Елинор Катън
Светилата (39)

Нга потики а Рехуа, или децата на Антарес

В която господин Стейнс получава лекарство, а госпожица Уедърел — припадък.

Теру Тафарей пристигна в аптеката към три и половина, а когато часовникът удари четири, двамата с Причард вече се клатушкаха по пътя в наета кола, теглена от два коня. Причард стоеше гологлав и полуизправен отпред и настървено размахваше камшика. Джобът на палтото му беше издут от шишенце с лауданум: тъмната течност се плискаше и от вътрешната страна на стъклото полепваше мазен слой, който ту изтъняваше, ту се сгъстяваше при всяко подскачане, щом някое колело удареше о камък. Тафарей се държеше с две ръце и беше вперил поглед право напред, защото иначе щеше да повърне.

— Питал е за мен — прошепна развълнувано Причард. — За мен, не за лекаря!

Φ

Запитан от адвоката Фелоус, Чарли Фрост не скри истината. Да, откритото в дома на Кросби Уелс злато е било на кюлчета. Било е претопено от един китаец, Кю Лон, който до тази сутрин работел на находището „Аврора“, собственост на господин Стейнс. Господин Фелоус си записа в тефтера тези сведения и любезно благодари на младия банкер за помощта му. След това извади обгорелия акт за дарение, даден му от Анна Уедърел, и безмълвно го сложи на бюрото.

Фрост го погледна и изненадано възкликна:

— Подписан е!

— Моля? — попита Фелоус.

— Емъри Стейнс е подписал този документ през последните два месеца — отвърна уверено Фрост. — Освен ако подписът не е подправен, разбира се… Но аз познавам подписа му, негов е. Само че последния път, когато видях този документ, мястото до името на Стейнс беше празно. Нямаше подпис.

— Значи е жив, така ли? — попита адвокатът.

Φ

Щом излезе на „Колингуд“, Бенямин Льовентал изненадано установи, че аптеката на Причард е затворена: вратата беше заключена и на нея беше закачено листче, което уведомяваше клиентите, че аптеката няма да работи. Той заобиколи сградата и отзад намери помощника на Причард, млад мъж на име Джайлс, който четеше вестник на прага.

— Къде е господин Причард? — попита той.

— Няма го. Какво ви трябва?

— Слабително.

— Същото като предишния път ли?

— Да.

— Мога да ви го приготвя. Влезте.

Младежът остави вестника и Льовентал го последва вътре.

— Сигурно се е случило нещо, щом Джо е изоставил работата си в понеделник следобед — отбеляза вестникарят, докато помощникът приготвяше лекарството.

— Излезе с един от местните.

— Тафарей ли?

— Не го знам как се казва. Пристигна много развълнуван. Преди няма и два часа. Предаде някакво съобщение на господин Причард, той ме изпрати да наема кола и потеглиха за Арахура, все едно дяволът ги преследва по петите.

— Виж ти — кимна заинтригувано Льовентал. — И не разбра ли за какво става дума?

— Не — отвърна младежът. — Но господин Причард взе цяла стъкленица лауданум и пакетче стрит опиум. Маорът само нареждаше: „Трябва му лекарство, трябва му лекарство“. Но не каза на кого. А господин Причард пък повтаряше нещо, дето съвсем не ми е ясно.

— Какво по-точно?

— „Куршумът на уличницата“ — отговори помощникът.

Φ

— А, Анна Уедърел!

Тонът на Клинч издаваше не просто изненада, а чистосърдечно смайване.

— Здравей, Едгар.

— Какво правиш тук? Добре дошла си, разбира се. Но какво искаш?

Той изскочи иззад бюрото.

— Търся подслон — отвърна тя. — До пет часа. Може ли да се натрапя на гостоприемството ти за няколко часа?

— Да се натрапиш? И дума не може да става за натрапване! — извика Клинч, сетне пристъпи към нея и сграбчи ръцете й. — Да, разбира се, разбира се! Ела в кабинета ми! Искаш ли чай? Бисквити? Колко се радвам да те видя. Чудесно е, че се отби! Къде е господарката ти? И каква работа имаш в пет часа?

— Имам среща в съда — отговори Анна Уедърел, като любезно измъкна ръцете си от неговите.

Усмивката му мигом угасна и той разтревожено попита:

— Призовали ли са те? Нима ще те съдят?

— Не, не. Просто наех адвокат. По своя воля.

— Адвокат ли?

— Да. Ще оспоря наследството на вдовицата.

Клинч не вярваше на ушите си.

— Виж ти! — възкликна той и се усмихна отново, за да прикрие объркването си. — Виж ти… Трябва да ми разкажеш всичко. Ела, ще пием чай. Толкова се радвам, че дойде.

— Хубаво е, че се радваш. Боях се, че ми се сърдиш.

— Да ти се сърдя? Никога! — отвърна разпалено съдържателят. — За какво да ти се… — И в този миг се досети. — Ще оспориш иска на вдовицата за златото?

Тя кимна.

— Има документ, съгласно който наследница съм аз.

— Така ли? — попита Клинч и потръпна. — Подписан и напълно редовен?

— Бил е намерен в печката. В печката на Кросби Уелс. Някой се е опитал да го изгори.

— И е подписан?

— Две хиляди лири — продължи Анна. — О, Едгар, винаги си се държал бащински с мен и аз не искам да крия нищо от теб. Пожелал е да ми ги дари. Две хиляди лири, веднага. Той ме обича. Обича ме!

— Кой? — попита кисело Едгар Клинч, макар да се досещаше.

Φ

Докато вървеше към редакцията на „Калайджийска“, Льовентал чу, че някой го вика по име. Обърна се и видя Дик Манъринг, крачеше устремено към него, пъхнал под мишница нагънат вестник.

— Имам клюка за теб, Бен — подхвърли отдалеч Манъринг. — Ако не си я чул вече. Искаш ли да ти я кажа?

Льовентал се намръщи разсеяно, мислите му бяха другаде.

— За какво става дума?

— Говори се, че Шепард е издал заповед за задържането на господин Сук. Сутринта Сук се е появил в Хокитика и е купил боен пистолет! Как ти се струва тази работа, а?

— Дали възнамерява да го използва?

— Че защо човек да си купува пистолет, ако няма да го използва? — отвърна весело магнатът. — Ако питаш мен, може да очакваме стрелба по улиците. Като в Америка!

— Аз чух друга клюка — каза Льовентал, когато двамата завиха по „Гуляйджийска“ и тръгнаха надолу. — Не по-малко интересна от твоята.

— За господин Сук ли?

— За господин Стейнс — отвърна вестникарят.

Φ

Кю Лон дробеше зеленчуци за супа в колибата си в китайското селище, когато отвън се чу чаткане на копита и някой извика. Той отиде на прага и дръпна с една ръка завесата от зебло.

— Ти там — рече ездачът и скочи от коня, — призован си да се явиш в съда. Трябва да те заведа в Хокитика.

Кю Лон вдигна ръце.

— Не Ах Сук — рече той. — Ах Кю.

— Много добре знам кой си и точно ти ми трябваш — отвърна мъжът. — Хайде, побързай. Долу на пътя чака двуколка.

— Ах Кю — повтори китаецът.

— Знам те кой си. Викат те за златото от „Аврора“.

— От Арахура? — попита Ах Кю, който не беше чул добре.

— Точно така. Хайде, размърдай се. Призован си от господин Джон Фелоус пред Мировия съд.

Φ

След като си тръгна от Запасна банка, господин Фелоус се отби при Харалд Нилсен в „Нилсен и Сие“. Търговецът приготвяше отчет за Джордж Шепард, което беше отегчително занимание, и той се зарадва на прекъсването, ала радостта му бързо се изпари, когато адвокатът извади обгорелия акт за дарение с подписите на Емъри Стейнс и Кросби Уелс. Нилсен мигом пребледня.

— Виждали ли сте преди този документ? — попита Фелоус.

Нилсен обаче беше човек, който се учи от грешките си.

— Преди да ви отговоря — рече той предпазливо, — бих желал да разбера кой ви праща и какво искате от мен.

Адвокатът кимна.

— Имате право. Онази Уедърел е получила документа днес сутринта от анонимен източник. Пъхнали го под вратата, докато господарката я нямало. Сумата е голяма и уж е предназначена изцяло за нея. Но на мен ми намирисва на мошеничество. Не зная кой е подхвърлил документа, нито пък защо.

Търговецът вече беше извършил едно предателство спрямо Кауъл Девлин и нямаше намерение да предава втори път свещеника.

— Разбирам — кимна той с безизразно лице. — Значи вие работите за госпожица Уедърел?

— Не съм свързан с уличници — отвърна рязко Фелоус. — Засега просто проучвам въпроса, нищо повече. Опознавам терена.

— Да, разбира се — измърмори търговецът. — Простете.

— Вие сте събрали вещите на Кросби Уелс — продължи адвокатът. — Интересува ме дали този документ е бил там, когато сте отишли да опишете имуществото.

— Не — отвърна искрено Нилсен. — А ние прегледахме цялата къща, от долу до горе, давам ви думата си за това.

— Добре — кимна Фелоус. — Благодаря.

Той се изправи и търговецът също се надигна. Камбаната на уеслианската църква удари пет без петнайсет.

— Между другото поздравявам ви за дарението — рече Фелоус и се отправи към вратата. — За строежа на затвора. Браво на вас.

— Благодаря — процеди Нилсен.

— В наши дни рядко се среща такава благотворителност — продължи адвокатът. — Моите почитания.

Φ

— Господин Стейнс?

Клепачите на младия мъж трепнаха, помътените му очи се спряха на надвесилия се над него Джоузеф Причард.

— О, това е Причард! — възкликна той. — Аптекарят.

Причард внимателно дръпна яката на ризата, за да открие почернялата рана. Стейнс не възрази. Взираше се напрегнато в лицето на аптекаря, докато той оглеждаше раната.

— Успяхте ли да намерите поне едно малко парченце? — прошепна младият мъж.

— Какво парченце? — попита мрачно Причард.

— От опиата. Казахте, че ще ми дадете.

— Донесох нещо, което ще притъпи болката — отвърна строго Причард. — Пристрастили сте се към опиума, така ли? Раната е доста зле, честно казано.

— Да съм се пристрастил ли? — повтори Стейн. — За мен опиумът е по-скоро като трънче, забие ли се, трудно можеш да го извадиш. Изобщо не чух изстрела. Тогава бях в ковчега.

— Откога сте тук? Кога сте яли за последно?

— От три дни. Дали наистина са минали само три дни? Много сте добър. Изключително мил. Сигурно е било към полунощ. Реших да се разходя.

— Бълнува — отбеляза Причард.

— Да — кимна Тафарей. — Ще умре ли?

— Не е отслабнал много — рече аптекарят и опипа бузата и челото на ранения. — Някой поне го е хранил… Или той е успявал да си намира по нещо, където и да е бил. Два месеца, за бога! Не са само молитвите, има и друго, което още го държи тук.

Погледът на Стейнс се плъзна над рамото му към Тафарей.

— Маорите са най-добрите водачи — усмихна се той. — Ще свършите чудесна работа.

— Чуйте ме! — Причард отново се наведе над него и придърпа яката върху раната. — Ще ви пренесем в колата. Ще ви закараме в Хокитика, за да може доктор Гилис да извади куршума. Щом ви сложим в колата, ще ви дам нещо да понамали болката. Съгласен ли сте?

Главата на младия мъж беше клюмнала върху гърдите му.

— Хокитика — прошепна той. — Анна Магдалина.

— Анна е в Хокитика и ви чака. Хайде, да не се бавим. Ще сме в града преди мръкнало.

— Той е написал песен за нея — прошепна Стейнс. — В знак на чувствата си. А аз така и не й казах.

Причард вдигна здравата му ръка, преметна я през врата си и се изправи. Тафарей подхвана ранения през кръста, двамата го изнесоха и го натовариха в колата. Младият мъж продължаваше да бълнува. Кожата му лепнеше от пот. Сложиха го в средата на капрата, тъй че да седнат от двете му страни и да го крепят. Тафарей зави краката му с вълненото си палто. Накрая Причард извади от джоба стъкленицата с лауданум и измъкна тапата.

— Горчи, но ще притъпи болката — каза той и пъхна едната си ръка зад тила му, за да го придържа, а с другата вдигна шишенцето към устата му. — Така, пийте. Лесно влиза, нали? Още една глътка. Браво. Още малко. Сега се отпуснете и затворете очи. Веднага ще заспите.

Φ

След като си тръгна от съда, Алистър Лодърбак се насочи право към кантората на превозвача Томас Балфор. Хвърли на бюрото му своя екземпляр от договора за продажба на „На добър час“, седна, без да чака покана, и извика:

— Няма отърване, Том! Франсис Карвър се е впил в мен като кърлеж! Ще смуче, докато съм жив!

На Балфор му отне доста време да разгадае на какво се дължи този мелодраматичен изблик, да разбере какво точно представлява полицата за закрила и обезщетение на „На добър час“ и да изрази своето мнение, което се свеждаше до това, че политикът трябва да признае поражението си ако не изцяло, то поне в този рунд. Франсис Карвър го бил надхитрил. Лодърбак нямало как да оспори двусмисления му подпис, а по отношение на застраховката на кораба Карвър все пак имал правото да изтегли въпросните суми и господин Гарити вече бил одобрил плащанията. Политикът обаче не желаеше да приеме разумния му съвет и продължи да въздиша, да си скубе косите и да проклина. Към пет часа търпението на Балфор съвсем се изчерпа.

— Не с мен трябва да говориш — заяви той. — Нищо не отбирам от право и закони. Не мога да ти помогна.

— А с кого да говоря?

— Иди при комисаря.

— Не е в града.

— А съдията?

— В навечерието на изборите? Луд ли си?

— В такъв случай остава Шепард. Покажи документа на Джордж Шепард и виж какво ще ти каже.

— С господин Шепард не сме в много добри отношения — рече Лодърбак.

— Добре — въздъхна отчаян превозвачът, — но не забравяй, че Шепард не е в добри отношения и с Карвър! Може да реши да ти помогне.

— Какво делят Шепард и Карвър? — попита Лодърбак.

Балфор го изгледа намръщено.

— Карвър е бил в каторга при Шепард. Шепард е бил надзирател на Кокату, а Карвър е излежавал присъда там.

— О!

— Не знаеш ли?

— Не. Откъде да знам?

— Предполагах, че си в течение.

— Не съм говорил с Джордж Шепард нито веднъж в живота си — заяви високомерно Лодърбак.

Φ

В средата на следобеда Обер Гаскоан приключи в Запасна банка, а когато часовникът удари пет, той вече беше в съда и изготвяше справка за съдебните решения за „Уест Коуст Таймс“. Когато вратата се отвори и вътре влезе Анна Уедърел, Гаскоан изненадано се понадигна.

Ала тя само му кимна бегло, подмина го и се насочи към господин Фелоус. Двамата размениха няколко думи, които секретарят на съда не успя да чуе, след което адвокатът я въведе в един кабинет и затвори вратата.

— Какво прави Анна при Фелоус? — попита Гаскоан колегата си Бърк.

— Нямам представа — отвърна Бърк. — Тя идва сутринта, докато ти беше в банката. Искаше да говори с адвокат.

— Защо не ми каза?

— Откъде да знам, че те интересува? — отвърна Бърк. — О, виж, тъмничарят Шепард!

Джордж Шепард се насочи към тях.

— Господин Гаскоан, господин Бърк, добър ден.

— Добър ден.

— Дошъл съм за заповедта за задържане на китаеца.

— Готова е, господине.

Бърк отиде да вземе документа. Шепард чакаше със сдържано нетърпение, потропвайки с пръсти. Гаскоан се взираше в затворената врата на кабинета на Фелоус. Изведнъж оттам се чу приглушено тупване, сякаш нещо тежко беше паднало от не много високо, и в следващия миг се разнесе гласът на Фелоус:

— Някой да помогне! Някой да дойде да ми помогне!

Гаскоан прекоси залата и отвори вратата. Анна Уедърел лежеше на земята със затворени очи, устата й зееше леко, адвокатът беше коленичил до нея и разтърсваше ръката й.

— Изгуби съзнание — рече Фелоус. — Просто се срути на пода! Наклони се и падна! — Той се обърна умоляващо към Гаскоан. — Нищо не съм направил! С пръст не съм я докоснал!

— Какво става? — попита тъмничарят от прага.

Гаскоан се надвеси над Анна.

— Диша — оповести той. — Да я изправим.

Повдигна я, забелязал с почуда колко е изпосталяла. Главата й климна назад и той я подпря с рамо.

— Удари ли си главата?

— Не — отвърна Фелоус, който изглеждаше доста уплашен. — Просто се отпусна и падна. Все едно е пияна. Но не изглеждаше пияна, когато влезе. Кълна се, че не съм я докосвал.

— Може да е припаднала.

— Използвайте главите си! — обади се Шепард. — Оттук подушвам лауданума.

Гаскоан също усещаше силната горчива миризма. Пъхна пръст в устата на Анна и разтвори зъбите й.

— Няма оцветяване — рече той. — Ако беше лауданум, езикът й щеше да е кафяв, нали? И зъбите също щяха да са потъмнели.

— Закарайте я в затвора — заповяда Шепард.

Секретарят на съда се намръщи.

— По-добре в болницата…

— В затвора! — отсече тъмничарят. — До гуша ми е дошло от тази уличница и нейните постановки. Закарайте я в лагера и я оковете при останалите. Гледайте да е изправена, че да не се задуши.

Фелоус клатеше глава.

— Не знам какво стана. Както си стоеше, изведнъж погледът й се премрежи, а след това…

Вратата се отвори отново.

— Ах Кю за господин Фелоус — оповести груб мъжки глас.

Бърк също се появи.

— Извинявайте за забавянето, господин Шепард — рече той. — Ето заповедта за задържане на господин Сук.

— Господин Кю ли? — попита Гаскоан и се обърна. — За какво са го довели тук?

— Не се помайвайте, приберете уличницата — заповяда тъмничарят.

Φ

Сук Яншън лежеше на голите дъски под леглото на Джордж Шепард и слушаше как камбаната на уеслианската църква отмерва пет и половина, когато на вратата на къщата се почука пак. Той обърна глава на една страна и чу стъпките на Маргарет Шепард. Тя прекоси коридора, вдигна резето и на стената отново се появи светло петно, Ах Сук усети прохладен полъх. Светлината беше отслабнала и сянката на човека на прага не беше толкова тъмна, а се сивееше.

— Госпожа Шепард, предполагам?

— Да.

— Бих искал да разменя няколко думи със съпруга ви. Той у дома ли е?

— Не — рече за втори път този ден Маргарет Шепард. — Слезе до съда по работа.

— Жалко. Удобно ли е да го почакам?

— По-добре първо си уговорете среща с него.

— Тоест да разбирам, че не е много вероятно да се върне сега.

— Той често нощува на Гледка. А понякога играе билярд в града.

— Разбирам.

Сук Яншън не познаваше гласа на Алистър Лодърбак, но от тона и силата му съдеше, че посетителят е човек, свикнал да се разпорежда.

— Простете, че ви обезпокоих — продължи Лодърбак. — Ще ми направите ли услугата да известите съпруга си, че съм го търсил?

— Да, разбира се.

— Познавате ме, нали?

— Вие сте господин Лодърбак — прошепна тя.

— Точно така. Кажете му, че бих искал да разговаряме за един общ познат. Франсис Карвър.

— Ще му предам.

До утре сутринта общият ви познат ще е мъртъв, помисли си Сук Яншън.

Вратата се затвори, спалнята потъна в мрак.

Φ

Кауъл Девлин настани Анна Уедърел в ъгъла, встрани от останалите затворници, и тъжно си помисли, че сега тя изглежда много по-зле, отколкото преди два месеца, когато я бяха докарали тук след опита за самоубийство. Нямаше треска както тогава, не бълнуваше и не се мяташе, но сега, облечена в черната траурна рокля и потънала в спокоен сън, будеше повече жал. А и беше страшно отслабнала. Девлин й сложи с нежелание оковите и се постара да ги нагласи така, че да не пристягат китките. Помоли госпожа Шепард да донесе одеяло, за да го подложи под главата на уличницата. Молбата му веднага беше изпълнена мълчаливо.

— Какво е станало? — попита той Гаскоан, докато нагъваше одеялото. — Видях Анна сутринта. Придружих я до съда! Да не би след това да е отишла при Причард да купи шишенце лауданум?

— Аптеката е затворена — отвърна Гаскоан. — Причард го няма цял следобед.

Девлин повдигна главата на Анна и подпъхна одеялото.

— Откъде тогава се е сдобила с лауданума, за бога?

— Може да е бил в нея.

— Не — възрази капеланът. — Сутринта излезе от „Скитническа слука“ без чантичка, без нищо. Дори пари не носеше, струва ми се. Някой й го е дал. Но защо?

На Гаскоан му беше твърде любопитно защо сутринта Кауъл Девлин е ходил в „Скитническа слука“ и какво е станало там, но докато се опитваше да измисли възпитан начин да попита, се чу дрънчене на приближаваща се кола и се разнесе гласът на Причард:

— Ей, отворете! Джо Причард съм, водя Емъри Стейнс!

Девлин зяпна и се ококори, изражението му изразяваше такова смайване, че чак будеше смях. Докато той се изправи, Гаскоан вече беше изхвърчал навън и капеланът се втурна след него, на двора Джоузеф Причард, току-що скочил от колата, водеше конете към коневръза встрани. На капрата седеше Теру Тафарей, прегърнал с две ръце пребледнял младеж с хлътнали очи. Девлин се взря в младия мъж. Това ли беше Емъри Стейнс — това отпуснато обикновено момче? Стейнс беше много по-млад, отколкото си го беше представял. Най-много на двайсет и една. Още дете.

— Тафарей го е намерил в къщата на Кросби, криел се е там — рече рязко аптекарят. — Не е добре, както виждате. Помогнете ни да го свалим.

— Нали няма да го вкарате в затвора! — възкликна Девлин.

— Няма, разбира се — отвърна Причард. — Ще го отнесем в болницата. Трябва незабавно да повикаме доктор Гилис.

— Недейте — обади се Гаскоан.

— Какво?

— Няма да изкара и час, ако го оставите там.

— Няма как да го върнем в дома му — възрази Причард.

— Вземете му стая в някоя странноприемница. Или го настанете в пансион. Но не и в болницата.

— Помогнете ни да го свалим — повтори Причард. — И някой да отиде да потърси доктор Гилис. Той ще реши.

Помогнаха на Емъри Стейнс да слезе от колата.

— Господин Стейнс, знаете ли къде се намирате? — попита аптекарят.

— Анна Магдалина — прошепна младежът. — Къде е Анна?

— Анна е тук — отвърна Кауъл Девлин. — Вътре е.

Стейнс отвори очи.

— Искам да я видя.

— Бълнува — обади се Причард. — Не знае какво говори.

— Искам да видя Анна — заяви с изненадваща яснота Стейнс. — Къде е? Искам да я видя.

— На мен ми се вижда на себе си — рече Гаскоан.

— Вкарайте го вътре — заповяда Девлин. — Докато дойде лекарят. Хайде, щом той го иска. Внесете го в затвора.