Елинор Катън
Светилата (67)

Тера о Тайнуи^[1]

В която Кросби Уелс се отправя към долината Арахура и параходът „Титания“ се разбива в плитчините.

Късчето самородно злато на Уелс, което Стейнс отнесе в банката, беше оценено на малко повече от сто лири. Докато закупчикът проверяваше чистотата на златото и банковият служител си записваше нужното, от всички страни заваляха въпроси къде е било намерено. Младежът отговаряше уклончиво, вдигаше ръка на изток и сочеше общи белези като „поток“ и „хълм“, но опитите му да омаловажи находката претърпяха пълен неуспех. Когато стойността на златото беше записана на дъската, банкерът изръкопляска и златотърсачите закрещяха името на Стейнс.

— Ако искате, може да направим бронзова отливка, преди да го претопим — рече банкерът Фрост, когато младежът понечи да си тръгне. — Ще я позлатите отгоре и ще си я запазите за спомен или може да я пратите на любимата си у дома.

— Не ми трябва отливка — отвърна Стейнс. — Благодаря.

— Не желаете ли спомен от най-късметлийския ден в живота ви?

— Надявам се най-късметлийският ден в живота ми тепърва да дойде — отговори той и думите му предизвикаха нов изблик на ръкопляскане и възхищение, както и предложения от поне петима-шестима златотърсачи да „станат другари“. Когато най-сетне се измъкна от навалицата и излезе навън, младежът беше видимо ядосан.

— Обявиха ме за най-големия късметлия в Хокитика — рече той и подаде на Кросби Уелс плика с парите. — Обсипаха ме със съвети да не изпускам късмета си, да го споделя с останалите, да не крия на какво се дължи той и какво ли още не. Предполагам, историята, която ми пробутахте, не е вярна, господин Уелс, просто сте знаели какво ще стане, ако някой глупак се съгласи да влезе в Запасна банка с такъв къс злато по това време на деня.

Уелс се усмихна.

— Най-големият късметлия в Хокитика — повтори той. — Висока летва. Дано оправдаеш очакванията.

— Ще се постарая — отвърна Стейнс.

— Е, задължен съм ти — рече Уелс, после преброи набързо парите и прибра плика в джоба на жилетката си. — Парцелът, който искам да купя, е в долината Арахура. Петнайсетина километра на север. Нагоре по реката, няма как да го пропуснеш. Добре дошъл си по всяко време.

— Няма да го забравя.

Двамата се умълчаха. След малко по-възрастният мъж попита:

— Май още не ми вярваш?

— Боя се, че е така, господин Уелс.

— Значи може да изплюеш камъчето пред твоя човек Карвър.

— Карвър не е „мой човек“.

— Но въпреки това може да му споменеш за мен. Уж нехайно. Само за да видиш как ще реагира.

— Няма.

— Това ще е равносилно на убийство. Той има да си ми връща. Иска да ме види мъртъв.

— Мога да пазя тайна — отвърна Стейнс. — На никого няма да кажа.

— Вярвам ти — отговори Уелс. Той протегна ръка. — Късмет!

— Да, късмет и на вас.

— Може пак да се видим някога.

— Може.

Стейнс остана на стъпалата пред Запасна банка дълго след като Кросби Уелс си тръгна. Възрастният мъж се насочи към кантората на агента за недвижими имоти, пред вратата свали шапката си и влезе, без да поглежда назад. Минаха петнайсет минути. Стейнс се подпря на парапета и продължи да чака.

— Корабокрушение! Корабокрушение! Кораб на плитчините!

Глашатаят бързо се приближи.

— Кой е корабът? — подвикна Стейнс.

— „Титания“ — отвърна глашатаят. — Параход. Заседна в плитчините.

Името „Титания“ не говореше нищо на младежа.

— Откъде идва?

— От Дънидин през Окланд — отговори мъжът и след като Стейнс му кимна, че няма други въпроси, той отново закрещя: — Корабокрушение! Корабокрушение! Кораб на плитчините!

Най-сетне вратата на кантората за недвижими имоти се отвори и излязоха двама души, Кросби Уелс и навярно агентът, който си обличаше палтото. Застанаха отпред, потънали в разговор, и след няколко минути отстрани спря малък екипаж, теглен от два коня. Те се качиха, затвориха вратите, кочияшът подкара конете и екипажът затрополи на север.