян на два варела с помия зад бордея, завит с одеяло, друго беше нагънато под главата му. Някой, навярно жената, го беше довлякла тук. Или беше допълзял сам? Не помнеше. Главата му щеше да се пръсне, болката в гърдите се беше завърнала. От бордея се чуваха плисък на вода и точене на ножове.

Изведнъж Ах Сук се сети за скрития в кутията с чай опиум. „Дент и Сие“ плащаха на китайските търговци с опиум, тъй като Великобритания вече нямаше сребро, а Китай не приемаше злато. Колко глупав е бил! Франсис Карвър беше вкарвал опиума в Китай през склада на семейство Сук. Франсис Карвър беше предал баща му. Франсис Карвър беше извърнал глава и се бе престорил, че не разбира виковете му за помощ. Ах Сук застина. Непоклатимата увереност затисна гърдите му като камък.

През следващата седмица зъбатата прислужница продължи да се грижи за него, носеше му храна, вода и опиум. Минаваше да го нагледа по няколко пъти на ден, уж че отива да сипе помия на прасетата, да изхвърли мръсната вода или да простре прането на опънатото на двора въже, а вечер идваше с лулата и му даваше да вдиша дима, докато болката намалее и той заспи. Вършеше всичко това мълчаливо и Ах Сук също не я заговаряше. Но мислеше за нея. Една вечер тя дойде с посиняло око. Ах Сук посегна да я докосне, но тя се намръщи и извърна глава.

След няколко дни Ах Сук вече можеше да става, макар да го болеше, а в края на седмицата успяваше да обиколи, куцукайки, двора. Знаеше, че престоят на „Палмерстън“ в Сидни е само половин месец, скоро корабът щеше да потегли на юг към златните находища на Виктория. Ах Сук вече не държеше да стигне до Мелбърн. Искаше само да намери Карвър, преди платноходът да отплава.

Откакто корабът беше акостирал, Карвър не беше прекарал и една нощ на борда му, спеше в бордея при червенокосата. Вечер Ах Сук го виждаше на идване, капитанът вървеше по кея самоуверено, вятърът развяваше пешовете му. Тръгваше си рано следобед и често червенокосата излизаше да го изпрати на задната врата. На два пъти Ах Сук ги беше зървал да се разхождат на вълнолома по тъмно. Разговаряха като близки. Привеждаха глави един към друг, жената подхващаше Карвър под ръка и се притискаше към него.

Осмата вечер след побоя се падаше в неделя и веселбата в бордея приключи преди полунощ заради наложения вечерен час. Ах Сук се прокрадна пред сградата и видя силуета на Карвър на прозореца в средата на втория етаж — капитанът се беше подпрял на перваза и се взираше навън в мрака. Червенокосата се появи зад него, хвана го за ръкава и го придърпа в стаята. Ах Сук се промъкна до кухненския прозорец и го отвори. Скочи вътре. Помещението беше празно. Той потърси оръжие и в крайна сметка се спря на закачения над дръвника широк месарски нож с кокалена дръжка. Досега не беше посягал на друг човек, но тежкият нож в ръката му вдъхваше увереност. Насочи се към стълбите в сумрака.

На горния етаж имаше три врати, и трите затворени. Той се ослуша пред първата (тишина), после пред втората (приглушени стенания) и накрая пред третата, откъдето се чуха груб мъжки глас, изскърцване на стол и след това тих женски отговор. Ах Сук се помъчи да определи разстоянието от външната стена до големия прозорец, на който преди малко беше видял Карвър. Възможно ли беше тази врата да води до средната стая? Да, сметката излизаше, той беше на три метра от стълбището и ако си представеше фасадата, прозорецът беше поне на три метра и половина от края. Освен ако втората врата не водеше до по-голяма стая, разбира се, а тази, третата — до по-малка. Ах Сук долепи ухо. Чу мъжки глас, който изрече няколко думи на английски — рязко, строго, недоволно. Трябва да е Карвър, помисли си той. Нямаше кой друг да бъде. Със сила, придошла от внезапно бликналия в него гняв, Ах Сук ритна вратата, ала мъжът вътре не беше Карвър, а здравенякът, който го беше пребил преди седмица. Той беше дръпнал зъбатата прислужница в скута си, с едната ръка я стискаше за гърлото, а с другата посягаше към гърдите й. Ах Сук отстъпи изненадано — онзи изруга ядосано, блъсна жената и скочи.

Избълва поток от неразбираеми думи и посегна към револвера си, оставен на нощното шкафче до леглото. В същото време жената бръкна в пазвата си и извади малък пистолет. Мъжът насочи револвера и натисна спусъка — Ах Сук изтръпна, — но механизмът заяде, в цевта имаше празна гилза. Докато здравенякът накланяше револвера на една страна, за да падне гилзата, жената изтича до него и опря пистолета в слепоочието му. Той вдигна ръка да я бутне, чу се тих пукот и мъжът се свлече. Ах Сук не беше помръднал. Жената светкавично посегна към оръжието в ръката на мъртвеца, взе го и на негово място сложи своя пистолет. След това пъхна тежкия револвер в ръката на Ах Сук, затвори пръстите му около него и му даде знак да си върви. Той смаяно се обърна, в едната си ръка стискаше револвера, а в другата — ножа. Зъбатата го сграбчи за рамото, дръпна го и го насочи към задното стълбище в другия край на коридора, по главното вече прииждаха хора.

Щом излезе навън, Ах Сук хвърли и двете оръжия във водата и те веднага потънаха. От бордея долитаха викове и приглушени крясъци. Той се обърна и хукна. Но още преди да стигне до края на вълнолома, чу зад себе си стъпки. Нещо го удари в гърба и той се просна по очи на земята. Изохка — ребрата още го боляха — и усети как някой извива грубо му ръцете зад гърба, щракнаха белезници. Изправиха го, издърпаха го до коневръза, закопчаха го за него с още едни белезници и без да роптае, той остана там, докато дойде полицейската кола да го откара в затвора.

Ах Сук не разбираше нито дума от въпросите, които му задаваха, и разпитващите го бързо вдигнаха ръце от него. Не му беше осигурен преводач и когато той повтори няколко пъти името Карвър, полицаите само клатеха глави. Хвърлиха го в претъпкана килия с още петима задържани. На предварителното изслушване беше решено, че случаят трябва да влезе в съда, и заседанието беше насрочено след месец и половина. Дотогава „Палмерстън“ отдавна щеше да е вдигнал платна, Карвър щеше да е заминал и Ах Сук никога повече нямаше да го намери. Той прекара следващия месец и половина в странно състояние на възбуда и униние и сутринта преди началото на процеса се събуди с усещането, че това е денят на екзекуцията му. Нима можеше да се надява да се защити? Щяха да го осъдят и да го обесят.

Делото се гледаше на английски и изправеният на подсъдимата скамейка Ах Сук не разбираше абсолютно нищо. След няколко часа речи и заклевания той видя смаян, че вкарват в залата Франсис Карвър, окован в белезници. Ах Сук се зачуди защо само този свидетел е с белезници. Докато капитанът приближаваше, той се изправи и му извика на китайски. Погледите им се срещнаха и във внезапно възцарилата се тишина Ах Сук тържествено се зарече да отмъсти за смъртта на баща си. Карвър не издържа взора му и позорно сведе глава.

Ах Сук научи много по-късно какво се е случило на процеса. Мъжът, в чието убийство беше обвинен, се казваше Джереми Шепард, а зъбатата жена, която се беше грижила за Ах Сук, беше съпругата му Маргарет. Червенокосата беше Лидия Грийнуей, собственичка на бордея на пристанището, наречен „Белият кон“. В съдебната зала Ах Сук не знаеше имената на никого и чак след като беше оправдан, плати на един китайски търговец да му преведе отпечатания във вестника материал за процеса, който благодарение на сензационния си развой беше описан в три колони, заемащи почти цяла страница.

Според „Сидни Хералд“ обвинението се опираше на три точки: първо, Ах Сук е имал зъб на Джереми Шепард, тъй като седмица по-рано последният го е пребил почти до смърт, второ, миг след изстрелите Ах Сук е бил видян да се отдалечава тичешком от „Белият кон“, което, естествено, го превръщаше в най-вероятния заподозрян, и трето, на китайците не може да се има вяра, тъй като по природа са злобни и отмъстителни.

Защитата, която трябваше да отхвърли тези обвинения, беше доста вяла. Адвокатът твърдеше, че е малко вероятно дребният Ах Сук да е успял да се доближи до Шепард и да опре пистолет в слепоочието му, и заради това не бивало да се изключва възможността за самоубийство. Прокурорът го прекъсна и заяви, че според показанията на приятелите на мъртвия характерът на Джереми Шепард изобщо не допускал мисълта за самоубийство, на което защитникът отговори, че едва ли има човек на този свят, който да е напълно неспособен да посегне на живота си, и веднага беше остро порицан от съдията. Адвокатът помоли съдията за извинение и приключи пледоарията си с предположението, че Сук Яншън е избягал от „Белият кон“ от уплаха заради произведения пистолетен изстрел. След като той седна, прокурорът дори не се опита да скрие насмешливата си усмивка, а съдията въздъхна тежко.

Прокурорът призова като последен свидетел Маргарет Шепард, вдовицата на убития, и нейните показания доведоха до внезапен обрат. Застанала на свидетелската скамейка, госпожа Шепард категорично отказа да следва линията на обвинението и настоя, че Сук Яншън не е убиецът на съпруга й. Била сигурна, тъй като била видяла как той се самоубива.

Това смайващо признание предизвика суматоха в залата и съдията на няколко пъти призова да се въдвори ред. Тогава на Ах Сук, който се запозна с тези подробности впоследствие, и през ум не му беше минало, че жената рискува сигурността си, за да спаси живота му. След като съдията позволи разпитът на Маргарет Шепард да продължи, прокурорът я попита защо досега е скривала тези важни сведения, на което тя отговори, че е живяла в страх от съпруга си, който я е насилвал всекидневно и го знаели всички. Била с прекършен дух и едва намерила смелост да изрече истината на глас. След това убедително изявление процесът беше прекратен. Съдията беше принуден да оправдае Ах Сук по обвинението в убийство и да го освободи. В решението беше записано, че Джереми Шепард, Бог да го прости — макар че това беше твърде малко вероятно поне според учението на църквата, — се е самоубил.

След като го освободиха от затвора, Ах Сук веднага се захвана да търси сведения за Карвър и изненадано научи, че при една рутинна проверка преди няколко седмици „Палмерстън“ е бил задържан в пристанището на Сидни. На капитана били повдигнати обвинения в контрабанда, нарушаване на митническите разпоредби и опит за измама, тъй като според доклада на морската полиция в трюма на кораба били намерени шестнайсет полумъртви от глад млади жени от Гуанджоу. „Палмерстън“ бил задържан, жените били изпратени обратно в Китай, а компанията „Дент и Сие“ официално се отрекла от Карвър. Той бил осъден на десет години каторга на остров Кокату, като присъдата незабавно влязла в сила.

На Ах Сук не му оставаше друго, освен да чака врагът му да излезе на свобода. Той замина за Виктория и стана златотърсач, понаучи английски, преживя какво ли не, но мечтата му да отмъсти за убийството на баща си не повехна. През юли 1864 година изпрати до остров Кокату запитване с молба да го известят къде е отишъл Карвър след освобождаването си. Три месеца по-късно получи отговор, в който се казваше, че бившият затворник е отплавал за Дънидин, Нова Зеландия, с парахода „Спарта“. Ах Сук веднага замина за там, но в Дънидин следата внезапно изчезна. Издирванията му удариха на камък. Накрая той се призна за победен и сложи край на търсенето. Плати такса за право на добив на злато и си купи еднопосочен билет за Западния бряг, където осем месеца по-късно случайно попадна на Карвър: застанал на улицата с нов белег на лицето и с наедряло тяло, капитанът броеше монети в ръката на Теру Тафарей.

Φ

Ах Сук завари Ах Кю седнал с кръстосани крака върху купчина пръст на няколко педи от граничното колче, което отбелязваше югоизточния край на находището „Аврора“. В ръцете си държеше златарско корито и го разтърсваше ритмично с резки движения на китките, издаващи увереността на отдавна овладени умения. В кранчето на устата му висеше запалена цигара, но Ах Кю като че ли я беше забравил, пепелта се сипеше по дрехите му. Пред него имаше дървено ведро с вода, а зад гърба му — железен тигел с изтънено гърло.

Действията му се повтаряха в безкраен кръговрат. Той първо изхвърляше от коритото големите камъни и буци, като поддържаше равномерно темпо, така че по-дребните песъчинки постепенно да се свлекат на дъното, след това се навеждаше напред, потапяше в мътната вода края на коритото и рязко го накланяше към тялото си, като внимателно завърташе водата по посока на часовниковата стрелка, за да се образува нещо като въртоп. Златото беше по-тежко от камъчетата и потъваше на дъното: след като Ах Кю изгребеше мокрия чакъл от повърхността, долу оставаше чистият метал, искрящи петънца на тъмния фон. Той събираше люспиците една по една и внимателно ги пускаше в тигела, след това отново напълваше коритото с пръст и камъни и повтаряше всичко отначало без никакви промени, докато слънцето не паднеше зад дърветата на запад.

„Аврора“ беше далеч от реката и морето и именно на това неудобство се дължеше фактът, че нямаше много желаещи да обработват находището. Всяка сутрин Ах Кю носеше вода от реката, защото без вода задачата му беше направо невъзможна, само че след като водата се разкаляше, златото вече не се виждаше в мътилката и той пак трябваше да отиде да напълни ведрото. Можеше да се прокопае вада от реката или да се направи сондаж за кладенец, но собственикът на находището от самото начало беше дал да се разбере, че не възнамерява да вложи и пени в „Аврора“. Нямаше смисъл. Участъкът от два акра даваше злато колкото за надницата на Ах Кю, находището беше просто гол камънак без дървета. Купчината пресят чакъл зад гърба му, доказателство за дълги часове самотен труд, беше дълга и ниска, погребална могилка, под която обаче нямаше тяло.

При приближаването на Ах Сук златарят вдигна глава.

— Ней ху.

— Ней ху, ней ху.

В погледите им нямаше враждебност, ала нямаше и радост и все пак мина доста време, докато двамата отклонят очи. Ах Кю измъкна угарката от устата си и я хвърли настрани.

— Днес добивът е малък — рече той на китайски.

— Хиляди съболезнования — отвърна Ах Сук.

— Добивът е малък всеки ден.

— Заслужаваш повече.

— Дали? — измърмори Ах Кю, който беше в лошо настроение.

— Да — потвърди сънародникът му. — Старанието заслужава отплата.

— В какво съотношение? И в какво ще бъде тази отплата? Не говори празни приказки!

Ах Сук долепи длани.

— Идвам с добри новини.

— С добри новини и ласкателства — отбеляза Ах Кю.

Другарят му не обърна внимание на думите му, а рече:

— Емъри Стейнс се е завърнал.

Ах Кю застина.

— О! Видя ли го?

— Още не. Но разбрах, че довечера ще е в Хокитика, в едно заведение на „Гуляйджийска“, където подготвят празненство в негова чест. Поканиха ме и мен и в знак на добра воля аз те каня да дойдеш и ти.

— Кой го организира?

— Анна Уедърел и вдовицата на умрелия, на Кросби Уелс.

— Две жени — измърмори недоверчиво Ах Кю.

— Да.

След кратко колебание Ах Сук реши да признае какво е установил днес сутринта, а именно, че вдовицата на Кросби е съдържателката на „Белият кон“ в Сидни, свидетелствала на процеса срещу него, и навремето любовница на врага му Франсис Карвър. Сега Лидия Грийнуей била известна под името Лидия Уелс.

Ах Кю внимателно обмисли чутото и накрая отсече:

— Това е капан.

— Не — възрази Ах Сук. — Идвам тук по своя воля, никой не ми е нареждал да те водя.

— Капанът е за теб — натърти Ах Кю. — Сигурен съм. Защо иначе ще те канят на празненството довечера? Нямаш нищо общо с господин Стейнс. Какво ще правиш на празненство в чест на завръщането му?

— Ще играя роля в постановка. Ще седя на една възглавница като статуя. — Обяснението прозвуча глупаво и той забързано добави: — Нещо като театър. Дори ще ми платят.

— Ще ти платят?

— Да, като на актьор.

Ах Кю го огледа подозрително.

— Ами ако тази Грийнуей още е свързана с Карвър? Нали са били любовници. Може да го е предупредила, че довечера ще бъдеш там.

— Карвър не е тук.

— Дори и да е така, тя ще го извести веднага щом той се върне.

— Дотогава ще съм готов.

— И как ще се приготвиш?

— Ще съм готов — настоя Ах Сук. — Още няма значение. Карвър го няма.

— Жената му е вярна, а ти си се заклел да му отмъстиш, едва ли го е забравила. Със сигурност не ти желае доброто.

— Ще внимавам.

Ах Кю въздъхна. Надигна се, изтупа панталона си и изведнъж замря, после вдиша рязко през носа. Направи няколко крачки към Ах Сук и го сграбчи за раменете.

— Вониш! Едва се крепиш на краката си, Сук Яншън. Миризмата се усеща от двайсет крачки!

Ах Сук наистина беше минал през колибата си в Кънери да изпуши следобедната си лула и въздействието от това беше видимо, само че той не обичаше да го мъмрят за навика му. Дръпна се рязко и измърмори кисело:

— Всеки си има някаква слабост.

— Слабост ли! — извика Ах Кю и се изплю на земята. — Не е слабост, а лицемерие. Как не те е срам!

— Не ми говори така, не съм дете.

— Пристрастеният е като дете.

— Добре, значи съм дете — инатливо заяви Ах Сук. — На теб какво ти влиза в работата?

— Влиза ми, щом искаш да дойда с теб довечера.

— Не ми е притрябвала твоята закрила.

— Заблуждаваш се.

— Заблуждавам се, а? И как ме нарече, лицемер? — възкликна Ах Сук. — Дойдох да проявя любезност към теб, а ти само ме обиждаш!

— Заслужаваш си обидите. Станал си роб на опиума, заради който е загинал баща ти, а имаш наглостта да се представяш за защитник на семейната чест! Оплакваш го как е бил предаден, а всеки път, щом посегнеш към лулата, ти го предаваш наново!

— Франсис Карвър уби баща ми — измърмори Ах Сук, отстъпвайки.

— Опиумът е убил баща ти. Погледни се! — Ах Сук се беше препънал в корен и едва не падна. — Какъв отмъстител ще стане от теб, Ах Сук, щом не можеш да стоиш на краката си!

Ядосан, Ах Сук се подпря с ръка, изправи се и се обърна, зениците му бяха черни и влажни.

— Знаеш съдбата ми — рече той. — Опиатът ми беше даден като лекарство. Не съм посегнал към него по своя воля. Но не мога да се противопоставя на властта му над мен.

— Имал си предостатъчно време да го откажеш. Нали си бил в затвора няколко седмици преди процеса?

— Не беше достатъчно да преодолея нуждата си от него.

— Нужда! — извика презрително Ах Кю. — Каква жалка дума! Нищо чудно, че не я използва в историята, която ми разказа. Предпочиташ възвишени слова като „чест“, „дълг“, „предателство“ и „отмъщение“!

— Историята ми…

— Историята ти отделя повече внимание на сполетелите те несправедливости, отколкото на стоварилия се над семейството ти позор. Кажи ми, Сук Яншън, на кого искаш да отмъстиш, на мъжа, убил баща ти, или на този, който не ти е помогнал пред „Белият кон“?

Ах Сук го гледаше смаяно.

— Нима се съмняваш в подтика ми?

— Подтикът не е твой! Няма как да е твой! Погледни се! Едва се крепиш!

Възцари се мълчание. От долината се чу приглушен изстрел, последван от вик.

Накрая Ах Сук кимна.

— Сбогом.

— Защо се сбогуваш с мен?

— Ясно показа мнението си. Не ме харесваш, отвратен си от мен. Но въпреки това аз ще отида на празненството на вдовицата.

Ах Кю бързо кипваше, ала не обичаше да излиза лошият в спора. Той поклати глава и като вдиша шумно през носа, рече:

— Ще дойда с теб. Искам да поговоря с господин Стейнс.

— Знам. Дойдох тук с добри намерения, Кю Лон.

Ах Кю отвърна тихо:

— Човек познава сърцето си най-добре. Не биваше да се съмнявам в подтика ти.

Ах Сук за миг затвори очи.

— Докато стигнем в Хокитика — рече той, — ще се съвзема.

Ах Кю кимна.

— Няма да е зле.