Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luminaries, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Елинор Катън
Заглавие: Светилата
Преводач: Владимир Молев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: новозеландска
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Емилия Л. Масларова
Художник: Джени Григ; Виктор Паунов
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-19-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3567
История
- — Добавяне
Юпитер в Стрелец
В която се разискват ползите от наличието на приют, едно име се поставя под съмнение, Алистър Лодърбак е смутен и превозвачът се принуждава да излъже.
Разказът на Балфор, доста удължен от прекъсвания и като цяло обременен от цветистия изказ на превозвача, се оплете до пълна неразбория и минаха няколко часа, докато Муди подреди ясно последователността на събитията, предшествали тайното събрание в пушалнята на странноприемницата.
Прекъсванията бяха твърде досадни, а отплесванията на Балфор в дреболии бяха излишно обстоятелствени, за да си заслужават да бъдат цялостно и достоверно предадени дума по дума. Тук ще орежем техните недостатъци и ще наложим строг казармен ред в забързаната хроника, родена от неспокойните мисли на превозвача, ще замажем със собствен хоросан пукнатините и процепите в спомените и ще възстановим като нова постройка това, което в паметта на отделния човек съществува само като руини.
Ще започнем, откъдето започна и Балфор, с една среща, състояла се същата сутрин в Хокитика.
Φ
Преди разгарянето на треската за злато по западното крайбрежие на Кентърбъри, когато Хокитика беше само кафеникаво устие на река и златото по бреговете й блестеше необезпокоявано и невидяно, Томас Балфор живееше в провинция Отаго и развиваше превозваческата си дейност от малка барака с ламаринен покрив на пристана в Дънидин, над чиято врата висеше, изписано на парче зебло, името на компанията „Балфор и Харнет, превозвачи“. (Господин Харнет впоследствие се оттегли от съвместното дружество, от което притежаваше само една трета, и сега се радваше на спокойния колониален живот в Окланд, далече от студа и от мъглата, която в мразовитите утринни часове преди зазоряване изпълваше с бял памук долините на Отаго.) Доброто разположение на кантората — тя се намираше на централния вълнолом и се радваше на гледка към носа, затварящ в далечината залива — й носеше отбрана многобройна клиентела и сред останалите беше и бившият управител на Кентърбъри, истински великан с ръце като лопати и със славата на съзнателен, предприемчив и ревностен мъж.
Алистър Лодърбак — така се казваше държавният чиновник — се радваше през цялата си кариера на попътни ветрове. Беше родом от Лондон и през 1851 година, след завършване на юридическо образование, беше заминал за Нова Зеландия, като беше опънал платна с две ясни цели: първо, да натрупа състояние и второ, да го удвои. Амбицията му напълно отговаряше на политическия живот, особено на политическия живот на една млада страна. Лодърбак бързо се издигна. В законодателните среди гледаха с възхищение на него като на човек, който, щом се залови с дадена задача, не подвива крак, докато не я изпълни — благодарение на това ценно качество беше възнаграден с място в Съвета на провинция Кентърбъри и беше поканен да участва в надпреварата за длъжността управител, която той спечели на изборите с голямо мнозинство. Пет години след пристигането му в Нова Зеландия връзките му се простираха чак до кабинета на Стафорд и до самия премиер — когато за първи път почука на вратата на Томас Балфор, издокаран с току-що откъснат цвят на каухаи в бутониерата и с яка, чиито остри ръбове, забеляза превозвачът, бяха колосани от женска ръка, Лодърбак вече не можеше да бъде наречен преселник. От него лъхаше на постоянство: влияние, което не отминава.
По външен вид и осанка Лодърбак беше не толкова красив, колкото внушителен. Брадата му, голяма и широка като на Балфор, стърчеше почти хоризонтално напред и му придаваше царствен вид, очите му под високото чело искряха. Той беше много висок и тялото му беше изпито, което още повече подчертаваше ръста му. Провъзгласяваше стремежите и мнението си гръмогласно и с искреност, която по-недоверчивите биха нарекли горделива, а останалите — безстрашна. Слухът му не беше много добър и заради това Лодърбак накланяше глава и се привеждаше леко към събеседниците си, с което създаваше тъй полезното в политиката впечатление, че изслушва всеки със сериозно внимание и благоволение свише.
При първата им среща политикът смая Балфор с размаха и увереността си. Устремът му, уведоми той превозвача, не бил насочен единствено към политическата област. От младини хранел страстна любов към морето и сега притежавал четири кораба: два клипера, шхуна и един тримачтов платноход. Бил дал под наем два от тях на частни лица, но рисковете от подобно начинание били твърде високи и затова желаел да сключи договор с утвърдена компания за превоз, която може да си позволи да плаща нужната застраховка. Изброи имената на корабите така, все едно изброяваше имената на децата си: клиперите „Достойнство“ и „Южна корона“, шхуната „Танцьорката“ и тримачтовия платноход „На добър час“.
Оказа се, че точно в този момент „Балфор и Харнет“ се нуждае от кораб с тези размери и способности, упоменати от Лодърбак. Балфор нямаше какво да прави с барката „На добър час“, тъй като тя беше твърде малка за неговите цели, но „Достойнство“ след съответния оглед и изпитания спокойно можеше да изпълнява редовния курс между Порт Чалмърс и Порт Филип. Да, рече той на Лодърбак, щял да намери капитан за „Достойнство“, да сключи застраховка с нелошо покритие и да вземе под наем кораба с годишен договор.
Лодърбак беше на годините на Балфор, но още от първата им среща превозвачът се държеше с него със синовна почтителност, като в това навярно се проявяваше известна суета, защото чертите, които Балфор харесваше в личността на политика, бяха същите, които той ценеше у себе си. Между двамата се зароди нещо като приятелство (от страна на Балфор то беше обременено с прекомерно възхищение, недопускащо истинска близост) и през следващите две години „Достойнство“ се движеше необезпокоявано между Дънидин и Мелбърн. За клаузата за застраховка, макар и да бе внимателно договорена, повече не бе отворена дума.
През януари 1865 година Робърт Харнет оповести намерението си да се оттегли, продаде дела си на своя съдружник и замина на север, на по-мек климат. С обичайната липса на сантименталност Балфор веднага изостави кантората на пристанището. Съзнаваше, че разцветът на Отаго вече преминава. Долините бяха прекопани, златото в реките беше на изчерпване. Балфор отплава за западния бряг на Кентърбъри, купи парче гола земя край устието на река Хокитика, вдигна палатката си и се захвана да строи склад. „Балфор и Харнет“ се превърна в „Превозни услуги Балфор“, Балфор си купи бродирана жилетка и цилиндър, а около него започна да се издига град Хокитика.
Няколко месеца по-късно в залива на Хокитика хвърли котва „На добър час“ и превозвачът си спомни, че собственик на платнохода е Алистър Лодърбак. В знак на любезност и добра воля той се представи на капитана на кораба Франсис Карвър и оттогава насетне се радваше на сърдечни отношения с него, почиващи на общата им връзка с политика, макар че тайно Балфор смяташе Карвър за грубиян и негодник. Това мнение не пораждаше у него никакво огорчение. Той не се прекланяше пред силата на волята, освен ако не е от типа, проявяващ се у Лодърбак — харизматична, чаровна дори, — и не би могъл да хареса някой мерзавец. Слуховете, които следваха по петите капитан Карвър, не го безпокояха, но и не разпалваха в сърцето му момчешко възхищение. Карвър просто не интересуваше Балфор и той не губеше време да разсъждава за него.
В края на 1865 година превозвачът прочете във вестника, че Алистър Лодърбак се кани да се кандидатира за парламента от избирателния район Уестланд, а няколко седмици по-късно получи писмо от самия кандидат, който за пореден път се обръщаше към него с молба за помощ. В кампанията си да спечели провинция Уестланд, пишеше Лодърбак, възнамерявал да се покаже като истински уестландски мъж. За тази цел умоляваше превозвача да му осигури квартира в центъра на Хокитика, да обзаведе помещенията както подобава и да се погрижи за превоза на пътен сандък с лични вещи — книги по право, документи и така нататък, — които щели да му бъдат нужни по време на кампанията. Задачите бяха подробно описани с устремения едър почерк на човек, който може да си позволи да хаби мастило за глупости и завъртулки. (При тази мисъл превозвачът се усмихна: приятно му беше да прощава на Лодърбак множеството му странности.) Самият Лодърбак нямало да пристигне с кораб. Възнамерявал да пътува по суша, да прекоси планините на кон и да дойде победоносно през долината Арахура. Искал да се появи не като изнежен държавник, пътуващ сред удобствата на първокласна каюта, а като човек от народа, с изтръпнало от ездата тяло и с пот на челото.
Балфор бързо уреди всичко, за което беше помолен. Намери няколко стаи с изглед към брега на Хокитика и вписа името на Лодърбак във всички клубове, които предлагаха игра на зарове и кегли. Поръча доставка на пресни круши, сирена и подсладен ямайски джинджифил, уговори бръснар, нае частна ложа във вариетето за февруари и март. Съобщи на издателя на „Уест Коуст Таймс“, че Лодърбак ще пристигне през планинския проход, и подхвърли, че една възхваляваща статия за това смело начинание ще постави в благоприятна светлина вестника през бъдещия мандат на Лодърбак, ако той спечели мястото, както най-вероятно щеше да стане. След това изпрати съобщение до Порт Чалмърс с указания капитанът на „Достойнство“ да натовари сандъка на политика, след като бъде доставен от Литълтън, и да го докара в Хокитика при следващия курс до западното крайбрежие. Накрая купи от „Скарата“ дамаджанка тъмна бира, вдигна си краката, наля си една чаша и докато отпиваше, си помисли, че навярно политиката — речите, агитацията, срещите с хора — ще му е съвсем по сърце.
Само че пристигането на Алистър Лодърбак в Хокитика не беше съпроводено от фанфарите, които политикът си беше представял, когато оповести плановете си в писмото до Балфор. Походът през Алпите наистина прикова вниманието на златотърсачите по крайбрежието и името му се появи по всички местни вестници и вестничета, само че по съвсем други причини.
Историята, записана от дежурния в полицейския участък и публикувана на сутринта в „Уест Коуст Таймс“, беше следната. На два часа път от целта Лодърбак и придружаващите го помощници минали покрай дома на един саможивец. Не били почивали отдавна и вече се свечерявало, затова спрели да помолят стопанина за кана вода и топла храна. Почукали на вратата на къщата, но не получили отговор, макар запалената лампа и излизащият от комина дим да показвали, че вътре има някой. Не било заключено и Лодърбак влязъл. Открил собственика мъртъв, обронил глава на кухненската маса, току-що бил предал богу дух, заявил после политикът в показанията си, тъй като чайникът на огъня още врял и водата не се била изпарила. Очевидно саможивецът бил умрял от препиване. Пръстите му още стискали почти празна бутилка, а в стаята се усещала силна миризма на алкохол. Лодърбак признал, че преди да продължат пътуването, тримата се подкрепили с чай и питки, изпечени на огъня в дома на саможивеца. Престоят им бил кратък, нямало и половин час, заради присъствието на мъртвеца, който по Божията милост седял с отпусната върху ръцете си глава и със затворени очи.
В покрайнините на Хокитика групата им се беше забавила още повече. Щом навлязоха в града, те се натъкнаха на мокра до кости и изгубила свяст жена, просната насред широкия път. Изглеждаше ни жива, ни умряла. Лодърбак предположи, че тя е под въздействието на някакъв опиат, но не успя да изтръгне от нея никакъв отговор освен тих стон. Той изпрати помощниците си да намерят дежурния в полицейския участък, вдигна тялото й от калта и докато ги чакаше да се върнат; си помисли, че предизборната му кампания започва твърде злокобно. Първите трима, с които щеше да се запознае в града, бяха приставът, съдията и издателят на „Уест Коуст Таймс“.
През двете седмици след злощастното му пристигане Хокитика не обърна кой знае какво внимание на приближаващите избори, явно кандидатите изобщо не можеха да се състезават със смъртта на един саможивец и съдбата на една уличница (приставът веднага беше осведомил Лодърбак за занаята на намерената от него жена). В „Уест Коуст Таймс“ се споменаваше съвсем накратко как Лодърбак е прекосил планините, а цели две колонки бяха отделени на мъртвия Кросби Уелс. Това обаче не обезпокои политика. Той очакваше изборите със същата спокойна самоувереност, с каквато посрещаше Божите стихии и отплатата, получена за всяко начинание. Беше решен да спечели, затова и щеше да спечели.
Сутринта в деня на пристигането на Уолтър Муди в Хокитика — сутринта, от която подемаме разказа на Балфор — превозвачът седеше със стария си познат в салона на „Палас“ на „Гуляйджийска“ и двамата обсъждаха предимствата и недостатъците на различните такелажи. Лодърбак беше облечен с вълнен костюм в светлобежов цвят, който не понасяше добре влагата. Раменете му още бяха влажни от дъжда и това му придаваше вид, все едно е с еполети, реверите също бяха потъмнели и по тях се бяха появили валма мъхчета. Но Лодърбак не беше от хората, при които недостатъците на дрехите могат да намалят внушението на осанката, всъщност беше точно обратното: заради влажния костюм той изглеждаше още по-добре. Ръцете му бяха измити с истински сапун, косата му беше напомадена, кожените му гамаши блестяха като лъснат месинг, в бутониерата си той беше пъхнал някакво тукашно клонче с блед кичест цвят, чието име Балфор не знаеше. Пътуването през Южните Алпи беше оставило по бузите му отпечатък от здравословна руменина. С две думи казано, той беше в превъзходна форма.
Балфор се взираше в приятеля си, седнал от другата страна на масата, и слушаше с половин ухо как политикът разгорещено реди доводи в защита на тежките бойни кораби, като използва длани за илюстрация на гротмачтата и бизана, а солницата — за кърмата. В обичайни обстоятелства този спор би въвлякъл и превозвача, само че сега изражението му беше по-скоро отнесено и притеснено. Той почукваше с чашата по масата, въртеше се насам-натам и току посягаше да се почеше по носа. Предчувстваше, че покрай тази тема накрая разговорът им ще стигне до „Достойнство“ и до товара, който корабът трябваше да достави.
Палетът със сандъка на Алистър Лодърбак беше пристигнал в Хокитика сутринта на дванайсети януари, два дни преди собственика си. Балфор го освободи от митницата и нареди да го пренесат в склада. И доколкото знаеше, заповедите му бяха изпълнени. Ала по някаква злощастна игра на съдбата (двойно по-злощастна заради високото мнение на превозвача за Лодърбак) сандъкът беше изчезнал безследно.
Щом разбра за липсата му, Балфор изтръпна от ужас. Хвърли всички сили в издирването — обиколи пристанището от единия до другия край, потропа на всяка врата и разпита всеки срещнат докер, носач, моряк и митнически служител, но усилията му останаха напразни. Сандъка го нямаше.
Лодърбак не беше спал и две нощи в апартамента си на втория етаж на „Палас“. През изминалия половин месец беше обикалял по златотърсаческите лагери и поселища по крайбрежието и се беше завърнал едва тази сутрин. Заради заетостта си и тъй като смяташе, че „Достойнство“ не е пристигнал от Дънидин, все още не беше попитал за своя товар, но Балфор знаеше, че въпросът назрява и щом бъде зададен, превозвачът ще трябва да признае истината. Той отпи голяма глътка вино.
На масата пред тях лежаха останките от тяхната „закуска“, както Лодърбак наричаше всяко хранене в необичаен час, независимо дали беше сутрин, или вечер. Беше похапнал до насита и призоваваше и Балфор да последва примера му, ала превозвачът на няколко пъти отклоняваше поканите, тъй като не му се ядеше, особено пък мариновани лукчета и пържени агнешки дреболии, от чиято миризма му се повдигаше. За да не обиди домакина, на чиято сметка се пишеше гощавката, той беше изпил цяла кана вино и халба бира — да си вдъхне смелост, не отричаше, — ала алкохолът не беше спомогнал да притъпи притесненията му, а само му беше замаял главата.
— Вземи си парченце дроб — подкани го Лодърбак.
— Много е хубав — измърмори Балфор. — Много. Но вече нямам място, а и състоянието ми… не съм гладен, благодаря.
— Кентърбърийско шиле — уведоми го политикът.
— Аха, кентърбърийско, личи си, много е вкусно.
— Планински черен хайвер, Том.
— И хапка повече не мога да сложа в уста, много благодаря.
Лодърбак сведе поглед към дроба.
— Трябваше да подкарам едно стадо — рече той, сменяйки темата. — Пет лири на глава, десет лири, ха, щях да забогатея, като ги продам тук. Защо не ме предупреди, че всичкото месо тук е или пушено, или осолено? Щях да спечеля достатъчно, че да има какво да ям този месец. С две кучета отстрани щеше да е съвсем лесно.
— Хич не е лесна тая работа — възрази Балфор.
— Щях да направя удар!
— Като извадим от сметката овцете, дето ще се издавят в бързеите, плюс другите, дето ще се изгубят по пътя, плюс онези, които откажат да вървят. И досадата по цял ден да ги броиш, да ги събираш и подкарваш, да ги гониш насам-натам. Не бих се хванал.
— Няма печалба без риск — отвърна политикът, — а и пътуването и без това беше досадно, можеше поне да изкарам някоя пара от него. Пък и ако се бях появил с едно стадо овце, сигурно щяха да ме приветстват по-радушно!
— Виж, ако бяха говеда, работата е съвсем друга — вметна Балфор. — Когато са в стадо, говедата не се пилеят.
— Продължавам да те умолявам — рече Лодърбак, като побутна чинията с дроб към него.
— Не мога — поклати глава превозвачът. — Не мога, честен кръст!
— Довърши го ти тогава, Джок — заповяда Лодърбак. Той се обръщаше към помощниците си с малките им имена, тъй като и на двамата фамилията им беше Смит. В кръщелните им имена имаше забавна асиметрия: единият беше Джок, а другият — Огъстъс[1]. — Затъкни устата си с едно лукче и да не съм чул повече дрънканици за любимата ти бригантина. А, Том? Да затъкнем ли устата му с едно лукче?
И той с усмивка се извърна към превозвача.
Балфор отново се почеса по носа. Това беше съвсем в стила на Лодърбак, помисли си той, политикът държеше да се постигне съгласие за всяка дреболия, стремеше се към единно мнение дори когато това беше напълно невъзможно, и преди да се усети, човек минаваше на негова страна и се включваше в кампанията му.
— Да, едно лукче — измърмори той и след това, за да отклони разговора от темата за корабите, рече: — Във вчерашния „Таймс“ споменават твоето момиче, дето го намери на пътя.
— Не е „моето“ момиче! И не просто го споменават, ако трябва да сме точни.
— Авторът хич не си поплюва. Според него едва ли не целият град заслужава укор заради нея, все едно всички сме виновни.
— Кой ще му обърне внимание! — Лодърбак махна пренебрежително с ръка. — Дребен чиновник в Мировия съд, тръгнал да произнася присъди!
(Чиновникът, за когото така строго се изказа, беше, разбира се, Обер Гаскоан, чиято кратка проповед в „Уест Коуст Таймс“ привлече десет часа по-късно вниманието на Уолтър Муди.)
Балфор поклати глава.
— Все едно ние вкупом сме сгрешили. Все едно е трябвало да направим нещо, за да не го допуснем.
— Дребен чиновник — повтори политикът. — По цял ден пише чекове на чуждо име. И има мнение по всички въпроси, само дето никой не желае да го чуе.
— И все пак…
— И все пак нищо! Жената е спомената мимоходом и доводите не струват, няма какво да си губим времето с тази писаница.
Лодърбак почука с кокалче по масата, както съдията почуква с чукчето, за да покаже, че е изгубил търпение. Балфор обаче, който беше готов на всичко, за да не допусне да се върнат към предишната тема, побърза да се обади:
— Все пак видя ли я?
Другият се намръщи.
— Кого, жената ли? Уличницата? Не, само вечерта, когато я намерихме. Но чух, че се е оправила. Смяташ, че трябва да я навестя, нали? Затова ме питаш.
— Не, не.
— Човек с моето положение не може да си позволи…
— Да, да, разбира се, не можеш да си позволиш, естествено…
— Което пак ни връща към поученията във вестника — рече Лодърбак замислено. — Точно това беше идеята на автора. Докато не се вземат определени мерки, докато не се построят приюти и така нататък, манастири, кой е отговорен? Кой носи отговорност за момичета като нея, които са съвсем сами тук?
Въпросът беше риторичен, но превозвачът все пак отговори, за да не замре разговорът:
— Никой не е отговорен.
— Никой ли? — Политикът го изгледа изненадано. — Какъв християнин си ти?
— Анна е направила опит за самоубийство, искала е да сложи край на живота си! Никой не е отговорен за това освен тя самата.
— Наричаш я Анна! — укори го Лодърбак. — Говориш й на малко име, би трябвало да изпитваш някаква отговорност, загриженост за нея!
— Говоренето на малко име не е тикнало лулата в ръцете й.
— Значи ще затръшнеш вратата в лицето й само защото пуши опиум?
— Никакви врати не затръшвам. Ако я бях намерил на улицата, щях да постъпя като теб. Точно като теб.
— Щеше да й спасиш живота?
— Щях да я предам на пристава!
Лодърбак отхвърли поправката с махване на ръка.
— А след това какво? Една нощ в дранголника и после? Кой ще я закриля, когато тя продължи да пуши опиум?
— Никой не може да защити човек от самия него, от собствените му действия! — отсече раздразнено Балфор.
Не обичаше такива разговори, а и всъщност, мислеше си той, това не беше кой знае колко по-приятно от обсъждането на предимствата и недостатъците на такелажа и тонажа на корабите. (Но пък като цяло Лодърбак не беше приятен събеседник през изминалия половин месец, не търпеше възражения, отклоняваше чуждите въпроси и настояваше за конкретни отговори на своите. Балфор го отдаваше на разклатените му нерви.)
— Става дума за духовна утеха, за духовна закрила — обади се Джок Смит с желанието да помогне, но Лодърбак му даде знак да замълчи.
— Нека оставим настрани самоубийството, това е съвсем отделен въпрос — рече той. — Кой ще й даде шанс, Томас? Ето това те питам. Кой ще даде на горкото момиче възможност за друг живот?
Превозвачът вдигна рамене.
— Някои хора просто нямат късмет. Човек не може да разчита на чуждата съвест, за да живее така, както иска. Трябва да се бориш, да използваш това, с което разполагаш.
Тези думи показваха коравосърдечието му, твърдоглавието, което висеше като противотежест на видимото му бодряшко великодушие, тъй като подобно на повечето предприемчиви хора, и той държеше твърде много на свободите си и искаше и другите да следват примера му.
Лодърбак се облегна и го изгледа отвисоко.
— Тя е уличница. Това ми казваш, нали така? Тя е просто една уличница.
— Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против уличниците — отвърна Балфор. — Но не харесвам приютите, нито пък манастирите. Побиват ме тръпки от тях.
— Нарочно ме предизвикваш! — извика другият. — Грижата за клетниците е най-значимото доказателство за наличието на цивилизация, най-категоричното доказателство! Ако стремежът ни е да цивилизоваме това място, да построим пътища и мостове, да положим основите на бъдещето на тази страна…
— То трябва да дадем на строителите на пътища възможност някой да ги топли в леглото нощем — обади се Балфор. — Трошенето на камъни хич не е лесна работа, да знаеш.
Джок и Огъстъс се разсмяха, Лодърбак обаче не се усмихна.
— Проституцията е нравствен недъг, Томас! Хайде да наричаме нещата с истинските им имена. Човек трябва да държи на стандартите си дори и когато се намира на края на света! — Това беше цитат от последното му обръщение към избирателите. — Проституцията е нравствен недъг. Точно това е. Лош начин да прахосаш спечелени с труд пари.
— А твоят лек — отвърна Балфор — е добър начин да прахосаш същите тези пари и въпреки това си остава прахосване, а парите са си пари. Зарежи приютите и дай да не превръщаме момичетата в монахини. Би било срамота, и без това са толкова малко.
Лодърбак изсумтя.
— Малко и глупави, ясно.
— Отговорност за уличниците! — Превозвачът поклати глава. — Както е тръгнало, скоро ще поискат и в парламента да влязат.
Огъстъс Смит подхвърли една солена шега за това и всички се разсмяха. След като смехът утихна, Лодърбак рече:
— Да оставим тази тема. Обсъдихме случилото се от всички възможни страни и ъгли, уморих се вече. — Описа кръг с ръка, за да покаже, че се връща към предишния разговор. — По отношение на такелажа на кораба. Аз твърдя, че мнението за преимуществата зависи изцяло от това какъв е опитът на човека. Джок се основава в доводите си на своя опит като бивш моряк, а аз — на опита си на корабовладелец и джентълмен. Обръщам внимание на издръжливостта и товароподемността, пък той — на катрана, кълчищата и вятъра.
Джок Смит отговори на тази задявка шаблонно, но разпалено и спорът се разгоря отново.
Разгоря се и раздразнението на Томас Балфор. Струваше му се, че е проявил духовитост по въпроса за приюта — Лодърбак беше похвалил отговора му! — и му се искаше да продължи този разговор, тъй че да му се предостави възможност да се изяви отново. Не можеше да подхвърли никакво остроумие за такелажа на различните кораби и съответните предимства и зова се отнасяше, помисли си той недоволно, и за Джок, Огъстъс и дори за самия Лодърбак. Само че политикът имаше навика да подема или да изоставя някой въпрос, както му скимне, да променя темата само защото му е станала досадна или защото авторитетът му е бил оспорен от събеседника. Вече на три пъти беше възразявал срещу смяната на насоката в разговора и все се връщаше към отегчителните си тиради за корабите, изнасяни с нетърпящ възражение тон. Заговореше ли Балфор за местни новини, политикът заявяваше, че му е дотегнало до смърт да слуша безполезни дрънканици за саможивеца и блудницата, макар че, помисли си подразнено превозвачът, всъщност изобщо не бяха обсъдили подробно нито единия, нито другия въпрос и със сигурност не ги бяха разгледали от всички възможни страни и ъгли.
Този спотаен изблик на чувства следваше утвърден модел, макар и непризнат. Балфор изпитваше такова дълбоко възхищение към Лодърбак, че когато двамата бяха на различно мнение, предпочиташе да потъпква своето, вместо да критикува политика, било то и тайно, но потъпкването на личното мнение винаги се надява да бъде оспорено и ако това не се случи, се превръща в сприхавост. През изминалите две седмици Балфор беше мълчал за срещата на Лодърбак с мъртвия Кросби Уелс, макар че обстоятелствата около смъртта на саможивеца будеха немалко любопитство у него, а за Анна Уедърел, намерената на пътя уличница, изобщо не беше отварял дума. Беше играл по свирката на политика и чакаше да му дойде редът, ала това предполагаше малко по-голяма чувствителност, отколкото Лодърбак притежаваше, тъй че този момент все още не беше настъпил. Балфор обаче не можеше да види този недостатък у човека, когото толкова уважаваше, и затова, след като загуби търпение, започна да недоволства.
(Трябва да добавим помирително, че неговото недоволство беше повърхностно, беше достатъчна една добра дума, и Лодърбак щеше да си възвърне благоразположението му.)
Превозвачът избута стола по-назад от масата — по детински му се искаше да покаже на домакина отегчението си — и плъзна поглед из помещението.
Заради необичайния час салонът беше почти празен и през отвора към кухнята се виждаше, че готвачът е свалил престилката и реди пасианс, подпрял лакти на тезгяха. Пред огнището седеше хлапак с щръкнали уши, който дъвчеше парче сушено месо. Явно го бяха пратили да наглежда ютиите, които се нагряваха на един дълъг прът, понеже той току наплюнчваше пръст и го поднасяше към желязото, за да провери дали се е сгорещило. На съседната маса седеше свещеник — луничав мъж, не особено красив, с чип нос и леко увиснала долна устна като на слабоумен. Той беше закусил сам, сега пиеше кафе и четеше някаква брошура, явно подготвяше проповедта, която щеше да изнесе на другия ден, тъй като постоянно кимаше бавно, все едно отмерваше ритъма на реч, която редеше наум.
Момчето с щръкналите уши отново наплюнчи пръст и го приближи към ютията, свещеникът отгърна страницата, готвачът подравни картите с дъската за рязане. Балфор си играеше с вилицата. Накрая Лодърбак прекъсна за миг дитирамбите си, за да отпие от виното, и превозвачът се възползва от предоставилата му се възможност.
— Като стана дума за баркетини — рече той, макар че досега темата беше за бригантини, — тази година видях на няколко пъти в залива твоята барка „На добър час“. Още е твоя, нали?
За негова изненада думите му бяха посрещнати с мълчание. Лодърбак само сведе глава, сякаш му е поставен въпрос с изключителна философска дълбочина и той възнамерява да го обмисли внимателно и на спокойствие.
— Чуден кораб е — добави Балфор. — Красавец.
Помощниците се спогледаха.
— Това определено доказва нашата теза, господин Лодърбак — обади се Огъстъс Смит. — Дори и тримачтов платноход се управлява по-лесно от бригантина, и то с наполовина по-малък екипаж и с много по-малко усилия. Не може да се отрече.
— Да — посъживи се Лодърбак и се обърна към Джок. — Не можеш да го отречеш.
Джок се усмихна с пълна уста.
— Напротив, мога. Дайте ми наполовина по-малък такелаж и наполовина по-малък екипаж и ето ви ги по-малкото усилия. Ако трябва да избирам, винаги бих предпочел скоростта пред лесното управление.
— Да се споразумеем — предложи Огъстъс. — Баркетина.
Джок поклати глава.
— Казах го вече: три мачти са с една повече от необходимото.
— Но е по-бърза от барката. — Огъстъс докосна Лодърбак по лакътя. — Ами вашата „Приумица“? На нея гротмачтата е свързана от носа до кърмата, нали?
Балфор не забеляза, че целта на помощниците е да отклонят разговора от темата, която той беше подхвърлил, и затова си помисли, че навярно политикът не го е чул. Повиши глас и поде наново:
— Та за „На добър час“ ми беше думата. Редовно се мярка тъдява. На няколко пъти съм го виждал в залива. Според мен той е хем бърз, хем лесен за управление. Това се вика кораб!
Алистър Лодърбак въздъхна. Отметна глава и присви очи към гредите, на устните му трепкаше глуповата усмивка, усмивка на мъж, несвикнал да се чувства смутен, осъзна впоследствие Балфор. (До този миг никога не бе чувал Лодърбак да признава каквато и да е слабост.)
Все тъй взрян в тавана, политикът рече:
— Корабът вече не е мой.
Гласът му прозвуча напрегнато, сякаш е изтънял от усмивката му.
— Виж ти! — възкликна изненадано Балфор. — Разменил си го, така ли? За по-голям?
— Не. Продадох го.
— За злато?
Лодърбак замълча за миг, после кимна.
— Да.
— Виж ти — повтори превозвачът. — Продал си го… И на кого?
— На капитана.
— Ха! — подхвърли насмешливо Балфор. — За това вече не ти завиждам. Тук се носят какви ли не истории за него.
Политикът не отговори. Все тъй усмихнат, той оглеждаше гредите на тавана и процепите между дъските, които образуваха пода на стаите горе.
— Да — облегна се Балфор и пъхна палци под реверите, — тук се носят какви ли не истории за него. Франсис Карвър! Не бих искал да му се изпречвам на пътя!
Лодърбак изненадано сведе поглед.
— Карвър ли? — намръщи се той. — Имаш предвид Уелс.
— Капитана на „На добър час“?
— Да, освен ако не го е продал.
— Намръщен тип, черни вежди, черна коса, чупен нос?
— Точно така — кимна Лодърбак. — Франсис Уелс.
— Не желая да ти противореча — рече Балфор, като премига, — ама името му е Карвър. Да не го бъркаш с оня дъртак…
— Не — прекъсна го Лодърбак.
— Саможивеца…
— Не.
— Дето умря, нали ти го намери преди половин месец — упорито довърши мисълта си превозвачът. — Той се казваше Уелс. Кросби Уелс.
— Не — потрети Лодърбак, като повиши леко глас. — Не греша. На документите, с които прехвърлих кораба, името беше Уелс.
Двамата се спогледаха.
— Не ми е ясна тази работа — рече накрая Балфор. — Надявам се, че не си се оплел нещо. Какво странно съвпадение, нали: Франк Уелс, Кросби Уелс…
Другият се поколеба, после предпазливо отвърна:
— Не е съвпадение. Те са братя, ако не се лъжа.
Превозвачът се засмя.
— Кросби Уелс и Франк Уелс са братя? Не ми се вярва. Освен ако единият не е природен.
Върху лицето на Лодърбак отново изгря глуповатата усмивка. Той почука с палец по масата, като се опита да залепи една троха.
— Кой ти го каза? — попита Балфор.
— Не знам.
— Карвър ли го е споменал, когато сте подписвали документите?
— Сигурно.
— Хмм… Щом твърдиш… Ама като ги гледа човек, никога не би му минало през ума. Единият висок и добре сложен, а другият такъв непрокопсаник… пройдоха!
Лодърбак потрепери и пръстите му се свиха, сякаш се канеше да сграбчи нещо.
— Кросби Уелс е бил непрокопсаник?
Балфор махна с ръка.
— Нали го видя?
— Видях го мъртъв, не жив — поправи го политикът. — Странна работа, не можеш да прецениш човек, когато не е жив. Когато душата му я няма.
— Хмм…
— Мъртвият изглежда като направен — продължи Лодърбак. — Все едно е скулптура. Кара те да се дивиш на сътвореното, насочва мислите ти към твореца. Кожата е гладка. Нежна. Като восък, като мрамор, ама не съвсем, не поглъща светлината като восъчна фигура, но и не я отразява като камъка. Все едно е матирана, както биха казали художниците. Няма блясък. — Той изведнъж се смути и приключи размишленията си, като попита нетактично: — Ти виждал ли си току-що умрял човек?
Балфор се опита да отклони въпроса с шега („Не е хубаво да се питат такива работи стари златотърсачи…“), но политикът чакаше отговор и накрая превозвачът се принуди да признае, че не е.
— Трябваше да питам не дали си виждал току-що умрял — добави Лодърбак, сякаш говореше на себе си, — а дали си бил свидетел на нечия смърт.
Огъстъс Смит се обади:
— Джок го пипна за врата, нали, Джок?
— Аха — кимна той.
— Когато влязохме — обясни Огъстъс.
— Исках да го събудя — рече Джок. — Не знаех, че е умрял. Реших, че спи. Яката му беше влажна. От пот, представяте ли си, потта му още не беше изсъхнала. Сигурно беше умрял преди не повече от половин час.
Той навярно щеше да продължи разказа си, но Лодърбак вирна рязко брадичка в знак да замълчи.
— Умът ми не го побира — рече Балфор. — Да се подпише на договора като Уелс!
— Сигурно става дума за различни хора.
— Карвър има белег на бузата, ето тук. Белезникав. Като… като сърп.
Политикът стисна устни, после поклати глава.
— Не си спомням белег.
— Но е бил чернокос? Едър? Здравеняк?
— Да.
— Умът ми не го побира — повтори Балфор. — Защо да си сменя името? Пък и да са братя! Франк Карвър и Кросби Уелс!
Мустаците на Лодърбак зашаваха, той като че ли дъвчеше горната си устна. Попита с дрезгав глас:
— Познаваше ли го?
— Кросби Уелс ли? Бегло — отвърна Балфор. Отпусна се на стола, доволен, че са му задали ясен въпрос. — Строеше дъскорезница в Арахура, ти си виждал къщата му, нали си бил там. Поръчваше си чрез мен материали — оборудване и всичко останало, — така че го знаех по физиономия. Лека му пръст. Дружеше с един маор. Бяха съдружници в дъскорезницата.
— Имаше ли вид на… като човек?
— Какъв човек?
— Какъвто и да е. — Ръката на Лодърбак отново трепна. Той се изчерви и поправи въпроса: — Исках да кажа, що за човек беше според теб?
— Нищо лошо не мога да кажа. Не беше от приказливите. Ако се съди по говора му, беше родом от Лондон. — Превозвачът замълча, после се приведе напред заговорнически. — Разбира се, сега приказват какво ли не за него, нали го няма.
Политикът не отговори. Държеше се странно, беше необичайно мълчалив, а лицето му беше почервеняло. Все едно искаше Балфор да продължи да говори и едновременно да замлъкне. Двамата му помощници като че ли бяха загубили интерес към темата, Джок побутваше парче дроб в чинията си, а Огъстъс беше извърнал глава настрани и зяпаше как дъждът шиба стъклата на прозорците.
Превозвачът ги огледа с крайчеца на окото. Двамата бяха като сателити на Лодърбак. Спяха на земята в стаята му, не се отделяха от него и като че ли винаги говореха и действаха заедно, сякаш споделяха не само едно фамилно име, а и една самоличност. До този миг Балфор ги беше възприемал като симпатяги, ведри и остроумни, ценеше загрижеността им за Лодърбак, макар и постоянното им присъствие от време на време да му лазеше по нервите. А сега? Премести поглед от единия към другия и обратно и си даде сметка, че не е толкова сигурен в преценката си за тях.
Лодърбак не беше обелил и дума пред превозвача за последния етап от пътуването си през Алпите. По-голямата част от информацията за случилото се в нощта на пристигането му преди половин месец Балфор беше почерпил от „Уест Коуст Таймс“, където бяха публикувани със съкращения показанията, дадени от Лодърбак в писмен вид пред пристава. Във вестника нямаше никакви намеци политикът да е изиграл някаква роля в двата случая — намирането на мъртвеца и опита за самоубийство, — в доклада на пристава категорично се твърдеше, че Кросби Уелс е починал от естествена смърт, а според лекаря опиумът, който едва не беше пратил Анна Уедърел на оня свят, е бил неин. Но сега, докато гледаше как Джок Смит побутва дроба насам-натам, Балфор се питаше дали публикуваното във вестника отговаря на истината. Странно беше, че Лодърбак тъй изведнъж проявява силно любопитство какъв е бил приживе Кросби Уелс, а още по-странна му се струваше възможността Кросби Уелс, този кротък безличен саможив мъж, да има родствена връзка — а и каквато и да е било връзка! — с печално известния Франсис Карвър. На превозвача му беше трудно да го повярва. А и намерената на пътя уличница. Дали случилото се с нея беше съвпадение, или беше свързано с преждевременната смърт на Кросби Уелс? Защо Лодърбак отказваше да говори за това?
И за да съживи разговора, а и за да попречи на въображението си да се отнесе и да отправи безпочвени обвинения към приятеля му, той рече:
— Значи си продал кораба на Карвър, като си мислел, че името му е Уелс, и той ти е споменал между другото, че има брат Кросби.
— Не помня вече — отвърна Лодърбак. — Беше преди близо година. Много време мина.
— А след това, година по-късно попадаш на брат му, току-що опънал петалата! И то не къде да е, а от другата страна на Алпите, където кракът ти не е стъпвал! Странна работа, а?
Политикът, който имаше навика да надява маска на снизхождение, когато биваше подлаган на натиск, изпуфтя надменно.
— Само слабият ум вярва в съвпадения.
Балфор обаче не обърна внимание на тази максима.
— Кое е фалшивото име: Карвър или Уелс? — рече той, все едно размишляваше на глас, но без да изпуска от очи събеседника си.
— Да напълня ли още една кана, господин Лодърбак? — обади се Огъстъс Смит.
Лодърбак забарабани по масата.
— Да, хубаво, напълни.
— „На добър час“ беше тук преди половин месец — продължи превозвачът. — Той прави редовни курсове до Кантон и обратно, нали? Търгува с чай. Така че Карвър явно няма да го има известно време.
— Да сменим темата — рече Лодърбак. — Объркал съм имената. Сигурно така е станало. А и няма никакво значение.
— Чакай малко — спря го Балфор, който се беше сетил нещо.
— Какво?
— Може и да има значение. Ами ако продажбата на имуществото му бъде оспорена пред съда? Ако Кросби Уелс е имал брат, това би имало значение за вдовицата.
Политикът отново се усмихна глуповато.
— За вдовицата ли?
— Аха — кимна мрачно Балфор и понечи да продължи, но Лодърбак нетърпеливо го прекъсна.
— В дома му нямаше никакви следи от жена, абсолютно никакви! По всичко личеше, че е живял сам.
— Да, така е — потвърди превозвачът и отново направи опит да вземе думата, но другият не му позволи.
— Според теб това, че е имал брат, може да се окаже важно. Но наследството винаги отива при съпругата, освен ако в завещанието не е предвидено друго. Такъв е законът! Не виждам какво значение би имало дали е имал брат, или не. Абсурд!
Той наклони предизвикателно глава към госта.
— Само че няма завещание — отвърна Балфор. — Там е работата. Кросби Уелс не е оставил завещание. Не беше известно да е имал семейство. Дори не знаеха на кого да съобщят за смъртта му, знаеше се само името му, но не и откъде е дошъл, нямаше дори акт за раждане. Така че по закон земята и къщата му отиват за държавата, а държавата има право да ги продаде и продажбата стана още на другия ден. Тук нищо не се задържа дълго на пазара, веднага се намира купувач. Но още преди мастилото по документите да е засъхнало, се появи жена му! Дотогава никой не беше чувал и думичка за нея, само че тя разполага с брачно свидетелство и там пише, че Кросби Уелс е бил женен за Лидия Уелс.
Лодърбак се ококори. Балфор най-сетне беше привлякъл напълно вниманието му.
— Лидия Уелс ли? — прошепна политикът.
Огъстъс Смит погледна Джок, после сведе глава.
— Това стана в четвъртък — отвърна Балфор, като кимна. — Съдът не намери нередности в документите й, но за всеки случай ги прати за проверка в Дънидин. Но има нещо гнило. Как така се появи изневиделица да сложи ръка на имуществото, а Кросби дума не е обелил за нея? И още нещо намирисва: тази дама е първа класа. Как Кросби е успял да отведе до олтара такава жена, е загадка, за чийто отговор аз поне съм склонен да платя немалко.
— Видял си Лидия тук? Тя е тук?
Нарича я по малко име, значи я познава, помисли си Балфор, следователно е познавал и мъртвеца. На глас обаче каза, като внимаваше да не издаде подозренията си:
— Аха. Пристигна с парахода в четвъртък. Издокарана от глава до пети, личеше си, че е свикнала да пътува по море. Роклята събрана и заметната през рамо, кюлотите придържани с ръка. Всичко й се виждаше. Мътните да ме вземат, ако мога да разбера как Кросби Уелс е хванал такава госпожичка!
Лодърбак все още не се беше съвзел от шока.
— Лидия Уелс е жена на Кросби Уелс…
— Поне така твърди тя. — Превозвачът изведнъж остави чашата, приведе се напред и разтвори длан на масата между тях. — Като те гледам, явно има нещо, дето ти пречи да говориш направо. Защо не го споделиш, свои хора сме?
Това предложение, изречено тъй простичко, сякаш помете някакъв бент в душата на политика. Като повечето управници, които са свикнали винаги да бъдат обслужвани и рядко се озовават сами, Лодърбак възприемаше околните единствено през призмата на тяхната полезност. Балфор определено беше симпатяга — прозорлив в търговските дела, гръмогласен веселяк, винаги готов да избухне в смях, — но стойността му като човек се равняваше на стойността на ролята, която играеше: за Лодърбак той беше заменим. До този момент на него и през ум не му беше минало да си прави труда да научава какво се крие зад качествата му, които се виждаха на повърхността.
Мигът, в който управникът за първи път възприема поданика си като човек — може би не напълно равен нему, но поне свободно създание, притежаващо слабости, страсти, истинско минало и неясно бъдеще, — е върховно, абсолютно съкровен. Сега Алистър Лодърбак усети този абсолют и се засрами. Осъзна, че превозвачът му е предложил приятелство, а той е приел само помощта му, че Балфор е предложил добрина, а той е приел само ползата от него. Обърна се към помощниците си и рече:
— Момчета, искам да поговоря с Балфор на четири очи. Оставете ни.
Огъстъс и Джок се надигнаха от масата (с неприсъщо за него ликуване превозвачът отбеляза, че и двамата изглеждат недоволни) и излязоха безмълвно от салона. След като си тръгнаха, Лодърбак въздъхна тежко. Напълни си отново чашата с вино, но вместо да отпие, я хвана между дланите си и се взря в нея.
— Липсва ли ти Англия, Том?
— Англия ли? — Балфор вдигна вежди. — Не съм стъпвал в слънчевата Англия от… откога, отпреди косата ми да побелее!
— Да, да — кимна политикът. — Бях забравил, че си бил в Калифорния.
Той замълча и се укори наум.
— Тук всички говорят за дома — рече Балфор. — И на човек няма как да не му мине през ума, че явно най-много милееш за дома, когато си далече от него.
— Да — отвърна тихо Лодърбак, — така е.
— Повечето момчета са винаги с единия крак на кораба — продължи превозвачът, окуражен от съгласието му. — Връщат се веднага щом понатрупат малко злато. И какво правят? Уреждат си живота, намират си някоя девойка, установят се и за какво мечтаят тогава? За какво копнеят? За находищата! За времената, когато ръцете им са били пълни със злато! Макар че, докато са били тук, са приказвали само за дома. За майка си. За йоркширския пудинг. За хубавия бекон. И всичко останало. — Той тропна с чашата по масата. — Англия е старата ни родина. Няма как старата родина да не ни липсва. Разбира се, че ще ни липсва. Но аз няма да се върна.
Докато чакаше събеседникът му да заговори, той плъзна поглед наоколо. Минаваше десет, още не се бяха появили хора за обяд, но скоро щяха да започнат да пристигат, тъй като беше събота, и то събота след цяла седмица дъжд. Момчето пред камината беше изчезнало заедно с ютиите, готвачът беше прибрал картите и разсичаше един джолан, миячите бяха слезли от стаичките си и сега шумно трупаха чинии на камари. Свещеникът на съседната маса още не си беше допил кафето, което отдавна беше изстинало. Погледът му беше прикован в брошурата в ръката, устните му бяха свити съсредоточено. Личеше, че не обръща никакво внимание на съседите си, ала въпреки това Балфор придърпа стола по-близо, тъй че политикът да не говори силно.
— Лидия Уелс — поде Лодърбак — притежава едно заведение в Дънидин, чието име бих искал да произнеса само веднъж, ако не възразяваш. Нарича се „Дом на желанията“. Доста глупаво име, като се замисли човек. Сигурно си го чувал.
Балфор кимна едва-едва, колкото да покаже, че не е много наясно, но и не тъне в пълно неведение. Заведението беше игрален дом от най-долнопробните, известно с високите залози и танцьорките си.
— Лидия беше… моя близка. Между нас и дума не е ставало за пари. Изобщо не съм й давал нищо, уверявам те. Заклевам се, това е самата истина. — Помъчи се да улови погледа му, ала Балфор беше свел очи. — Както и да е. Когато се случех в Дънидин, винаги се отбивах при нея.
Той замълча предизвикателно, но превозвачът не се обади. След миг Лодърбак продължи:
— Когато дойдох първия път при теб, Том, сигурно си спомняш, че ми трябваше капитан за „На добър час“. Ти не искаше кораба и през следващите няколко месеца хвърлих доста усилия да намеря човек, на когото да мога да разчитам. „На добър час“ седеше на котва в пристанището на Дънидин. „Танцьорката“ се нуждаеше от насмоляване, а бях останал без пари заради ремонта на „Достойнство“. Отвсякъде валяха сметки за плащане. Накрая, без много да му мисля, реших да дам под наем „На добър час“ на един тип Раксуърти, който искаше да открие редовен курс между Австралия и Отаго. Беше капитан от флотата. Излязъл в заслужен отдих, разбира се. Командвал е корвета през Кримската война горе в Балтийско море и е получил орден за храброст. Обиколил е целия свят. Все повтаряше, че ако е бил пуснал въже след себе си, е щял да омотае цялото земно кълбо. Освободили го от флотата заради подагра, така или иначе, наближавал годините, но състоянието му не беше чак толкова тежко, че да го накара да хвърли котва завинаги. „На добър час“ го устройваше напълно, Раксуърти беше старомоден тип, а корабът е едновремешен красавец. След това се върнах в Акароа и известно време нямах никакви новини от него. После обикалях доста насам-натам и когато следващия път пристигнах в Дънидин, се оказах забъркан в неприятна история. Лидия била омъжена. И междувременно, докато мен ме е нямало, съпругът се появил.
Балфор присви очи.
— Кросби Уелс?
Лодърбак поклати глава.
— Не. Негодникът, когото ти наричаш Карвър. Аз обаче го знам като Уелс, Франсис Уелс.
Превозвачът кимна замислено.
— А сега същата тази жена твърди, че е съпруга на Кросби Уелс. Значи лъже.
— Така или иначе…
— Лъже или за брака, или за името.
— Така или иначе — повтори подразнено Лодърбак, — това няма значение, поне тогава нямаше. Изчакай да чуеш историята до края. В началото изобщо не знаех, че Лидия е омъжена. В игралния дом тя използваше моминското си име, беше известна като Лидия Грийнуей, никой не я наричаше Лидия Уелс. Разбира се, след като се появи съпругът, аз осъзнах, че съм допуснал грешка. Опитах се веднага да се оттегля. Исках да уредим нещата. Само че онзи ме беше хванал натясно. Тъкмо бях избран за управител, бях член на Съвета, току-що се бях оженил. Трябваше да се погрижа за доброто си име.
Балфор кимна.
— А онзи го е играл рогоносец. Искал е да те поизтупа.
Устните на Лодърбак трепнаха.
— Не беше толкова просто.
— Стар номер — продължи превозвачът, който искаше да покаже съчувствието си. — Първо те наплашва тъй, че след това приемаш изнудването едва ли не с облекчение. Плати и никога повече няма да ме видиш и така нататък. Най-често и момичето е замесено. Сигурно ти е казал, че е с дете.
Политикът поклати глава, все тъй взрян в чашата в ръката си.
— Не. Беше много по-умен. Не поиска пари, всъщност нищо не поиска. Поне в началото. Каза ми, че е убиец.
Преносимият часовник на полицата над камината удари четвърт час. Свещеникът на съседната маса вдигна глава, запотупва ту един, ту друг от джобовете на дрехата си и накрая извади часовник, за да го свери. Премести стрелката, нави го, избърса циферблата със салфетката и пак го прибра. След това се надвеси отново над брошурата, заслонил с длани очите си от двете страни на лицето така, че да не си отвлича вниманието.
— Заяви го съвсем спокойно — продължи Лодърбак. — Беше овладян, дори любезен. И сега другарят на убития го преследвал по петите. Не посочи нито кого е убил, нито защо, а само че го преследват заради убийство.
— Спомена ли някакво име?
— Не, нито едно.
Балфор се намръщи.
— Как ти се струва тая работа? Според мен става дума за сбиване. Или си измисля. Но тъй или иначе, ти нямаш нищо общо.
Лодърбак се наведе към него.
— Почакай, сега стигам до същината. Увери ме, че съм бил белязан като негов съучастник. Щом отмъстителят го намерел и отнемел живота му, щял да тръгне след мен.
— Белязан? Как?
Политикът сви рамене.
— Не знам. Често посещавах игралния дом и дори понякога придружавах Лидия навън. Може и да са ме следили, без да забележа.
— Едно е да те следят, ама как ще те бележат, без да разбереш? Да те бележат — с нещо като татуировка, — без да разбереш! Това са празни приказки! Врели-некипели!
Лодърбак като че ли се смути.
— Знаеш ли какво е блесна?
— Моля?
— Блесна. Парче стъкло или скъпоценен камък, може и от огледало, което се пъха в края на пурата. Не пречи на пушенето и когато пурата е в устата, изобщо не се забелязва. Използват я картоиграчите. Палиш пура на масата и когато решиш, я вадиш от устата и я държиш така, че в блесната да се отразяват картите на съседния играч. Или пък с нея показваш на съучастника си своите карти. Мошенически номер.
Балфор стисна в пръстите си въображаема пура и протегна ръка над масата.
— Хмм, доста нескопосен номер — рече той. — Можеш да се провалиш по толкова много причини. Ами ако другият държи картите си прибрани, да речем? Или ако ги е захлупил на масата? Виж, ако аз протегна ръка ето така, ти ще дръпнеш картите, нали? Целият ще се дръпнеш!
— Остави сега подробностите. Въпросът е…
— И рискът е голям — продължи превозвачът. — Ако те хванат, как ще обясниш какво прави огледалцето в пурата ти?
— Въпросът — повтори Лодърбак. — Остави подробностите. Въпросът е, че Уелс, Карвър де, заяви, че имал блесна за мен.
Балфор продължаваше да суче длан, присвил очи към невидимата пура в пръстите си. Сега обаче свали ръка на масата и я стисна в юмрук.
— Тоест, че има начин да държи под око картите ти.
— А аз не знаех какъв е той — кимна политикът. — И още не знам. И това ме подлудява.
Той посегна към каната с вино.
Изражението на Балфор издаваше неприкрито недоверие. Що за средство за упражняване на натиск беше това? Неясна заплаха за отмъщение без имена, без подробности и някакви глупости за мошенически номер? Не беше достатъчно за изнудване. Явно Лодърбак все още криеше нещо. Превозвачът му кимна да му напълни чашата.
Лодърбак остави каната на масата и продължи:
— Преди да си тръгне, той поиска от мен едно-единствено нещо. Раксуърти набираше моряци за „На добър час“, беше пуснал обявление във вестника и Уелс беше научил за това.
— Карвър.
— Да, Карвър. Помоли ме да го препоръчам. Сутринта щял да отиде да кандидатства. И ме помоли за тази мъжка услуга.
— И ти го направи?
— Да — потвърди тежко Лодърбак.
— Още една блесна — обади се Балфор.
— В смисъл?
— Още нещо, което ви свързва — корабът.
Политикът се замисли над думите му, изглеждаше необичайно унил.
— Да — кимна накрая. — Но какво можех да сторя? Бях в ръцете му.
Балфор изведнъж изпита състрадание към него и съжали за грубото си държане.
— Да — повтори той по-мило, — бил си в ръцете му.
— След това не се случи нищо. Абсолютно нищо. Аз се прибрах в Кентърбъри. Чаках. Мислех за тая проклета блесна, докато сърцето ми едва не се пръсна. Признавам, че се надявах отмъстителят да види сметката на Карвър, да го намери и да го убие, така че да разбера кой е, преди онзи да тръгне след мен. Всеки ден изчитах от първа до последна страница „Отаго Уитнес“ с надеждата да зърна некролога му, дано Бог ми прости. Ала нищо. Година по-късно, тоест миналата година през февруари-март, получих писмо по пощата. Квитанция от „Превози Данфорт“ на мое име.
— Данфорт? Джем Данфорт?
— Същият — потвърди Лодърбак. — Никога не бях използвал услугите на Данфорт, но го познавах, разбира се, той наема част от трюма на „На добър час“ за превоз на стоки.
— И понякога на „Достойнство“.
— Да, понякога и на „Достойнство“. Така, огледах аз квитанцията и видях, че при всеки курс на „На добър час“ през Тасманово море има пратка на мое име. При всяко пътуване — превозвач Данфорт, кораб „На добър час“, капитан Джеймс Раксуърти, лична пратка, стандартен размер, платено в брой от Алистър Лодърбак. От мен. Кръвта ми застина. Името ми, изписано черно на бяло, а отстрани колонката с датите. Дължимата сума беше нула. В квитанцията беше отбелязано, че всяка пратка е платена в брой. Някой беше изфабрикувал тази схема от мое име и беше похарчил немалко, за да изглежда всичко истинско. Прегледах набързо личните си сметки, нямаше никакви липси от порядъка на осемдесет-деветдесет лири, колкото излизаше превозът. А и веднага щях да забележа, ако някой се беше опитал да източи толкова пари. Явно се готвеше нещо. При първа възможност заминах за Дънидин, за да се погрижа лично за тази работа. Това беше… трябва да е било през април. Или май. В началото на есента. Щом пристигнах в Дънидин, изобщо не стъпих на сушата. Направо се преместих на борда на „На добър час“. Корабът беше хвърлил котва и беше завързан за кея, трапът беше спуснат, качих се, нямаше никой. Исках да говоря с Раксуърти, разбира се, но него го нямаше. В каютата на носа намерих Уелс.
— Карвър.
— Да, Карвър. Беше сам. В едната ръка държеше полицейска свирка, а в другата — пистолет. Заяви, че можел веднага да надуе свирката. Бараката на капитана на пристанището била на петдесетина метра, а вратата на каютата зеела широко отворена. Замълчах си. Той ми обясни, че в трюма на „На добър час“ има сандък с моето име и документи, които ме свързват с подобни пратки през всеки месец от последната година. Всичко било регистрирано и надлежно отбелязано. Пред закона аз съм бил плащал за тази пратка до Мелбърн и обратно в продължение на година и каквото и да кажа, не мога да оборя този факт. Добре, и какво има вътре, попитах го. Женски парцали, отвърна той. Рокли. Купчина рокли. Какви рокли, възкликнах. Уелс ми се усмихна — смразяваща усмивка — и отговори: „Как така какви рокли, господин Лодърбак, та вие всеки месец поръчвате от Мелбърн рокли по последна мода! Грижите се за външния вид на прекрасната си любовница Лидия Уелс и всичко е черно на бяло. При всяко пристигане в Мелбърн сандъкът се доставя на шивач на улица «Бърк» — само най-доброто за вас — и при всяко заминаване е пълен с най-хубавите тъкани, които могат да бъдат намерени в това полукълбо. Вие сте много щедър мъж, господин Лодърбак!“ — Гласът на политика зазвуча пискливо. — Попитах го как е станало така, че сандъкът се води на мое име, и той ми се изсмя. Всеки в Дънидин познавал Лидия Уелс и знаел как тя си изкарва хляба. Достатъчно било тя да обясни на стария Джем Данфорт, че я обсипвам с дантели и финтифлюшки, и да го помоли да не упоменава нейното име от уважение към горката ми съпруга. И онзи й повярвал. Описвал пратката на мое име. Тя плащала в брой, уж че парите са от мен, и никой не обелвал и думичка. Мислели си, че са страшно дискретни, че ми правят голяма услуга, като ми спестяват християнското си възмущение. И това далеч не е всичко. Проклетите рокли бяха най-малката беда. Този път, рече Уелс, в сандъка при роклите имало и друго. Попитах го какво. Съкровище, отвърна, откраднато и в чисто злато. Поинтересувах се от кого е откраднато. От вашия покорен слуга, каза той, или по-точно, от съпругата му Лидия Уелс. След това се разсмя, тъй като, естествено, това е част от номера, двамата са набъркани заедно. Попитах го откъде се е сдобил с това съкровище от чисто злато и Уелс отговори, че бил регистрирал находище край Дънидин. А декларирал ли е намереното злато, подхвърлих, той поклати глава. Не го бил декларирал и не бил платил данъците, което означавало, че превозът нарушава митническите разпоредби или по-точно, ще ги наруши, ако „На добър час“ отплава по график с прилива на следващия ден. Карвър ме остави да си помисля малко. Помъчих се да си представя как изглежда цялата тази работа отстрани. Всеки би казал, че дълго време съм ухажвал съпругата му, за да я направя своя любовница зад гърба му. Имаше достатъчно доказателства. После съм откраднал златото му и съм се опитал да го изпратя с кораб. Измислил съм всичко, за да го докарам до просешка тояга и да го разоря. Прелюбодейство, кражба, съзаклятие дори. Но пиронът в ковчега беше недекларираното злато. Щяха да ме обвинят в нарушаване на митническия режим, избягване на данъци, незаконен превоз и какво ли още не. Очакваше ме доживотна присъда, а аз имам само един живот, Томас. Нямам друг. Затова накрая го попитах какво иска и той най-сетне свали картите. Искал кораба.
— Имаше ли документи за моряк?
— Да. Настоя да уволня Раксуърти. Беше измислил всичко: как ще разкарам Раксуърти още същата вечер, как ще разваля договора с екипажа и ще му прехвърля собствеността върху кораба без никакви обвързаности и условности. Да му имам наглостта! Изсмях се. Отказах му. Той обаче вдигна проклетата свирка към устата си, все едно ще извика капитана на пристанището.
— Поиска ли да видиш златото в сандъка? — попита Балфор. — Сигурен ли си, че не е блъфирал?
— Разбира се, че поисках да го видя! Сторих всичко, за което се сетих. Той обаче се беше подготвил внимателно, не може да се отрече. В сандъка наистина имаше пет рокли, последен писък на модата, съгласно изфабрикуваната му история, че уж ги пращам за поправка в Мелбърн. Но чуй по-нататък! Златото беше не просто пъхнато отдолу под тях, беше зашито в подплатата им. Навярно от самата Лидия, тя е сръчна с иглата. Изобщо не си личеше, докато не ги вдигнеш и не усетиш колко са тежки. Митничарят едва ли би си направил труда да ги вади и разгъва, освен ако някой не му подскаже. Ако отвориш сандъка и поразровиш набързо роклите, всичко изглежда наред, само дрехи. Да, планът беше много добре измислен.
— Поспри се малко да си събера ума — помоли Балфор. — Той те е заплашил, че ако корабът отплава по график…
— Карвър уж случайно ще се натъкне на сандъка в трюма, все едно за първи път го вижда. Ще отиде уж бесен при Раксуърти. Вътре са роклите на жена му, а на документите пише моето име! Ще поиска да ме изправи пред съда за кражба, прелюбодейство, нарушаване на митническия режим и всичко останало. „На добър час“ изобщо нямаше да напусне залива, щеше да поеме обратно към брега още преди да е заобиколил носа. Щяха да ме изведат от вкъщи окован с вериги.
— Но ако това се беше случило, ако наистина те бяха задържали, можеше да прехвърлиш цялата вина върху Лидия Уелс. И нея щяха да я тикнат в затвора…
— О, да, със сигурност — прекъсна го политикът. — Само че аз нямах намерение да рискувам свободата си само заради радостта да видя как и тя си получава заслуженото! Ако тази проклета история беше стигнала до съд, двамата щяха да се съюзят срещу мен и това щеше да й донесе съчувствието на много хора — задето най-сетне е избрала правия път, задето се покайва и застава до законния си съпруг и тем подобни глупости.
— Ако той наистина е законният й съпруг — изтъкна Балфор. — Сега изглежда, че Кросби Уелс…
— Да, да — извика подразнено Лодърбак. — Но тогава нямаше откъде да го знам, нали? Не ми казвай какво и как е трябвало да направя. Не понасям такива поучения. Каквото било — било.
Превозвачът се облегна на стола.
— Умът ми не го побира!
— Той ме изигра. — Лодърбак разпери унило ръце. — И му приписах кораба.
Балфор помисли малко и после попита:
— А Раксуърти къде е бил онази вечер?
— В проклетия игрален дом. Забавлявал се е прекрасно несъмнено, а Лидия Уелс му е гукала на ушенцето и е подухвала заровете му за късмет.
— И той ли е участвал в схемата?
— Съмнявам се — поклати глава политикът. — Онази вечер беше официално в отпуск, имаше някакво събитие, някакъв празник на флотата. А и след това не усетих нищо необичайно.
— И какво прави сега?
— Раксуърти ли? Капитан е на проклетия „Духът на Темза“ и умира от скука. Не понася параходи и ми е бесен.
— Знае ли?
Лодърбак избухна.
— Аз съм обществена личност, по дяволите! Ако някой узнае, веднага ще се разчуе. Ще се озова на дъното за нула време. Знае ли? Разбира се, че не знае!
Балфор виждаше, че политикът изведнъж се е ядосал на собствената си история. Разказът беше пробудил срама му, че е бил изигран като глупак.
— Но продажбата на кораба — рече след малко превозвачът — няма как да се скрие, излязла е във вестника.
Лодърбак изруга.
— О, да. Според вестника съм бил продал проклетия кораб за съвсем прилична сума, платена в чисто злато. От което, разбира се, не съм видял и пени. Златото остана в проклетия сандък и на другия ден „На добър час“ отплава, а сандъкът е бил прибран в Мелбърн, както всеки месец през изминалата година. И после изчезна, разбира се. Нищо не можех да направя, без адът да се изсипе на главата ми. Един господ знае къде е сега златото. А и корабът е вече негов.
Политикът гневно си играеше със солницата.
— И на каква стойност беше златото в сандъка, така, на око?
— Не съм оценител — отвърна Лодърбак, — но ако се съди по тежестта на роклите, бих казал, че е на стойност поне две хиляди.
— И никога повече не си го виждал?
— Аха.
— И не си чувал за него?
— Аха.
— А момичето, Лидия Уелс?
Лодърбак се изсмя грубо.
— Лидия Уелс не е никакво момиче. Не знам какво е, но не е момиче, Томас. Не е момиче…
Това обаче не отговаряше на въпроса на Балфор.
— Тя е тук, в Хокитика — напомни той.
— Да, каза ми — рече мрачно политикът и млъкна, явно нямаше желание да говори повече.
Какъв чудат, своенравен звяр е раболепието! Колко непредсказуемо мята глава и се измъква от юздите, които само си е надянало! Възхищението, което Балфор изпитваше към Лодърбак и което толкова лесно се беше превърнало в сприхава раздразнителност, сега преля като потоп в презрение. Да загуби толкова много, и то заради любовница! Заради чужда съпруга!
Въпреки стремежа си да съди другия, презрението е чувство, което носи известна яснота. Томас Балфор наблюдаваше как приятелят му пресушава чашата и щраква с пръсти да донесат нова кана и изпитваше надменност, но след това надменността бе заменена от недоверие, а недоверието — от прозорливост. В историята на Лодърбак имаше моменти, които все още не си пасваха напълно. Например навременната смърт на Кросби Уелс. Политикът тепърва трябваше да даде обяснение за това съвпадение, както и да посочи защо смята, че Карвър и Уелс са били братя! Ами Лидия Уелс, която беше долетяла да предяви претенции за наследството след смъртта на саможивеца толкова бързо, че капитанът на пристанището я беше попитал на шега дали в пощата в Хокитика не са сложили телеграф? Балфор беше сигурен, че не му е била споделена цялата истина, но не знаеше поради каква причина тя е била скрита от него. Кого защитаваше Лодърбак? Само себе си ли? Или и някой друг?
Очите на Лодърбак се бяха избистрили. Той се приведе напред и заби показалец в масата.
— Знаеш ли — рече, — току-що ми мина през ума една мисъл. За Карвър. Ако името му наистина е Карвър, значи продажбата на кораба е нищожна. Не можеш да се подпишеш на документа за собственост с чуждо име.
Превозвачът не отговори. Новата представа за Лодърбак, която беше изникнала в ума му, и критическата дистанция, която изведнъж се беше отворила като бездна от съмнения между двамата, бяха погълнали изцяло вниманието му.
— А дори и името му наистина да е Уелс — добави Лодърбак още по-въодушевено, — дори и да е така, Лидия не може да е била омъжена за двамата едновременно, нали? Ти самият го каза: лъже или за брака, или за името!
Едно момче донесе нова кана вино. Балфор я взе и напълни чашите.
— Може да не е било едновременно — рече той, докато наливаше. — Може да се е развела с единия и после да се е омъжила за другия… брат.
Подхвърли последната дума изпитателно, но събеседникът му, развълнуван от новопоявилата се възможност, не го забеляза.
— Дори и да е така — рече той, — дори и името на Карвър наистина да е Карвър, то подписът му е фалшив и в такъв случай продажбата на кораба е нищожна. Уверявам те, Томас, при всички случаи сме го хванали натясно. Уличихме Карвър в собствените му лъжи!
Облекчението го беше направило безразсъден.
— И сега какво — попита Балфор, — ще го издадеш ли?
Очите на Лодърбак искряха.
— Ще го изоблича — заяви той. — Ще изоблича Франсис Карвър и ще си върна „На добър час“!
— Ами отмъстителят?
— Кой отмъстител?
— Онзи, който преследвал Карвър. Дето имал блесна за теб.
— Нищо не се е чуло за него — отвърна политикът. — Сигурно си го е измислил.
— Значи не е убил никого, така ли? — подхвърли Балфор. — Не е убиец?
— Мерзавец е със сигурност — заяви Лодърбак и удари с юмрук по масата. — Мерзавец и лъжец! И крадец! Но аз ще го хвана. Ще го накарам да си плати.
— Ами изборите? А Каролайн?
Каролайн беше съпругата му.
— Няма да рискувам — отсече надменно Лодърбак. — Ще действам тайно. Ще го хвана с договора. Ще го изнудя, както той мен. На зла круша — зъл прът.
Превозвачът поглади брада, без да отделя погледа си от него.
— Е, по-полека.
— Най-вероятно Карвър е унищожил своето копие от договора за продажба, ако то е доказателство за лъжата му… Може би е добре да заверя моето нотариално, за всеки случай.
— По-полека — повтори Балфор. — Не се впускай презглава.
Лодърбак обаче вече се беше надигнал развълнувано.
— Не, няма нужда, мога да започна веднага! — възкликна той. — Знам къде е договорът. В моя сандък, който е при теб.
Превозвачът застина. Лицето му почервеня. Той отвори уста да отговори, но после — от страх — я затвори безмълвно.
— „Достойнство“ мина ли вече оттук? — попита Лодърбак. — Очакваше го миналата седмица, ако се не лъжа.
Ушите на Балфор бучаха. Трябваше да му каже за изчезването на сандъка в мига, в който двамата бяха останали сами. Глупак, крещеше той наум, глупак! Но не можеше ли просто да признае истината? Никой не беше виновен, че сандъкът е изчезнал, беше станало случайно, най-вероятно документите се бяха объркали и рано или късно все щеше да изскочи отнякъде, може би малко поочукан, но иначе непокътнат. Лодърбак щеше да прояви разбиране. Ако Балфор поднесеше изповедта си искрено и кротко, ако признаеше вината си…
В този миг гърлото му изведнъж се сви. Не можеше да няма връзка между сандъка от досегашната история — този, който е бил пълен с рокли и в продължение на година всеки месец е прекосявал Тасманово море — и изчезналия от вълнолома на Хокитика сандък с вещите на политика, сред които и фалшивия договор. Със сигурност трябваше да има връзка, тъй като до този момент Балфор не беше губил толкова години нито една пратка — било то заради погрешно натоварване или пък поради кражба! Сърцето му заби учестено. Франсис Карвър вече беше изнудвал Лодърбак веднъж, нищо чудно да пробваше същия номер отново! Може би именно той беше откраднал сандъка! Карвър познаваше чудесно пристанището на Хокитика…
Лодърбак оглеждаше масата в търсене на някакво мезе и не беше забелязал промяната в поведението на приятеля си, който претегляше новата хипотеза в ума си.
— Пристигна ли вече „Достойнство“? — повтори той спокойно.
— Не — отвърна Балфор.
— Още го няма? — Лодърбак откри едно залоено лукче в чинията на Джок Смит и го пъхна в устата си. — Значи съм изпреварил собствения си кораб, и то на кон! Не го очаквах! Надявам се да не е станало нещо.
Доброто му настроение се беше върнало, въодушевлението го беше главозамаяло. Обещанието за отмъщение е такъв тоник за духа!
— Не, всичко е наред.
— И още пътува насам, така ли?
Превозвачът се поколеба частица от секундата, после кимна.
— Да, още пътува насам.
— На запад от Дънидин, нали? Или заобикаля нагоре през протока?
Балфор плувна в пот. Взираше се в дъвчещите му челюсти и се чудеше какво да отговори. Накрая избра по-дългия маршрут.
— През протока.
— Е, добре — рече Лодърбак, докато преглъщаше. — Случват се такива работи. Няма как да бъдат избегнати. Но ме извести в мига, в който пристигне.
— Естествено, да, да.
— Нямам търпение да се захвана с тази работа. — Политикът се поколеба и добави: — И още нещо, Том. Надявам се, разбираш, че всичко, което ти казах…
— Най-строга тайна — избоботи Балфор. — Думичка няма да обеля.
— Кампанията вече…
— Недей — поклати глава превозвачът, — няма нужда. Гроб съм.
— Така те искам. — Лодърбак избута стола назад и се плесна по коленете. — О, горкият Джок и горкият Огъстъс! Постъпих ужасно грубо с тях.
— Да, горкият Джок и горкият Огъстъс — повтори Балфор, като му даде знак, че не го задържа, ала Лодърбак вече посягаше към палтото си, свирукайки си през зъби.
Сърцето на Томас Балфор туптеше учестено. Той не беше свикнал с кошмарния натиск, който се появява след лъжа, когато на излъгалия му става ясно, че вече е завинаги обвързан с изреченото, че трябва да продължи да лъже, да трупа още и още по-дребни неистини върху първата и е обречен самотно да обмисля сторената грешка. Сега Балфор беше длъжен да влачи лъжата си като окови, докато не намереше липсващия сандък. Налагаше се да го направи бързо, и то без Лодърбак да разбере, без неговата помощ.
— Ако ме питаш мен, по-добре сега се захвани с политиката — каза превозвачът. — Иди да се здрависваш с хората по улиците. Похвърляй зарове. Поиграй на кегли. Мини през вариетето. Остави всичко това.
— А ти?
— Аз ще сляза на пристана да поразпитам малко. Да видя какво е намислил Карвър, къде е в момента.
Тревожна сянка помрачи лицето на Лодърбак.
— Нали е заминал за Кантон? Въртял търговия с чай, така каза.
— Но трябва да сме сигурни — отвърна Балфор. — Трябва да сме готови.
Мислеше си за липсващия сандък и възможността Франсис Карвър да го е откраднал. (Но защо Франсис Карвър ще реши да си отмъщава за втори път на Алистър Лодърбак, след като първото изнудване беше минало тъй гладко?)
— Без да бие на очи! — обади се политикът. — Ако ще разпитваш, разпитвай, без да бие на очи.
— Не се безпокой, по пристанището ме знаят, знаят и че често използвам за товари „На добър час“. По-добре да отида аз, а не ти.
— Да, по-добре е — кимна Лодърбак. — Хубаво, върви тогава.
Като заможен човек беше свикнал да възлага подобни задачи. За него беше съвсем естествено превозвачът да отдели съботата си, за да се погрижи за нечии дела. Изобщо не се запита дали Балфор не рискува собствената си репутация, като се замесва в история за прелюбодейство, изнудване, убийство и отмъщение, нито пък се замисли как би могъл да му се отплати. Изпитваше единствено облекчение. Сякаш беше възстановен някакъв невидим ред, онзи ред, благодарение на който получаваше сварените си яйца всяка сутрин, а после подносът от закуската изчезваше. Той пооправи възела на вратовръзката си и стана от масата като чисто нов човек.
— И стой далече от Лидия Уелс — обади се Балфор. — След като тя…
— Разбира се, разбира се, разбира се — закима Лодърбак. Взе ръкавиците с лявата ръка и протегна дясната към него. — Ще му дадем да се разбере на този негодник, нали?
В този миг превозвачът изведнъж си даде сметка, че политикът много добре знае каква е блесната, с която Франсис Карвър го държи. Не можеше да обясни как е стигнал до това внезапно прозрение, просто изведнъж беше сигурен.
— Да — отвърна той, стиснал здраво десницата му. — Ще му дадем да се разбере.