Елинор Катън
Светилата (62)

Пълнеж

В която Кросби Уелс моли за помощ, митничарят избухва и една товарителница бива променена.

— Ей, Бил!

Митничарят вдигна глава от вестника.

— Кой е там?

— Уелс. Кросби Уелс.

— Излез на светло да те виждам.

— Ето ме.

Той пристъпи с вдигнати ръце на светлината.

— Защо се промъкваш като крадец в тъмното?

Уелс се приближи, без да сваля ръцете си.

— Имам нужда от услуга.

— О!

— Искам да се кача на първия кораб, който отплава сутринта. Бил присви очи.

— Закъде?

— Няма значение — отвърна Уелс. — Където и да е. Но да не разбира никой.

— А аз какво ще получа?

Кросби отвори левия си юмрук, в дланта му лежеше късчето злато, което Анна му беше върнала. Митничарят го погледна, пресметна наум стойността и попита:

— В какво си се забъркал?

— Не съм прекрачвал закона.

— Кой те преследва тогава?

— Един на име Карвър.

— Защо?

— Открадна ми от касата у дома документите и цяло състояние в злато.

— Ти пък откога си се сдобил с цяло състояние?

— Намерих го в Дънстан. Преди около година, по-точно, преди година и три месеца.

— И си мълчиш, а?

— Естествено. Казах само на Лидия.

Митничарят се изсмя.

— Това е била първата ти грешка.

— Не, последната — поправи го Уелс.

Двамата се спогледаха.

— Май не си струва да рискувам — рече Бил.

— Качвам се на кораба, скривам се и утре сутринта отплавам завинаги. За теб остава златото, за мен — животът ми. Това е. Няма нужда да ми помагаш да се кача, само ми кажи кой кораб потегля и си затвори очите, докато минавам покрай теб.

Митничарят като че ли беше склонен да приеме. Остави вестника и се надвеси да погледне закаченото над бюрото разписание.

— Призори една шхуна вдига платна за Хокитика — рече той. — „Бланш“.

— На кой кей е? — попита Уелс. — Кажи ми и след това си затвори очите за пет минути. Нищо повече не искам, Бил.

Митничарят облиза замислено устни. Обърна се отново към разписанието, сякаш можеше да открие там правилното решение, написано черно на бяло. Изведнъж присви очи.

— Чакай малко!

— Какво?

— Тук има една пратка от теб.

Намръщен, Уелс пристъпи към него.

— Дай да видя.

Бил обаче придърпа тефтера към себе си.

— Сандък за Мелбърн. Натоварен е на „На добър час“ и ти си се подписал. — Той вдигна ядосано глава. — Какво е това, а?

— Не знам — отвърна Уелс. — Дай да погледна.

— Опитваш се да ме преметнеш!

— Не, честен кръст. Не съм подписвал никаква товарителница.

— Сложил си парите в сандъка, изпращаш го в Мелбърн и отплаваш за Хокитика да заметеш следите, а когато всичко утихне, ще прекосиш Тасманово море и златото ще те чака там, без да си платил митото!

— Не, не съм го пращал аз — възрази Уелс.

Митничарят презрително махна с ръка.

— Прибери си златото. Не искам да се забърквам.

Уелс не отговори. Плъзна поглед по тъмните очертания на корабите, играещите по водата пламъчета, закачените фенери, които проскърцваха от вятъра. След това рече предпазливо:

— Тази товарителница не е подписана от мен.

Бил се свъси.

— Не, хич и не опитвай. Няма да ме преметнеш.

— Актът ми за раждане — продължи Уелс. — Разрешителното за добив, документите… Всичко беше в касата у дома. Заклевам се. Този Карвър е бивш каторжник. Бил е в Кокату. Взел е всичко. Нямам нищо освен ризата на гърба си, Бил. Франсис Карвър е използвал името ми.

Митничарят поклати глава.

— Не, този сандък няма да замине за Мелбърн. Сутринта ще ги накарам да го свалят.

— Свали го още сега — предложи Уелс. — Ще го взема с мен в Хокитика. Така няма да напусне острова, нали? И всичко ще е законно.

Бил сведе поглед към регистъра на пратките, после вдигна глава.

— Не искам да се забърквам в никакви измами.

— Няма да направиш нищо нередно — успокои го Кросби. — Абсолютно нищо. Виж, ако го пуснеш за Мелбърн, ще има неплащане на мито. Готов съм да се подпиша, ако трябва. Само кажи къде.

Митничарят мълча дълго, двоумеше се.

— Не мога да го прехвърля на „Бланш“ — рече накрая той. — Заминава по изгрев и Париш вече е приел товара. Няма време.

— Изпрати го след това. Аз ще ти подпиша новата товарителница. Моля те.

— Няма нужда да ми се молиш — измърмори намръщено Бил.

Уелс пристъпи и сложи късчето злато на бюрото. За миг то заискря като трепкаща стрелка на компас.

Митничарят дълго се взираше в него. След това вдигна глава.

— Прибери си златото, Кросби Уелс. Не искам да се забърквам в нищо нередно.