Елинор Катън
Светилата (12)

Medium coeli — imum coeli^[1]

В която Гаскоан повдига въпроса за дълга на Анна, а Едгар Клинч не му се доверява.

Докато Гаскоан пресичаше фоайето на „Скарата“, вратата рязко се отвори и вътре забързано се втурна съдържателят Едгар Клинч. Секретарят на съда забави крачка, за да се разминат, ала Клинч изтълкува действията му превратно и се спря внезапно на прага, като му запречи пътя. Вратата се затръшна силно зад гърба му.

— Какво ще обичате? — попита съдържателят.

— Нищо, нищо, благодаря — отвърна любезно Гаскоан и го зачака да се дръпне, тъй че да си тръгне, без да се бутат.

Трясването на вратата обаче беше привлякло вниманието на помощника и той изскочи от стаичката си под стълбите.

— А, вие ли сте? — извика на Гаскоан. — Какви бяха тези изстрели? Джо Причард слезе бял като платно. Все едно е видял призрак.

— Недоразумение — измърмори неразговорливо секретарят на съда. — Най-обикновено недоразумение.

— Какви изстрели? — обади се Клинч, който не беше мръднал от мястото си.

Беше висок четирийсет и три годишен мъж със сламеноруса коса и благодушен, кротък вид. Дългите му мустаци бяха засукани с помада и не бяха посивели като косата му, която също беше обилно напомадена, разделена на път през средата и подстригана на нивото на ушите. Скулите му бяха изпъкнали като ябълки, носът му се червенееше, а профилът му беше заоблен. Очите бяха разположени толкова дълбоко, че почти изчезваха, когато се усмихнеше, а той се смееше често, както показваха бръчиците по лицето му. В момента обаче Клинч гледаше намръщено.

— Бях тук долу — заразказва помощникът. — Този господин тъкмо влизаше, когато прозвуча изстрел, и той хукна нагоре по стълбите. После се чу още един изстрел, втори. Канех се да се кача да видя какво става, но слезе Джо Причард и ми каза, че всичко е наред. Уличницата смазвала пистолета си и той гръмнал случайно, ама това обяснява само първия изстрел, нали?

Едгар Клинч плъзна поглед към Гаскоан.

— Втория път стрелях аз — рече секретарят на съда със зле прикрито раздразнение, не обичаше да го задържат против волята му. — След като стана ясно, че пистолетът е гръмнал случайно, произведох още един изстрел, за да проверя дали механизмът е наред.

— За какво са се скарали? — попита съдържателят.

— Въпросът е вече приключен.

— Джо Причард й е посегнал, така ли?

— Поне оттук така звучеше — вметна помощникът.

Гаскоан го прониза със злобен поглед и после се обърна отново към Клинч.

— Никой не е посягал на уличницата. На нея й няма нищо и въпросът е приключен, както вече ви казах.

Съдържателят присви очи.

— Странно колко често се случва някой пистолет да гръмне, докато собственикът му го смазва — рече той. — И колко често уличниците решават да смазват оръжието си, когато при тях има посетител. И то в моята странноприемница.

— Боя се, че не мога да ви помогна с мнение по въпроса — отвърна Гаскоан.

— Напротив, напротив! — възрази Едгар Клинч, като се поразкрачи и скръсти ръце на гърдите си.

Секретарят на съда въздъхна. Не му беше до грубиянски прояви на накърнено честолюбие.

— Какво точно е станало? — настоя Клинч. — Анна добре ли е?

— Предлагам ви да отидете да я попитате и да не губите и моето, и своето време. Нищо не ви пречи да го направите, както знаете, тя е горе.

— Не ми допада да ме правят на глупак в собствената ми странноприемница!

— Защо смятате, че ви правя на глупак?

Мустаците на Клинч затрептяха застрашително.

— Смея ли да попитам, господине, защо се заяждате?

— Струва ми се, че сте сбъркали адреса — отвърна Гаскоан. — По-скоро вие трябва да отговорите защо се заяждате.

— Причард!

— Това няма нищо общо с мен. Причард почти не го познавам.

Секретарят на съда се чувстваше в безизходица. Нямаше смисъл да спори с човек, който си е навил на пръста нещо, а по всичко изглеждаше, че Едгар Клинч само си търси повод за кавга.

— Това е самата истина — спаси го помощникът.

Той също беше забелязал, че работодателят му не е на себе си. Лицето на съдържателя беше станало тъмночервено, а крачолите му потрепваха, сякаш той пружинираше на пръсти, готвейки се за скок — сигурен знак, че е бесен. Помощникът обясни, че Гаскоан е прекъснал разправията между Причард и Анна и не е присъствал на зараждането й.

Дори и когато заемеше бойна стойка, както в момента, Клинч трудно можеше да докара заплашителен външен вид. Гневът му, макар да се долавяше ясно, като че ли по-скоро го сковаваше в безпомощно вцепенение. Емоцията го покоряваше, той беше неин слуга, а не господар. Напомняше по-скоро на нацупено дете, отколкото на готвещ се за схватка боец, ала Гаскоан съзнаваше, че ако бъде предизвикано, това дете може да бъде не по-малко опасно. Клинч все още препречваше прага. Личеше си, че не разсъждава трезво, но поне, помисли си секретарят на съда, можеше да се опита да го успокои.

— Какво ви е сторил Причард, господин Клинч? — попита той с надеждата, че като разговори съдържателя, гневът му ще се излее в думите и той ще си възвърне самообладанието.

Клинч отговори дрезгаво, все едно някой го беше стиснал за гърлото:

— Не на мен, на Анна! Тъпче я с опиата, който я убива! Той й го продава!

Това едва ли можеше да се приеме за достатъчно обяснение, сигурно имаше и друга причина. За да го притисне, Гаскоан отбеляза ведро:

— Да, но когато някой се напие, кръчмарят ли е виновен?

Съдържателят не обърна внимание на риторичния му въпрос.

— Джоузеф Причард! — процеди той. — Тика й опиата тъй, както майка тика лъжица в устата на дете! Вярвам, че споделяте напълно мнението ми за това, господин Гаскоан.

— О, вие ме познавате? — възкликна облекчено секретарят на съда. — Познавате ли ме отнякъде?

— От проповедта ви във вчерашния „Таймс“. Много добро изявление между другото, чудесен материал — отвърна Клинч. Похвалата като че ли го поуспокои, ала след това лицето му отново помръкна. — Би било добре да го прочете и той. Знаете ли откъде я взима? Тази мръсотия, опиума? От проклетия Франсис Карвър!

Гаскоан сви рамене, името не му говореше нищо.

— Проклетият Франсис Карвър, дето я преби и й изкара от корема с ритници детето, родното си дете! Уби родното си дете!

Клинч беше повишил глас, почти крещеше. Изведнъж секретарят на съда наостри уши и пристъпи напред.

— Какво? Какво казахте?

Анна му беше споделила, че нероденото й дете е било убито в утробата й от собствения си баща, а сега излизаше, че въпросният мъж е свързан и с опиума, който едва не беше отнел живота й!

Клинч обаче се завъртя към помощника си и заяви:

— Ако Причард се появи отново и ме няма, разчитам на теб да го спреш. Чу ли?

Беше силно развълнуван.

— Кой е Франсис Карвър? — попита Гаскоан.

Съдържателят се изхрани на пода.

— Един мръсник! Мръсник и убиец. Джо Причард е обикновен подлец, а Карвър е самият дявол, сатана.

— Приятели ли са?

— Не, не, приятели не са, а… — Той размаха пръст към помощника си. — Чу ли? Ако кракът на Джо Причард докосне това стъпало, край с теб!

Очевидно съдържателят вече не възприемаше Гаскоан като заплаха, тъй като се дръпна от прага и рязко свали шапката си. Секретарят на съда беше свободен да си тръгне. Гаскоан обаче не помръдна, чакаше Клинч да поясни думите си, което той направи, след като заглади косата си и сложи шапката на закачалката.

— Франсис Карвър е търговец. Сигурно сте мяркали в пристанището кораба му „На добър час“. Тримачтов платноход.

— И каква е връзката му с Причард?

— Опиумът, естествено! — извика нетърпеливо Клинч. Личеше си, че не обича да го разпитват, отново се намръщи и пак стана подозрителен. — А вие какво търсехте в стаята на Анна?

— Не знаех, че Анна Уедърел е под вашата опека, господин Клинч — отвърна любезно с престорена изненада Гаскоан.

— Да, не е под моята опека, но е под моите грижи — отговори троснато съдържателят и отново приглади косата си. — Тя е моя наемателка и аз имам право да знам какво се случва в моето заведение, особено ако са намесени оръжия. Свободен си, имаш десет минути.

Последните думи бяха предназначени за помощника, който се отправи към салона да обядва.

Гаскоан се хвана за реверите и каза:

— Навярно смятате, че тя е извадила късмет с настаняването си тук под ваш надзор.

— Грешите — възрази Клинч. — Нищо подобно не смятам.

Секретарят на съда изненадано вдигна вежди. След това попита тактично:

— Много момичета като нея ли са под вашите грижи?

— В момента са само три. Дик има набито око. Взима само най-добрите. И държи на стандартите си, не смъква летвата. Ако искаш уличница за един шилинг, върви на Френската уличка, дето всички са с френската болест. При него дребните монети не минават. Или лира, или нищо. Дик ли ви прати при Анна?

Явно ставаше дума за Дик Манъринг, работодателя на уличницата. Вместо отговор Гаскоан измърмори нечленоразделно. Не му се обясняваше откъде познава Анна.

— Обърнете се към него, ако искате да се пробвате с някоя от другите — продължи Клинч. — Дебеличката Кейт, къдрокосата Сал, луничавата Лизи. Няма смисъл да питате мен. Аз не се занимавам с това. Те само спят тук. — Видя недоверчивия израз на събеседника си и додаде: — Наистина само спят, не се шегувам. Не мога да приемам нощни посетители, ще си изгубя разрешителното. Ако я искате за цяла нощ, я взимате при себе си, в своята стая.

— Хубаво местенце — отбеляза Гаскоан любезно, като описа широк полукръг, за да покаже, че има предвид странноприемницата като цяло.

— Не е мое — отвърна недоволно съдържателят. — Взел съм сградата под наем. Всички на тази улица, от „Уелд“ до „Стафорд“, са под наем. Собственик е Стейнс.

Секретарят на съда се изненада.

— Емъри Стейнс?

— Странно — продължи Клинч, — странно е да зависиш от младеж, дето ти е на половината години. Но в наши дни е така, надпревара за всичко и всяка коза за свой крак.

На Гаскоан му се стори, че в думите на съдържателя се долавя насилена нотка, фразите му изглеждаха наизустени, звучаха неестествено. Тонът беше предпазлив, дори притеснен, като че ли Клинч се боеше — макар и да нямаше никакви основания за подобни опасения — да не си навлече пренебрежението на събеседника си. Не ми вярва, помисли си Гаскоан, но пък и аз му нямам вяра.

— И какво ще стане със странноприемницата, ако господин Стейнс не се появи? — попита той.

— Какво да стане, ще си работи. Може и да купя сградата. — Съдържателят надникна в чекмеджето под тезгяха и добави, като гледаше едва ли не умолително посетителя: — Навярно ще ме сметнете за изключително досаден, задето си позволявам да ви задавам няколко пъти един и същи въпрос, но пак да ви питам, какво търсехте в стаята на Анна?

— Обсъждахме финансовото й състояние — отвърна Гаскоан. — Анна е останала без пукнато пени. Но вие го знаете, ако се не лъжа.

— Без пукнато пени! — изсумтя презрително Клинч. — Тя се въргаля в пари, повярвайте ми.

Дали това не беше намек за пришитото в роклята й злато? Или беше грубо подмятане за занаята й? Секретарят на съда застана нащрек.

— Защо да вярвам на вас, а не на нея? — попита той. — Тя твърди, че няма и пени, а въпреки това вие смятате за редно да поискате веднага да ви плати шест лири!

Клинч се ококори. Значи Анна беше споделила с Гаскоан за дължимия наем. Беше му се оплакала от съдържателя, и то огорчено, ако се съдеше по враждебния тон на французина. Заболя го. Не му беше приятно, че Анна го е обсъждала с другиго. Рече тихо:

— Това не е ваша работа.

— Напротив. Анна повдигна въпроса пред мен. Помоли ме за помощ.

— Защо? Защо, питам се?

— Сигурно защото ми има доверие — отвърна Гаскоан с известна жестокост.

— Не, чудя се защо се е обърнала точно към вас.

— За да й помогна.

— Но защо точно вие?

— В какъв смисъл защо точно аз?

— Защо Анна се е обърнала към вас? — изкрещя съдържателят.

В очите на Гаскоан заблестяха мълнии.

— Разбирам, че държите да определя точното естество на отношенията си с Анна, така ли?

— Не, не ви питам за това — отвърна с дрезгав смях Клинч. — То е ясно и без питане!

Секретарят на съда усети надигащия се в гърдите му гняв.

— Държите се безочливо, господин Клинч.

— Безочливо ли? Кой се държи безочливо? Уличницата е в траур, не можете да го отречете!

— И точно защото е в траур, не може да ви се издължи. А въпреки това вие продължавате да я тормозите.

— Да я тормозя?

— Останах с впечатлението — заяви студено Гаскоан, — че Анна се бои от вас.

Това, разбира се, не беше вярно.

— Не, не може да се бои от мен — отвърна смаяно съдържателят.

— За какво толкова са ви притрябвали нейните шест лири? Какво значение има дали Анна ще ви плати утре, или догодина? Току-що сте се сдобили с цяло състояние. Имате хиляди в банката! А си скубете като лаймхауски лихвар^[2] косите за наема на една уличница!

Клинч се наежи.

— Дългът си е дълг!

— Бошлаф! По-скоро й имате зъб.

— За какво да й имам зъб?

— Не знам. Но явно трябва да разбера, за да мога да помогна на Анна.

Съдържателят отново избухна.

— Не ми говорете така! Нямате право! В собствената ми странноприемница!

— Държите се, все едно сте й пазач! А къде бяхте днес следобед, когато тя беше в опасност? — попита одързостен Гаскоан. — Къде бяхте, когато тя се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?

Този път Клинч не избегна страхливо обвиненията, а се стегна и вирна брадичка.

— Няма да търпя да ме поучавате — заяви той. — Нямате представа какво означава Анна за мен. Няма да търпя да ме поучавате!

Двамата се взряха един в друг като пуснати на арената бойни кучета, но в крайна сметка като че ли безмълвно приеха, че са се изправили пред достоен противник. Гаскоан и Клинч наистина не бяха толкова различни по нрав и дори в пререканията им се долавяше известно съзвучие — секретарят на съда държеше по-високата октава, по-чистия, ясен тон, а Клинч добавяше баса, бумтенето.

В природата на Едгар Клинч се забелязваше ясен кръговрат. Съдържателят беше едновременно любвеобилен и неуверен и тези качества, тъй като си противоречаха, пораждаха постоянен въртоп от притеснения. Той полагаше грижи за тези, които обичаше, само за да изиска от тях пълно признание за усилията си, а това на свой ред го изпълваше със срам, защото Клинч беше чувствителен за оттенъците на действията си и винаги изпитваше съмнение за стойността им, съответно се отказваше от очакванията си и удвояваше грижите, ала накрая установяваше, че жаждата му за признание също се е удвоила. По този начин съдържателят никога не беше в покой точно както жената, подчинена на ритъма на Луната.

Тъкмо по този начин се бяха развили и отношенията му с Анна Уедърел. Когато Анна пристигна от Дънидин, Клинч беше на седмото небе, за него тя беше най-прекрасното и най-измъчено създание на света и той се закле, че ще стори всичко по силите си, за да може Анна да познае най-сетне любовта. Задели й най-хубавата стая, угаждаше й и я глезеше, но го болеше, че тя не забелязва усилията му, а когато установи, че е сляпа и за обидата му, се разгневи. Гневът му беше неутолим и неутоляващ, не го подхранваше, той не беше от хората, които яростта крепи. Ядът му носеше само срам, оставяше го опустошен и още по-жаден за обич.

Анна дойде в Хокитика непразна, макар че коремът й още не беше почнал да едрее и тялото й с нищо не издаваше скритата в него тайна. Клинч я видя за първи път на Гибсъновия вълнолом, когато тя слезе от лодката, която я беше докарала от платнохода „На добър час“, хвърлил котва на стотина метра от брега. Денят беше ясен и студен. Устието на реката искреше, пристанът се огласяше от птичи песни. И до ден-днешен Клинч помнеше всяка подробност. Големия ореол на бонето с разветите от вятъра краища на панделката, ботушите до глезена, закопчаните ръкавици, плетената чанта. Трепкащата лилава рокля, която, както Клинч узна впоследствие, беше отпусната от Дик Манъринг, на когото Анна плащаше дневен наем, докато успее да си купи своя. Яркият цвят не й отиваше, придаваше болнава бледнина на кожата, изпиваше блясъка на очите й. За Едгар Клинч обаче Анна беше ослепителна. Ухилен до уши, той захлупи между дланите си тънката й ръчица и я разтърси силно. Приветства я с добре дошла в Хокитика, предложи й да я разведе из града и тя прие. След като нареди на хамалите да отнесат пътния й сандък в „Скарата“, Клинч пое с Анна Уедърел по „Гуляйджийска“, изпъчил гърди, все едно придружава кралица.

Нямаше и месец, откакто той самият беше пристигнал в Хокитика. Все още не познаваше Дик Манъринг освен по име и беше излязъл да посрещне лодката с Анна, без да има уговорка нито с магната, нито с уличницата. (Манъринг се беше забавил в Дънидин и се върна в Хокитика чак след седмица — той предпочиташе да пътува с параход, а не с платноход.) При хубаво време Клинч често излизаше на брега и поздравяваше златотърсачите, които слизаха от корабите. Здрависваше се с тях, усмихваше се, канеше ги да се настанят в „Скарата“, като нехайно отбелязваше, че може да предложи изгодно намаление на тези, които приемат до половин час.

При кратката разходка от Гибсъновия вълнолом Клинч усещаше съвсем ясно нежния натиск на ръката на Анна върху лакътя си и когато пристигнаха в „Скарата“, установи, че едва ли не вече не може без нея. Примоли й се да му окаже честта да обядват заедно, тя склони и от съгласието й в гърдите му се разля такова блаженство, че той й предложи най-хубавата и най-голяма стая в странноприемницата.

Вместо веднага да му плати, Анна му връчи бележка от Дик Манъринг и обзетият от великодушие съдържател я прие, без да задава въпроси. Когато най-сетне му се изясни, че тя изкарва хляба си с най-древния занаят, любовта му вече беше пуснала здрави корени. Пристигналият след седмица Манъринг се представи като работодател на Анна и в това си качество договори споразумение, съгласно което срещу скромна седмична такса уличницата щеше да получава закрила, ненатрапчив надзор, храна два пъти дневно и веднъж в седмицата топла баня. Последното беше необичаен лукс и както обясни мимоходом магнатът, впоследствие, щом младата жена се установи в града, то щяло да отпадне от уговорката. През първите няколко седмици обаче било необходимо да се подхранва усещането й за разкош и да се удовлетворяват прищевките й.

Клинч с радост пълнеше всяка неделя медното корито, колкото и трудоемко да беше това задължение. Обичаше да вижда Анна в коридора току-що изкъпана и с мокра коса, обичаше да минава край нея в салона в неделя вечер и да долавя млечния мирис на сапун от кожата й. Обичаше да излива потъмнялата от мръсотия вода в канавката на улицата, като се надяваше, че в този миг Анна го гледа от прозореца си на горния етаж.

Неговите усилия в любовта бяха от майчински тип, тъй като човешката природа е такава, че даваме това, което най-силно желаем да получим, а Едгар Клинч копнееше за майка — съвсем невръстен беше останал сирак и след смъртта си майка му беше възкръснала в ума му като богиня с неопетнена добродетел и с неясен лик, все едно гледана през прозорец в мъглива нощ. Любовните му терзания обаче бяха осъдени да останат несбъднати, защото изискваха от обекта си изтънчена интуиция, каквато той самият не притежаваше. Едгар Клинч беше безнадежден романтик, но романтичните му пориви бяха обречени на крах: въпреки всекидневните му грижи Анна Уедърел оставаше сляпа за факта, че съдържателят я обича с цялата страст на самотното си отчаяно сърце. Държеше се любезно с него и поддържаше в ред стаята си, но не търсеше компанията му и ограничаваше разговорите им до банални тривиалности. От само себе си се подразбира, че нейното безразличие разпалваше въглените на увлечението му и ги струпваше на купчина, тъй че да горят по-дълго и с по-ярък пламък. Когато Манъринг подхвърли след месец, че глезотията със седмичната баня трябва да бъде преустановена, Клинч просто престана да вписва тази услуга в месечната сметка, но както преди продължи всяка неделя да изважда медното корито, да подрежда хавлиите и да носи вода.

През първите няколко месеца като че ли нищо не можеше да помрачи обожанието, което изпитваше към Анна. Занаятът й не го отблъскваше, единственото му притеснение беше, че тя постоянно се излага на опасност и може да пострада. Щом узна, че Анна пуши опиум, и то почти всеки ден, вместо отвращение изпита по-скоро тъга и боязън. (Опитваше се да се убеди, че в някои кръгове опиатът минава за много моден и че той самият взима лауданум, когато го мъчи безсъние, нима имаше някаква разликата между опиума, направен на тинктура, и опиума от дима на лула?) Вместо да го прогонят, печалните привички на Анна го натъжаваха и в резултат на това той още по-силно желаеше да й донесе щастие.

Когато стана ясно, че Анна очаква дете от друг, тъгата му отстъпи място на силна тревога. Клинч започна да се пита дали не е време да признае чувствата си. Може би трябваше да й предложи брак. Навярно можеше да признае детето за свое и да се грижи за него, да станат истинско семейство.

Точно над този въпрос размишляваше Клинч един следобед в средата на зимата, когато отвън на верандата изтрополи нещо и се разнесе приглушен вик. Той отвори прозореца (беше на втория етаж, палеше камините в стаите), надникна и видя Анна просната на стъпалата. Тя бавно вдигна ръка и заопипва да хване парапета.

Съдържателят се спусна по стълбите, прекоси фоайето и отвори вратата — през това време Анна се беше изправила и бе прекосила верандата. Когато той излезе на прага, Анна тъкмо посягаше към дръжката, политна към него и за да не падне, го прегърна през врата. Отпусна се в обятията му и сгуши лице в яката му, носът и устата й докосваха голата му шия. Клинч възкликна изненадано и замря. Струваше му се, че ако проговори или помръдне, ще развали магията и уличницата ще избяга. Надникна над рамото й навън. Неделният следобед беше ясен, слънчев, улицата беше безлюдна. Не се виждаше жива душа. Никой не ги наблюдаваше. Той подхвана бързо Анна за кръста, пое си дъх, повдигна я леко и впи устни в бузата й. За миг застина така, залепил устни върху страната й. След това я повдигна още малко, отстъпи от прага, затвори вратата с крак, завъртя ключа и отнесе горе прималялата Анна.

Коритото беше нагласено в стаята срещу стълбището, тенджерите с гореща вода вече чакаха захлупени на подставка до камината. С Анна на ръце Клинч седна на дивана до коритото. Сърцето му туптеше оглушително. Той отдръпна глава и погледна жената. Очите й бяха затворени, крайниците й бяха отпуснати и висяха като на парцалена кукла.

Преди доста месеци Анна беше върнала наетата от Дик Манъринг лилава рокля и си беше купила няколко, които й стояха по-добре. Този ден обаче не беше с оранжевата, с която обикновено подчертаваше занаята си — уличниците в Хокитика носеха ярки цветове, когато работеха, и по-приглушени в останалото време. Вместо нея беше облякла кремава муселинена рокля, чиято предница беше с кройката на жакет и копчетата бяха закопчани догоре. На раменете беше наметната с триъгълен шал. Поради това, както и поради факта, че Анна беше почти в несвяст от опиума, Едгар Клинч стигна до заключението, че тя идва от китайското селище, понеже, когато ходеше там, пътуваше инкогнито с по-невзрачните си дрехи.

С треперещи пръсти съдържателят смъкна шала от раменете й и го пусна на пода. После развърза шнурчето на гърба и бавно и внимателно разхлаби корсета. Пръстите му намираха скритите илици и откачаха една по една кукичките. Анна лежеше покорно и когато той посегна да свали роклята, тя вдигна ръце като малко дете. След това Клинч освободи кринолина и я измъкна от горния обръч, останалите части се свлякоха на пода със звън на метал и тропот на дърво. Положи отново Анна на дивана — тя вече беше само по комбинезон — и я наметна с шала. Изправи се и се захвана да пълни коритото. Анна лежеше, подпъхнала ръка под бузата си, гърдите й се надигаха и спадаха с равномерното дишане на съня. Щом приготви водата, Клинч се върна при уличницата, измъкна комбинезона през главата й с успокоителен шепот повдигна голото й тяло, коленичи и я спусна в коритото.

Анна изсумтя, когато тялото й докосна водата, но не отвори очи. Той я закрепи така, че медният ръб на коритото да е точно на тила й, тъй че тя да не се хлъзне и да се удави. Прибра косата й настрани и прокара пръст по челюстта й. После се отдръпна и разперил ръце встрани от тялото си — беше си измокрил ръкавите до раменете и сега от тях капеше, — се взря в нея. Чувстваше се едновременно страшно самотен и извънмерно доволен.

След някоя и друга минута се наведе да вдигне от пода муселинената рокля, за да я изтупа и да я метне върху облегалката на дивана. Тя беше изненадващо тежка — странна работа, нали той беше махнал кринолина и фустите, би трябвало да е само муселин и конец! Защо беше толкова тежка? Клинч стисна с два пръста плата и усети нещо. Обърна роклята наопаки — какво беше това, по подгъва като че ли бяха окачени тежести. Все едно бяха пришити камъчета. Клинч подпъхна пръст под шева и го скъса, после провря палеца и показалеца си в тунела на подгъва. Извади смаян щипка злато.

Анна продължаваше да спи с буза върху ръба на коритото. Клинч опипа с разтуптяно сърце подгъва на роклята и след това плъзна ръка нагоре по воланите към деколтето. В тъканта бяха скрити поне няколко унции злато! Чисто злато! Какво беше правила Анна в китайското селище, за да се върне тъй замаяна от опиума и с пришито в роклята чисто злато? Сигурно го пренасяше тайно. Нямаше никаква логика да го вкарва в китайското селище. Нали го изнасяше оттам! Вероятно срещу опиум! Умът на Клинч щракаше устремено. Скриването на злато в подгъва беше често срещан начин да избегнеш митото, макар да беше доста рискован, защото наказанието беше не само глоба, а и каторга. Само че Анна не беше златотърсач, тя беше жена, за бога, златото нямаше как да е нейно. Явно някой й имаше достатъчно доверие да го скрие в роклята й. А самата Анна пък се беше доверила на този някого и беше поела риска.

И тогава му просветна: Манъринг! Дик Манъринг притежаваше почти всички китайци в Кънери, те работеха на неговите находища срещу мизерно заплащане. Манъринг бе работодател и на Анна. Разбира се! Знаеше се, че магнатът не се церемони с правилата, та кой сводник ги спазва? А и той самият многократно беше заявявал, че Анна Уедърел е най-ценната му уличница.

Клинч се обърна отново към Анна и сепнат, установи, че очите й са отворени и се взират в него.

— Как е водата? — попита той глуповато, като разтърси дрехата, за да скрие златото в ръката си.

Тя измърка доволно, свенливо вдигна коляно да се прикрие и скръсти ръце на гърдите си. Подутият й корем беше съвършена сфера, плуваше в мътната вода като ябълка във ведро.

— Пеша ли се прибра от Кънери? — попита Клинч.

Малко вероятно беше да е вървяла шест километра, след като не можеше да си държи главата изправена. Та тя едва се крепеше на краката си!

Анна измърка отново, като накъса звука на две, за да подскаже отрицание.

— А как си дойде?

— Мина Дик — промърмори тя.

Думите се точеха като петмез от устата й.

Съдържателят пристъпи към нея.

— Дик Манъринг е минал през китайското селище?

— Аха.

Тя отново затвори очи.

— И те е докарал?

Но Анна не отговори. Отново беше заспала. Главата й клюмна на ръба, скръстените на гърдите й ръце паднаха с плясък във водата, сетне потънаха и пак се вдигнаха на повърхността.

Клинч продължаваше да стиска щипката злато в пръстите си. Внимателно положи роклята върху облегалката на стола и пусна златото в джоба си, като потри пръсти, все едно солеше, за да паднат прашинките.

— Оставям те да се къпеш — каза той и излезе.

Не се върна долу, а забързано прекоси коридора до стаята на уличницата и отключи със своя ключ. Щом влезе, направо се насочи към гардероба, където бяха дрехите й. Анна имаше пет рокли, и петте бяха купени втора ръка и бяха извадени от товарен параход, претърпял корабокрушение. Клинч взе първо работната рокля. Ловко опипа шевовете и турнюра. Също като муселинената, и тази беше пълна със злато! Провери следващата, после другата — при всички беше така. Ха, пресметна наум той, Анна Уедърел криеше в роклите си истинско богатство!

Съдържателят седна на леглото.

Анна никога не ходеше с оранжевата рокля в китайското селище, това Клинч го знаеше със сигурност, но и оранжевата беше пълна със злато. Значи не ставаше дума за някаква сделка с жълтите, както беше решил в началото. Тази машинация надхвърляше границите на китайското селище. Може би дори и на Хокитика. Някой подготвяше голям удар.

Той се замисли. Възможно ли беше Манъринг да използва Анна, за да пренася тайно злато от кариерата без нейно знание? Не беше трудно, достатъчно беше да й тикне в ръцете лула с опиум и да изчака да заспи, след това лесно можеше да пришие малко по малко златото в роклята. Може би… Не, не, беше абсурдно Манъринг да поеме такъв огромен риск, без да е сигурен в мълчанието на уличницата. Тя разнасяше със себе си стотици, дори хиляди лири, за бога! Не можеше да не знае. Магнатът не беше лекомислен, особено щом ставаше дума за пари. Не би оставил цяло състояние под грижите на обикновена блудница, без да се презастрахова. Сигурно държеше Анна с нещо, с някакъв дълг, с някакво обезпечение. Но какво би могла да предложи тя, което да служи като гаранция за подобно съкровище?

Клинч ядосано удари по покривката на леглото. Проклетият Манъринг! Какво безочие! Да замисли такава машинация, когато Анна живее под покрива на Клинч и се храни на масата му! Ами ако дойдеше приставът, ако претърсеше стаята й? Кой тогава щеше да понесе отговорността? Да, помисли си Клинч, не само му се полагаше дял от печалбата, а и трябваше да бъде посветен в тайната! Китайците бяха вътре несъмнено. Ето това го вбесяваше. Навярно цяла Хокитика знаеше. Клинч изруга. Дик Манъринг можеше да върви по дяволите!

Чу в съседната стая плисък — Анна явно се беше събудила — и се запита дали да не прибере роклите от гардероба. Можеше да поиска за тях откуп от Манъринг. Да изчака Анна да се съвземе и да я разпита. Да я накара да си признае, да му се извини. Само че не му достигна смелост. Недоволството винаги го сковаваше, колкото и да го болеше от някоя несправедливост, неприязънта му рядко се проявяваше, оставаше само в ума му. Той излезе от стаята на Анна с натежало сърце, върна се долу и отключи вратата.

— Моля, приемете искрените ми извинения — рече Гаскоан.

Клинч премига.

— За какво?

— За намека, че може би не сте взели присърце интересите на госпожица Уедърел.

— А! Ами извинен сте.

— Довиждане.

Съдържателят прие раздялата разочаровано. Беше се надявал Гаскоан да остане още малко, поне докато помощникът се върне от обяд, и да обсъдят по-подробно въпроса. Не обичаше да изоставя някой спор, без да е постигнал помирение, а и освен това въпреки първоначалната си враждебност всъщност искаше да размени още няколко думи със секретаря на съда за дълга на Анна. Вчера следобед беше избухнал неволно. Но Анна го беше излъгала — беше заявила, че няма и шилинг в джоба си, а в роклите й в гардероба имаше злато на стойност стотици, дори хиляди лири! Те още бяха тук, той проверяваше редовно, за да е сигурен, че златото не е изчезнало. Откъде накъде ще й плаща разноските, след като тя разполага с несметни богатства? Защо да се грижи за нея, след като тя заговорничи срещу него и дори изрича неистини в очите му? Месеците мълчание го бяха озлобили и за миг озлоблението беше избликнало навън.

Той пристъпи напред и дори протегна ръка да спре Гаскоан. Искаше му се да го помоли да не тръгва, не му се оставаше сам. Но каква причина би могъл да изтъкне, за да убеди секретаря на съда да остане? За да спечели време, съдържателят попита:

— Къде отивате?

Въпросът подразни Гаскоан. Колко груб беше животът в края на цивилизацията! Всеки ти се бърка в работите! Не беше като в Париж или Лондон, където човек можеше наистина да остане сам и да се радва на лукса да бъде непознат навсякъде.

— Имам среща — отвърна той нелюбезно.

— С кого? За какво?

Гаскоан въздъхна. Въпросите му бяха досадили неимоверно и Клинч го гледаше едва ли не нацупено, все едно му се сърдеше, че си тръгва! Та те се познаваха от няма и десет минути!

— Имам среща с една дама — отговори той, — ще ходим на пазар за шапки.