Елинор Катън
Светилата (50)

Изгорена планета

В която госпожа Уелс остава с невярно впечатление, а Франсис Карвър предава важни новини.

Докато Анна Уедърел забавляваше „господин Кросби“ в „Дома на желанията“ на улица „Къмбърланд“, Лидия Уелс също предлагаше в центъра на града нещо като забавление. Следобедите тя отнасяше алманаха и звездните си карти в „Хоторн“ на улица „Джордж“, настаняваше се в някой ъгъл на салона и предсказваше бъдещето на златотърсачите и току-що пристигналите пътници. Единственият й клиент днес беше русокосо момче с мека шапка, което, оказа се, също беше пристигнало с парахода „Щастлив вятър“. То беше изключително словоохотливо и изглеждаше очаровано от слабостта на госпожа Уелс към мистичното, възторгът му я поласка и я предразположи да бъде щедра в предсказанията си. Докато изготви рождената му карта, обрисува миналото и настоящето и надзърне в бъдещето му, стана четири часът.

Тя вдигна поглед и видя Франсис Карвър — вървеше през салона към тях.

— Едуард — рече госпожа Уелс на русокосото момче, — би ли отишъл да помолиш келнера да ми завие за вкъщи един пай със свинско? Кажи му да ми го пише в сметката, ще го взема с мен за вечеря.

Той се подчини.

— Нося добри новини — рече Карвър, след като момчето се отдалечи.

— Какви?

— Лодърбак идва насам.

— О!

— Явно най-сетне е видял квитанциите от Данфорт за превоза. Били Брус ми каза, че Лодърбак е купил билет за „Действен“ и ще се качи на борда в Акароа. Ще пристигне на дванайсети май и е изпратил съобщение „На добър час“ да го изчака тук.

— След три седмици, значи.

— В кърпа ни е вързан, Грийнуей! Няма къде да мърда!

— Горкият господин Лодърбак… — измърмори госпожа Уелс.

— Добре е тези дни да минеш през морския клуб и да измислиш как да привлечеш вниманието на момчетата. Цяла нощ игра на комар, двойно по-голяма печалба на колелото или пък ново момиче с всяко завъртане. Нещо да изкуши Раксуърти да остави кораба вечерта, тъй че да имам възможност да поговоря насаме с Лодърбак.

— Още утре сутринта ще отида — отвърна Лидия Уелс, после се зае да прибира книжата и картите и повтори: — Горкият господин Лодърбак…

— Той сам си падна в капана — отбеляза Карвър.

— Да, но ние му го изкопахме.

— Няма за какво да съжаляваш един страхливец. Още по-малко страхливец с излишни пари.

— И въпреки това ми е жал за него.

— Защо? Заради копелето ли? Аз по-скоро бих съжалявал него. Лодърбак цял живот се е радвал на добър късмет. Разполагал е с всичко наготово.

— Да, така е, но пак ми е жал — отвърна госпожа Уелс. — Толкова се срамува, Франсис. От Кросби, от баща си, от себе си. Не мога да не изпитвам жал към човек, който се срамува.

— Уелс нали няма да цъфне тук изневиделица?

— Откъде да знам? — тросна се тя. — Не мога да отговарям за него, не го държа на каишка.

— Откога не си е идвал?

— От месеци.

— Обикновено пише ли ти, преди да се прибере?

— О, боже! — изпъшка госпожа Уелс. — Не, не ми пише.

— Не можеш ли да направиш така, че да не се мярка насам? Само това оставаше — да се сблъска в последния момент с Лодърбак.

— Пиенето винаги може да го изкуши, независимо по кое време е.

Карвър се усмихна.

— Изпрати му една каса по пощата? Или уреди да му отпуснат кредит в „Златотърсачът“?

— Това не е лоша идея. — Тя видя момчето да се задава от кухнята с увит в хартия пай и се изправи. — Трябва да се прибирам. Утре ще се отбия да те видя.

— Ще те чакам — отвърна Карвър.

— Благодаря, Едуард — рече госпожа Уелс на младежа и пое пая. — И довиждане. Няма да ти пожелавам късмет, тъй като не е нужно, нали?

Момчето се засмя.

Карвър също се усмихна.

— Да не би да си му гледала?

— Да — отвърна госпожа Уелс. — Той ще стане неимоверно богат.

— Като всички останали?

— Не, не като всички — възрази тя, — а баснословно богат. Довиждане, Франсис.

— До скоро — рече Карвър.

— Довиждане, госпожо Уелс — обади се момчето.

Двамата я изпратиха с поглед, докато тя излезе на улицата. След това Карвър се обърна към младежа.

— Ти си Едуард, така ли?

— Не, всъщност не — отвърна момчето леко засрамено. — Реших да мина инкогнито, както се казва. Баща ми все повтаряше, че на уличници и гледачки човек не бива да се представя с истинското си име.

Карвър кимна.

— Прав е.

— Не знам за уличниците — продължи младежът. — Не ми се ще да си мисля, че и той е ходил при тях, струва ми се някак си отвратително, навярно от вярност към майка ми. Но това с гледачките ми харесва. Беше забавно да си измисля друго име. Почувствах се някак невидим. Или удвоен, все едно личността ми се е разделила на две.

Карвър го погледна и след миг размисъл протегна ръка.

— Аз съм Франсис Карвър.

— Емъри Стейнс — отвърна младежът.