Елинор Катън
Светилата (36)

Юпитер в Козирог

В която Обер Гаскоан избухва в смях, Кауъл Девлин си изсмива ръцете и Анна Уедърел допуска грешка.

Сградата, в която се помещаваше Мировият съд на Хокитика, беше издокарана пищно, макар и с подръчни средства, с оглед да внушава нужната тържественост и официалност. Залата беше опасана с въжета като кошара за стригане на овце. Служителите седяха на бюра, които ги предпазваха от блъсканицата на просителите: при гледането на делата редиците бюра образуваха барикада между съдията и зрителите, които стояха прави. Съдийското кресло, което в момента беше празно, всъщност беше обикновен капитански стол, поставен на подиум, но пък беше покрито с овча кожа, за да му се придаде по-достолепен вид. До него беше сложено голямо знаме, закачено на твърде нисък прът, тъй че долният край на плата щеше да мете мръсния под, ако някоя изобретателна душа не беше измислила да закрепи пръта върху празна каса от вино, тази подробност обаче, вместо да възвисява националния флаг, по-скоро го принизяваше.

Тази сутрин в съда беше доста оживено. Искът на госпожа Уелс за обявяване на продажбата на имуществото на Кросби Уелс за нищожна най-сетне беше одобрен, което означаваше, че наследството, държано до този момент под запор в Запасна банка, беше прехвърлено в сметките на съда. За разлика от продажбата комисионата от четиристотин лири на Харалд Нилсен не беше анулирана и причините за това бяха две, първо, защото тя представляваше законно плащане за предоставена услуга и второ, защото след това беше дарена изцяло за строежа на новия затвор на Гледка. Би било неподобаващо, беше заявил съдията, да се изиска връщането на дарение, особено когато то е направено с милосърдно и великодушно сърце, той дори поздрави отсъстващия Нилсен за щедростта му.

Тепърва трябвало да се опишат още куп други разходи, свързани най-вече с безплодните усилия да се издири актът за раждане на покойния господин Уелс. Те също щели да бъдат удържани от наследството, което без данъка и таксите и след нанасянето на тези корекции щяло да възлезе на малко повече от три хиляди и петстотин лири. Сумата щяла да бъде платена на госпожа Уелс — в брой или в злато, както си избере — веднага щом Запасна банка вдигне запора. Накрая съдията попита вдовицата дали желае да добави нещо. Тя отклони поканата, но пък на излизане от съда се усмихна широко на Обер Гаскоан и той видя, че очите й блестят.

— Ей, Гаскоан!

Секретарят на съда, който се беше унесъл в мисли, се сепна.

— Да?

На прага стоеше колегата му Бърк с дебел плик в ръка.

— Джими Шоу спомена, че проявяваш интерес към морското застраховане.

— Така е.

— Нещо против да поемеш една задача? Пристигна току-що.

Гаскоан изгледа намръщено плика.

— За какво точно става дума?

— Писмо от Джон Хинчър Гарити. Във връзка с един от разбилите се в плитчините кораби. „На добър час“.

Французинът протегна ръка.

— Ще го погледна.

— Благодаря.

Пликът беше с марка от Уелингтън и вече беше отворен. Гаскоан изсипа на бюрото съдържанието. Най-отгоре имаше кратко писмо от Джон Хинчър Гарити, член на парламента от окръг Хийткоут в Кентърбъри. Политикът упълномощаваше служител на съда в Хокитика да изтегли от негово име определена сума от сметките на сдружение „Гарити Груп“ в Новозеландска банка. Освен това изразяваше убеждение, че приложените документи внасят достатъчно яснота, и благодареше предварително за усилието. Гаскоан остави писмото настрани и взе следващия лист. Оказа се също писмо, само че изпратено до „Гарити Груп“.

Хокитика, 25 февруари 1866 година

 

Господа,

Пиша ви, за да ви уведомя с прискърбие за корабокрушението на платнохода „На добър час“ — чийто капитан бях — в плитчините на Хокитика. Собственикът на кораба, господин Кросби Ф. Уелс, почина неотдавна и аз уреждам от негово име разчистването на останките. Разбрах, че при покупката на „На добър час“ господин Кросби Ф. Уелс е наследил съществуващите полици от предишния собственик А. Лодърбак, член на „Гарити Груп“, и следователно „На добър час“ разполага с полица за закрила и обезщетение в горепосоченото дружество. Бих искал да изтегля внесените от господин Лодърбак суми, за да се погрижа за изваждането на корпуса на сушата. Прилагам документи за всички направени разходи, договора за продажба, разписки, цени и т.н.

Ваш,

Франсис У. Р. Карвър

Гаскоан смръщи чело. Какво целеше Карвър? Кросби Уелс със сигурност не беше собственик на „На добър час“, самият Карвър беше купил кораба под името Уелс. Секретарят на съда разрови останалите документи, които очевидно бяха изпратени от капитана като доказателство за основателността на иска му. Мярна писмо от капитана на пристанището, отчет за всички направени разходи, всевъзможни разписки и свидетелства, докато накрая, в дъното на купчинката, намери екземпляр — навярно екземпляра на Карвър — от договора за продажба на „На добър час“. Извади го и внимателно се вгледа в подписа. Договорът беше подписан от Франсис Уелс! Какви ги вършеше Карвър? Само че, като се вгледа още веднъж, Гаскоан забеляза, че голямата завъртулка преди Ф-то може да се приеме за К… Да! Имаше дори и точица, все едно капнало мастило, между К-то и Ф-то. Колкото повече се взираше, толкова по-ясна му ставаше двусмислеността на подписа, Карвър нарочно беше избрал това име. Той поклати глава и неволно се засмя на глас.

— Какво? — вдигна глава Бърк.

— А, нищо — отвърна Гаскоан.

— На какво се смееш? Кажи, да се посмея и аз.

— Не, не се смея, възхищавам се.

— Възхищаваш се? На какво?

— На една майсторски свършена работа — отвърна секретарят на съда.

Прибра документите в плика и се изправи, възнамеряваше веднага да занесе писмото на Джон Хинчър Гарити в банката, но в същия миг вратата на залата се отвори и влезе Алистър Лодърбак, следван по петите от Джок и Огъстъс Смит.

— Аха! — извика политикът, като забеляза плика в ръката му. — Пристигам точно навреме. И аз получих сутринта писмо от Гарити. Станало е някакво недоразумение и съм тук да го разрешим.

— Господин Лодърбак, предполагам — рече хладно Гаскоан.

— Искам да разговарям със съдията — заяви Лодърбак. — Въпросът е неотложен.

— В момента съдията обядва.

— Къде?

— Боя се, че не зная. Следобед отваряме врати в два часа, заповядайте тогава. Извинете, господа.

Французинът се поклони и понечи да се отправи към вратата.

— Стойте! — спря го Лодърбак. — Къде сте тръгнали с това писмо?

— Отивам в банката — отвърна Гаскоан, който не понасяше грубото свойско държание на политика. — Упълномощен съм от господин Гарити да извърша плащане от негово име. Извинете.

Той отново му обърна гръб.

— Стойте! — извика Лодърбак. — Почакайте малко. Именно по този въпрос идвам при съдията, не бива да ходите в банката, докато не ме изслушате!

Гаскоан го изгледа студено. Политикът като че ли съжали, че не е подходил както трябва, и добави:

— Поне ме изслушайте, моля. Как се казвате?

— Гаскоан.

— Гаскоан ли? Значи сте французин?

Лодърбак протегна ръка и секретарят на съда я стисна.

— Ще разговарям с вас тогава — продължи Лодърбак. — Щом съдията го няма.

— Предполагам, че е по-добре разговорът ни да е насаме — предложи Гаскоан все така студено.

— Да, наистина. — Политикът се обърна към двамата си помощници. — Изчакайте ме тук. Няма да се бавя повече от десет минути.

Гаскоан го въведе в кабинета на съдията и затвори вратата. Настаниха се на креслата пред бюрото.

— И така, господин Гаскоан — поде веднага Лодърбак, приведен напред, — ето я цялата история. Тази работа е мошеничество. Не съм продавал „На добър час“ на Кросби Уелс. Продадох го на човек, който твърдеше, че се казва Франсис Уелс. После стана ясно, че това не е истинското му име. Става дума за Франсис Карвър. Той ми се представи под името Франсис Уелс и аз му продадох кораба. Виждате, че е със същото малко име, само фамилията е друга. Но е подписал договора за продажба с фалшиво име, а това е престъпление!

— Да видим дали съм разбрал правилно — рече уж изненадан Гаскоан. — Франсис Карвър твърди, че „На добър час“ е закупен от Кросби Уелс, а според вас това е лъжа.

— Лъжа е! — заяви категорично Лодърбак. — От игла до конец! Аз продадох кораба си на Франсис Уелс.

— Който не съществува.

— Да, с това име ми се представи Франсис Карвър. Той твърдеше, че името му е Уелс.

— Франсис Уелс — натърти секретарят на съда. — Средното име на Кросби Уелс е Франсис, а Кросби Уелс наистина съществува, или по-точно, е съществувал до неотдавна. Да не би да бъркате самоличността на купувача? Няма кой знае каква разлика между Франсис Уелс и К. Франсис Уелс.

— Какъв К. Франсис Уелс? — попита объркано Лодърбак.

— Прегледах изпратения ми екземпляр от договора за продажба — отвърна Гаскоан. — Той е подписан от К. Франсис Уелс.

— Нищо подобно!

— Опасявам се, че е точно така.

— Значи е бил фалшифициран! Бил е фалшифициран след подписването!

Французинът отвори плика в ръката си и извади договора.

— На пръв поглед ми се стори, че пише само „Франсис Уелс“, и едва когато се вгледах, видях К-то, залепено като завъртулка за Ф-то.

Лодърбак взе документа, присви очи, взря се внимателно и по врата и лицето му плъзна червенина.

— Завъртулка или не — извика той, — с К или без К, този договор беше подписан от мръсника Франсис Карвър! Видях го да се подписва с двете си очи!

— Имаше ли свидетели на подписването?

Политикът не отговори.

— Ако не е имало свидетели, остава дума срещу дума, господин Лодърбак.

— Не е дума срещу дума, а истината срещу лъжа!

Гаскоан реши да замълчи. Прибра договора в плика и го приглади на коляното си.

— Това е машинация — рече Лодърбак. — Ще го съдя! Жив ще го одера!

— По какво обвинение?

— Измама, разбира се. Подправяне на документи. Фалшификация.

— Боя се, че доказателствата няма да ви подкрепят.

— Нима?

— Няма законови основания да се съмняваме в този подпис — заяви секретарят на съда, заглаждайки отново плика, — тъй като след смъртта на господин Кросби Уелс не са останали никакви документи, били те официални, или не, които да послужат като доказателство за почерка му.

Лодърбак отвори уста и понечи да каже нещо, но после я затвори и поклати глава.

— Това е машинация — повтори той. — Чиста проба машинация!

— Защо смятате, че господин Карвър е решил да ви се представи под чуждо име?

Отговорът на политика беше изненадващ.

— Поразрових се за Карвър — рече той. — Баща му е бил влиятелна фигура в една от британските търговски компании, „Дент и Сие“. Може и да сте го чували — Уилям Рочфорт Карвър. Не сте ли? Както и да е, няма значение. Някъде в началото на петдесетте той дал на сина си кораб — „Палмерстън“ — и Карвър подхванал търговия с китайски стоки от Кантон под флага на „Дент и Сие“. Той е бил много млад тогава. И това, че е станал капитан на кораб толкова млад, му е замаяло главата. Както и да е, ето какво открих. През пролетта на 1854 година „Палмерстън“ бил спрян за проверка на излизане от пристанището в Сидни — съвсем обикновена, рутинна проверка — и се оказало, че Карвър е вътре с двата крака. Незаконен трафик, недекларирани стоки и още куп нарушения. Незначителни, взети сами по себе си, всеки съдия би си затворил очите, но обвиненията били внесени заедно в съда и събрани накуп, нямало как да не му донесат присъда. Дали му десет години в Кокату, десет години каторга! Страшен позор. Бащата обезумял. Прибрал си кораба, лишил сина си от наследство и накрая за капак го разнесъл по всички пристанища и корабостроителници в Южния Пасифик. Когато Франсис Карвър излязъл от затвора, му се носела славата на капитан Кид, поне в морските кръгове. Никой собственик на кораб не би склонил да го наеме и никой екипаж не би се съгласил да плава под негово ръководство.

— И затова той си е измислил друго име, така ли?

— Точно така — кимна Лодърбак.

— Интересното е, че се е представил с чуждо име само пред вас — отбеляза нехайно Гаскоан. — Не е използвал името Уелс в други случаи освен при покупката на кораба. На мен например ми се представи като Франсис Карвър.

Политикът го изгледа мрачно.

— Четете вестници — рече той. — Не ме карайте да повтарям. Вече се извиних публично, няма да го правя отново.

Французинът наклони глава.

— Аха! Карвър е употребил името Франсис Уелс, за да се възползва от отношенията ви с госпожа Уелс.

— Да. Заяви, че е брат на Кросби. Каза ми, че иска възмездие от името на Кросби, задето съм опозорил съпругата му. Такава беше тактиката му да ми извие ръцете и тя свърши работа.

— Разбирам — кимна Гаскоан, питаше се защо преди два месеца Лодърбак не е обяснил толкова просто нещата на Томас Балфор.

— Вижте, ще бъда напълно откровен с вас, господин Гаскоан. Законът е на моя страна. Всички знаят за разправията на Карвър с баща му. Имал е предостатъчно основания да избере чуждо име. Бих могъл да призова и баща му да свидетелства, ако се наложи. И това хич няма да му хареса.

— Да, предполагам, че няма да му хареса.

— Да — извика Лодърбак, — ни най-малко!

Избликът му подразни Гаскоан.

— Е, желая ви успех, господин Лодърбак, в опита ви да изправите господин Карвър пред правосъдието.

— Спестете си любезностите — сопна се политикът. — Говорете ясно.

— Както желаете. — Секретарят на съда сви рамене. — Не е нужно да ви обяснявам, че наличието на основания не е доказателство за престъпление. Човек не може да бъде осъден само въз основа на това, че е имал основания да извърши дадено престъпление.

Лодърбак се наежи.

— Нима се съмнявате в думата ми?

— Ни най-малко.

— Смятате, че доказателствата ми са неубедителни. Че няма на какво да се опра.

— Да. Смятам, че ще бъде неразумно да отправяте този въпрос към съда — рече Гаскоан. — Простете, че говоря тъй откровено. Съчувствам ви за неприятностите, разбира се.

Всъщност не изпитваше и капчица съчувствие към Алистър Лодърбак. Пазеше това чувство за хора в по-непривилегировано положение и макар да виждаше, че Лодърбак заслужава да бъде съжаляван за случилото се, смяташе богатството и известността на политика за предостатъчна утеха за несгодите, пред които е изправен в момента. Всъщност понасянето на известна несправедливост можеше да му се отрази добре, можеше да го направи по-добър политик. Поне така мислеше Гаскоан, който по собствена преценка имаше уклон да разсъждава като всевластен самодържец.

— Ще почакам съдията — обяви Лодърбак. — Той ще прояви здрав разум.

Секретарят на съда прибра плика в джоба си, при цигарите.

— Разбрах, че Карвър се опитва да изтегли определена сума от вашата полица за закрила и обезщетение, за да покрие разходите си за изваждането на кораба, претърпял корабокрушение.

— Точно така.

— И вие искате да му попречите.

— И това е така.

— На какво основание?

Лодърбак почервеня като домат.

— На какво основание ли? Той ме изигра, господин Гаскоан! Замислил го е от самото начало! Трябва да сте пълен глупак, за да смятате, че ще си мълча. Това ли ми казвате? Да обърна другата буза?

— Господин Лодърбак, не бих се осмелил да ви давам какъвто и да е било съвет. Само изтъквам, че няма никакво нарушение на закона. В писмото си до господин Гарити капитан Карвър ясно заявява, че действа от името на господин Уелс, който, както знаете, е мъртъв. По всичко изглежда, че Карвър просто постъпва благородно и урежда нещата като представител на починалия собственик. Не виждам да разполагате с доказателство за противното.

— Но това не е вярно! — избухна Лодърбак. — Кросби Уелс не е купувал кораба! Франсис Карвър подписа проклетия договор под чуждо име! Става дума за измама!

— Боя се, че ще ви е много трудно да го докажете.

— Защо?

— Защото, както вече споменах, няма запазени доказателства за истинския подпис на Кросби Уелс — отвърна Гаскоан. — В дома му не са открити никакви книжа, а актът за раждане и документът му за право на добив на злато са изчезнали.

Политикът отвори уста да отговори, но отново се разколеба в последния миг.

— А! — възкликна изведнъж Гаскоан. — Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Брачното свидетелство. Там би трябвало да има негов подпис, нали?

— О, да — съгласи се Лодърбак.

— Не — разколеба се французинът, — няма да е достатъчно. За да се докаже подправяне, ще са нужни поне няколко образеца на подписа му.

— Колко точно? — попита Лодърбак.

Гаскоан вдигна рамене.

— Не познавам закона — рече той, — но предполагам, че са нужни поне няколко, за да се видят разликите спрямо подправения.

— Поне няколко — повтори Лодърбак.

— Е — надигна се Гаскоан, — надявам се да намерите нещо, господин Лодърбак, но се опасявам, че междувременно съм длъжен да изпълня указанията на господин Гарити и да отнеса книжата в банката.

Φ

Щом излязоха от „Скитническа слука“, капеланът не тръгна с Анна Уедърел право към съда. Вместо това я заведе в „Главата на Гарити“ и поръча порция рибен пай — целогодишния обеден специалитет на заведението — и чаша лимонада. Настани Анна, сложи чинията пред нея и тя започна да се храни мълчаливо и покорно. Когато Анна приключи, Девлин побутна към нея подсладената лимонада и попита:

— Къде е господин Стейнс?

Въпросът му като че ли не я изненада. Тя взе чашата, отпи, потръпна от сладостта и после впи поглед в него.

— Във вътрешността — каза накрая. — Някъде във вътрешността. Не знам точно къде.

— На север или на юг оттук?

— Не зная.

— Против волята му ли го държат там?

— Не зная.

— Знаете — възрази той.

— Не зная. Не съм го виждала от януари и нямам представа защо изчезна така. Но съм сигурна, че е жив и е някъде във вътрешността.

— Заради съобщенията, които получавате. В главата си.

— „Съобщения“ не е точната дума — отвърна Анна. — Не се изразих правилно. По-скоро е… усещане. Все едно се опитвате да си припомните сън, спомняте си какво е било, какво сте почувствали, но без никакви подробности, без да сте сигурен в нищо. И колкото повече се напъвате да си спомните, толкова по-мъгляво става.

Девлин я слушаше намръщено.

— Значи става дума за „усещания“, така ли?

— Да.

— Усещате, че господин Стейнс е жив и е някъде във вътрешността?

— Да — повтори Анна. — Нищо повече не мога да ви кажа. Знам, че мястото е влажно. С гъста растителност. Близо до вода, но не на брега на океана. Водата тече бързо. Над камъни… Виждате ли, помъча ли се да го опиша с думи, усещането изчезва.

— Доста съмнително ми звучи това, скъпа.

— Но е истина, сигурна съм. Както човек е сигурен, че е сънувал, знае, че е сънувал, но не може да си припомни какво точно.

— И откога ги имате тези „усещания“? Тези сънища?

— Откакто спрях да се продавам на улицата — отвърна Анна. — Откакто изгубих съзнание и ме прибраха в затвора.

— Откакто Стейнс го няма, с други думи.

— От четиринайсети януари. Това е точната дата.

— И винаги ли е едно и също? Вода, растителност? Винаги ли се повтаря един и същи сън?

— Не.

Тя не обясни нищо повече и Девлин попита:

— Какво друго?

— Ами — измънка Анна смутено, — просто усещания. Откъслечни образи. Впечатления.

— Какви впечатления?

Тя отклони поглед.

— За мен.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

Анна обърна ръка.

— Какво си мисли за мен. За какво мечтае, когато си ме представя.

— Виждате себе си, но през неговите очи.

— Да, точно така.

— Тоест да разбирам, че господин Стейнс ви цени много?

— Той ме обича — отвърна тя и после повтори: — Обича ме.

Девлин я гледаше недоверчиво.

— Разбирам — рече. — Показал ли е досега по някакъв начин любовта си?

— Не. Няма нужда. Аз го знам.

— Често ли изпитвате тези усещания?

— Много често. Той мисли за мен през цялото време.

Капеланът кимна. Най-сетне мътилката се избистряше и с идването на яснотата сърцето му помръкна.

— А вие обичате ли господин Стейнс, госпожице Уедърел?

— Говорихме за това — рече тя. — Нощта, в която той изчезна. Приказвахме си и аз подхвърлих нещо за несподелената любов. Той стана много сериозен, прекъсна ме и каза, че несподелена любов няма, тя не е любов. Любовта се дава доброволно и се приема доброволно, така че мъжът и жената, щом се съединят, стават две половини на едно цяло.

— Трогателна представа — отбеляза Девлин.

Думите му като че ли й допаднаха.

— Да — кимна тя.

— Но все пак не е признал, че ви обича.

— Не ми се е клел, казах ви вече.

— Нито пък вие.

— Не ми се удаде случай. Същата нощ той изчезна.

Кауъл Девлин въздъхна. Да, най-сетне разбираше Анна Уедърел, ала това не му носеше радост. Той познаваше много жени с оскъдни средства и никакви надежди за бъдещето, чието единствено спасение от злощастната клетка на бедността и тъгата беше полетът на въображението. В техните измислици винаги имаше някакво вълшебство — ангелско покровителство, покана за рая — и историята на Анна, колкото и да беше трогателна, носеше същите белези на невъзможното. Случаят беше болезнено ясен. Най-заможният млад мъж сред познатите й я обича с тъй дълбока и чиста любов, че разликите между тях губят всякакво значение. Увереността, че той не е мъртъв, а изчезнал. Само тя може да долови неговите „съобщения“, които доказват колко силна е любовта му. Това беше измислица. Фантазия. Младият мъж явно беше мъртъв.

— Иска ви се господин Стейнс да ви обича, нали, госпожице Уедърел?

Въпросът му май я засегна.

— Той наистина ме обича! — извика тя.

— Друго ви питах.

Анна присви очи.

— Всеки иска да бъде обичан.

— Вярно е — кимна тъжно Девлин. — Всички искаме да бъдем обичани и се нуждаем от обич. Без любов не можем да бъдем истински.

— И господин Стейнс е на същото мнение.

— Така ли?

— Да — кимна тя. — Точно така би се изразил и той.

— Вашият господин Стейнс явно е голям философ, госпожице Уедърел.

— Ха, отче — усмихна се Анна, — май току-що сам си направихте комплимент!

Замълчаха. Анна отпи отново от подсладената лимонада, Девлин замислено плъзна поглед из салона. После тя вдигна ръка към пазвата си, където беше скрила подправения акт за дарение.

Капеланът я погледна строго.

— Все още имате време да размислите.

— Искам да чуя мнение от адвокат.

— Не ви ли стига моето мнение на свещеник?

— Вашето мнение? „Блажени са кротките.“

Анна веднага съжали за дързостта си, по шията и лицето й се разля буйна червенина и тя извърна глава. Изведнъж Девлин вече не искаше да има нищо общо с нея. Отблъсна стола от масата и сложи ръце на коленете си.

— Ще ви придружа до съда, но няма да вляза с вас — рече той. — Не е моя грижа какво ще правите оттам насетне с документа. Но знайте, че няма да излъжа, за да ви защитя. И със сигурност няма да изрека лъжа в съда, ако ме призоват. Ако някой ме попита, няма да се поколебая да разкрия истината, че вие собственоръчно сте подправили подписа на документа.

— Добре — отвърна Анна и се надигна. — Благодаря ви за пая. И за лимонадата. Както и за всичко, което казахте на госпожа Уелс.

Девлин също стана.

— За това не е нужно да ми благодарите. Боя се, че позволих на гнева да надделее над разума. Не бях на себе си.

— Бяхте прекрасен — рече Анна, сетне пристъпи към него, хвана го за раменете и го целуна мило по бузата.

Φ

Когато Анна отиде в съда, Обер Гаскоан вече се беше запътил към Запасна банка с плика от Джон Хинчър Гарити във вътрешния джоб на сакото, Алистър Лодърбак също си беше тръгнал отдавна. Посрещна я румен адвокат на име Фелоус, когото тя не познаваше. Той я насочи към ниша в дъното на залата и там се настаниха един срещу друг на обикновена маса. Анна безмълвно му подаде обгорения документ. Адвокатът го сложи на масата, като го подравни тъй, че да е успореден на краищата й, заслони очи да не вижда нищо друго с периферното си зрение и го прочете.

— Откъде го взехте? — попита след това.

— Пристигна анонимно — отвърна Анна.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Как?

— Някой го е пъхнал под вратата — излъга тя. — Докато госпожа Уелс беше тук, в съда.

— Да, за да разбере, че най-сетне искът й е удовлетворен — подхвърли недоверчиво Фелоус. После отново насочи вниманието си към документа. — Кросби Уелс… А Стейнс е онзи, дето е изчезнал… Госпожица Уедърел сте вие. Странно… Някаква идея кой го е пъхнал под вратата?

— Не.

— А обяснение защо го е направил?

— Не — повтори Анна. — Предполагам, че някой е искал да ми помогне.

— Сещате ли се кой може да е този някой? Някакви предположения?

— Не. Интересува ме дали документът е валиден.

— Изглежда редовен — отвърна адвокатът, взрян в обгорения лист. — Но не е, като да е чек на ваше име, нали? Особено при така стеклите се обстоятелства. Вече са минали повече от два месеца от изчезването на господин Стейнс…

— Не разбирам.

— Ами дори и документът да е редовен, нашият добър приятел господин Стейнс вече не разполага с две хиляди лири. Цялото му имущество е иззето. Решението излезе в петък. Ако извади късмет, може и да събере няколкостотин лири от това, което му е останало.

— Но все пак документът е в сила, нали?

Той поклати глава.

— Това, което се опитвам да ви обясня, скъпа, е, че господин Стейнс не може да ви даде две хиляди лири, освен ако по някакво чудо не се появи жив и здрав с цяло съкровище в джоба. Находищата му са иззети и са изкупени от други.

— Но документът е в сила — повтори Анна. — Всичко е ясно.

Господин Фелоус се усмихна.

— Боя се, че законът не работи точно така. Представете си, че сега ви напиша чек за един милион лири. Това не означава, че ще разполагате с тези пари, щом джобовете ми са празни и нямам гарант, нали така? Парите все трябва да дойдат отнякъде, а ако няма откъде… Това е положението, каквито и претенции да има човек.

— Но господин Стейнс има две хиляди лири — възрази тя.

— Ако е така, положението е съвсем различно.

— Така е, уверявам ви. Господин Стейнс има две хиляди лири.

— Откъде?

— Златото, намерено в дома на Кросби Уелс, е негово.

Фелоус замълча. Изгледа я изпитателно и после със съвсем друг тон попита:

— Можете ли да го докажете?

Анна повтори това, което беше научила сутринта от Девлин: златото е било претопено на кюлчета, подпечатани така, че да указват произхода му.

— И кое е находището?

— Не помня името — отвърна Анна.

— Откъде получихте тези сведения?

Тя се поколеба.

— Предпочитам да запазя източника в тайна.

Адвокатът изглеждаше заинтригуван.

— Може да проверим дали е вярно. Златото е част от имуществото на Уелс, така че трябва да е било описано. Чудно, че не се е чуло за това досега. Сигурно някой в банката нарочно си е замълчал.

— Ако е вярно — попита Анна, — това означава, че златото е мое, нали така? Две хиляди лири от него принадлежат на мен. Защото така се казва в този документ.

— Госпожице Уедърел — рече Фелоус, — такава сума не сменя лесно притежателя си. Боя се, че не е толкова просто, като да напишеш чек. Но в същото време бих допълнил, че имате късмет, че дойдохте при мен точно днес. Искът на госпожа Уелс току-що беше одобрен и в момента тече процедурата за изплащане на наследството. Аз обаче мога да наложа запор на парите, докато измислим какво да предприемем по-нататък.

— Добре — кимна тя, — ще го направите ли?

— Ако се съгласите да ме наемете за свой адвокат, ще направя каквото мога — отвърна той. — Таксата ми е две лири на седмица, разходите са отделно. Заплаща се предварително, разбира се.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви платя сега. Нямам никакви пари.

— Може да вземете назаем — предложи Фелоус, като отмести поглед. — Боя се, че съм изключително стриктен по отношение на финансовата страна, не приемам обещания и не допускам изключения. Не е лично отношение, върви си със занаята.

— Не мога да ви платя сега — повтори Анна, — но ако се съгласите, ще ви платя тройно, когато получа парите.

— Тройно? — Адвокатът се усмихна. — Делата често се проточват дълго, госпожице Уедърел, а понякога и не дават резултат. Няма никаква гаранция, че ще получите тези пари. На госпожа Уелс й трябваха два месеца, за да одобрят иска й, а както личи, въпросът още не е приключен окончателно!

— Тройно до сто лири — рече твърдо тя. — Но ако направите така, че да получа парите до две седмици, ще ви платя двеста, и то в брой.

Фелоус вдигна вежди.

— Виж ти. Доста смело.

— Върви си със занаята — отвърна Анна.

Тук обаче тя допусна грешка. Адвокатът се ококори и веднага се дръпна. Милостиви Боже, та тя беше уличница, осъзна той и изведнъж цялата история изплува в главата му. Това беше уличницата, която се беше опитала да сложи край на живота си на пътя за Кънери в деня, когато Стейнс беше изчезнал и Уелс беше умрял! Фелоус беше отскоро в Хокитика, не беше срещал Анна Уедърел и не беше разпознал името й. Едва след дръзкия й отговор се сети коя е.

Анна погрешно изтълкува притеснението му като колебание.

— Приемате ли условията ми, господин Фелоус?

Той я огледа от глава до пети и отвърна студено:

— Ще проверя в Запасна банка дали златото наистина е било на кюлчета. Ако се окаже, че това, което сте чули, е вярно, ще изготвим договор. В противен случай, боя се, че не мога да ви помогна.

— Много сте мил.

— Не ми излизайте с тези номера — сряза я грубо Фелоус. — Къде да ви намеря след, да речем, три часа?

Анна се поколеба. Не можеше да се върне в „Скитническа слука“. Нямаше пари в себе си, но можеше да помоли някой стар познат да я почерпи нещо в някое от заведенията на „Гуляйджийска“.

— По-добре аз да дойда тук — рече тя.

— Както желаете — кимна адвокатът. — За всеки случай нека се уговорим за пет часа.

— Пет часа днес — повтори Анна и протегна ръка към обгорелия документ, но Фелоус вече отваряше портфейла си да го прибере.

— По-добре да остане при мен — рече той. — Поне засега.