Елинор Катън
Светилата (14)

Венера в Козирог

В която вдовицата споделя философията си за късмета, надеждите на Гаскоан биват попарени и научаваме още нещо за Кросби Уелс.

След като си тръгна от „Скарата“, Обер Гаскоан се насочи право към „Скитникът“, над чиято врата се поклащаше изрисувана табела, провесена на два къси синджира от една греда на стряхата. На табелата имаше не надпис, а само щрихован силует на вървящ мъж с вирната брадичка и вързоп на рамо. От наперената му стойка беше логично да се приеме, че странноприемницата предлага подслон само за мъже, а и като цяло заведението сякаш не държеше сметка за нежния пол и това си личеше по пиринчения плювалник на верандата, пристроения отвън нужник и липсата на завеси. Всъщност обаче това бяха признаци на пестеливост, а не на категорична възбрана, „Скитникът“ не проявяваше предпочитания към половете и следваше неотклонно печелившата политика да не задава въпроси на наемателите и да предлага най-ниските цени за нощувка. При такива условия, естествено, човек е готов да се примири с редица недостатъци и до този извод беше стигнала и госпожа Лидия Уелс, която веднага се нанесе тук, тъй като самата тя беше доста спестовна.

Лидия Уелс имаше навика, когато очаква посетител, да се настанява в небрежна поза, тъй че щом гостът пристигне, тя да скочи уж сепнато и да го посрещне с кръшен смях. Гаскоан я завари изтегната на канапе в салона на странноприемницата, на изпънатия й крак се полюшваше пантофка, главата беше отпусната върху възглавница, едната ръка беше преметната настрани, а другата държеше книга като задължителен реквизит при полагане. Напудрените страни и предизвикателната поза бяха изфабрикувани миг преди появата на Гаскоан и намекваха — съвсем целенасочено, — че книгата, в която е потънала домакинята, е с твърде непристойно съдържание.

Щом Гаскоан почука (проява на любезност, тъй като вратата беше отворена), Лидия Уелс скочи, ококори се и се разсмя звънко. Затвори рязко книгата и я хвърли на отоманката, но тъй, че заглавието да се вижда ясно.

Гаскоан се поклони. След като се изправи, с наслада плъзна поглед по домакинята — Лидия Уелс беше красавица и радост за окото. Навярно беше към четирийсетте, но можеше да мине за преждевременно съзряла трийсетгодишна или младееща петдесетгодишна. Тъй или иначе, тя отказваше да разкрие точната си рождена дата и беше ясно единствено, че е в неопределения период на средната възраст, който винаги привлича вниманието с неспособността да бъде категорично определен: когато Лидия кокетничеше като момиче, кокетността й изпъкваше още повече заради напредналите й години, а когато се държеше зряло, зрелостта беше още по-впечатляваща, тъй като идваше от толкова млада жена. Чертите й напомняха на лисица, очите й бяха леко склонени, носът се извиваше нагоре и наподобяваше застанало нащрек любопитно животинче. Устните й бяха плътни, зъбите — добре оформени и правилно подредени. Косата й, която мъжете наричаха червена, а жените — бакъреноруса, потъмняваше като пламък при всяко движение. В момента тя беше сплетена в сложна прическа, скриваща тила. Лидия носеше рокля от сива коприна, която въпреки строгия цвят едва ли можеше да мине за траурна, тъй както и на вид собственичката й не можеше да бъде определена нито като зряла жена, нито като напъпила девойка. Роклята беше с висока яка с копчета, набрана предница и буфан ръкави, бухналите форми подчертаваха пищните гърди и правеха талията й по-тънка. Стърчащите изпод огромните ръкави длани — в момента притиснати една към друга в знак на радостна изненада от появата на Гаскоан — изглеждаха крехки и миниатюрни като на кукла.

— Мосю Гаскоан! — извика тя, като проточи името с наслада. — Защо сте сам?

— Поднасям ви извинения, мадам — отвърна той.

— Поднасяте извинения и пробуждате дълбоки съжаления! — Лидия го огледа от глава до пети. — Да позная ли? Главоболие!

Гаскоан поклати глава и набързо разказа за случайно гръмналия в ръката на Анна пистолет. Не скри нищо. Лидия възкликна уплашено веднъж-дваж и го обсипа с въпроси, на които той отговори изчерпателно, ала с дрезгав от умора глас. Накрая домакинята се смили над него и му предложи да седне и да пийне нещо, той прие поканата й с облекчение.

— Опасявам се, че имам само джин — додаде тя.

— Джин с малко вода е чудесно — отвърна секретарят на съда и се настани в креслото до канапето.

— Долнопробно питие — продължи весело Лидия. — Ще трябва да го понесете стоически. Постъпих глупаво, че не се сетих да взема една каса бренди от Дънидин. Тук човек не може да намери и напръстник приличен алкохол.

— Анна има в стаята си бутилка испанско шери.

— Испанско ли? — Лидия вдигна вежди заинтригувано.

— Херес де ла Фронтера. От Андалусия.

— Със сигурност би ми харесало. Чудя се как ли се е сдобила с него.

— Жалко, че не е тук да ви разкаже — отвърна галантно Гаскоан, макар че като гледаше как домакинята пъха краче в пантофката, повдигайки полите си така, че се мярна обутият в копринен чорап налят прасец, той си даде сметка, че всъщност изобщо не съжалява.

— Да, с нея щяхме да си прекараме чудесно — заяви Лидия. — Но нищо не ни пречи да отложим излизането за друг път, аз обичам да кроя планове за обикаляне по магазини. Освен ако не искате да дойдете с мен вместо Анна? Може би таите страст към шапките?

— Бих могъл да се престоря — отговори секретарят на съда и предизвика нов изблик на звънък смях.

— Страстта не може да бъде престорена — каза тя тихо. Стана от дивана и се приближи до скрина, на който на дървена табла бяха подредени бутилка без етикет и три чаши. Обърна две от тях, остави третата захлупена и добави: — Но не съм учудена.

— За пистолета ли? Не сте учудена, че отново е посегнала на живота си?

— О, не, за бога! Не това имах предвид! — Лидия замълча, стиснала бутилката в ръката си. — Не съм учудена да ви видя сам.

Гаскоан се изчерви.

— Постарах се да изпълня молбата ви — рече той. — Не издадох името ви, казах й, че е изненада. Че ще обикаляме по магазините за шапки. На нея й допадна. С радост щеше да дойде. Но стана това с пистолета. То я разтърси и след това тя просто не беше в състояние…

Усещаше, че бръщолеви несвързано, ала умът му беше другаде. Колко красива беше вдовицата! Колко съблазнително стърчеше напред набраната предница на роклята й!

— Постъпихте невероятно мило, че се съгласихте да угодите на прищявката ми — успокои го Лидия Уелс. — Както ви казах, от време на време жените на моята възраст обичат да се правят на феята кръстница от приказките. Да размахат вълшебната пръчица и да помогнат на някоя девойка. Не, не, сигурна съм, че не сте развалили изненадата. Просто имах предчувствие, че Анна няма да дойде. Моите предчувствия никога не ме лъжат, Обер.

Тя поднесе чашата към него и за миг го лъхна острият аромат на току-що срязан лимон — сутринта вдовицата беше почиствала кожата и ноктите си.

— За нищо на света не бих издал ваша тайна — закле се Гаскоан.

Кой знае защо, беше готов на всичко, за да продължи да получава похвали от нея.

— Разбира се — кимна Лидия, — разбира се.

— Но съм сигурен, ако тя знаеше, че става дума за вас…

— Щеше да дотича на мига!

— Да, щеше да дотича на мига.

(Това убеждение, повторено леко неуверено от Гаскоан, почиваше на неколкократно изречените от Лидия обяснения, че навремето двете с Анна са били първи приятелки. Именно по тази причина той се беше съгласил да нагласи „изненадата“, при която да се срещнат и да възвърнат близостта си, макар това изобщо да не му беше присъщо. Той рядко се нагърбваше с чужди задачи и като цяло хитруванията в обществото го притесняваха: предпочиташе по-скоро да се оставя да бъде преследван, отколкото сам да плете мрежи. Само че, както вече е напълно ясно, беше позагубил ума си по Лидия Уелс и глупавото му увлечение беше достатъчно силно, за да го накара не само да действа против своите наклонности, а и да ги промени.)

— Горката Анна Уедърел — въздъхна Лидия Уелс. — Това момиче е преследвано от такъв лош късмет.

— Тъмничарят Шепард смята, че не е с всичкия си.

— Тъмничарят Шепард! — Лидия се изсмя весело. — Е, по този въпрос той е специалист, нали? Може и да е прав.

Секретарят на съда нямаше мнение за тъмничаря, когото не познаваше добре, нито пък за смахнатата му съпруга, която пък не познаваше изобщо. Той се замисли отново за Анна. Вече съжаляваше, че се е държал толкова строго с нея. Не можеше да се сърди задълго: дори и най-краткият промеждутък от време беше достатъчен, за да се породят угризения у него.

— Горката Анна — съгласи се той на глас. — Права сте, тя е в ужасно положение. Не може да си плати наема и съдържателят заплашва да я изхвърли. Но тя отказва да наруши траура си и да се върне на улицата. Не иска да поругае паметта на горкото си дете, в безизходица е. Да, положението й е ужасно.

В тона му се долавяха възхищение и жал.

Лидия скочи.

— О, в такъв случай да дойде да живее при мен, да, нека дойде! — извика тя, все едно не предлагаше тази възможност за първи път, а беше увещавала дълго, макар и напразно Гаскоан. — Може да спим в едно легло, като сестри. Сигурно си има сестра някъде далече оттук и тъгува по нея. О, Обер, нека дойде. Помолете я!

— Дали ще се съгласи, как мислите?

— Горката Анна ме обожава — заяви уверено Лидия. — Ние сме невероятно близки, като две гълъбчета… или по-точно бяхме миналата година в Дънидин. Но за истинската привързаност времето и разстоянието са нищо, пак ще се намерим. Трябва да го уредим. Накарайте я да се премести при мен.

— Тази щедрост ви прави чест, но може би е прекалена — рече той, като се усмихна снизходително. — Знаете занаята на Анна. Той върви с нея навсякъде, било то и само като опетнено име. Освен това тя няма пукнато пени.

— Глупости, сред златотърсачите лесно се изкарват пари — отвърна Лидия. — А и може да работи за мен. Откога искам прислужница. Компаньонка, както казват дамите. След три седмици златотърсачите изобщо няма да помнят, че е била уличница! Не, няма да ме разубедите, Обер, няма! Голям инат съм, щом си навия нещо на пръста, а за това вече съм решила твърдо!

— Добре — Гаскоан сведе уморено поглед към чашата си. — Искате ли да прескоча веднага и да я попитам?

— Не искам нищо, което не ви е по сърце — измърка Лидия. — Ще отида аз. Довечера.

— Но така ще провалите изненадата. С такова нетърпение я очаквахте.

Лидия приглади ръкава си.

— Не — рече твърдо, — горкото дете се е нагледало на изненади. Крайно време е да си почине, крайно време е някой да се погрижи за нея. Ще я взема под крилото си. Ще я поглезя!

— С всички ли сте толкова добра? — попита усмихнат Гаскоан. — Представям си ви, пред очите ми изниква съвсем ясно като видение: благородната дама, която с газениче в ръка обикаля от легло на легло и щедро раздава милостта си…

— Ха, тъкмо да си дойдем на думата — вметна Лидия.

— За кое? За милостта ли?

— Не, не! О, Обер, ще се пръсна, ако не ви кажа!

— За наследството ли става въпрос? — попита объркано той. — Много бързо!

На Гаскоан не му бяха напълно ясни отношенията между Лидия Уелс и покойния й съпруг. За него беше странно, че двамата са живели на стотици километри разстояние — тя в Дънидин, а Кросби навътре в долината Арахура, където до този миг, почти половин месец след смъртта на съпруга си, Лидия не беше и стъпила. Единствено благоприличието го възпираше да не я разпита, макар че любопитството продължаваше да го човърка, а и на всичкото отгоре тя въобще не изглеждаше опечалена. Споменеше ли се името на Кросби, Лидия започваше да увърта.

Сега обаче тя поклати глава.

— Не, не. Нищо общо с наследството! Попитайте ме какво съм правила от последната ни среща, какво съм правила днес сутринта! Нямам търпение да ви кажа. Не мога да повярвам, че още не сте ме попитали!

— Хайде, кажете ми.

Лидия се изправи и драматично ококори сивите си очи.

— Купих странноприемница!

— Странноприемница ли! — повтори смаяно Гаскоан. — Коя?

— Тази тук.

— Тази?

— Смятате ме за лекомислена!

Тя плесна с ръце.

— Смятам ви за предприемчива, смела и много красива — отвърна той. — И каква ли още не. Но защо я купихте?

— Мисля да я преобразя — оповести Лидия. — Знаете, че съм практична жена, десет години сама си изкарвах хляба в Дънидин, а и преди това в Сидни. Наистина съм предприемчива, Обер! Още не сте ме видели, като се развихря. Тогава ще ви стане ясно какво е предприемчивост!

Гаскоан се огледа.

— И какво мислите да правите?

— Е, най-сетне стигаме до вашето „видение“. — Тя се приведе към него. — Видяхте ли в днешния вестник обявлението за спиритическия сеанс… в което се посочва, че мястото и времето ще бъдат уточнени впоследствие?

— О, не, стига!

Лидия вдигна вежди.

— Какво „О, не, стига!“?

— Въртене на маси и духове? — Гаскоан се усмихна. — Сеансите са глупаво забавление, с тях не можеш да си изкарваш хляба! Не можеш да печелиш от салонни номера! Ако заподозрат, че ги мамите, хората ще се ядосат. Пък и църквата не одобрява.

— Говорите така, все едно не става дума за цяла наука. Все едно е само някакво мошеничество — отвърна Лидия Уелс, която беше въздъхнала отегчено при споменаването на неодобрението на църквата. — Светът на свръхестественото не е номер, Обер. Етерът не е измама.

— О, стига — повтори той. — Все пак става дума за забавление, не за гадаене на бъдещето, нека не намесваме свръхестественото.

— Значи сте циник. — Тя се престори на разочарована. — Жалко, не ви смятах за такъв, виждахте ми се разочарован, невярващ, ала не и толкова закоравял.

— И да съм циник, то със сигурност съм поне добре осведомен циник — отговори високопарно Гаскоан. — Бил съм на немалко сеанси, госпожо Уелс, и щом ги отхвърлям като глупаво суеверие, не го правя просто ей така.

Тя се поколеба, след това протегна пухкавата си ръка и го хвана за ръкава.

— О, държа се нелюбезно, този въпрос явно ви е присърце — опомни се той.

— Не, не. — Лидия погали маншета му и след това се дръпна. — Няма да ме наричате „госпожа Уелс“ още дълго.

Секретарят на съда сведе глава.

— Предпочитате да се обръщам към вас с моминското ви име ли? — попита той, решил, че подобно желание е твърде неблагопристойно.

— Не, не… — Тя прехапа устни, след това се приведе към него и прошепна: — Възнамерявам да се омъжа отново.

— Да се омъжите?

— Да, колкото се може по-скоро. Но е тайна.

— Тайна ли? От мен?

— От всички.

— Няма ли поне с мен да споделите името на любимия си?

— Нито с вас, нито с когото и да било. Това е моята тайна любовна връзка. — Лидия се изкикоти. — Погледнете ме, държа се като тринайсетгодишно девойче, което се кани да пристане! Дори не смея да нося пръстена, макар да е толкова хубав: рубин от Дънстан в обков от злато от Дънстан.

— Навярно трябва да ви поздравя — рече французинът сърдечно, макар и по-студено отпреди, тъй като новината беше попарила надеждите му.

В света на възможностите се беше затворил един тунел, светлината беше угаснала, вратата се беше затръшнала под носа му. Буквално още от първия миг, в който беше зърнал Лидия Уелс, Гаскоан си мечтаеше как един ден тя ще стане негова любовница. Представяше си я в къщичката си, виждаше я как разтърсва медните си къдрици в леглото му, как сутрин стъква огъня, облечена в памучен пеньоар, разиграваше в ума си главозамайващите първи дни на ухажването, изграждането на семейния дом, отлитащите години. Мечтаеше за това без смущение и срам и дори без да съзнава накъде са кривнали мислите му. Беше му се струвало съвсем естествено: тя беше вдовица, той беше вдовец. Двама непознати в чужд град, събрани от сърдечно приятелство. Не беше чак толкова невероятно да намерят любовта.

Сега обаче, щом узна, че Лидия Уелс е вречена на друг, Гаскоан трябваше да отхвърли фантазиите си, а за да го направи, беше принуден да ги признае и щом го стори, осъзна колко са нелепи. В първия момент изпита самосъжаление, но после, като насочи хладния си разсъдък към тях, му стана смешно от тяхната незначителност.

— Безмерно съм щастлива — заяви вдовицата.

Той се усмихна.

— А как да се обръщам към вас, щом не мога да използвам „госпожо Уелс“?

— О, Обер! Ние сме приятели! Не е нужно да питате. Ще ме наричате Лидия, разбира се.

(Ще се намесим за миг, колкото да отбележим, че Обер Гаскоан и Лидия Уелс изобщо не бяха чак такива приятели, всъщност се познаваха само от три дни. Гаскоан я беше видял за първи път в четвъртък следобед, когато тя пристигна в съда да разпита за имуществото на покойния си съпруг, което беше прибрано в банката. Докато той вписваше молбата й продажбата на имота да бъде обявена за нищожна, двамата се разговориха. В петък сутринта вдовицата се върна отново в съда и французинът, одързостен от очевидния интерес, който тя проявяваше към него, я помоли за честта да я придружи на обяд. Лидия Уелс прие предложението с кокетна изненада и секретарят, стиснал гордо слънчобрана й, я съпроводи до „Максуел“, където поръча две порции ечемичена супа, най-белия хляб, който може да се намери, и малка гарафа сухо шери, а след това я настани на почетното място до прозореца.

Бързо стана ясно, че Лидия Уелс и Обер Гаскоан имат много общи неща и теми за разговор. Госпожа Уелс беше любопитна да научи всичко, случило се след смъртта на съпруга й, а това, естествено, отведе секретаря на съда до Анна Уедърел и необяснимия й припадък на пътя за Кънери. Лидия Уелс беше смаяна от новината и веднага обясни, че познавала Анна Уедърел. Момичето било отседнало за няколко седмици в пансиона й в Дънидин, преди да замине миналата година за Хокитика, и през това време двете били станали много близки. И точно тогава вдовицата измисли своята „изненада“. Веднага след като раздигнаха съдовете от масата, тя изпрати Гаскоан в „Скарата“ да съобщи на Анна, че на другия ден в два следобед я очаква да ходи с тайнствена дама на пазар за шапки.)

— Щом имате годеник и ново начинание — рече той, — навярно бих могъл да се надявам, че престоят ви в Хокитика няма да е кратък.

— Човек никога не бива да губи надежда — отвърна Лидия Уелс, която разполагаше с богат запас от подобни мъдрости и обичаше да позира драматично, след като произнесеше някоя от тях.

— Правилно ли предполагам, че капиталовложението ви е било подпомогнато от вашия годеник? Да не е някой известен богаташ?

Вдовицата се разсмя.

— Обер, нищо няма да изкопчите от мен!

— Реших, че очаквате поне да опитам.

— Да, но само да опитате. А не да успеете!

— Това сигурно е някаква женска черта — отбеляза мрачно Гаскоан.

— Сигурно — засмя се пак тя. — Но ние сме проницателният пол, а аз бих казала, че точно това харесвате вие, мъжете.

Последва захаросана размяна на комплименти и двамата вдовци установиха, че са напълно равностойни в тази игра. Вместо да предаваме сантименталниченето им, по-добре, докато трае разговорът, да се спрем по-подробно на това, което иначе би могло погрешно да се възприеме като голяма слабост в характера на французина.

Гаскоан беше запленен от Лидия Уелс и гледаше с възхищение на изтънчената превзетост на говора и обноските й, ала въпреки всичко не й се беше доверил. Не беше предал Анна Уедърел и в разказа си за нея не беше споменал, че предишната седмица в оранжевата й рокля е намерено злато, което сега беше опаковано в чувал от брашно и бе пъхнато под леглото му. Освен това беше описал събитията от четиринайсети януари, сякаш наистина смяташе, че Анна е посегнала на живота си, тъй като усещаше, че докато не се намери логично обяснение, по-добре да не привлича вниманието към множеството загадки от онази вечер. Много добре знаеше, че Анна няма представа къде са отишли тези среднощни часове, или иначе казано, кой ги е похитил, а той не желаеше да я излага на опасност. Затова се беше придържал към „официалната“ версия, според която Анна беше посегнала на живота си и беше намерена в безсъзнание отстрани на пътя. Беше възприел същото поведение и в разговорите си с другите и затова не му беше струвало никакво усилие да се държи така и с Лидия Уелс.

По-трудно ще ни бъде да обясним възторга му от Лидия Уелс и обстоятелството, че многобройните й необясними хрумвания не са пробудили веднага съмнение у него. Длъжни сме да отбележим, че привличането беше възникнало още преди Гаскоан да разбере какво води Лидия в съда, то се беше породило още преди вдовицата да произнесе името си. Сега вече той знаеше, че отношенията с покойния й съпруг са били твърде необичайни и че тайнственото съкровище, намерено в дома на мъртвеца, е оспорено в съда. Знаеше също така, че не бива да й вярва, но когато беше с нея, сърцето му се изпълваше с чиста възхита. Разсъдъкът не може да надвие желанието, когато е неподправено и силно, то се превръща в нещо като чист разум. Лидия беше рядко срещан проблясък от стария свят и за секретаря на съда това беше неопровержим факт, доказан от логиката. Той знаеше, че острите й котешки черти са взети непокътнати от по-стари, по-добри времена. Че формата на китката и глезена й е несравнима, а гласът…

Ясно е какво се опитваме да покажем и нека се върнем към настоящата сцена.

Гаскоан остави чашата.

— Според мен е добре, че се омъжвате отново — рече той. — Твърде очарователна сте за вдовица.

— А не съм ли твърде очарователна за чужда съпруга?

— Ни най-малко. Очарователна сте точно толкова, колкото трябва: единствено благодарение на жени като вас ние, мъжете, се женим. Заради вас представата за брака изглежда поносима.

— Обер, вие сте ласкател.

— И ще ви полаская още повече, като ви призова да върнем разговора към темата, по която вие сте специалист и която нехайно омаловажих преди малко — рече французинът. — Хайде, Лидия, разкажете ми за духовете и за силите на етера, а аз ще се постарая да бъда лековерен и да не проявявам скептицизъм.

Колко прекрасна беше тя в слабата светлина на следобедното слънце, която падаше като було по раменете й! Колко красиво играеха сенките в трапчинката под устните й!

— Първо — Лидия Уелс се поизправи, — грешите, ако смятате, че обикновеният човек не би платил да узнае бъдещето си. Хората стават суеверни, когато залозите са високи, а на златните находища рискът и съответно възможността за печалба са големи. Мъжете тук биха платили немалко за съвет „от горе“, та нали думата „късмет“ не слиза от устните им! Биха се пробвали с всичко, което би могло да им донесе преимущество. В това отношение златотърсачите не се различават много от циганите, само са облечени в други дрехи.

Гаскоан се разсмя.

— Не ми се вярва златотърсачите да останат доволни от това сравнение, но схващам мисълта ви, госпожице Лидия, и признавам, че хората винаги са склонни да платят за съвет. Но дали ще вярват в ползата от него, в практическата полза, имам предвид? Боя се, че изпитанието ще е огромно, тъй като трябва да издържите проверката на доказателствата! А и как можете да бъдете сигурна, че няма да отклоните някого от правия път?

— Що за ужасен въпрос — отвърна Лидия Уелс. — Явно се съмнявате в уменията ми.

Гаскоан наистина се съмняваше, но галантно предпочете да го прикрие.

— Ни най-малко — рече той, — ала все още не ги познавам. И затова съм заинтригуван.

— В продължение на десет години държах игрален дом. През това време стрелката на колелото на късмета се спря на знака за голямата печалба само веднъж, и то защото в оста се беше заклещило паднало боклуче. Механизмът беше настроен така, че стрелката да подминава този знак. За всеки случай редовно смазвах местата от двете му страни. В последния момент стрелката винаги се плъзваше, но всичко изглеждаше на косъм и мъжете се трупаха и даваха и последния си шилинг за още едно завъртане на колелото.

— Госпожице Лидия, това е адски нечестно!

— Нищо подобно.

— Напротив! — възрази Гаскоан. — Това е измама!

— А измама ли е, когато търговецът подрежда хубавите ябълки на дъното на щайгата, така че първо да се изкупят натъртените?

— И дума не може да става за сравнение.

— Глупости, едно и също е. Търговецът просто си подсигурява печалбата: ако сложи най-хубавите ябълки отгоре, никой няма да купи натъртените, те ще загният и ще трябва да ги изхвърли. Той си изкарва прехраната, като прави така, че клиентите му да се задоволяват с плод, който е леко, съвсем леко наранен. За да не фалирам, и аз трябва да се погрижа да съм на печалба и го правя по същия начин. Когато комарджията се прибере у дома с някаква дребна сума, да речем пет лири, и с усещането, че се е разминал на косъм с невероятно богатство, то е същото, като да се е прибрал у дома с натъртена ябълка. Има си скромна печалба, приятен спомен за добре прекарана вечер и мисълта, че за малко не е направил големия удар. И е щастлив. Както и аз.

Гаскоан отново се засмя.

— Но комарджийството е порок — изтъкна той. — А натъртената ябълка не е. Простете, не желая да ви поучавам, но ми се струва, че подобно на вашето колело на късмета, примерът ви е внимателно подбран да работи във ваша полза.

— Разбира се, че комарджийството е порок — отвърна презрително вдовицата. — Разбира се, че е ужасен грях, неизкоренима напаст, която води до развала, и така нататък. Но мен това какво ме интересува? Опитайте се да обясните на зарзаватчията, че не давате пет пари за ябълките! Няма значение, ще ви отговори той, има толкова хора, които ги обичат!

Французинът й отдаде чест по военному.

— Умеете както никой друг да убеждавате — рече той. — Човек не бива да ви подценява, госпожо Лидия! Жал ми е за горкия нещастник, който е ударил вашата голяма печалба и след това е дошъл да си прибере парите.

— А, да… Така и не му платих.

Той се ококори.

— Отказали сте му?

Тя отметна глава.

— Не съм му отказала. Просто му дадох още една възможност. Казах му, че може да избере или стоте лири в злато, или мен. Не като уличница — добави вдовицата, щом видя изражението му, — а като съпруга, глупчо. Става дума за Кросби. Той направи своя избор. Едва ли е нужно да посочвам кое предпочете!

Гаскоан зяпна от изненада.

— Кросби Уелс…

— Да, оженихме се още същия ден. Какво, Обер? Тъй или иначе, нямах ето лири да му дам. И през ум не ми е минавало, че стрелката може да спре на голямата печалба, бях нагласила механизма така, че никога да не се случи! Нищо не можех да направя. В противен случай щях да се опропастя. Щеше да се наложи да обявя банкрут. Защо се изненадвате?

— Признавам си, че съм изненадан — рече той, макар че изненадата му беше примесена с възхищение. — А преди това… Познавахте ли го отпреди?

— Не, разбира се! Какви модерни възгледи изповядвате, Обер.

Французинът се изчерви.

— Не това имах предвид — измънка той и побърза да добави: — Но щом така сте предотвратили финансовата си разруха…

— Изобщо не си подхождахме и след месец вече не можехме да се гледаме. Това и трябваше да се очаква. Да, точно това трябваше да се очаква при тези обстоятелства.

Гаскоан се зачуди защо не са се развели, но не можеше да зададе въпроса, без да прехвърли границите на благоприличието, и затова само кимна.

Както виждате, в това отношение съм много модерна — додаде Лидия. — Сигурна съм, че одобрявате моето благоразумие и решението ми да настоявам за раздяла вместо за развод! Все пак сте били женен, господин Гаскоан!

Той забеляза кокетното използване на фамилното си име и се усмихна.

— Да — кимна. — Но нека оставим миналото, по-добре да говорим за настоящето и за бъдещето, за това, което предстои. Разкажете ми за преобразованията, които смятате да направите тук.

Лидия с радост се възползва от предоставената й възможност. Скочи, долепи длани пред себе си като хористка и излезе пред отоманката. Обърна се и обиколи с поглед салона — прозорците с решетки, оскъдно измазаните стени, опърпаното британско знаме, което навярно беше измъкнато от водата след някое корабокрушение и беше закачено вертикално на стената срещу прозорците.

— Първо ще променя името, разбира се — рече тя. — От днес нататък няма да е „Скитникът“, а „Скитническа слука“.

— Определено се долавя благозвучие.

Коментарът му й допадна. Тя направи няколко крачки и разпери ръце.

— Ще сложа завеси, не понасям стаи без завеси, и дивани с извити облегалки, по последна мода. Във всекидневната ще има летящи вратички като на изповедалните, точно като на изповедалните! Предният салон ще е нещо като чакалня. А сеансите ще се провеждат тук, разбира се. О, имам страшно много идеи! Ще предсказвам бъдещето, ще чертая астрологически карти, ще гадая с таро. А горе… О, Обер, продължавате да ме гледате скептично!

— Не, вече не съм скептичен! Покаях се — отвърна Гаскоан и посегна да я хване за ръката — движението само отчасти беше породено от желанието да прикрие усмивката си. (Той наистина беше закоравял скептик и когато я чу как издължава р-то в „таро“, го напуши смях.) Стисна дланта й и добави: — И очаквам да бъда възнаграден за това.

— В тази област аз съм специалистът, а вие сте лаикът — заяви Лидия Уелс. — Не го забравяйте въпреки ниското си мнение за света на свръхестественото.

Ръката й беше протегната отпуснато към него все едно за целувка и той едва успя да потисне порива си да я грабне и да притисне устни към нея.

— Права сте — рече французинът и отново стисна дланта й. — Абсолютно сте права.

Пусна я и тя се приближи към камината, като подхвърли през рамо:

— В отплата ще ви доверя една тайна, но при условие, че ме изслушате сериозно, както бихте изслушали мъж.

— Разбира се — кимна строго Гаскоан и поизправи гръб.

— Следващия месец няма да има Луна.

— О, боже!

— По-точно няма да има пълнолуние. Февруари е кратък месец. Пълнолунието ще настъпи точно преди първи, а следващото ще е след двайсет и осми. И така през целия февруари няма да има пълнолуние.

Гаскоан се усмихна.

— Всяка година ли се пада така?

— Не. Това явление е изключително рядко.

Лидия прокара пръст по полицата.

— Щом се случва рядко, значи предвещава нещо важно, нали? Или някаква опасност?

— Случва се веднъж на няколко години — обясни тя, като намести часовника.

— И какво предвещава този месец без Луна, госпожице Лидия?

Вдовицата се обърна към него и сложи ръце на кръста.

— Ще ви кажа. Срещу един шилинг.

Той се засмя.

— Друг път. Още не съм се уверил в познанията ви. Трябва да ви изпитам, преди да се разделя с парите си или с каквото и да е друго от този свят. Довечера ще е облачно, но ще проверя в понеделнишкия вестник и в справочника за приливите и отливите.

Лидия Уелс се взря в него с непроницаемо изражение.

— Не греша — рече тя. — Имам алманах и мога да разчитам таблиците. Макар и да не я виждаме от облаците, сега Луната расте. В понеделник вечерта ще има пълнолуние и във вторник месечината ще започне да намалява. Следващия месец няма да има Луна.