Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luminaries, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Елинор Катън
Заглавие: Светилата
Преводач: Владимир Молев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: новозеландска
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Емилия Л. Масларова
Художник: Джени Григ; Виктор Паунов
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-19-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3567
История
- — Добавяне
Желязо
В която Кросби Уелс събира две и две.
На „Къмбърланд“ №35 времето се точеше едва-едва. Анна и госпожа Уелс бяха сплели общо петнайсет венеца и ги бяха окачили долу в салона, наблюдавани от Кросби, който се наливаше мълчаливо. Зад подиума бяха направили „грот“ с помощта на едно гребло и навързан с лико чаршаф, а зад бара бяха провесили на въженце морски знаменца. След като подредиха венците, те се заеха с лимоните и смърчовата бира, нагласиха свещи, изплакнаха чашите, напълниха газените лампи и избърсаха прахта, като разтегляха всяка задача колкото се може повече и се възползваха от всеки повод да се качат горе или да отскочат до кухнята, за да избягат от неприятното сърдито мълчание.
Малко след четири ги прекъсна оживено потропване на вратата.
— Кой ли е? — обади се озадачена госпожа Уелс. — Момичетата ще дойдат чак в седем. Никога не приемам посетители по това време.
— Аз ще отворя — рече Уелс.
На прага стоеше китаец с туника и вълнено наметало.
— Я гледай! — възкликна Уелс. — Ти със сигурност не си моряк!
— Добър ден — поздрави посетителят. — Търси Франсис Карвър.
— Какво?
— Търси Франсис Карвър.
— Карвър ли каза?
— Да.
— За пръв път го чувам.
— Той живее тук — рече китаецът.
— Боя се, че грешиш, друже. Това място принадлежи на госпожа Лидия Уелс. Аз съм нейният щастлив съпруг. Кросби.
— Не Карвър?
— Не познавам никакъв Карвър.
— Франсис Карвър.
— Не мога да ти помогна.
Китаецът се намръщи. Бръкна в джоба и извади писмото, което преди два часа беше показал на Емъри Стейнс. Подаде го на Уелс. Думата „Хоторн“ беше задраскана и отдолу с различен почерк някой беше написал „Дом на желанията“, улица „Къмбърланд“.
— Някой ти е дал този адрес, така ли? — попита Уелс.
— Да — отвърна китаецът.
— Кой?
— Капитанът на пристанището.
— Значи капитанът на пристанището се е объркал, друже. — Уелс му върна писмото. — Няма такъв човек тук. За какво ти е?
— Да даде справедливост — отговори китаецът.
— Справедливост — усмихна се Уелс. — Добре, надявам се, че си го е заслужил. Успех.
Той затвори вратата и изведнъж спря с ръка на касата. Обърна се и хукна по стълбите, като взимаше по няколко стъпала наведнъж, горе в будоара „Отаго Уитнес“ лежеше сгънат на писалището. Уелс го грабна. Плъзна поглед по колонката със заминаващите на другия ден кораби и там откри следното съобщение:
Четвърти кей: „На добър час“ за Порт Филип. Екипаж: Дж. Раксуърти, капитан, П. Логан, помощник, Х. Петерсън, втори помощник, Дж. Драфлин, стюард, М. Дюи, готвач, У. Колинс, боцман, Е. Коул, М. Джерисън, К. Солбърг, Ф. Карвър, моряци.
— Кой беше?
На вратата стоеше Анна. Държеше във всяка ръка по един бронзов свещник.
— Люси ли се върна? Госпожа Уелс я чака.
— Един китаец — отвърна Уелс.
— Какво искаше?
— Търсеше някого.
— Кого?
Той се взря в нея.
— Познаваш ли някой, който е бил в Кокату?
— Не.
— Аз също.
— Там е каторга — рече Анна. — Щом е бил в Кокату, значи е каторжник.
— Да, не му е чиста работата.
— Кого търсеше китаецът?
Уелс се подвоуми, сетне попита:
— Чувала ли си името Франсис Карвър?
— Не.
— Виждала ли си бивш каторжник?
— Как бих го познала?
— Да, няма как — измърмори той.
Двамата замълчаха. След малко Анна попита:
— Да кажа ли на госпожа Уелс?
— Не, почакай.
— Качих се само да взема свещниците — тя протегна ръце за доказателство. — Тя ме чака долу.
Уелс нави вестника на тръба.
— Тя е безмилостна жена, Анна. У госпожа Лидия Уелс няма и капчица искреност, само парите я интересуват. Отмъкнала ми е златото, ще ограби и теб и накрая ще ни изхвърли на улицата. Без пукнат грош.
— Да — отвърна Анна нещастно. — Знам.
Той размаха вестника.
— Знаеш ли какво пише тук? Някой си Карвър, моряк на частен кораб, заминава утре с прилива. „Господин с връзки с морето“!
— Вероятно ще бъде на празненството довечера — рече тя.
— А капитанът на кораба се казва Раксуърти.
— Госпожа Уелс го спомена на закуска — отбеляза Анна.
— Да, точно така. — Уелс се шляпна по бедрото с вестника. — Всичко си идва на мястото. Но още не мога да видя цялата картинка.
— Кое си идва на мястото?
— От сутринта — обясни той — се питам едно: за какво са й притрябвали моите книжа. Разрешителното ми за добив. Актът за раждане. Сигурен съм, че ги е взела заедно със златото, само че тя не би си направила труда, освен ако не може да ги използва по някакъв начин, а за какво са й документите на един старец? Нищо не би могла да направи с тях, мислех си. В такъв случай трябва да ги е дала на някого. Но на кого? Кой има нужда от чужди документи? И накрая ми просветна. Някой, който иска да избяга. Някой с опетнено име, който иска да започне начисто. Някой, който иска да остави миналото зад гърба си.
Анна го слушаше намръщена.
— В едно съм сигурен — заяви Уелс и вдигна вестника, сякаш е маршалски жезъл. — Не знам как, нито защо и с каква цел, но съм готов да се обзаложа, моя малка Анна, че довечера ще се запозная с господин Франсис Карвър.