Елинор Катън
Светилата (57)

Мед

В която подозренията на Уелс се задълбочават, Анна се изплашва и в „Дома на желанията“ пристига пратка за госпожа Уелс.

Кросби Уелс прегледа в пълно мълчание „Отаго Уитнес“ от първата до последна страница. След като приключи, разтърси вестника, сгъна го внимателно и стана. Госпожа Уелс седеше срещу него. Изражението й беше студено. Кросби се приближи, хвърли вестника в скута й — тя трепна, — после сложи ръце на кръста и впи очи в нея.

— Списъкът на пристигащите ми привлече вниманието — рече той.

Тя не отговори.

— И по-точно едно име. Пристига с парахода „Действен“. Акостира с прилива. Кога ще настъпи той, по залез ли?

Съпругата му продължаваше да мълчи.

— Странно, че не ми каза. Чакам от… колко, дванайсет години ли? Дванайсет години без никакъв отговор. Дванайсет години копая за злато в планината. А сега той пристига в града и ти си мълчиш. Даже не само си мълчиш. Нарочно се опитваш да ме заблудиш. Изгорила си вестника в камината! Това е подла измама, госпожо Уелс. Хладнокръвна измама!

— Прав си — рече тя спокойно. — Не биваше да се опитвам да те заблуждавам.

— Защо го изгори?

— Не исках тази новина да развали празненството довечера. Ако беше разбрал, щеше да отидеш на пристана, той сигурно щеше да ти обърне гръб и ти щеше да се прибереш в ужасно настроение.

— Точно това ми се струва подозрително, госпожо Уелс.

— Кое?

— Празненството.

— Най-обикновено празненство.

— Наистина ли?

— Кросби, не ставай глупав — рече тя. — Не търси под вола теле. Това е най-обикновено празненство.

— „Господа с връзки с морето.“ Моряци. Какво изобщо те интересуват моряците?

— Интересуват ме, защото са високопоставени и влиятелни, а аз искам заведението да върви добре и празненството ще ми помогне. Всички харесват тематичните празненства. В тях има очарование.

— А господин Алистър Лодърбак получил ли е покана?

— Не, разбира се — отвърна Лидия Уелс. — Защо да го каня? Никога не съм го виждала. А и както вече ти казах, изгорих вестника, защото не исках да се разтревожиш. Да, прав си, не биваше, съжалявам, че се опитах да те заблудя. Но празненството си е само празненство, уверявам те.

— А съкровището ми? — попита Уелс. — Книжата ми? Те какво общо имат?

— Нищо, боя се.

— Чудя се дали да не се разходя до Порт Чалмърс — подхвърли Уелс. — По залез. Времето ще е хубаво за разходка. Стига да не е много студено.

— Няма да те спирам.

— Само че ще пропусна празненството.

— Жалко.

— Наистина ли съжаляваш?

Тя въздъхна.

— Кросби, държиш се като дете.

Той пристъпи към нея.

— Къде са парите ми, госпожо Уелс?

— В трезора на Запасна банка.

— Лъжкиня! Къде са?

— В трезора на Запасна банка.

— Къде са?

— В трезора на Запасна банка.

— Лъжкиня!

— С обиди нищо няма да…

Уелс я зашлеви силно.

— Ти си мръсна лъжкиня и долна крадла и заслужаваш да те нарека с още по-обидни имена.

Възцари се гробна тишина. Госпожа Уелс не посегна към бузата си, по която се бяха отпечатали пръстите му. Седеше съвсем неподвижно и изведнъж обзет от раздразнение, Уелс й обърна гръб и прекоси стаята към подредените на сребърен поднос гарафи и бутилки. Наля си чашка, гаврътна я на един дъх и я напълни отново. Анна беше впила поглед във въжения венец, който излизаше рошав изпод треперещите й пръсти. Не смееше да погледне госпожа Уелс.

В този момент на вратата се почука рязко и в коридора отекна глас:

— Пратка за госпожа Лидия Уелс.

Госпожа Уелс понечи да стане, но Кросби, който се беше зачервил като рак, я спря.

— Стой! Няма да мърдаш оттук! — Той посочи Анна с чашата. — Иди да я вземеш.

Тя се подчини. Получи бутилка от половин литър, опакована в амбалажна хартия и подпечатана с печата на аптеката на улица „Джордж“.

— Какво е? — извика Уелс от горния етаж.

— Доставка от аптеката — отвърна Анна.

Настъпи тишина, после госпожа Уелс се обади с ясен глас:

— О, знам какво е. Тоник за коса, поръчах го миналата седмица.

Анна се качи с бутилката в ръка.

— Тоник за коса — повтори Уелс.

— Кросби, ставаш параноик — рече госпожа Уелс и се обърна към Анна. — Отнеси го в стаята ми. Сложи го на нощното шкафче.

Уелс продължаваше да се взира мрачно в съпругата си.

— Никъде няма да ходиш — изръмжа той, — докато не ми кажеш истината. Няма да мърдаш оттук, искам да те държа под око.

— В такъв случай ме очаква доста отегчителен ден — отбеляза тя.

Кросби Уелс й се сопна ядосано и двамата продължиха да се дърлят. Доволна, че има повод да ги остави, Анна прекоси коридора и влезе в сумрачната стая на госпожа Уелс. Понечи да остави увитата в хартия бутилка на нощното шкафче и в този миг нещо улови погледа й — шишенце с тоник за коса, наполовина по-малко от бутилката в ръката й и съвсем различно на вид. Тя намръщено погледна новата доставка и някакъв непреодолим подтик я накара да подпъхне пръст под опаковката и да свали хартията. На бутилката нямаше етикет, корковата тапа беше запечатана с восък. Анна я вдигна към светлината. Течността вътре беше гъста, мазна и ръждива на цвят.

— Лауданум — прошепна Анна.