Елинор Катън
Светилата (66)

Марс в Рак

В която Карвър започва издирването на Кросби Уелс, Едгар Клинч предлага услугите си и Анна Уедърел закалява решителността си.

„На добър час“ прекоси плитчините с прилива. На капитан Карвър му трябваше почти цял час, за да прокара платнохода в устието на реката, тъй като няколко кораба тъкмо заминаваха и той трябваше да изчака знак от Гибсъновия вълнолом, за да влезе в пристанището. Анна Уедърел, която стоеше сама на палубата, имаше достатъчно време да се наслади на гледката. Хокитика беше по-малка, отколкото тя очакваше, и много по-открита. В сравнение с Дънидин, който беше сгушен в залива Отаго и заобиколен от всички страни от хълмове, близостта на Хокитика до океана беше плашеща. На Анна сградите й се видяха мрачни и запуснати, опънатите над улиците въжета с червени и жълти знаменца подчертаваха изпадналия вид на странноприемниците.

Внезапно разнеслото се дрънчене насочи вниманието й към пристана, където един риж мъж с мустаци размахваше пиринчена камбана и крещеше с цяло гърло. Очевидно разгласяваше нещо, навярно привличаше клиенти за някоя странноприемница или заведение, но поменикът с хвалби не се чуваше от звъна на камбаната, чийто отвор беше толкова широк, че вътре можеше да се пъхне самун хляб, а езичето беше колкото кюлче. Тъжното й дрънчене се приглушаваше от разстоянието и от поривите на вятъра.

Пътуването от Дънидин беше първото излизане на „На добър час“ в открито море под командването на Франсис Карвър, който от схватката вечерта на дванайсети май беше пострадал толкова, че на другия ден следобед не бе успял да се яви на кораба за редовния му курс до Мелбърн, нито пък да извести капитан Раксуърти за промяната в собствеността на платнохода. Раксуърти беше изключително стриктен и не би допуснал заминаването да се забави заради някой нехаен моряк, въпреки тежкия си махмурлук той беше вдигнал котва по график и след като „На добър час“ напусна пристана на Порт Чалмърс, на Карвър не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането му. През следващия месец той ближеше раните си под грижите на притеснената госпожа Уелс, която изпадаше в отчаяние всеки път, щом зърнеше обезобразеното му лице. Срезът на бузата му беше зашит, след това конците бяха извадени и сега си личеше като грозно розово подпухване с дебелината на конопено въже, присвито в двата края. Той често докосваше белега с върха на пръста си и вдигаше ръка да го скрие, щом заговореше.

Когато на четиринайсети юни „На добър час“ се върна от Порт Филип, Карвър отиде при Джеймс Раксуърти и го уведоми, че вече не е капитан на кораба. Барката била продадена и по заповед на господин Уелс, новия собственик, Карвър бил издигнат в капитански чин, което му давало право да освободи екипажа и да събере нов. Срещата между двамата беше дълга и в никакъв случай сърдечна, отношенията им охладняха още повече, когато новият капитан установи, че преди месец част от товара е била свалена от кораба. Поиска обяснение от Раксуърти, но онзи само вдигна рамене, със свалянето на сандъка не били нарушени никакви правила и наредби. Гневът на Карвър бързо беше заменен от тревога. Той обиколи митницата, превозваческите кантори на пристанището и всички странноприемници наоколо, но разследването му не даде резултат. Вечерта прегледа списъка със заминаващите в „Отаго Уитнес“ и установи, че с изключение на „На добър час“ на тринайсети май от Порт Чалмърс е заминал само още един кораб, шхуната „Бланш“, потеглила за Хокитика.

— Не е кой знае каква следа — рече Карвър на госпожа Уелс, — но не мога да стоя със скръстени ръце. Ако не направя нищо, ще полудея. Актът му за раждане и разрешителното за добив все още са в мен. Ще се представя като Кросби Уелс, ще кажа, че съм изгубил сандъка, и ще предложа възнаграждение за връщането му.

— А Кросби? — попита госпожа Уелс. — Възможно е и самият той…

— Ако го видя, ще го убия!

— Франсис…

— Ще го убия!

— Той ще очаква, че ще го преследваш. Няма да се остави да го изненадаш втори път.

— Нито пък аз.

Ден преди заминаването на „На добър час“ Анна Уедърел беше привикана в салона долу, където я чакаше госпожа Уелс.

— Господин Карвър вече е по-добре — рече тя — и сега мога да отделя време да помисля за по-маловажните въпроси, сред които и твоето бъдеще. Не можеш да останеш в дома ми и час повече и знаеш много добре защо.

— Да, госпожо — прошепна Анна.

— Дори да си затворя очите за твоето предателство и да страдам мълчаливо, каквато, уви, е женската участ, не мога да простя стореното на господин Карвър. Това, че се сдуши със съпруга ми, говори не просто за порочни наклонности, а че не правиш разлика между добро и зло. Господин Карвър ще остане обезобразен до края на живота си. Извади късмет, че изобщо е жив, предвид сериозността на нараняванията. Завинаги ще носи този белег.

— Аз бях заспала — отвърна Анна. — Не съм видяла нищо.

— Къде е господин Уелс?

— Не знам.

— Истината ли ми казваш?

— Да. Кълна се.

Госпожа Уелс стана.

— Както знаеш, утре господин Карвър заминава за Западния бряг — рече тя, — а аз имам един познат в Хокитика. Името му е Дик Манъринг. Той ще се погрижи за теб, както намери за добре, ще бъдеш сред златотърсачи, както искаше в самото начало, и никога повече няма да се видим. Позволих си да пресметна разходите ти от последните два месеца и той ще поеме този дълг. Виждам, че си изненадана. Сигурно си мислиш, че брендито расте по дърветата. Така ли мислиш?

— Не, госпожо — прошепна Анна.

— В такъв случай би следвало да разбираш, че навикът ти да се наливаш, щом останеш сама, ми е коствал през последния месец немалко средства.

— Да, госпожо.

— Очевидно не си толкова глупава, колкото си порочна, макар че си затънала дълбоко в греха и това едва ли може да се брои за интелектуално постижение. Длъжна съм да те уведомя, че господин Манъринг не е женен, няма опасност да опозориш дома му, както стори с моя.

Анна не отговори, едва сдържаше сълзите си. След като госпожа Уелс я освободи, тя изтича в будоара, отиде при бюфета, измъкна запушалката, надигна гарафата с уиски с лауданум и отпи две дълги нещастни глътки. После се хвърли на леглото и плака, докато опиатът не я унесе.

Много добре знаеше какво я очаква в Хокитика, но заради угризенията си и чувството за вина беше решила да приеме съдбата си с каменно сърце. Можеше да отхвърли нарежданията на госпожа Уелс, да избяга през нощта, да измисли нещо. Но вече нямаше и капчица съмнение, че е с дете, и знаеше, че не след дълго ще си проличи. Трябваше да напусне града колкото се може по-скоро, преди госпожа Уелс да е разкрила тайната й, и затова беше готова на всичко.

Над Гибсъновия вълнолом се стрелна чайка: щом стигна вълните, зави и се заиздига по въздушното течение, за да се спусне пак. Анна придърпа шала около раменете си. „На добър час“ вече беше получил разрешение да акостира. На брега беше метнато въже, платната се завъртаха и спускаха съгласно заповедите на Карвър и корабът бавно се приближи към пристана. Там се бяха събрали група хамали и Анна изведнъж, сякаш се събуждаше от сън, видя, че неколцина я сочат с пръст. Когато уловиха погледа й, те вдигнаха шапки и се поклониха, сетне се засмяха и многозначително потупаха катарамите на коланите си. Тя се изчерви. Покрусено прекоси палубата и се хвана с две ръце за перилата от другата страна, вдиша дълбоко и плъзна поглед над плитчините, вълните се разбиваха в тях и пръските хвърляха изящна бяла пелена, която скриваше хоризонта. Стоя там, докато Карвър не я повика грубо да слезе на пристана, господин Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, бил предложил да я подслони и капитанът бил приел от нейно име.