Елинор Катън
Светилата (75)

Слънце в Лъв

В която Емъри Стейнс е поканен на дълъг обяд от магната Манъринг, който от един месец всячески полага усилия да се сприятели с него, макар че както винаги се държи високомерно, сякаш само той има право да преценява постиженията на златотърсачите и да ги възхвалява.

— Успехът ви отива, господин Стейнс — рече Манъринг. — А тази дреха аз много я харесвам.

— Боя се — отвърна младежът, — че късметът ми беше силно преувеличен.

— Недейте да скромничите. Този къс злато е невероятна находка. Видях отчета на банката. Колко ви дадоха за него, сто лири ли?

— Там някъде — измърмори смутено Стейнс.

— Казахте, че сте го намерили в кариерата.

— Близо до кариерата — поправи го той. — Не помня точно мястото.

— Където и да е било, извадили сте страшен късмет — заключи магнатът. — Ще доизядете ли мидите, или да минем на сиренето?

— Приключих с тях.

— Сто лири! — възкликна Манъринг и даде знак на келнера да отнесе чиниите. — Много повече, отколкото сте дали за „Скарата“. Колко всъщност платихте?

Стейнс потръпна.

— За „Скарата“ ли?

— Едва ли повече от двайсет лири.

Нямаше смисъл да се опитва да лъже.

— Двайсет и пет.

Манъринг стовари длан върху масата.

— Признахте си най-сетне! Прибрали сте куп пари, а вече цял месец не сте похарчили и пени. Защо? Какво сте замислили?

Младежът не отговори веднага.

— Винаги съм смятал — рече накрая той, — че има голяма разлика между това да пазиш своя тайна и да пазиш чужда, даже си мисля, че се нуждаем от две отделни думи, една за своята тайна и една за чуждата, която може да не сме искали да узнаем, но въпреки това сме задължени да пазим. Същото е и с любовта, има огромна разлика между любовта, която даваме или искаме да дадем, и любовта, за която копнеем и получаваме.

За миг се възцари мълчание. След това Манъринг рече грубовато:

— С други думи, ми казвате, че това не е цялата картинка и има и друго.

— Късметът никога не е цялата картинка — отвърна Стейнс.