Елинор Катън
Светилата (21)

Юпитер в Стрелец

В която Томас Балфор проявява неблагоразумие, отново се повдигат стари въпроси и Алистър Лодърбак съчинява донос.

От сряда сутринта Алистър Лодърбак беше извън Хокитика по една-единствена причина: заседналият в плитчините корпус на „На добър час“ се виждаше ясно от стаите на горния етаж в „Палас“ и тази гледка причиняваше на политика безкрайно огорчение. Затова веднага щом получи възможността да произнесе реч в общинската зала в Греймаут и да пререже лентата на нова мина в Кумара, той с радост и без колебание прие и двете покани. Ние се присъединяваме към него по времето, в което Тафарей се сбогува с Льовентал, и го намираме да гази устремено в мочурищата край Кумара, метнал на рамо ловна пушка „Шарпс“ и стиснал в ръката кожена кесия с дребни сачми. До него крачеше приятелят му Томас Балфор, също тъй въоръжен и с пламнало от усилието лице. Двамата бяха гърмели по дивеча цяла сутрин и сега се връщаха при конете си, които бяха спънати в края на долината и оттук се виждаха като петънца — едно бяло и едно черно, на фона на небето.

— Какъв ден! — възкликна Лодърбак, без да става ясно на кого говори, дали на себе си, или на превозвача. — Прекрасен е, нали? На човек му иде да прости на дъжда, когато слънцето се появи накрая!

Балфор се засмя.

— Да, може и да му простим, но не и да го забравим. Поне аз не бих.

— Невероятна страна — продължи политикът. — Погледни какви цветове! Ето това са цветовете на Нова Зеландия, измити от новозеландския дъжд!

— Комай ние сме от малцината тук, които обичат тази страна — отбеляза превозвачът. — Новозеландски патриоти! Тази гледка е само за нас, господин Лодърбак. Чака ни да й се насладим.

— Да — кимна Лодърбак. — Ние сме и патриоти, и природолюбители!

— Не ни трябва знаме.

— Какви сме късметлии! Помисли си колко малко хора са зървали тази красота. Колцина са стъпвали по тази земя!

— Сигурно са повече, отколкото предполагаме, щом птиците са се научили да се разбягват, когато се приближим.

— Преувеличаваш, Том. Птиците са изключително глупави създания.

— Ще ти го напомня следващия път, когато се появиш с връзка патици и изпълнена с перипетии дълга история как си ги надхитрил.

— Добре, напомни ми, но да знаеш, че пак ще те накарам да я изслушаш!

За Томас Балфор този ведър разговор беше повече от добре дошъл. През изминалите три седмици Лодърбак се беше показал изключително неприятен събеседник и на превозвача отдавна му беше додеяло от своенравните му настроения, политикът беше ту обидчив и избухлив, ту язвителен и кисел. Сблъскаше ли се с разочарование, Лодърбак започваше да се държи като дете и крушението на „На добър час“ беше предизвикало неподобаваща промяна в него. Той беше станал ревнив в многолюдна компания, изискваше постоянно да е обгрижван и обсипван с внимание, не желаеше и за миг да остане сам и ако това се окажеше неизбежно, шумно и грубо роптаеше. Поведението му в обществото си оставаше същото, когато застанеше на трибуната, политикът беше все тъй речовит и убедителен, но насаме беше заядлив и раздразнителен. Избухваше за всяка дреболия и хокаше верните си помощници, които отдаваха рязката промяна в настроенията му на изтощителното естество на политиката и не възразяваха. Тази неделя Лодърбак ги беше отлъчил от обкръжението си както заради недостига на оръжия, така и заради неспособността си да дели нещо с друг, те щяха да прекарат неделните часове в параклиса в Кумара, където, както им беше заповядал той, трябваше да се покаят за греховете си.

Алистър Лодърбак беше изключително суеверен и смяташе, че може да посочи точния ден, в който късметът му е обърнал гръб, а именно вечерта на пристигането си в Хокитика, когато беше намерил тялото на саможивеца Кросби Уелс. Замислеше ли се за нещастията, които го бяха сполетели от тогава насам — най-вече крушението на „На добър час“, — в гърдите му пламваше гняв към цял Уестланд, тази загубена провинция, която като че ли беше взела дейно участие в заговора Лодърбак да бъде направен за смях и стремежите му да се осуетят. Потъването на кораба за него беше доказателство, че цялата област е прокълната и враждебно настроена към него. (Това убеждение не беше чак толкова лишено от логика, тъй като опасната пясъчна коса в залива на Хокитика се образуваше най-вече от чакъла и пясъка, които реката носеше от находищата нагоре по течението — скрити под повърхността, те затлачваха устието с постоянно променящи местоположението си плитчини, подвластни единствено на прилива: всъщност „На добър час“ беше намерил гибелта си сред остатъците от промиването на рудата в хилядите находища и в този смисъл можеше да се приеме, че всеки човек в Хокитика отчасти носи вина за крушението.)

Няколко дни след потъването на кораба Томас Балфор беше признал пред Лодърбак, че сандъкът му с документи и лични вещи е изчезнал от Гибсъновия вълнолом най-вероятно заради неволна грешка при разтоварването. Политикът изслуша обясненията му мрачно, без да прояви кой знае какъв интерес. След като „На добър час“ беше на дъното, не се налагаше Лодърбак да се занимава с Франсис Карвър, за да си върне любимия кораб, и документът за продажбата на платнохода, прибран в сандъка сред личните му вещи, вече не му трябваше.

През изминалите седмици Лодърбак беше усвоил привичката вечер до късно да играе на зарове: когато се чувстваше унил и без късмет, той често ставаше жертва на слабостта си към хазарта. Естествено, настояваше Джок и Огъстъс Смит също да се отдадат на порока, понеже не можеше да седи сам на масата. Те покорно се подчиняваха, макар че проявяваха изключителна предпазливост в залагането и се оттегляха рано-рано. Лодърбак играеше с мрачната решителност на човек, за когото победата е въпрос на живот и смърт, ала залагаше пестеливо, тъй пиеше и уискито, на малки глътки, за да му стигне до сутринта.

— Няма да си тръгнеш още днес следобед, нали? — попита той настойчиво и с нотка на съжаление в гласа.

— Напротив — отвърна Балфор, — потеглям веднага. Искам да съм в Хокитика преди вечеря.

— Отложи с един ден — помоли Лодърбак. — Ела довечера в Гърнси да похвърляме зарове. Няма смисъл да пътуваш сам. Аз трябва да остана да прережа лентата сутринта, но ще съм в Хокитика утре до обяд. Най-късно.

Превозвачът поклати глава.

— Не мога. Утре сутринта пристига голяма пратка. Още призори.

— Толкова ли е наложително да присъстваш лично?

— А, трябва ми време да си оправя сметките — усмихна се Балфор. — От сряда насам олекнах с дванайсет лири и както знаеш, тези дванайсет лири отидоха в твоя джоб. По лира за всяка страна на зара.

(Той скри истинската причина да бърза, а именно желанието да присъства довечера на „духовната беседа на по чашка“ в салона на „Скитническа слука“. Не беше отварял пред Лодърбак дума за вдовицата, откакто той му беше доверил за връзката си с нея, понеже смяташе за по-благоразумно да го остави да повдигне въпроса, когато и както сметне за добре. Политикът също избягваше да споменава госпожа Уелс, макар Балфор да усещаше, че мълчанието му е измъчено и дори отчаяно, сякаш той можеше всеки миг да се пречупи и да изкрещи името й.)

— Това ме връща към ученическите години — рече Лодърбак. — Тогава, ако ни хванеха, получавахме по един удар с камшика за всяка точка от зара. Зарът има двайсет и една точки. Никога няма да забравя тази незначителна подробност.

— Няма да остана, докато ми измъкнеш още двайсет и една лири, ако за това намекваш.

— Не, остани — настоя политикът. — Само още една вечер.

— Виж каква хубава папрат — посочи Балфор и тя наистина беше прекрасна, извита като охлюв на цигулка.

Той я докосна с дулото на пушката.

Промяната в държанието на Лодърбак се беше отразила твърде зле на приятелството между политика и превозвача. Томас Балфор беше сигурен, че Лодърбак не му е казал цялата истина за отношенията си с Франсис Карвър и Кросби Уелс, и заради това недоверие той хич не беше склонен да му угажда. На несекващите оплаквания на политика по адрес на Уестланд, плитчините, студената храна, модерните яки на ластик, имитациите, немската горчица, премиер-министъра, рибешките кости, показността, зле направените ботуши, дъжда и така нататък Балфор откликваше с далеч по-малък ентусиазъм и съчувствие отпреди, да речем, един месец: Лодърбак беше изгубил преимуществото си и двамата го знаеха. Политикът обаче отказваше да приеме, че приятелството им е поохладняло, и продължаваше да се обръща към Балфор както преди, тоест покровителствено, леко надменно и много рядко смирено, а превозвачът, който също можеше да бъде горделив, ако решеше, все тъй изпитваше неприязън към него.

Те отвързаха конете, яхнаха ги и се отправиха в бавен тръс към Кумара. По някое време Лодърбак поде отново атаката си.

— Бяхме говорили на връщане да спрем на Гледка. Да видим основите на затвора.

— Да — отвърна Балфор. — Ще ми разкажеш после.

— Значи трябва да ходя сам.

— Сам, с Джок и Огъстъс! Сам в компания от трима!

Лодърбак се размърда недоволно на седлото.

— Как се казваше тъмничарят, Шефилд ли?

Превозвачът го стрелна с поглед.

— Шепард. Джордж Шепард.

— Шепард, да. Чудя се дали няма мерак за мирови съдия. Справил се е добре с отпуснатия му бюджет, щом вече е задвижил строежа.

— Сигурно. Погледни — Балфор посочи с камшика си едно листо на папрат, още по-къдраво и по-оранжево от предишното. — Каква приятна за окото форма. И как потрепва! Все едно е застинало в движение. Добре казано, а?

Лодърбак обаче не се остави той да отвлече вниманието му с приятната за окото папрат.

— Обзалагам се, че е от хората на губернатора — продължи по нишката на мисълта си за Джордж Шепард. — И доколкото разбрах, е стар приятел на съдията.

— В такъв случай ще си се разберат помежду си.

— Мирише ми на честолюбие. Този затвор… С такава решителност се е захванал с него. И засега се справя много добре, не може да се отрече.

Самият Лодърбак също беше силно честолюбив, а точно най-честолюбивите гледат подозрително на тази черта у другите. Балфор обаче само изсумтя в отговор.

— Какво? — попита Лодърбак.

— Нищо — отвърна превозвачът.

Макар че не беше нищо! Балфор се изпълваше с негодувание винаги когато някой пряко или косвено получеше похвали незаслужено.

— Какво? — повтори политикът. — Защо сумтиш тъй?

— Ами сметни го! — извика Балфор. — Дървесината за бесилката. Желязото за оградата. Камъните за основите. Двайсет майстори на надница.

— И какво?

— Ако това се плаща от бюджета, ще си изям шапката! Парите идват от другаде, от друг източник! Сметни го и ще видиш!

Лодърбак го стрелна с поглед.

— Частно вложение ли? Това ли намекваш?

Балфор вдигна рамене. Много добре знаеше, че Джордж Шепард финансира строителството на затвора с комисионата на Харалд Нилсен от продажбата на имуществото на Кросби Уелс, но на срещата в „Короната“ се беше заклел да го пази в тайна и не искаше да наруши обещанието си.

— Частно вложение ли е? — настоя Лодърбак.

— Виж, дал съм дума, не мога да говоря за това. Не желая да навредя на никого. Но бих те посъветвал на връщане да спреш на Гледка и да поразучиш въпроса. Може и да откриеш нещо.

— Затова ли си тръгваш по-рано? За да избегнеш Шепард? Какво делите с него?

— Не! — възкликна Балфор. — Нищо не делим. Просто ми подшушнаха за строежа.

— Подшушнали са ти? Кой?

— Не мога да кажа.

— Стига, Том! Не се превземай! Говори!

Превозвачът се замисли, погледът му се зарея над долината към надиплените склонове на изток. Конят му беше малко по-дребен от черната кобила на политика и тъй като Балфор беше по-нисък, раменете му бяха на почти две педи под неговите, дори и когато изпънеше снага, както направи сега.

— Ясно се вижда, ако вложиш малко здрав разум — рече той. — Двайсет майстори на строежа наведнъж. Плащане в брой за материалите. Общинските проекти не минават така, знаеш го. Явно Шепард разполага с пари в брой.

— Последно какво е — обади се Лодърбак, — здрав разум или са ти подшушнали?

— Здрав разум!

— Значи не са ти подшушнали?

— Намекнаха ми нещо, ама и без това щях да се досетя — заяви разгорещено Балфор. — Нали това ти казвам, човек и сам може да види какво става.

— В такъв случай защо са го направили?

— Кое?

— Дето са ти подшушнали!

Превозвачът се намръщи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — измърмори той, макар да съзнаваше, че въпросът на Лодърбак е напълно логичен.

— Това, което не се вписва, Том, е, че точно на теб са решили да подшушнат за затвора! Какво общо има „Превозни услуги Балфор“ с държавното финансиране и неговото изразходване? А дори и да е частно вложение, теб това какво ти влиза в работата?

Балфор поклати глава.

— Не си ме разбрал правилно.

— Може да е свързано с някой от затворниците — продължи Лодърбак. — Частно вложение в замяна на…

— Не, не — прекъсна го превозвачът. — Няма такова нещо.

— А какво е тогава?

Балфор не отговори и политикът добави:

— Слушай, ако става дума за частно финансиране, това е важно за кампанията и трябва да го знам. Очевидно Шепард се мъчи да пробута през главата на губернатора идеята си за нов затвор, а на мен това ми намирисва на политически амбиции и искам да знам какви точно са те. Щом е въпрос на здрав разум, защо не ми кажеш какво точно знаеш и ако някой ме попита, ще твърдя, че сам съм го разгадал.

Това предложение се стори съвсем разумно на Балфор. През последния месец топлите му чувства към Лодърбак не се бяха стопили напълно и въпреки породилите се в него съмнения той държеше да запази доброто отношение на политика към себе си. На никого нямаше да навреди, ако споделеше откъде идват парите на Шепард, стига Лодърбак наистина да се престореше, че сам го е разбрал!

Освен това Балфор се беше зарадвал на внезапно появилия се живец в тона на Лодърбак и на настървеността, с която по-възрастният мъж го притискаше за информация. Не харесваше приятеля си, когато той изпаднеше в униние, и тази рязка промяна му напомни за предишния Лодърбак, Лодърбак от Дънидин, който вървеше наперено като крал и командваше като генерал, който сам беше натрупал състояние и след това го беше удвоил, който се срещаше с премиер-министъра и на когото не би му минало през ума да умолява някого да остане още една нощ в Кумара, за да има с кого да се разтушва в игралния дом. Той състрадаваше на предишния Лодърбак, към когото все още беше силно привързан, и беше поласкан от молбата му да сподели какво знае за начинанието на Шепард.

И затова след дълго мълчание Балфор разкри пред стария си приятел, че строежът на затвора се финансира с част от съкровището, намерено в дома на Кросби Уелс. Не обясни как и защо е станало това и не посочи кой му е подшушнал сведенията. Сподели само, че до вложението се е стигнало по настояване на Джордж Шепард половин месец след смъртта на Кросби Уелс и тъмничарят много държал това да се запази в тайна.

Лодърбак ненапразно беше завършил юридическия факултет: усетеше ли, че му се спестява част от истината, умееше с ловък разпит да изкопчи от събеседника си нужната информация. Първо попита на каква стойност е частта от съкровището и превозвачът отвърна, че инвестицията надхвърля с малко четиристотин лири. Политикът веднага пресметна, че вложението представлява десет процента от общата стойност на намереното в къщата на Уелс, и се поинтересува защо е така, а след като Балфор не отговори, с още по-плашеща бързина предположи, че става дума за комисионата на търговеца.

Балфор се смая от скоростта, с която Лодърбак беше стигнал до тези изводи, и бурно възрази, че Харалд Нилсен е невинен.

Лодърбак се засмя.

— Той се е съгласил! Дал си е комисионата!

— Шепард го е хванал натясно. Нилсен не е виновен. В общи линии е било на ръба на изнудването. Не бива да се шуми около това. Не бива! Заради господин Нилсен.

— Частно вложение в единайсетия час! — възкликна политикът. (Изобщо не го беше грижа за Харалд Нилсен, с когото се беше запознал преди месец в „Звездата“ в Хокитика. Нилсен му бе направил впечатление на провинциален тип, който е свикнал с вярна публика от трима-четирима стари другари и става досадно словоохотлив, щом си пийне, и Лодърбак веднага го беше отписал като самодоволен бърборко, който с нищо не може да му бъде полезен.) Той се изправи на стремената. — Ето това е политиката, Том! Да, това е политиката! Виждаш ли какво се опитва да направи Шепард? Иска да започне строежа на затвора преди изборите и използва частна инвестиция, за да подкара работата. Гледай го ти дявола! Веднага ще пиша за това в „Таймс“, не се тревожи!

Думите му обаче произведоха точно обратния ефект, разтревоженият Балфор бурно възрази и след кратък пазарлък политикът се съгласи да не споменава името на Нилсен.

— Но няма да съм тъй милостив към Джордж Шепард — добави той и отново се засмя.

— Разбирам, че не го искаш за съдия — рече Балфор, чудейки се дали Лодърбак не се домогва до този пост.

— Пет пари не давам за съдийското кресло! — възкликна той. — Важен е принципът, него искам да защитя.

— Кой принцип? — попита превозвачът объркано, явно Лодърбак все пак се интересуваше от поста, щом беше реагирал тъй невъздържано.

— Този човек е крадец! — извика политикът. — Парите принадлежат на Кросби Уелс, жив или мъртъв. Джордж Шепард няма право да се разполага с чуждите пари, както си реши!

Балфор не отговори. До този момент Лодърбак не беше отварял дума за намереното в дома на Уелс съкровище, нито пък беше проявявал интерес каква ще е съдбата му. Не беше споменавал и за правните усложнения около иска на вдовицата. Превозвачът отдаваше мълчанието му на факта, че е замесена Лидия Уелс и че приятелят му още се срамува от позорната случка, накарала го да се раздели с кораба си „На добър час“. Но сега политикът се беше втурнал да защитава Кросби Уелс и явно имаше категорично мнение по въпроса за състоянието му. Балфор го стрелна с очи, после отклони поглед. Дали Лодърбак знаеше, че намереното в дома на Уелс злато е същото, с което е бил изнудван преди година? Любопитството не му даваше мира и той реши да предизвика политика, за да му развърже езика.

— Какво значение има? — попита Балфор нехайно. — Най-вероятно парите са били откраднати, със сигурност не са принадлежали на Кросби Уелс. Как у такъв човек ще попаднат четири хиляди лири? Не е тайна, че Кросби беше непрокопсаник, а от непрокопсаник до крадец разликата не е голяма.

— За това няма никакви доказателства… — поде Лодърбак, но превозвачът го прекъсна.

— Така че какво значение има, ако след смъртта му ги прибере друг? И без това по всяка вероятност произходът им не е чист.

— Какво значение има ли? — избухна Лодърбак. — Въпросът е в принципа, както казах, в принципа! Не можеш да разкриеш едно престъпление, като извършиш друго. Да откраднеш от крадец, пак си е кражба, както и да го увърташ! Не говори глупости!

Значи политикът беше на страната на Кросби Уелс, щом го защитаваше тъй яростно. Това беше любопитно.

— Но така ще получиш желания приют — подхвърли ведро Балфор, все едно обсъждаха някаква дреболия. — Парите няма да бъдат прахосани. Ще се използват за строежа на обществени заведения.

— Не ме интересува дали тъмничарят Шепард прибира парите в джоба си, или строи олтар! — отсече Лодърбак. — Това е само оправдание, с други думи, ти твърдиш, че целта оправдава средствата. Не приемам тази логика.

— И то не какви да е обществени заведения — продължи превозвачът, все едно не го е чул. — Най-сетне ще получиш мечтания приют! Хайде, спомни си разговора ни в „Палас“. Къде може да отиде една жена, как може да започне нов живот и така нататък. И ето на, скоро ще има къде да отиде и да започне нов живот. И то благодарение на Джордж Шепард!

Лодърбак едва се сдържаше. Много добре помнеше какво е проповядвал само преди половин месец за ползата от един такъв приют, но не обичаше да му цитират собствените му думи, освен ако това не се придружаваше от похвала.

— Проявяваш неуважение към мъртвеца — отсече той рязко. — Това е всичко, което мога да кажа по въпроса.

Балфор обаче не се примиряваше тъй лесно.

— Мисля си — възкликна той, сякаш току-що му е хрумнало, — че златото, с което Франсис Карвър ти измъкна „На добър час“ и което е било зашито в подплатата на…

— Какво?

— Не си го виждал никога повече, нали? Изчезнало е безследно. А сега, няма и година по-късно, злато на съвсем същата стойност се озовава в дома на Кросби Уелс. Малко над четири хиляди лири. Може би става дума за същото.

— Възможно е.

— И човек няма как да не се запита как се е озовало там.

— Да, така е — кимна неразговорливо политикът.

Пред „Златният лъв“ двамата се разделиха, Лодърбак очевидно вече не държеше Балфор да остане в Кумара още един ден, тъй като се сбогува набързо и без видимо съжаление.

Превозвачът се отправи към Хокитика в доста неспокойно състояние на духа. Заедно с другите единайсетима от „Короната“ се беше врекъл да пази в тайна споделеното от Нилсен, а сега беше нарушил обещанието си. И то за какво? Какво беше спечелил с престъпването на клетвата? Отвратен от постъпката си, той заби пети в корема на кобилата и продължи в тръс, докато не стигна до река Арахура, там слезе и преведе коня през плитчините, където буйните води се разливаха по пясъка.

Лодърбак не остана навън да изпрати с поглед приятеля си. Наум вече съчиняваше писмото, устните му бяха стиснати съсредоточено, челото му беше сбърчено замислено. Отведе коня в конюшнята, пъхна шест пенса в ръката на конярчето и веднага се качи в стаята си. Затвори вратата, отнесе принадлежностите си за писане до ромбовидното петно светлина под прозореца, примъкна стол, седна и извади празен лист. След кратък размисъл разтърси писалката, наведе се и написа:

Вложение от отвъдното?

До редактора на „Уест Коуст Таймс“

 

Уважаеми господине,

 

Настоявам господин Джордж Шепард да публикува във вашето издание списък с имената на лицата, наети за строителството на затвора в Хокитика, и на дружества, както и да посочи кои дейности на кого са възложени, какви суми за какво са отделени, какво е платено и още какви средства са необходими за довършване и благоустрояване на вече изграденото.

Публикуването на тази информация би спомогнало за отстраняване на последиците от тежкото нарушение, допуснато от страна на господин Шепард, а именно че изграждането на затвора в Хокитика е било финансирано чрез лично дарение, направено без знанието на Съвета на провинцията, Обществената комисия на Уестланд, общинската управа и дори на самия дарител, тъй като е станало половин месец след смъртта му! Имам предвид господин Кросби Уелс, за чието имущество беше изписано немалко във вашето издание. По мои сведения дарението — доколкото може да бъде наречено така — е било взето от дома на господин Уелс след смъртта му и впоследствие, без да бъде уведомена обществеността, е било насочено към издигането на новия затвор. Готов съм да поднеса извиненията си, ако твърденията ми се окажат неверни, но междувременно настоявам за незабавно изясняване на случая от страна на господин Шепард.

Смятам, че прозрачността е наложителна не само поради естеството на учреждението, което господин Шепард иска да построи, и поради произхода на въпросната сума, а и защото финансовата яснота в управлението на обществени средства е от първостепенно значение, тъй като заради богатите златни залежи в този недоразвит район на нашата провинция той твърде често става жертва на примитивното изкушение на покварата и корупцията.

Ценя високо намеренията на господин Шепард и останалите лица, които стоят зад изпълнението на този проект, и съм сигурен, че той действа в името на обикновените заселници и в рамките на закона. Държа обаче да подчертая още веднъж убеждението си, че всички частни дарения за обществени каузи трябва да бъдат прозрачни.

Уверявам ви, господине, вас и цялата провинция Уестланд, че оставам искрено ваш,

Алистър Лодърбак,

член на Съвета на провинцията

18.02.1866 година

Той се облегна и прочете писмото на глас с патос, все едно се подготвяше за важна реч, след това сгъна доволно листа, пъхна го в плик и написа адреса на редакцията на „Уест Коуст Таймс“, като отстрани добави: „Да се прочете при получаване“, и за всеки случай отдолу драсна „Неотложно!“. После запечата плика и бръкна в джобчето на жилетката да извади часовника, вече беше почти два. Ако Огъстъс Смит потеглеше веднага за Хокитика, писмото щеше да стигне при Льовентал, преди да бъде набран понеделнишкият брой на „Таймс“. Колкото по-рано, толкова по-добре, помисли си Лодърбак и излезе да потърси секретаря.