Елинор Катън
Светилата (10)

Луна в Телец, растяща

В която Чарли Фрост има предчувствие, Дик Манъринг си запасва пистолетите и се отправяме нагоре по реката към находищата в Кънери.

Въпросите, които онази сутрин Томас Балфор беше дошъл да зададе в Запасна банка, разпалиха любопитството на банкера Чарли Фрост и веднага след като търговецът си тръгна, той се захвана да проучва нещата. В ръката си още държеше документа за дяловете в златното находище „Аврора“, регистрирано на името на изчезналия Емъри Стейнс. „Аврора“, мислеше си Фрост, като почукваше със слабия си показалец по листа, „Аврора“… Беше сигурен, че наскоро е виждал някъде това име, само че не можеше да си спомни къде. Прибра документа, скочи от стола и се скри в помещението отзад, където бяха подредени множество папки с надпис по кожените гръбчета „Приходи по тримесечие“. Извади третото и четвъртото тримесечие на предишната година и се върна на бюрото да разгледа данните за находището.

Чарли Фрост беше човек с, така да се каже, оскъдна репутация, понеже като цяло беше тих, скромно облечен, безличен и несклонен да нарушава спокойствието си при каквито и да е провокации. Говореше бавно и предпазливо. Рядко се смееше открито и макар тялото му да беше слабо и отпуснато, банкерът винаги изглеждаше нащрек, сякаш държеше сметка за някое правило на етикета, което другите вече не спазват. Не обичаше да взима страна и да държи речи, даже в разговорите рядко изразяваше категорично мнение. Това не означаваше, че няма мнение или предпочитания, напротив, в личния си живот спазваше строго привичките си, а въжделенията му бяха съвсем конкретни. Истината бе, че банкерът си даваше сметка колко е важно да изглеждаш скромен. Познаваше скритата мощ на загадъчното (мощ, защото предизвиква у околните любопитство) и беше способен да измисля сложни стратегии за постигането на този ефект, но много внимаваше да държи в тайна този свой талант. При първа среща с него всеки си създаваше впечатлението, че той не е човек на действието, че в работата се оставя да го командват, в любовта — да го съблазнят, а насладите му са неизменно кротки.

Фрост беше само на двайсет и четири години и беше роден в Нова Зеландия. Навремето баща му беше високопоставен служител във вече разтурената Новозеландска компания и след като слезе от кораба край устието на река Хът и видя богатата равнина, която тепърва трябваше да бъде разпределена на парцели за продажба, веднага прати вест у дома съпругата му да го последва незабавно. Фрост не се гордееше с мястото си на раждане, тъй като тук бяха родени малцина бели и у него то будеше единствено срам. Никога не отваряше дума за детството си, което беше прекарал във влажна къща в долината Хът в безкрайно препрочитане на бащиния екземпляр на „Изгубеният рай“, единствената книга освен Библията в дома им. (На осем години Фрост можеше да повтори всяка дума на Бога, Сина и Адам, но не и на Сатаната, който му беше противен, нито пък на Ева, която смяташе за досадна слабачка.) Детството му не беше нещастно, ала той си го припомняше такова. Заговореше ли за Англия, слушателите оставаха с усещането, че родината му липсва много и той няма търпение да се завърне.

С рухването на Новозеландската компания старият Фрост едва не се разори и не загуби доброто си име. Обърна се за помощ към единствения си син. Чарли Фрост се хвана писар в Уелингтън и не след дълго получи предложение за място в банка в Ламбтън, което му носеше достатъчно, за да осигури на родителите си що-годе приемливи условия на живот. След откриването на златните залежи в Отаго младият мъж беше прехвърлен в Лорънс, като на заминаване обеща всеки месец да изпраща по-голямата част от заплатата си у дома и остана верен на думата си. Само че не се върна нито веднъж в долината Хът и не възнамеряваше да го прави някога. Чарли Фрост разглеждаше всичко през призмата на прихода и печалбата и не се хабеше да обръща внимание на другите, след като решеше, че е изпълнил дълга си. В Хокитика (беше последвал треската за злато от Лорънс към крайбрежието) изобщо не се замисляше за родителите си, сещаше се за тях само когато им пращаше ежемесечното писмо. Писането му тежеше, тъй като посланията на баща му бяха резки и от тях лъхаше на наранена гордост, а на майка му бяха пълни със смаяно мълчание, и тези чувства натъжаваха Чарли Фрост, макар и за кратко. След като изпратеше своя отговор, той накъсваше писмата им на лентички, за да си пали пурите с тях, като се стараеше да раздира листовете по дължина, за да направи абсолютно неясен смисъла, после ги изгаряше с пълно безразличие.

Фрост разлисти папката, за да намери документите за Кънери и кариерата край Хокитика. Данните бяха подредени по азбучен ред и „Аврора“ беше на второ място, под рудник с твърде оптимистичното за западното крайбрежие име „Августейшо лято“. Фрост се надвеси над страницата да прочете цифрите и нададе приглушен вик на изненада.

Първия месец, след като Стейнс се бе сдобил с находището, резултатите на „Аврора“ бяха много добри и възлизаха на почти сто лири, от август насетне обаче приходите драстично спадаха и — банкерът учудено вдигна вежди — накрая почти напълно секваха. Общата сума на печалбата от „Аврора“ за последното тримесечие беше само дванайсет лири. Една лира седмично! Това беше твърде странно за такъв обещаващ участък. Та една лира седмично едва покриваше режийните разходи за експлоатация, помисли си банкерът. Той се надвеси над папката. В документа пишеше, че „Аврора“ има само един работник. Името беше китайско, което означаваше, че заплатата му не е висока, но все пак той трябваше да получава поне обичайната дневна надница.

Чарли Фрост се намръщи озадачено. Според регистъра на собствеността Емъри Стейнс беше закупил „Аврора“ в края на миналата есен. Няколко седмици по-късно беше продал половината дял на небезизвестния Франсис Карвър и веднага след тази сделка находището изведнъж беше пресъхнало. Или „Аврора“ се беше оказала нерентабилна и без никаква стойност, или някой си беше поставил за цел нещата да изглеждат така. Банкерът затвори папката и се замисли. Погледът му се рееше над тълпата в салона: златотърсачи с нахлупени над очите шапки, закупчици, охранители с преплетени еполети. И изведнъж си спомни откъде му е познато името.

Той скочи и окачи на гишето табелка „Затворено“.

— Приключваш ли за днес? — попита го един колега.

— Май да — отвърна Фрост. — Мислех да отскоча да обядвам и да се върна, но…

— Бездруго до два няма да работим и с това приключва купуването за днес тук — рече колегата. Протегна се и после се потупа с две ръце по корема. — Ще се видим направо в понеделник, Чарли, няма проблем.

— Ами… — измърмори Фрост, впил поглед в цилиндъра си, сякаш не можеше да си обясни какво прави в ръката му. — Много мило, благодаря.

Φ

Когато Фрост почука на вратата, Дик Манъринг беше сам в кабинета си. При шума колито на магната изскочи изпод бюрото, после се втурна радостно към госта, опря предните си лапи в гърдите му, зинало с широко отворена уста, и зашиба развълнувано с опашка по пода.

— Чарли Фрост! Точно теб най-малко очаквах да видя — възкликна Манъринг, като избута стола назад. — Влизай, влизай, затвори вратата. Нещо ми подсказва, че каквото и да си дошъл да споделиш, ще е само за моите уши.

— Долу, седни! — заповяда Фрост на кучето, погали го по муцуната, намачка ушите му и накрая то доволно се отпусна на четири крака, върна се при господаря си, обърна се, легна, положи нос на предните лапи и тъжно изгледа изпод вежди банкера. Той затвори вратата, както беше помолен, и попита: — Как си, Дик?

— Как съм ли? — повтори Манъринг и разпери ръце. — Умирам от любопитство, Чарли. Нали знаеш колко съм любопитен? И сега ме измъчват сума ти въпроси. Разбра ли за Стейнс? Даже закарахме Холи до кариерата, макар че тя не е ловно куче. Дадохме й да подуши една носна кърпа и тя хукна нанякъде, но после се върна с изплезен език. Да, много интересна работа. Надявам се да ми носиш някаква новина или ако не новина, то поне клюка. Боже мой, какви бяха тези две седмици! Свали си палтото, дай го насам, не се тревожи, че е мокро. Това е само вода, вече трябва да сме свикнали с проклетия дъжд.

Въпреки призивите му Фрост внимателно окачи палтото си така, че да не докосва връхната дреха на домакина и да не капе върху оставените под закачалката лъснати черни ботуши с пъхнат вътре калъп, за да запазят формата си. След това едва ли не без желание свали цилиндъра.

— Ужасен ден — рече той.

— Сядай, сядай — подкани го Манъринг. — Ще пийнеш ли едно бренди?

— Само ако ми правиш компания — отвърна Фрост, това беше правилото, което спазваше винаги когато ставаше дума за задоволяване на апетита и жаждата.

Настани се, отпусна длани върху коленете си и се огледа.

Кабинетът на Манъринг се намираше над салона на „Уелският принц“ и от него се разкриваше красива гледка към „Гуляйджийска“ и отвъд нея към открития океан, който се виждаше между отсрещните къщи като сивкавосиня или понякога зелена ивица, а днес, в дъжда, тя беше възжълта, водата отразяваше цвета на небето.

Помещението беше направено така, че да изтъква богатството на своя притежател, тъй като, освен че беше собственик на вариетето, Манъринг получаваше доходи и от своите уличници, игрални зали и множество златни находища. Във всички тези начинания проявяваше завидно умение да извлича печалба — най-вече от чуждите пороци — и обзавеждането го показваше ясно. Стените бяха облепени с тапети, шкафовете бяха лъснати, на пода имаше дебел турски килим, на етажерката за книги се мъдреше намръщен керамичен бюст в римски стил, под прозореца в малка витрина бяха подредени три черни пеперуди с размерите на детска длан. Зад бюрото висеше великолепен акварел, пейзаж в позлатена рамка, който показваше висока скала, сияйни слънчеви лъчи, лилавееща гора и в мъглявата далечина извита бледа дъга, изскачаща от облак. Според Чарли Фрост това беше едно класическо произведение на изкуството, което говореше добре за вкуса на магната. Обичаше да си намира причина да се отбива тук, така че да се настани точно в това кресло срещу картината и да си представя, че е на някое далечно прекрасно място.

— Да, какви две седмици — продължаваше да нарежда Манъринг. — И на всичкото отгоре най-добрата ми уличница обяви, че е в траур! Такава досада! Започвам да си мисля, че не е съвсем с всичкия си. А това ще е тежък удар. Най-добрата ти уличница да се смахне. Наистина тежък удар. Знаеш ли, че тя беше с Емъри онази нощ, когато той изчезна?

— Госпожица Уедърел е била при господин Стейнс? — попита изненадано банкерът, който беше отпуснал ръце върху резбованите подлакътници на креслото и с върховете на пръстите си следваше ажурните плетеници в дървото.

За Чарли Фрост красотата беше повече или по-малко равнозначна на изтънченост. Неговият идеал за жена предполагаше отдадена на своето усъвършенстване личност, овладяла женските изкуства на бродерията, свиренето на пиано, правенето на хербарий и така нататък, способна да пее хубаво, да чете наум и да не изразява никакво мнение, едно очарователно скъпоценно бижу, което обича най-вече да бъде обичано. Анна Уедърел не притежаваше нито едно от тези качества, ала признанието, че тя не отговаря на фантастичните пропорции на въображаемия му идеал, не означаваше, че банкерът не изпитва никакви чувства към нея или не задоволява потребностите си като останалите. Сега, щом си представи Анна и Стейнс заедно, изпита някакво смущение, едва ли не отвращение.

— О, да — рече Манъринг, после извади кристалната запушалка и разклати гарафата с брендито. — Плати за цялата нощ и подкупи пристава и всички, дето могат да отидат да му потропат на вратата! Да, заведе я в дома си! Не, не в някой долнопробен хотел! Беше непреклонен, искал нея, не Кейт, не Лизи, само Анна. А на другата сутрин нея я намират полумъртва, а от него няма и следа. Взе ми се акълът, Чарли! И разбира се, от нея една смислена дума не можеш да изкопчиш. Не помнела нищо преди събуждането си в затвора и като гледам глуповатата й физиономия, съм склонен да й вярвам. Тя е най-добрата ми уличница, Чарли, но тоя опиат е дяволска работа, сам дяволът пуши опиум. Искаш ли пура?

Фрост си избра от подадената му кутия и Манъринг се наведе да запали от въглените в камината лентичка хартия, само че тя се оказа къса, изгоря твърде бързо и пламъкът го опари по пръстите. Той изруга и я хвърли в огнището. Наложи се да откъсне нова лентичка от попивателна хартия и мина известно време, докато пурите на двамата задимят.

— Но всичко това е цвете в сравнение с неприятностите, които ти се стовариха на главата — добави Манъринг, след като се настани в креслото си.

Фрост се намръщи.

— Моите неприятности, както ги наричаш, са под контрол.

— Под контрол, друг път! — възрази магнатът. — След като вдовицата пристигна в четвъртък, целият град говори само за това! Ще ти кажа как изглежда тая работа отстрани. Все едно ти прекрасно си знаел за златото в дома на саможивеца и след смъртта му си се заел да придвижиш продажбата колкото се може по-бързо.

— Не е вярно — отрече банкерът.

— Отстрани изглежда, че и ти си замесен, Чарли — продължи Манъринг. — С Клинч изглеждате съучастници, и още как. Ще извикат съдия, нали знаеш? Ще изпратят някой от наказателния съд. Тия работи не отминават току-така. Ще ни призоват всички и ще ни разпитват къде сме били в нощта на четиринайсети януари и така нататък. И по-добре преди това да си сверим версиите. Не те обвинявам. Просто ти казвам как изглежда отстрани.

Магнатът често говореше така, сякаш чете кралска прокламация, тъй като неговото самомнение беше непоклатимо, властно и абсолютно. Той не можеше да гледа на света по друг начин освен като на свое владение и обичаше да се произнася от висотата на последна инстанция. В това отношение беше пълна противоположност на госта си, различие, което пробуждаше известно раздразнение у него, защото, макар да предпочиташе събеседниците да го гледат в устата, ставаше заядлив, ако сметнеше, че не са достойни за вниманието му. Винаги беше щедър с Чарли Фрост, споделяше с него брендито и пурите си и му подаряваше билети за партера за последното представление, но понякога спокойната вглъбеност на младия мъж му лазеше по нервите. Манъринг имаше навика да свежда околните до ролите им, определяше ги така, както се определя човек според занаята му, наричаше ги „доктора“ или „пристава“ и тези етиките, лепнати наум и неизговаряни на глас, описваха другите само чрез връзката им с него, защото точно по този начин възприемаше той познатите си: като отражение или затъмнение на неподправената му личност.

Магнатът, както вече беше отбелязано, беше изключително дебел. На младини беше набит, на трийсетина години вече имаше коремче, а когато стана на четирийсет, торсът му се беше сдобил с едва ли не кълбовидна форма и за свое удивление той се принуди да търси помощ при качване и слизане от коня. Но вместо да признае, че килограмите му са се превърнали в пречка за ежедневните дейности, Манъринг винеше подаграта, болест, от която никога не беше страдал, но която според него звучеше аристократично. Харесваше му да бъде взиман за благородник и това се случваше често, тъй като той ходеше с дълги бакенбарди, обичаше скъпите дрехи и кожата му беше бяла. Този ден вратовръзката му беше закрепена със златна игла, а жилетката му (чиито копчета едва се държаха под напора на телесата) беше с модерните ревери под ъгъл спрямо яката.

— Не сме съучастници — отвърна Фрост. — Нямам представа за какво говориш.

Манъринг поклати глава.

— Виждам, че си загазил, Чарли, виждам го ясно! И ти, и Клинч. Ако се стигне до процес — а има голяма вероятност това да стане, — ще се наложи да обясняваш защо толкова бързаше с продажбата на имуществото. Това е ключовият въпрос и е добре да се разберете предварително какво ще отговорите. Не казвам да лъжесвидетелствате, а че просто версиите ви трябва да съвпадат. За какво си дошъл при мен? За помощ ли? Да нямаш нужда от алиби?

— Алиби ли? За какво?

— Стига! — Магнатът размаха бащински пръст. — Не ми замазвай очите. Виж само колко бързо мина продажбата!

Банкерът отпи от брендито.

— Не бива да го обсъждаме тъй лековато. Особено когато са замесени и други лица.

(Това беше друга негова тактика: винаги да си дава вид, че не желае да говори.)

— Другите да вървят по дяволите! — възкликна Манъринг. — „Бива“ и „не бива“ също да вървят по дяволите! Хайде, изплюй камъчето! Говори!

— Ще ти кажа, но няма нищо незаконно — рече Фрост не без известно задоволство, понеже обичаше да изтъква невинността си. — Продажбата беше напълно законна и в нея няма нищо гнило.

— И как ще го обясниш тогава?

— Кое?

— Развоя на събитията!

— Съвсем лесно е за обяснение — отвърна той спокойно. — Един от първите, които са узнали за смъртта на Кросби Уелс, е бил Бен Льовентал, тъй като е отишъл да интервюира онзи политик веднага след пристигането му в града, за да пусне новината в сутрешния брой. А политикът, Алистър Лодърбак, идвал направо от дома на Уелс, той бил намерил тялото. И разбира се, разказал на Льовентал.

— Хитрец е този евреин — отбеляза с известно възхищение Манъринг. — Винаги на точното място в точното време, а?

— Сигурно — отвърна Фрост, защото не желаеше да се ангажира с конкретно мнение. — Та, както казах, Льовентал научил първи за смъртта на Уелс. Още преди лекарят да пристигне в дома на саможивеца.

— Но не той купи имуществото — обади се магнатът. — Земята.

— Да, обаче е знаел, че Клинч търси възможност за инвестиция, и е решил да му направи добро и да му съобщи новината, че скоро имуществото на Уелс ще бъде обявено за продан. На сутринта Клинч дойде при мен с готово капаро и изрази желание да купи имота. Това е всичко.

— Не, не е.

— Уверявам те.

— Мога да чета между редовете, Чарли — заяви Манъринг. — „Решил е да му направи добро“! От милостиво сърце, а? Точно Льовентал ли? Знаел е за златото! Двамата са забъркани заедно, Льовентал и Клинч. Залагам си шапката.

— Дори и да е така — сви рамене Фрост, — аз нямам нищо общо. И те уверявам, че продажбата на имуществото е напълно законна.

— Законна! Кой го твърди — банкерът! Но ти още не си отговорил на въпроса ми. Защо продажбата мина толкова бързо?

Фрост не трепна.

— Просто защото нямаше никакви бумащини. Кросби Уелс нямаше нищо, нито дългове, нито застраховка, нито завещание. Дори и документи нямаше.

— Нямал е и документи?

— В дома му не намериха нищо. Нито акт за раждане, нито билет, нито разрешително за добив на злато. Абсолютно нищо.

Манъринг завъртя пурата между пръстите си.

— Нямал е и документи — повтори той. — Какво мислиш за това?

— Не знам — рече пак банкерът.

Не обичаше да го притискат да споделя мнението си.

— Може някой да ги е изгорил. За да се отърве от тях.

Фрост се намръщи леко.

— Кой?

— А този политик, Лодърбак. Дето е открил трупа. Може той да е забъркан някак. Може той да е казал на Льовентал за скритото в къщата съкровище. Може да е видял златото, да го е споменал пред Льовентал и евреинът е пошушнал на Клинч! Не, в това няма смисъл — добави той, отхвърлил хипотезата си. — Не би спечелил нищо, нали? Евреинът също. Освен ако не са се разбрали да получат определен дял…

— Никой нищо няма да получи — обади се Фрост. — Златото е под запор в банката. Никой не може да го вземе. Поне докато не се изясни работата с вдовицата.

— А, да, вдовицата! — извика доволно Манъринг. — Това се вика обрат, нали? Какво ще кажеш за нея? Аз я познавам, но отбележи, само я познавам, нищо повече. Грийнуей е моминското й име. Не съм чувал да я наричат госпожа Уелс, всички й викаха Грийнуей. Хваща окото, нали, Чарли?

Банкерът сви рамене.

— Тя разполага със съответните документи. Ако брачното свидетелство се окаже законно, продажбата ще бъде обявена за нищожна и златото ще отиде при нея. Това е вече в ръцете на бюрократите.

— А харесва ли ти, това те питах.

Фрост се намръщи подразнено.

— Изглежда добре. Намирам я за доста красива.

Той пъхна пурата в ъгълчето на устата си и я стисна здраво, което му придаде леко напрегнат вид.

— Да, тя е красавица — закима магнатът. — Красавица и половина! Върти мъжете на малкия си пръст! Предполагам, че така е станало и с горкия Кросби Уелс, и на него му е завъртяла главата като на всички останали.

— За мен бракът им е пълна загадка — призна младият мъж. — Какво би могъл да предложи старец като Кросби Уелс дори и на една невзрачна жена, да не говорим за красавица? Не мога да си обясня какво я е привлякло, макар че ми е напълно ясно какво е привлякло него.

— Забравяш за златото — размаха пръст Манъринг. — Най-силният афродизиак на света! Не ще и съмнение, че се е омъжила за стария Кросби заради парите му. А след това той ги е скрил и тя е нямало какво да прави, освен да го чака да умре. Нима може да има друго обяснение? След като тя се появи толкова бързо след смъртта му. Все едно я е очаквала, а? О, Лидия Уелс е хитруша! Тя държи под око петачетата и не изпуска от ръцете си лирите. Би се подписала под някоя хартийка само ако това ще й донесе печалба.

Фрост не отговори веднага, тъй като думите на магната го бяха подсетили за причината за посещението му и той искаше да посъбере мислите си, преди да оповести за какво е дошъл. В следващия миг обаче Манъринг избухна в смях и стовари юмрук на бюрото си.

— Ето това е! — извика той радостно. — Сигурен бях! Бях сигурен, че си сгазил лука, и също така бях сигурен, че ще те разкрия! За какво точно става дума, а? Какво престъпление си извършил? Какво те безпокои? Издаде се, Чарли, на челото ти го пише. Свързано е със съкровището, нали? Има нещо общо с Кросби Уелс.

Банкерът отпи от брендито. Не беше извършил никакво престъпление в тесния смисъл на думата, ала наистина нещо го безпокоеше и то наистина беше свързано със съкровището и с Кросби Уелс. Погледът му се плъзна над рамото на домакина към прозореца и той не отговори веднага, любуваше се на гледката и размишляваше как е най-добре да подходи.

След като откритото в дома на Уелс съкровище беше оценено от банката, Едгар Клинч беше направил на Фрост много елегантен подарък в знак на признание за ролята му в продажбата: чек на стойност трийсет лири. Получаването на този чек беше произвело изненадващо главозамайващ ефект върху Чарли Фрост, чиито приходи отиваха главно за издръжката на двама старци, които той не посещаваше и не обичаше. В обзелото го опиянение, което нямаше равно на себе си в досегашния му опит, младият мъж реши да пръсне цялата сума, и то веднага. Нямаше да осведоми родителите си за този неочакван златен дъжд и щеше да похарчи парите само за себе си. Размени чека за трийсет лъскави лири и с тях си купи копринена жилетка, игла с рубин, каса уиски, комплект исторически драми, подвързани с кожа, кутия вносни сладки и дузина носни кърпи с монограм, като инициалите му бяха извезани върху роза.

Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след този изблик на разточителство. Веднага, щом стъпи на сушата, тя отиде в Запасна банка и оповести намерението си да поиска анулиране на продажбата на къщата и имуществото на покойния си съпруг. Ако съдът уважеше иска й, на свой ред Фрост трябваше да върне трийсетте лири. Нямаше как да продаде жилетката освен като втора ръка, книгите и иглата можеше да заложи, но за тях щеше да получи нищожна част от стойността им, касата с уиски вече беше начената, от сладките не беше останало нищо, а кой глупак би купил носни кърпи с чужд монограм? Всичко на всичко, ако имаше късмет, можеше да събере само около половината сума. Щеше да се наложи да се обърне към някой от многото лихвари в Хокитика и да помоли за заем, който щеше да изплаща в продължение на месеци или дори години, а най-лошото бе, че щеше да се види принуден да признае за случилото се пред родителите си. При тази мисъл направо му призляваше.

Ала той не беше дошъл при Манъринг да изповяда позора си.

— Не съм сгазил лука — отвърна банкерът рязко и премести поглед към домакина, — но предполагам, че някой друг го е сторил. Не вярвам златото да е принадлежало на Кросби Уелс. Според мен то е било откраднато.

Приведе се да тръсне пепелта и забеляза, че пурата му е угаснала.

— От кого? — попита магнатът.

— Точно за това дойдох да поговорим — отвърна Фрост. В джобчето на жилетката имаше кибрит и той прехвърли пурата в дясната ръка, за да го извади. — Днес ми направи впечатление нещо странно и исках да го споделя с теб. Става дума за Емъри Стейнс.

— О, и той е в кюпа, в това няма никакво съмнение — рече Манъринг и се отпусна на креслото. (Фрост се зае да разпалва пурата за втори път.) — Изчезна по същото време! Ясно е като бял ден, че е свързан с тази работа. Честно казано, не тая големи надежди за нашия приятел Емъри. Сред златотърсачите има една приказка: много хубаво не е на хубаво. Чувал ли си я? А Емъри Стейнс беше най-големият късметлия, когото съм виждал. И едва ли ще видя друг като него. За нула време се превърна от просяк в богаташ, и то без чужда помощ. Обзалагам се, че е бил убит, Чарли. Хвърлили са го в реката или в морето и отливът е отнесъл тялото му. На хората не им е приятно да гледат как някакво хлапе се издига. Няма трийсет, а вече богаташ. И особено ако го е постигнал с честен труд. Обзалагам се, че онзи, който му е видял сметката, е поне двайсет години по-възрастен от него. Най-малко двайсет. Готов ли си да се обзаложим?

— Съжалявам — измърмори Фрост и поклати едва-едва глава.

— А, да — отвърна разочаровано Манъринг, — ти не се обзалагаше, вярно. Ти си от благоразумните типове. Не хвърляш ези-тура, освен ако не си сигурен, че ще прибереш монетата в джоба си, а?

Банкерът не отговори, думите на домакина му бяха напомнили за трийсетте лири, които беше прахосал тъй безразсъдно. В следващия миг Манъринг извика:

— Хайде, не ме карай да чакам! — Той се беше посмутил, тъй като последната му забележка можеше да се приеме за обидна, и затова, за да отвлече вниманието, настоя с още по-голямо настървение: — Изплюй камъчето! Какво ти е направило впечатление?

Чарли Фрост обясни какво е установил сутринта: че Франк Карвър притежава половината дялове от „Аврора“ и че той и Емъри Стейнс са в пълния смисъл на думата съдружници.

— Да, знам — кимна Манъринг. — Но това е дълга история и си е лична работа на Стейнс. Какво значение има?

— Има, защото „Аврора“ е свързана с главоблъсканицата около Кросби Уелс.

Магнатът се намръщи.

— Как?

— Ще ти кажа.

— Слушам те.

Фрост всмука от пурата и издиша дима.

— Златото на Уелс мина през банката — рече той. — Така да се каже, през ръцете ми.

— И?

Дик Манъринг не можеше да търпи друг да е за дълго под светлината на прожекторите и имаше навика често да прекъсва събеседника си и да го подтиква да стигне до същината колкото се може по-бързо и с по-кратки думи. Фрост обаче не обичаше да го пришпорват.

— Ето кое е странното в цялата работа. Златото беше претопено, и то не от нас, в банката. Явно е било направено другаде, тайно.

— Претопено! — възкликна Манъринг. — Не бях чул за това.

— Няма откъде — отвърна банкерът. — Златото, което пристига при нас, дори и да е на готови слитъци, пак се претопява. Целта е да се прочисти от всякакви примеси и да се гарантира качеството. Затова Киларни претопи златото на Уелс, преди да бъде оценено, и когато всички го видяха, то беше на слитъци, подпечатани с печата на банката. Никой освен служителите на банката няма откъде да знае, че то е било на кюлчета. Освен този, който го е скрил в дома на Уелс, разбира се. А, и търговеца, който го намери в къщата и го донесе в банката.

— Кой е той, Кокран ли?

— Харалд Нилсен. От „Нилсен и Сие“.

Манъринг се намръщи.

— Защо не Кокран?

Фрост замълча, за да си дръпне от пурата.

— Не знам — отвърна накрая.

— Защо му е трябвало на Клинч да набърква още един човек в цялата работа? — попита Манъринг. — Можел е сам да отиде да разчисти къщата. За какво му е било да намесва и Харалд Нилсен?

— Защото на Клинч и през ум не му е минавало, че там може да има нещо ценно — отвърна банкерът. — Той се слисал, щом научил за златото.

— Слисал се?

— Да.

— Той ли ти каза?

— Да.

— Слисал се — повтори магнатът.

— Нилсен изкара невероятен късмет — додаде Фрост. — Според договора е трябвало да получи десет процента от стойността на имуществото. Прибра четиристотин лири!

Манъринг продължаваше да гледа недоверчиво.

— Добре, продължавай — подкани го той. — Златото е било претопено…

— Аз трябваше да го прегледам — заразказва Фрост. — Преди да го претопим, винаги правим кратко описание, дали е на прах, или на късчета и така нататък. Същото е и когато ни донесат готови слитъци, пак сме длъжни да отбележим как изглеждат. За по-голяма… — (Той замълча, канеше се да каже „за по-голяма сигурност“, но осъзна, че това не е много логично.) — За всеки случай. Така или иначе, аз прегледах кюлчетата, преди Киларни да ги хвърли в тигела, и видях, че върху задната страна на всяко блокче златарят, който и да е бил той, е изписал една дума.

Младият мъж замълча.

— Е, какво пишеше? — обади се Манъринг.

— „Аврора“.

— „Аврора“?

— Точно така.

Изведнъж магнатът като че ли застана нащрек.

— Но след това тези слитъци от първия до последния са били претопени, нали? И са излети нови от вашия човек в банката.

Фрост кимна.

— И още същия ден бяха заключени в трезора, след като търговецът получи своя дял и бяха платени данъците.

— Значи няма никакви доказателства за надписа — отсъди Манъринг. — Правилно ли разбирам? Надписът е изчезнал. Бил е разтопен.

— Да, изчезнал е — съгласи се банкерът. — Но аз отбелязах името, разбира се, така че то е в регистъра. Има го черно на бяло.

Домакинът остави чашата.

— Добре, Чарли. Колко ще ми струва да изчезне тази страница или целият регистър, ако може? Колко ще ми струва малко нехайство от твоя страна? Да го залееш с вода или без да искаш, да го изтървеш в огъня?

Младият мъж се сепна.

— Не разбирам — измърмори той.

— Хайде, отговори на въпроса ми. Можеш ли да направиш така, че тази страница да изчезне?

— Бих могъл — отвърна Фрост, — но не само аз забелязах надписа. Видя го и Киларни. И Мейхю. Един от закупчиците също, Джак Хармън, ако не се лъжа. Той сега е в Греймаут. Може да са го споменали пред някого. Нямаше как да не привлече вниманието ни, нали разбираш. Не е нещо, дето лесно да се забрави.

— По дяволите! — Манъринг стовари юмрук на бюрото си. — По дяволите! По дяволите!

— Не разбирам — повтори Фрост. — Какво те притеснява?

— Какво ти става, Чарли? — избухна домакинът. — Половин месец ли ти трябваше, че да дойдеш да ми го кажеш? Какво прави толкова време, в носа ли си бърка? А?

Банкерът се отдръпна леко.

— Дойдох при теб, тъй като сметнах, че тази информация може да ни помогне да намерим господин Стейнс — отвърна той с достойнство. — Парите принадлежат на него, не на Кросби Уелс!

— Не ми пробутвай врели-некипели! Ако беше така, щеше да дойдеш преди половин месец, не сега!

— Но аз открих връзката със Стейнс едва днес сутринта! Откъде можех да знам за „Аврора“? Не пазя регистър за сметките и дяловите участия на всеки клиент в главата си. Откъде да…

— И ти си се облажил — прекъсна го Манъринг и насочи пръст към него. — Получил си пай от парите!

Фрост се изчерви.

— Това няма нищо общо.

— Хайде, признай си, взе ли нещо от съкровището на Кросби Уелс?

— Ъъъ, между нас да си остане…

Магнатът изруга.

— И затова си мълчал, така ли? — С изпълнено с отвращение рязко движение на китката той хвърли пурата в огъня. — Докато не се появи вдовицата и не се оказа притиснат в ъгъла. И сега си дошъл да свалиш картите, и имаш наглостта да се държиш тъй, все едно ми правиш услуга! Проклет да съм, Марли! Проклет да съм!

Фрост го изгледа обидено.

— Не, не си прав. Едва днес сутринта сглобих картинката. Наистина. Том Балфор дойде в банката с някаква изсмукана от пръстите история за Франсис Карвър, помоли ме да проверя дяловите регистри за него и така открих…

— Какво?

— Че Карвър е купил акции от „Аврора“ малко след като Стейнс е придобил находището. Едва днес сутринта го разбрах.

— А какво искаше Томас Балфор?

— И щом Балфор си тръгна, прегледах данните за „Аврора“ и забелязах, че печалбата от участъка започва рядко да спада, след като Карвър придобива акции от него, и чак тогава си спомних за надписа на слитъците и навързах всичко. Честна дума.

Манъринг повиши глас:

— А Томас Балфор какво иска от Франсис Карвър?

— Иска да го изправи пред съда.

— Защо?

— Според него Карвър е отмъкнал пари от чуждо находище или нещо от този род. Но не беше искрен, в началото се опита да ме подхлъзне.

— Хмм…

— И веднага дойдох при теб — продължи младият мъж, който все още се надяваше на похвала. — Тръгнах си рано от банката, за да дойда направо тук. Веднага щом сглобих картинката.

— Сглобил си картинката! — избухна домакинът. — Нищо не си сглобил, Чарли! Половината парчета липсват.

Фрост се засегна.

— Какво искаш да кажеш?

Манъринг обаче не му отговори.

— Джони Кю — измърмори той. — Проклетият Джони Кю!

Надигна се рязко, тъй че столът политна и се удари в стената, а колито скочи радостно и заподскача край него.

— Кой е Джони Кю? — попита Фрост, ала в същия миг си спомни, че Кю е китаецът, който работеше в „Аврора“.

Името му беше вписано в регистъра в банката.

— Моят китайски проблем, който, боя се, вече е и твой — отвърна мрачно Манъринг. — С мен ли си, Чарли, или против мен?

Банкерът сведе очи към пурата.

— Иска ли питане? С теб съм, разбира се.

Манъринг се насочи към дъното на кабинета. Отвори един шкаф и се показаха две карабини, различни пистолети и огромен колан с два кобура от еленска кожа, украсени с шнурчета. Магнатът се захвана да намества на дебелото си шкембе нелепите такъми.

— Трябва ти оръжие. Носиш ли нещо?

Фрост се изчерви леко. Наведе се да изгаси пурата, без да бърза, натисна угарката три пъти в пепелника и след това намачка пепелта на ситна черна прах.

Магнатът тропна с крак.

— Ей, не ме ли чуваш? Въоръжен ли си, или не?

— Не съм — отвърна банкерът и най-сетне пусна угарката. — Честно казано, Дик, никога не съм стрелял.

— Не е кой знае каква философия. Просто е като фасул.

Той се върна до шкафа и избра от поставката два кремъчни пистолета. Фрост го наблюдаваше.

— Не ставам за секундант — рече той, като се помъчи да прикрие уплахата си, — още повече не знам за какво е спорът и не разполагам с нужните средства да го прекратя.

— Това не е важно, изобщо не е важно — измърмори Манъринг и огледа колекцията си от пистолети. — Канех се да ти дам един армейски колт, ама като се замисля… Отива сума ти време да го заредиш, а и ти едва ли ще успееш, щом ти е за първи път. Пък и вали. Нищо, и така ще се справим. И така ще се справим!

Банкерът се взираше в колана му.

— Хубав е, нали? — подхвърли Манъринг съвсем сериозно. Пъхна пистолетите в кобурите, прекоси стаята и свали палтото си от дървената закачалка. — Не се тревожи, като се облека и се закопчая, няма да си личи. Кръвта ми кипи, Чарли! Този проклет китаец! Кръвта ми кипи!

— Но аз не знам защо — обади се Фрост.

— Той обаче знае много.

— Спри се за миг — помоли младият мъж. — Нека… Кажи ми какво точно възнамеряваш да правиш?

— Ще поуплашим малко проклетия китаец — отвърна магнатът, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото.

— Как точно ще го уплашим? — попита Фрост, който разтревожено беше отбелязал множественото число. — И защо?

— Той върти „Аврора“. Това е негова работа, Чарли, претопяването на златото.

— А ти какво имаш против него?

— Имам му зъб отпреди.

— О! — възкликна Фрост. — Да не би според теб той да е убил господин Стейнс?

Манъринг изсумтя нетърпеливо, прозвуча почти като стон. Свали от закачалката палтото на Фрост и му го подхвърли, банкерът го хвана, ала не направи опит да го облече.

— Да вървим — подкани го магнатът. — Губим време.

— За бога! — избухна младият мъж. — Поне ми обясни за какво става дума. Ако ще нахлуваме в проклетото китайско селище, поне да знам за какво!

(Фрост веднага съжали за думите си, тъй като нямаше никакво желание да нахлува в китайското поселище при каквито и да е било обстоятелства, независимо дали знае защо, или не.)

— Няма време за обяснения — отвърна Манъринг. — Ще ти разкажа по пътя. Обличай се.

— Не — възрази Чарли Фрост, като за своя изненада установи, че може да прояви деликатна твърдост и да не отстъпи. — Не е толкова спешно, ти просто си превъзбуден.

Манъринг се поспря нетърпеливо с шапка в ръка.

— Китаецът работеше за мен — рече той накрая. — Копаеше в „Аврора“, преди да продам находището на Стейнс.

Банкерът премига.

— „Аврора“ е била твоя мина?

— А когато Стейнс я купи — продължи магнатът, кимайки, — китаецът остана при него. Той е тук по договор. Казва се Джони Кю.

— Не знаех, че „Аврора“ е била твоя.

— Половината земя от тук до Грей е минала през ръцете ми — заяви изпъчен Манъринг. — Както и да е. Преди Стейнс да се появи, с Кю се бяхме посдърпали. Не че се бяхме скарали, не. Просто аз си имам свои начини на работа, а китайците — други. Въпросът беше там, че всяка седмица взимах намереното от Кю злато — след като го претеглеха, разбира се — и го връщах обратно в находището.

— Какво?

— Връщах го обратно в находището.

— За да изглежда добивът по-висок и да можеш да продадеш мината на по-висока цена? — възкликна смаяно Фрост.

Чарли Фрост не беше внимателен наблюдател на човешката природа и в резултат на това често се чувстваше излъган в околните. Дълбокомислената загадъчност, обикновено присъща на поведението му, не беше нарочно търсена, макар той напълно да осъзнаваше нейното въздействие, а се дължеше по-скоро на фундаменталната му слепота за мнението на другите. Фрост не умееше да преценява как звучат думите му отстрани, не умееше да гледа света през чужди очи, нито пък да осмисли нечий характер, освен ако не го сравни — със завист или снизхождение — със своя. Беше таен хедонист, постоянно увит в пашкула на своите сетива и винаги с едно наум за нещата, които притежава, и всичко онова, което тепърва трябва да придобие — субективността му беше всеобхватна и завършена. Той никога не говореше открито, никога не обявяваше на всеослушание личните си подбуди и затова обикновено беше възприеман като изключително обективен, безпристрастен и хладнокръвен. Но това не беше истина. Смайването, което сега проявяваше, не беше показно възмущение, нито пък искрен изблик на неодобрение, той просто беше слисан, тъй като за него Манъринг беше единствено човек със завиден доход и лошо здраве, чиито пури са винаги с най-добро качество и чиито гарафи никога не пресъхват.

Магнатът вдигна рамене.

— Не съм първият, който желае да изкара печалба, няма и да съм последният.

— Но със срам — отбеляза Фрост.

За Манъринг обаче срамът беше чувство, което съпътства единствено провала, нищо не би могло да го накара да изпитва угризения, ако той по собствените си мерки не преценеше, че се е провалил.

— Добре — отвърна магнатът, — хубаво, това е твоето мнение по въпроса. Но ето как стана цялата работа. Находището беше безполезно. Мината вече беше изчерпана. Установих го, след като я купих, и затова почнах да заравям в камънаците чисто злато на стойност към двайсет лири, разпръсвах го из целия участък и пращах Кю да копае. И Кю го намираше. Това се повтаряше всяка седмица. В неделя той носеше златото в станцията в лагера да го претеглят както всички останали. Това беше, преди да се появи Конвоят. Когато банкерите имаха станции по реката и закупчиците работеха сами. Дойдеше ли моят ред, тия от банката питаха искам ли да го продам и аз отказвах, не, благодаря, викам, ще си го взема. Бях подшушнал тук-там, че го събирам за частен закупчик, който да е готов да го вземе всичкото накуп срещу пари в брой. Или някаква подобна история, не помня вече. Така, след като го претеглеха и си запишеха стойността, аз си го прибирах, изчаквах да се стъмни и под прикритието на мрака се промъквах обратно в находището да разпилея отново златото сред камънаците.

— Не мога да повярвам — поклати глава Фрост.

— Ако щеш, вярвай — отговори Манъринг. — Не мога да си кривя душата, всяка седмица китаецът се появяваше долу-горе с абсолютно същото количество. Намираше го всичкото, колкото и да се стараех да го пилея сред камъните, колкото и дълбоко да го заравях, каквото и да правех, той го събираше. Работеше като роб. Това на китайците не може да се отрече, стане ли дума за физически труд, нямат равни.

— Но ти не си му казал какви ги вършиш?

Въпросът смая магната.

— Не, разбира се! — възкликна той. — И през ум не ми е минало! Както и да е. Отстрани изглеждаше, че „Аврора“ носи по двайсет лири на седмица. Никой не знаеше, че всъщност това са си едни и същи двайсет лири! На вид го докарваше на едно добро, стабилно находище.

Манъринг беше започнал разказа си с раздразнение, но вродената му слабост към сладкодумните приказки бързо надделя, а и на него му беше приятно да изтъкне изобретателността си. Той се поуспокои и започна да почуква с цилиндъра по бедрото си.

— Само че Кю се досети каква е работата. Сигурно ме е видял или пък просто е разгадал какво се случва. И знаеш ли какво направи? Хитрецът му с хитрец! Започна да претопява златото в своята топилня. И в края на седмицата го носеше в лагера на блокче, ето толкова голямо. Как да го разпилееш из камънака! Няма значение, помислих си. Имах други находища и те изкарваха достатъчно злато. Можех да взема от тях. Внасях в банката кюлчетата на Кю, уж че са от „Английска мечта“, и продължих да разпилявам злато в „Аврора“, само че от другаде. До този момент „Аврора“ носеше по двайсет лири седмично и трябваше да продължи да докарва същия приход, иначе щеше да излезе, че печалбата от нея намалява, и нямаше да успея да я продам. Кю обаче разбра и за това — Манъринг повиши глас с приближаването към финала — и проклетият хитрец започна да отбелязва на блокчетата името на находището — „Аврора“. И вече нямаше как да ги внасям в банката, сякаш са от „Английска мечта“, без да почнат да ме гледат изпод вежди, нали? Да не повярваш какъв наглец!

— На мен лично ми е трудно да повярвам на цялата тази история — вметна Фрост, който все още се чувстваше излъган.

— Е, така или иначе, това е — приключи магнатът. — Точно тогава на хоризонта се появи Емъри.

— И?

— Какво?

— Какво стана?

— Знаеш какво стана. Продадох му „Аврора“.

— Но находището е било изчерпано, сам го каза!

— Да.

— Продал си му изчерпано находище!

— Да.

— Та той ти е приятел! — извика Чарли Фрост и още в същия миг съжали за думите си.

Колко жалко прозвуча — да упреква човек като Манъринг заради някакво си приятелство. Магнатът беше във височайшия зенит на живота си. Беше богат, добре облечен и притежаваше най-голямата и най-хубава сграда на „Гуляйджийска“. От ланеца на джобния му часовник висяха късчета самородно злато. Хранеше се с месо сутрин, обед и вечер. През леглото му бяха минали стотици, може би дори хиляди жени, ако не и повече. Какво значение имаше за него приятелството? Младият мъж се изчерви.

Манъринг го изгледа и рече:

— Да обобщим положението, Чарли. В дома на мъртвец се появява злато на стойност четири хиляди лири — претопено и с надпис „Аврора“ на всяко кюлче. Не знаем защо, не знаем как, но знаем кой е претопил златото и този кой е моят стар приятел Кю от Кънери. Нали така? Затова сега сме тръгнали към китайското селище. Да му зададем един-два въпроса.

Фрост усещаше, че другият продължава да крие нещо от него.

— А самото злато? — попита той. — Според теб откъде е дошло? След като „Аврора“ е изчерпано находище. А ако не е, кой подправя документите, за да изглежда, че мината не струва нищо?

Магнатът нахлупи цилиндъра си.

— Мога да отговоря само едно — рече той, като прокара по ръба показалец и палец. — Имам стари сметки за уреждане. Никой не е правил Дик Манъринг на глупак повече от веднъж, а като гледам, този китаец точно това се опитва да стори. Да вървим! Или те хвана шубето?

Никой не обича да бъде наричан страхливец, най-малкото истинските страхливци. Банкерът отвърна студено:

— Не!

— Добре. Значи всичко е наред. Хайде!

Фрост пъхна ръце в ръкавите на палтото и подхвърли:

— Надявам се да не се стигне до бой.

— Ще видим — отвърна Манъринг. — Ще видим какво ще стане. Хайде, Холи, напред! Чака ни работа в кариерата!

Φ

Когато Фрост и Манъринг излязоха от „Уелският принц“, нахлупили цилиндрите заради дъжда, Томас Балфор тъкмо беше свил по „Калайджийска“ три преки по на юг. Беше прекарал изминалия час и половина в Немската гостилница на „Лагерна“, където чинията с кисело зеле с наденички и гъст кафеникав сос, буйният огън и относителното спокойствие му бяха помогнали да поразмишлява съсредоточено над делата на Алистър Лодърбак. От гостилницата си тръгна освежен и се насочи право към редакцията на „Уест Коуст Таймс“.

Капаците бяха затворени, както и вратата. Балфор натисна дръжката, беше заключено. Заинтригуван, той заобиколи сградата, отзад, в малка пристройка, живееше издателят на вестника Бенямин Льовентал. Превозвачът се ослуша, не чу нищо и предпазливо бутна вратата.

Тя се отвори с лекота и той се озова лице в лице със самия Льовентал, който седеше на масата с ръце в скута, все едно само беше чакал Балфор да го сепне и да го изкара от унеса му. Вестникарят скочи рязко.

— Том! — извика той. — Какво се е случило? Защо не почука?

Масата всъщност беше стар тезгях, повърхността беше очукана, неравна и изпъстрена със следи от мастило и други вещества, сега обаче беше почистена от печатарските инструменти и покрита с бродирана покривка. В средата беше сложена чиния, в която гореше дебела свещ.

— О, извинявай, Бен — отвърна превозвачът. — Здрасти. Извинявай. Не исках да те безпокоя, изобщо не исках да…

— Добре дошъл си! — прекъсна го радушно Льовентал, който бързо осъзна, че гостът му все пак не носи лоши новини, а се е отбил на раздумка. — Влизай, не стой на дъжда.

— Не исках да прекъсна…

— Не си прекъснал нищо. Хайде, хайде, затвори вратата!

— Не идвам по работа — рече Балфор като извинение, понеже знаеше, че свещеният ден на евреина е само за почивка. — Не е делово. Просто исках да обсъдим нещо.

— Разговорите с теб не се броят за работа, те са наслада — отвърна любезно Льовентал и за четвърти път го подкани: — Хайде, влизай!

Балфор пристъпи прага и затвори вратата. Домакинът се върна на мястото си и скръсти ръце.

— Отдавна си мисля, че за един евреин вестникарство го е идеалното занимание. В неделя вестникът не излиза и това сякаш е измислено точно заради съботата. Жал ми е за моите конкуренти християни. Те трябва цяла неделя да набират, да мажат буквите с мастило и така нататък, за да са готови за понеделник, няма за кога да почиват. И точно над това разсъждавах, когато влезе. Да, закачи си палтото. Сядай.

— Аз съм от англиканската църква — рече Балфор, който като мнозина от лоното на това вероизповедание се смущаваше от всяко външно проявление на вярата.

Изгледа подозрително свещта на масата, все едно домакинът му беше извадил власеница или пък камшик с шипове за самобичуване.

— Какво те мъчи, Том?

Бенямин Льовентал не беше сърдит на неканения гост, задето му се беше натрапил в празничния ден, тъй като вярата му беше непоклатима и той не беше от хората, които изпитват съмнение в себе си. Често нарушаваше правилата на съботата и не се упрекваше за това, защото си даваше сметка за разликата между дълга, породен от страх, и дълга, който идва от любовта: той вярваше в яснотата на своите възприятия и смяташе, че когато нарушава правилата, го прави по основателни причини. Освен това не можеше да се отрече, че след два часа безспирни молитви вече не го свърташе на едно място, евреинът беше деен човек и не можеше да изкара дълго време без външни дразнители.

— Току-що чух — поде Балфор, разперил длан върху масата — за Емъри Стейнс.

— А! — възкликна изненадано Льовентал. — Чак сега ли? Да не си си бил заврял главата в пясъка?

— Бях зает — обясни превозвачът и отново спря поглед върху свещта, от малък не можеше да седи до свещ, без да му се прище да я докосне, да прокарва през пламъка показалец, докато не почернее, да мачка меките топли крайчета, да топне върха на пръста си в горещия разтопен восък и след това бързо да го дръпне, тъй че восъкът да застине като жълта шапчица, която при изстиването изсветлява и се напуква.

— Толкова зает, че не си чул новината? — подкачи го вестникарят.

— В града е един приятел. Политик.

— А, да, почитаемият Лодърбак. — Льовентал се облегна. — Надявам се, че той поне чете моя вестник — за разлика от теб! Появява се често в моите материали.

— Да, знам — кимна Балфор. — Виж, Бен, исках да те питам нещо. Сутринта минах през банката и разбрах, че някой е пускал при теб обява. С молба към господин Стейнс да се завърне. Мога ли да попитам кой?

— Разбира се. Обявленията са публични, а и тя сложи номера на пощенската си кутия, достатъчно е човек да отиде до пощата и да погледне кутията, за да разбере името й.

— Значи е жена?

— Сигурно ще се изненадаш, но става дума за една от нашите „нощни пеперуди“. Можеш ли да познаеш коя?

— Лизи? Лизи Ирландката?

— Анна Уедърел.

— Анна?

— Да! — Льовентал се усмихна широко, той обичаше да споделя информацията, с която разполагаше, и му беше приятно да играе ролята на добре осведомен източник. — Не би ти минало през ума, нали? Дойде при мен два дни след изчезването на господин Стейнс. Опитах се да я убедя да почака да мине още малко време, струваше ми се прахосничество да публикува обява, след като него го няма само от два дни. Може просто да е някъде из кариерата, казах й, или да е тръгнал нагоре по брега към Грей. Може да се върне утре! Но тя беше непреклонна. Заяви, че той не бил заминал, бил изчезнал. Беше категорична. Използва точно тези думи.

— Изчезнал — повтори Балфор.

— Горката, беше изправена пред съда същата сутрин — продължи вестникарят. — Какъв лош късмет я преследва от миналата година. А е мило девойче, Том, много мило.

Превозвачът се намръщи, не беше нужно да му обясняват какво мило девойче е Анна Уедърел.

— Не мога да си ги представя — рече той на глас, като клатеше шава. — Не мога да си ги представя заедно. Те са като деня и нощта.

— Деня и нощта — повтори Льовентал, който проявяваше интерес към устойчивите словосъчетания на този чужд за него език. — Кой е денят? Стейнс може би, ако Анна е нощта!

Балфор май не го слушаше.

— А Анна подсказа ли по някакъв начин защо издирва Стейнс? Имам предвид защо…

— Искаше да се свърже с него, разбира се — отвърна вестникарят. — Но подозирам, че не това ме питаш.

— Не, имах предвид…

Балфор не довърши изречението. Льовентал се усмихна.

— Какво се чудиш, Том? Ако той е проявил и грам привързаност към нея…

— Какво?

Вестникарят цъкна с език.

— Е, не можеш да отречеш, че в сравнение с господин Стейнс ние с теб сме малко побелели.

Балфор се намръщи. Какво им беше лошото на белите коси? Те придаваха на мъжа достолепен вид.

— Имам и друг въпрос — рече той, за да смени темата. — Какво знаеш за Франсис Карвър?

Льовентал вдигна вежди.

— Не много. Чувал съм какви ли не истории, разбира се. Винаги е пълно с истории за хора като него.

— Да, така е — кимна превозвачът.

— Какво знам за Франсис Карвър… — проточи замислено Льовентал. — Знам, че идва от Хонконг. Баща му е някакъв финансист, нещо, свързано с търговски сделки. Но явно пътищата им са се разделили, тъй като Карвър не е свързан с фирмата на баща си. Работи сам. Занимава се с търговия. Навярно са се разделили, след като синът е попаднал в затвора.

— И какво мислиш за него? — настоя Балфор.

— Струва ми се, че впечатлението ми за него не е много добро. Първо, той е син на богаташ и второ, е бивш затворник, но дори и да беше обратното, Карвър е взел най-лошото и от двата свята. Той е мерзавец, но е хитър. Другояче казано, живее в разкош, само че като звяр.

(Това обобщение беше типично за Бенямин Льовентал, който в мислите си имаше склонност да заема просветителската средна позиция между две крайности. При преценката си за околните първо намираше някакво същностно противопоставяне в тяхната личност и след това обясняваше как полюсите на това противопоставяне могат да бъдат обединени и теоретично, и от самия него. Беше му съдено да съзира присъща дуалност във всичко — дори в своето верую за дуалността — и в резултат на това не можеше да не възприеме система от строги лични принципи, свои категорически императиви, като защитна мярка срещу този свят на противоречия и постоянна промяна. Принципността му беше флегматична, разсъдъчна и високо нравствена, тя беше единственият непоклатим престол, от който Льовентал можеше да разглежда безконечните дуалности, и той изцяло зависеше от нея. Беше ведър в ежедневните си задачи, шеговит по отношение на религията и гъвкав в работните си дела, но за императивите си не допускаше възможността да греши и никога не би отстъпил от тях.)

— Неотдавна Карвър ми поднесе неприятна изненада — продължи той. — Някъде преди половин месец неочаквано вдигнал котва, и то посред нощ. В неделя, а разписанието на корабите беше излязло предишния ден. И тъй като „На добър час“ потеглил след падането на нощта, заминаването не било отразено в митническия регистър. Никой не ме предупреди и аз нямаше как да го публикувам във вестника. Все едно корабът изобщо не е отплавал! Капитанът на пристанището беше бесен.

— Миналата неделя ли? Тогава пристигна Лодърбак.

— Да, май да. На четиринайсети.

— Но тогава Карвър е бил в долината Арахура!

Льовентал рязко вдигна поглед.

— Кой ти каза?

— Един маор. Теру не знам кой си. Млад, с голям зелен камък на шията. Говорих с него на улицата.

— Може ли да му се вярва?

Балфор обясни, че Теру Тафарей и Кросби Уелс са били големи приятели и че маорът е видял Франсис Карвър да влиза в къщата в деня, в който саможивецът е починал. Не се знаело дали това е било преди, или след смъртта на Уелс, но Тафарей бил сигурен, че е било преди появата на Лодърбак, който по собствените му думи бил пристигнал непосредствено след смъртта на саможивеца, понеже, когато влязъл вътре, чайникът кипял на печката и водата още не била извряла. Затова било логично да се приеме, че Франсис Карвър е бил в къщата, преди Кросби Уелс да почине, и може би (по гърба на Балфор полазиха ледени тръпки) дори е бил свидетел на смъртта му.

Вестникарят поглади мустаци.

— Много интересно — рече той. — „На добър час“ е отплавал късно същата вечер, почти към полунощ. Тъй че Карвър явно се е върнал от долината Арахура, отишъл е направо на кораба и веднага е вдигнал котва. Изглежда, доста е бързал.

— Странна работа — отбеляза Балфор.

Беше се сетил за изчезналия сандък.

— И ако се вземе предвид, че и Стейнс е изчезнал по същото време…

— И Анна — прекъсна го превозвачът, — тя е припаднала същата нощ, тъй като Лодърбак я е намерил на пътя, ако си спомняш.

— А, още едно съвпадение.

— Сигурно ще кажеш, че само глупаците вярват в съвпадения — рече Балфор, — но мен ако питаш, такава поредица от съвпадения не може да бъде случайна. Цяла върволица!

— Да, наистина — кимна отнесено Льовентал.

— И младият Стейнс. Жалко, наистина жалко. Излишно е да се самозалъгваме, Бен, той е бил убит. Човек не може ей така да изчезне. Някой бедняк — да, но не и богат човек.

— Хмм… — отвърна Льовентал, който мислеше за друго, не за Стейнс. — Чудя се какво ли е правил Карвър при Уелс в Арахура. И от какво е бягал. Или към какво. — После изведнъж възкликна: — Лодърбак не е забъркан с Карвър, нали?

Балфор въздъхна тежко и с привидно нежелание отговори:

— Уместен въпрос. Но Лодърбак ме закле да си мълча и ако ти кажа, ще наруша дадената дума.

Той отново се загледа в пламъка на свещта, надяваше се приятелят му да го притисне да продължи. За нещастие обаче, нравственият кодекс на Льовентал не допускаше простъпки, за каквито очевидно намекваше превозвачът. Вестникарят огледа госта си безстрастно, облегна се и смени темата.

— Знаеш ли — рече той малко по-рязко, — не си първият, който идва да ме разпитва за обявлението във вестника за Емъри Стейнс.

Едновременно разочарован и изненадан, Балфор вдигна очи.

— Кой друг?

— Дойде в редакцията в средата на седмицата. В сряда или четвъртък. Ирландец. Свещеник, но не католик, а методист, ако не се лъжа. Капеланът на новия затвор.

— Да, методист — кимна превозвачът. — Запознах се с него днес сутринта. Странен тип. Ужасни зъби. И защо се е интересувал от обявлението?

— Само че не си спомням името му — измърмори Льовентал, като потупа замислено устна.

— Защо се е интересувал от Стейнс? — попита отново Балфор, тъй като не знаеше името на свещеника и не можеше да подсети приятеля си.

Вестникарят преплете пръсти на масата.

— Историята е доста необичайна. Той е отишъл с лекаря в дома на Кросби Уелс да приберат тялото.

— Да, и после го е погребал. Изкопал е гроба.

— Девлин! — извика Льовентал и удари по масата. — Така се казваше, Девлин. А малкото му име… Ей сега ще се сетя…

— Няма значение — прекъсна го Балфор. — Та те питах. Какво общо има той със Стейнс?

— Не знам — призна Льовентал. — От краткия ни разговор останах с впечатлението, че държи да обсъди някакъв неотложен въпрос със Стейнс, доколкото разбрах, свързан със смъртта на Кросби Уелс. Но нищо повече не мога да ти кажа. Не го разпитах.

— Жалко — поклати глава Балфор. — Тук изтървахме нишката.

— Ха, Том — изведнъж се усмихна вестникарят, — говориш като детектив!

Балфор се изчерви и побърза да възрази:

— Не, не. Просто се опитвам да разгадая една главоблъсканица.

— Опитваш се да разгадаеш една главоблъсканица от името на приятеля си Лодърбак, който те е заклел да мълчиш!

Превозвачът си спомни, че сутринта свещеникът е подслушал разказа на Лодърбак, и настръхна, това беше още една изтървана нишка, помисли си той. Лодърбак трябваше да внимава повече и да не говори на публично място за личните си дела!

— Ама не е ли странно — поде той войнствено, — този Девлин…

— Кауъл Девлин! — прекъсна го Льовентал. — Точно така, знаех си, че ще се сетя. Кауъл Девлин. Да, наистина зъбите му са ужасни.

— Както и да се казва, днес го видях за първи път. Но защо ей така изведнъж се е загрижил за Емъри Стейнс? Не ти ли се струва странно?

— Да, странно е — отвърна пак с усмивка Льовентал. — Много странно. Ама ти съвсем се разпали, Том.

Балфор наистина беше почервенял като рак.

— Лодърбак — поде той, но вестникарят поклати глава.

— Недей, недей, няма да те карам да нарушаваш думата си — рече той. — Само те подкачих. Да сменим темата. Няма да разпитвам повече.

На Балфор обаче му се искаше Льовентал да настоява. Беше готов да издаде тайната на Алистър Лодърбак и се беше надявал, като се престори, че за нищо на света няма да разкрие секрета на политика, да изкуши вестникаря да му се примоли. Очевидно Льовентал не играеше такива игри. (Навярно не желаеше или просто не знаеше, че може да го направи.) Балфор се почувства угнетен. Съжаляваше, че още в самото начало не е разказал чистосърдечно и от край до край историята за изнудването и предложеното отмъщение. Сега щеше да си тръгне с празни ръце, вече нямаше как да предложи да я сподели, след като вестникарят го беше уверил, че не държи да я узнае.

Тук сме длъжни да вметнем, че това наложено мълчание се оказа злополучно, понеже, ако Балфор беше предал цялата история на Лодърбак, събитията от двайсет и седми януари можеха да се развият по съвсем друг начин за него и за още мнозина други. Някои детайли от нея навярно щяха да подсетят Льовентал за едно събитие, случило се преди много месеци, а този спомен можеше да е от голяма помощ при разследването за Карвър и можеше поне отчасти да обясни загадъчното приемане на фамилията Уелс от страна на капитана.

Само че превозвачът не разказа одисеята на Лодърбак и споменът не изплува от паметта на вестникаря. Балфор се надигна от окапаната маса, не му оставаше нищо друго, освен да благодари на приятеля си и да му пожелае приятен ден, като чувстваше — същото чувстваше и самият Льовентал, — че разговорът им е бил малко или много разочароващ, защото само е разпалил надежди, останали впоследствие неудовлетворени. Льовентал се върна към спокойните размисли за вярата си, а Балфор — към калта на „Гуляйджийска“, където камбаните вече отбелязваха три и половина и денят се търкаляше към края си.

Търкаля се напред и външната сфера — безпределното настояще, което съдържа в себе си скованото в своите предели минало. Историята се разказва — с множество неясноти и повторения — на Уолтър Муди, а Бенямин Льовентал, който също присъства в пушалнята на „Короната“, чува някои моменти от нея за първи път. Изведнъж в ума му изплува събитие, случило се близо осем месеца преди това. И когато Томас Балфор замълчава, за да отпие от брендито, Льовентал пристъпва напред, заобикаля билярдната маса и вдига ръка в знак, че иска думата. Превозвачът го подканва да заговори и с приглушена сериозност, все едно разкрива важни новини, вестникарят започва разказа си.

Ето го и него.

Една сутрин през юни 1865 година в малкия кабинет на Льовентал на улица „Калайджийска“ влязъл тъмнокос мъж с белег на бузата и поискал да помести в „Уест Коуст Таймс“ известие. Льовентал с радост приел, взел писалката и попитал какво ще е обявлението. Мъжът отговорил, че е загубил сандък с важни лични вещи. Бил готов да плати двайсет лири на този, който му го върне, а ако съдържанието вътре бъде недокоснато, възнаграждението щяло да скочи на петдесетачка. Не пояснил какво има вътре, само посочил, че вещите са от голяма сантиментална стойност, говорел грубо и с прости думи. На въпроса на вестникаря за името му непознатият мълчаливо извадил от джоба си акт за раждане и го сложил на бюрото. Льовентал преписал името — Кросби Франсис Уелс — и попитал къде може да бъде намерен, ако се открие изчезналият сандък. Онзи дал адрес на Гибсъновия вълнолом. Льовентал изготвил разписката, прибрал парите и след това пожелал приятен ден на господина.

Логично е да се запитаме (и Муди наистина зададе този въпрос) на какво се дължи увереността на вестникаря за подробностите от случилото се, ако отчетем, че си е спомнил за него току-що, оттогава са изминали почти осем месеца и той не е имал време да провери детайлите. Откъде е толкова сигурен, първо, че мъжът, донесъл обявлението за публикуване, е имал белег на бузата, второ, че събитието се е разиграло през юни предишната година и трето, че името върху акта за раждане е било извън всякакво съмнение Кросби Франсис Уелс?

Отговорът на Льовентал беше любезен, но и твърде пространен. Той обясни на Муди, че „Уест Коуст Таймс“ е основан през май 1865 година, месец след пристигането на вестникаря в Нова Зеландия. В началото тиражът му бил само двайсет екземпляра, по един за осемнайсетте странноприемници в Хокитика, един за новоназначения мирови съдия и един за самия Льовентал. (Само след месец благодарение на закупената парна печатарска преса тиражът надхвърлил двеста, а сега, през януари 1866 година, всеки брой излизал в почти хиляда екземпляра и вестникарят бил наел двама помощници.) За да оповести на читателите появата на първия всекидневник в Хокитика, Льовентал бил окачил пред редакцията първия брой на вестника — покрит със стъкло, за да го предпази от дъжда. И тъй като го зървал всяка сутрин, датата на първия брой (29 май 1865 година) се била запечатала в паметта му. А въпросният мъж бил дошъл със сигурност през юни, тъй като парната печатарска преса била доставена на първи юли, а вестникарят ясно си спомнял как е набрал на старата си машина обявлението на белязания.

Защо си го спомнял толкова ясно? Ами при набора Льовентал установил, че петсантиметровата кутийка (стандартният размер за лично обявление, за каквото бил платил белязаният) не можела да побере съобщението, то било с една дума по-дълго от необходимото. Освен ако не разместел другите обявления и не сменял изцяло оформлението на страницата, щяла да се получи така наречената от печатарите опашка, тоест последната дума от текста (която била „Уелс“) щяла да се озове най-отгоре в началото на третата колонка и така да създаде нежелан и дори объркващ читателя ефект. Когато Льовентал го установил, белязаният отдавна вече си бил тръгнал от редакцията и на вестникаря не му се искало да обикаля по улиците и да го издирва. Вместо това потърсил не може ли да махне някоя дума и накрая решил да жертва средното име на мъжа, Франсис. Така нямало да се стигне до появата на „опашка“ и форматът на колоната щял да си остане същият.

„Уест Коуст Таймс“ бил отпечатан рано на другия ден и още преди обяд белязаният се появил отново. Настоял, макар и без да обясни защо, че средното му име е изключително важно. Бил страшно недоволен, че Льовентал е променил обявлението, без да се допита до него, и изразил гнева си със същата простовата рязкост, с която се бил обърнал към вестникаря предишния път. Льовентал поднесъл извиненията си и публикувал поправения текст още пет пъти, тъй като онзи бил платил за седмица, а предвид обстоятелствата вестникарят сметнал за благоразумно да му предложи известието да излезе още веднъж, седми път, безплатно.

Затова, обясни Льовентал на Муди, бил сигурен както за датата на събитието, така и за пълното име — Кросби Франсис Уелс. Случката се била запечатала в съзнанието му, тъй като предприемачът винаги помнел първите си грешки, а недоволството на някой клиент не се забравя лесно, когато човек взима присърце занаята си.

Оставаше само въпросът за външния вид: откъде Льовентал е толкова сигурен, че въпросният мъж има белег на бузата си — подобно на бившия затворник Франсис Карвър и за разлика от покойния Кросби Уелс? По този въпрос вестникарят призна, че няма как да бъде категоричен. Възможно било да се преплитат два отделни спомена, един от конкретния случай и друг за мъж с белег на лицето. Но той смятал за нужно да добави, че по принцип се отличавал с добра памет и можел съвсем ясно да си представи онзи мъж, спомнял си, че той бил с цилиндър и го стискал здраво, докато говорел, сякаш се канел да го сплеска. Този детайл със сигурност не можело да бъде лъжлив! Бил готов да заложи немалка сума, че онзи наистина имал на бузата белег във формата на сърп и че притежавал акт за раждане на името Кросби Франсис Уелс. Все пак бил склонен да признае, че никога не е виждал Кросби Уелс и нямало откъде да узнае как е изглеждал, тъй като след смъртта му не били открити никакви негови портрети.

Както може да се предположи, тази нова информация породи истинска какофония от възгласи и подмятания в пушалнята на „Короната“ и измина доста време, докато разказът бъде подновен. Но ние ще оставим споровете и възклицанията в настоящето и ще продължим нататък, към миналото.

Φ

Лодкарите, които осигуряваха превоза между Кънери и устието на Хокитика, не се бяха уплашили от безмилостното време и намалелия поток пътници и тези, които в момента нямаха клиенти и належащи задачи, седяха в един отворен склад на вълнолома, пушеха и играеха вист. Явно мисълта да изоставят играта и да излязат в дъжда не ги блазнеше особено и затова назоваха сума, която отразяваше недоволството им. Манъринг обаче веднага се съгласи и гребците се видяха принудени да хвърлят картите, да загасят цигарите и да занесат лодката до водата.

Кънери се намираше само на шест-седем километра нагоре по реката и на връщане щяха да изминат това разстояние неусетно, тъй като нямаше да се налага да гребат срещу течението, ала пътуването нагоре можеше да отнеме близо час в зависимост от силата на течението, вятъра и придърпването на отлива. Златотърсачите, които пътуваха между Кънери и Хокитика, обикновено се движеха с кола или пеша, но дилижансът вече беше минал, а времето не предразполагаше към ходене пеша.

Манъринг плати поисканата сума и двамата с Фрост се настаниха на носа на боядисаната ладия (всъщност тя беше спасителна лодка, изхвърлена на брега след корабокрушение), а колито Холи седна между тях. Гребците от дясната страна се отблъснаха от брега, натиснаха здраво веслата и лодката пое срещу течението.

Фрост и Манъринг седяха с гръб към посоката на движение и с лице към гребците като необикновено дебели и добре облечени кормчии, при всяко привеждане напред на гребците разстоянието между тях и пътниците намаляваше. Затова двамата не разговаряха за работата, която ги очакваше, тъй като другите щяха да чуят всичко. Вместо това Манъринг надълго и нашироко обсъждаше времето, Америките, цените на земята, качествата на стъклото, прокарването на канали за промиване на руда, местните видове дървета, разположението на силите в Балтийско море и живота на златотърсачите. Фрост, който страдаше от морска болест, не помръдваше, само от време на време посягаше да изтръска капчиците, които провисваха от периферията на цилиндъра, и отговаряше на забележките на магната с процедени през зъби нечленоразделни звуци.

В интерес на истината банкерът беше доста изплашен и страхът му растеше с всяко загребване на веслата, приближаващо лодката към кариерата. Какво, по дяволите, го беше прихванало да заяви, че не е уплашен, след като направо умираше от страх? Съвсем лесно можеше да излъже, че го очакват в банката! А сега се клатушкаше в педя кафеникава вода, трепереше невъоръжен и неподготвен — зле подбран секундант в чужд дуел, — и то за какво? Какво му беше направил онзи китаец Кю? Нима имаше причина да му бъде ядосан за нещо? Та той не му беше виждал очите! Фрост отново посегна да обере капките от периферията на цилиндъра.

Река Хокитика се провираше в камениста клисура със заоблени и загладени от водата скали. Бреговете бяха гъсто обрасли с шубраци и от дъжда листакът се тъмнееше, по високото бяха накацали облаци. Плъзнеше ли поглед настрани, човек имаше чувството, че всеки етап от разстоянието до хоризонта е белязан по съответен начин: високата кахикатея, която стърчеше над храстите, отблизо се зеленееше, от един хвърлей изглеждаше синкава, а по склоновете на хълмовете се сливаше с цвета на мъглата и беше сива. Алпите бяха скрити, но в хубаво време, отбеляза Манъринг, острите им побелели хребети стърчали в небето.

Лодката напредваше бавно. Разминаха се с едно кану, което устремено се спускаше надолу с брадясал земемер и двама водачи маори — те вдигнаха весело шапки и Манъринг им отвърна. (Фрост не рискува да помръдне.) След това — нищо, само бреговете, край които минаваха, и дъждът, който плющеше по водата. Чайките, последвали ги от устието на реката, изгубиха интерес и отлетяха обратно. След двайсетина минути лодката излезе иззад широк завой и изведнъж, все едно беше запалена лампа и тя беше осветила пълна стая, се озоваха сред шумотевица и суматоха.

Палатковото селище в Кънери беше разположено по средата на разстоянието между Хокитика и находищата. Земята около него беше относително равна и изровена от гъста мрежа долчинки и потоци, които носеха камъни и пясък от Алпите към морето, тук винаги се усещаше присъствието на водата било то като далечен грохот, било като кротко бълбукане и плисък. Както се беше изразил един от първите топографи на западния бряг, навсякъде, където имаше вода, имаше и злато, а водата тук беше в изобилие, капеше от папратите, блещукаше като мъниста по клоните на дърветата, подхранваше провисналите мъхове и лишеи, изпълваше човешките стъпки, извираше на всяка крачка.

За Фрост лагерът в Кънери представляваше безрадостна гледка. Палатките на златотърсачите, подредени една над друга в криви редици, се бяха схлупили от тежестта на несекващия дъжд, а някои направо бяха паднали. Между тях бяха прокарани плетеници от въжета, натежали от табелки и мокро пране. Няколко палатки бяха укрепени със зидове от камъни и кал и изглеждаха по-добре, една група се беше сетила да опъне парче брезент на клоните на дърво като допълнителен навес. По дънерите бяха заковани изписани на ръка табели, предлагащи всевъзможни забавления и напитки. (Тук човек се нуждаеше само от навес и дамаджана, за да отвори питиепродавница, макар че, ако го хванеха, можеше да го глобят и дори да го пратят в затвора — по-голямата част от продавания в лагера алкохол се вареше на място. Веднъж Чарли Фрост опита кънерски ликьор, но отвратен, го изплю. Течността беше мазна, остра на вкус и гъста, пълна с парцали като съсиреци, а миризмата й беше досущ като на фотографски проявител.)

За удивление на Фрост дъждът не беше прогонил златотърсачите и не беше угасил плама им. Те се бяха струпали по брега, някои, стъпили до кръста във водата, държаха корита за промиване, други разширяваха улеите, отвеждащи водата, трети миеха тенджери и тигани, къпеха се, перяха, плетяха въжета, кърпеха. Всички бяха облечени в дрехи от молескин, шевиот и габардин. Някои се бяха препасали с яркочервени пояси по тогавашната пиратска мода, повечето бяха нахлупили смачкани шапки с извити надолу периферии. Непрестанно си подвикваха един на друг и като че ли изобщо не забелязваха дъжда. Отвъд крясъците се чуваше обичайната работна шумотевица — звънтеж на брадва, смях, подсвиркване. Във въздуха се носеше синкав дим, който се разпиляваше на лениви талази над реката. Някъде иззад дърветата свиреше акордеон, а от още по-далече се чу ръкопляскане.

— Доста спокойно е днес — отбеляза Манъринг. — Дори и за събота.

Според Фрост изобщо не беше спокойно.

— Почти няма хора — добави магнатът.

Чарли Фрост можеше да преброи пред себе си десетки, даже стотици златотърсачи.

За първи път виждаше Кънери и дори може да се каже, че за първи път виждаше околностите на Хокитика като цяло, тъй като през седемте месеца, откакто прекоси пясъчната коса в залива, нито веднъж не се беше осмелил да навлезе в сушата, нито пък да се поразходи по брега по-далече от Гледка. Макар често да се оплакваше от скромното си материално положение, дълбоко в себе си той усещаше, че духът му не е пригоден за приключения — сега, докато гледаше как един мъж довлачва огромен клон до едва мъждукащ огън досами водата и го хвърля тежко в тъмното ложе на пепелта, тъй че блъвналият гъст пушек почти напълно го погълна и златотърсачът започнала кашля с ужасяваща, къртеща кашлица, която подсказваше, че не му остава още много на този свят, Фрост почувства, че консерватизмът му е напълно оправдан. Кънери, каза си той, е загубено, забравено от Бога място.

Лодката стигна плитчините и килът задра в камъните. Седналите най-отпред гребци скочиха и издърпаха носа на сушата, за да могат пътниците да слязат, без да си намокрят ботушите — излишна любезност, тъй като ботушите им вече бяха вир-вода. Колито скочи през планшира и цопна във водата.

— По дяволите! — изруга Манъринг, след като стъпи на камъните и разкърши гръб. — Трябваше да се преобуя, преди да тръгнем. Днес не е ден за хубави дрехи, а, Чарли? Само глупак би се издокарал, за да дойде тук. По дяволите!

Беше забелязал, че Фрост не е на себе си, и се мъчеше да го ободри. Макар да смяташе, че на банкера ще му се отрази добре да види с очите си малко грубост и насилие (неизменното му спокойствие излъчваше известна надменност, която страшно дразнеше по-възрастния мъж), все пак предпочиташе да запази доброто му отношение. По природа магнатът гледаше на живота като на надпревара и сред множеството хипотетични трофеи, за които всекидневно се състезаваше, беше и купата, изписана с имената на хората, с които общуваше. Ако беше принуден да избира между чуждото извисяване и чуждото покорство, той би избрал второто, независимо какво би му струвало това. Не би се държал меко с Фрост, който и без това си беше мекушав, би направил всичко, за да го постави на мястото му, но не беше толкова горделив, че да не му протегне милостиво ръка най-малкото заради това, че другият толкова явно копнееше за милостта му.

Само че Фрост не отговори. Гледаше ококорено островърха брезентова палатка, която побираше най-много трима души, легнали един до друг, и беше закичена с изписана на ръка табелка „Хотел“, още повече се ококори, щом видя как един златотърсач си разкопчава панталона и се облекчава пред приятелите си на брега. Банкерът потръпна погнусен и след това едва не подскочи от уплаха, тъй като наблизо се разнесе гръмогласен смях. Двама златотърсачи, седнали под опънат на летви брезент на по-малко от десетина метра от мястото, където беше спряла лодката, бяха наблюдавали приближаването им и очевидно се смееха на ужасеното изражение на банкера. Единият свали шапката си за поздрав, а другият подигравателно отдаде чест.

— Дошли сте на инспекция, а?

— Не, Боб, дошъл е да се опере на реката. Ама е забравил преди това да се поизцапа!

Двамата отново избухнаха в смях и изчервеният Фрост се обърна. Вярно, че животът му се подчиняваше на двойния компас на дълга и навика, вярно, че той не беше пътувал и не залагаше, а палтото му беше изчеткано сутринта и жилетката му беше чиста. Не се срамуваше от това. Само че беше израснал без други деца и не познаваше подигравките. Ако някой му се присмееше, не знаеше как да отговори. Лицето му пламна, на гърлото му заседна буца и той само успя да се усмихне насилено.

Гребците бяха извадили лодката от водата. Съгласиха се да върнат пътниците в Хокитика след два часа (два часа, помисли си Фрост и помръкна още повече), после теглиха жребий кой ще остане при лодката. Загубилият седна разочаровано, а останалите, подмятайки разпределените монети, се пръснаха сред дърветата.

Двамата златотърсачи отсреща продължаваха да се смеят. Единият подвикна на другаря си:

— Питай го дали има щипка енфие.

— Не, питай го колко често пише у дома в Мейфеър.

— Питай го знае ли изобщо как да запретне ръкавите си.

— Питай го какъв е доходът на баща му. Това ще му хареса.

Ужасно несправедливо е, мислеше си банкерът, та той никога не беше стъпвал в Мейфеър, баща му беше разорен, а той самият сигурно беше единственият новозеландец тук! (Този довод обаче звучеше глупаво, нямаше такова нещо като „великобританец“.) Като се приспаднеше огромната част от заплатата, която всеки месец изпращаше на родителите си, доходът му всъщност беше жалък. А що се отнася до дрехите, беше си ги купил с честно спечелени пари и сутринта сам беше изчеткал палтото! И често запретваше ръкави. Носеше не ръкавели, а копчета като златотърсачите, беше купил ризата си от Хокитика също като тях. Фрост искаше да им го обясни, но вместо това клекна и протегна ръка към кучето — да я близне.

— Да вървим — подхвърли полугласно той към Манъринг.

— Ей сега.

Магнатът беше прибрал портфейла си във вътрешния джоб и сега се занимаваше с копчетата на палтото, тъй като не можеше да реши дали да остави незакопчано само най-долното — така най-лесно щеше да извади пистолетите си — или само най-горното, което би прикрило най-добре оръжието.

Фрост смутено плъзна поглед наоколо, като избягваше златотърсачите под навеса. Пътеката, която започваше от мястото, където беше акостирала лодката, се разклоняваше сред дърветата, единият ръкав тръгваше на изток към езерото Кънери, а другият — на югоизток към кариерата. По южния бряг на реката имаше богати находища и мини, там беше и „Аврора“. Фрост не го знаеше, всъщност, ако го попитаха, не би могъл дори да посочи къде е север. Огледа се за табела, която да ги упъти към китайското селище, ала не откри. Не виждаше и китайски физиономии наоколо.

— Насам — рече Манъринг, все едно се беше досетил за какво се чуди, и кимна на изток. — Нагоре по течението. Не е далече.

Фрост беше хванал кучето между краката си и го галеше по мократа козина не толкова да му достави наслада, колкото да си вдъхне спокойствие.

— Не трябва ли да си изработим някакъв план? — осмели се да попита той, като погледна изотдолу събеседника си.

— Няма нужда — отвърна Манъринг и си пристегна малко колана.

— Няма нужда от план?

— Кю няма пистолет. Аз имам два. Друг план не ни е нужен.

Това не успокои особено Фрост. Той пусна Холи — кучето веднага хукна напред — и се изправи.

— Нали няма да застреляш невъоръжен човек?

В крайна сметка магнатът реши да остави незакопчано горното копче.

— Готово — рече той и приглади палтото. — Така е най-добре.

— Чу ли какво попитах?

— Чух те. Спри да се притесняваш, Чарли. Така само привличаш вниманието.

— Може да ми отговориш, ако искаш да не се притеснявам толкова — отвърна банкерът пискливо.

— Виж — обърна се най-сетне към него Манъринг, — от пет години наемам китайци да работят на моите находища и за това време съм се убедил в едно: те се нахвърлят на опиума като златотърсач на уличница, и то без изключения. В събота следобед всеки азиатец от тази страна на Алпите ще се е проснал по гръб и в очите му ще плуват дракони. Можеш да влезеш в китайското селище и с вързани ръце. Ясно ли е? Няма да има никакво насилие. Оръжията изобщо не ни трябват. Те са само за показ. Всичко е на наша страна, Чарли. Когато човек се нагълта с опиум, все едно няма кости, не става за нищо. Запомни го. Като дете е.