Елинор Катън
Светилата (59)

Желязо

В която Кросби Уелс събира две и две.

На „Къмбърланд“ №35 времето се точеше едва-едва. Анна и госпожа Уелс бяха сплели общо петнайсет венеца и ги бяха окачили долу в салона, наблюдавани от Кросби, който се наливаше мълчаливо. Зад подиума бяха направили „грот“ с помощта на едно гребло и навързан с лико чаршаф, а зад бара бяха провесили на въженце морски знаменца. След като подредиха венците, те се заеха с лимоните и смърчовата бира, нагласиха свещи, изплакнаха чашите, напълниха газените лампи и избърсаха прахта, като разтегляха всяка задача колкото се може повече и се възползваха от всеки повод да се качат горе или да отскочат до кухнята, за да избягат от неприятното сърдито мълчание.

Малко след четири ги прекъсна оживено потропване на вратата.

— Кой ли е? — обади се озадачена госпожа Уелс. — Момичетата ще дойдат чак в седем. Никога не приемам посетители по това време.

— Аз ще отворя — рече Уелс.

На прага стоеше китаец с туника и вълнено наметало.

— Я гледай! — възкликна Уелс. — Ти със сигурност не си моряк!

— Добър ден — поздрави посетителят. — Търси Франсис Карвър.

— Какво?

— Търси Франсис Карвър.

— Карвър ли каза?

— Да.

— За пръв път го чувам.

— Той живее тук — рече китаецът.

— Боя се, че грешиш, друже. Това място принадлежи на госпожа Лидия Уелс. Аз съм нейният щастлив съпруг. Кросби.

— Не Карвър?

— Не познавам никакъв Карвър.

— Франсис Карвър.

— Не мога да ти помогна.

Китаецът се намръщи. Бръкна в джоба и извади писмото, което преди два часа беше показал на Емъри Стейнс. Подаде го на Уелс. Думата „Хоторн“ беше задраскана и отдолу с различен почерк някой беше написал „Дом на желанията“, улица „Къмбърланд“.

— Някой ти е дал този адрес, така ли? — попита Уелс.

— Да — отвърна китаецът.

— Кой?

— Капитанът на пристанището.

— Значи капитанът на пристанището се е объркал, друже. — Уелс му върна писмото. — Няма такъв човек тук. За какво ти е?

— Да даде справедливост — отговори китаецът.

— Справедливост — усмихна се Уелс. — Добре, надявам се, че си го е заслужил. Успех.

Той затвори вратата и изведнъж спря с ръка на касата. Обърна се и хукна по стълбите, като взимаше по няколко стъпала наведнъж, горе в будоара „Отаго Уитнес“ лежеше сгънат на писалището. Уелс го грабна. Плъзна поглед по колонката със заминаващите на другия ден кораби и там откри следното съобщение:

Четвърти кей: „На добър час“ за Порт Филип. Екипаж: Дж. Раксуърти, капитан, П. Логан, помощник, Х. Петерсън, втори помощник, Дж. Драфлин, стюард, М. Дюи, готвач, У. Колинс, боцман, Е. Коул, М. Джерисън, К. Солбърг, Ф. Карвър, моряци.

— Кой беше?

На вратата стоеше Анна. Държеше във всяка ръка по един бронзов свещник.

— Люси ли се върна? Госпожа Уелс я чака.

— Един китаец — отвърна Уелс.

— Какво искаше?

— Търсеше някого.

— Кого?

Той се взря в нея.

— Познаваш ли някой, който е бил в Кокату?

— Не.

— Аз също.

— Там е каторга — рече Анна. — Щом е бил в Кокату, значи е каторжник.

— Да, не му е чиста работата.

— Кого търсеше китаецът?

Уелс се подвоуми, сетне попита:

— Чувала ли си името Франсис Карвър?

— Не.

— Виждала ли си бивш каторжник?

— Как бих го познала?

— Да, няма как — измърмори той.

Двамата замълчаха. След малко Анна попита:

— Да кажа ли на госпожа Уелс?

— Не, почакай.

— Качих се само да взема свещниците — тя протегна ръце за доказателство. — Тя ме чака долу.

Уелс нави вестника на тръба.

— Тя е безмилостна жена, Анна. У госпожа Лидия Уелс няма и капчица искреност, само парите я интересуват. Отмъкнала ми е златото, ще ограби и теб и накрая ще ни изхвърли на улицата. Без пукнат грош.

— Да — отвърна Анна нещастно. — Знам.

Той размаха вестника.

— Знаеш ли какво пише тук? Някой си Карвър, моряк на частен кораб, заминава утре с прилива. „Господин с връзки с морето“!

— Вероятно ще бъде на празненството довечера — рече тя.

— А капитанът на кораба се казва Раксуърти.

— Госпожа Уелс го спомена на закуска — отбеляза Анна.

— Да, точно така. — Уелс се шляпна по бедрото с вестника. — Всичко си идва на мястото. Но още не мога да видя цялата картинка.

— Кое си идва на мястото?

— От сутринта — обясни той — се питам едно: за какво са й притрябвали моите книжа. Разрешителното ми за добив. Актът за раждане. Сигурен съм, че ги е взела заедно със златото, само че тя не би си направила труда, освен ако не може да ги използва по някакъв начин, а за какво са й документите на един старец? Нищо не би могла да направи с тях, мислех си. В такъв случай трябва да ги е дала на някого. Но на кого? Кой има нужда от чужди документи? И накрая ми просветна. Някой, който иска да избяга. Някой с опетнено име, който иска да започне начисто. Някой, който иска да остави миналото зад гърба си.

Анна го слушаше намръщена.

— В едно съм сигурен — заяви Уелс и вдигна вестника, сякаш е маршалски жезъл. — Не знам как, нито защо и с каква цел, но съм готов да се обзаложа, моя малка Анна, че довечера ще се запозная с господин Франсис Карвър.