Елинор Катън
Светилата (7)

Марс в Стрелец

В която Кауъл Девлин оставя лошо първо впечатление, Теру Тафарей предлага сведения срещу заплащане, Чарли Фрост проявява недоверие и научаваме за престъплението, за което Франсис Карвър е бил осъден преди години.

Когато един неспокоен дух е принуден да се залови за работа под чуждо давление, за да разреши някаква загадка, в началото той впряга сили почтено и с готовност. Само че у Томас Балфор усърдието гаснеше бързо, ако задачата не беше рожба на собствените му замисли. Въображението му отстъпваше място на нетърпението, а оптимизмът се заменяше от разточително нехайство. Той прегръщаше пламенно дадена идея и после веднага я отхвърляше само защото тя вече не представляваше новост за него, мяташе се във всички посоки едновременно. Това беше белег не толкова на непостоянство, колкото на нрав, привикнал на най-неподправения ентусиазъм, заради което не би приел никакви негови заместители, ала въпреки това си оставаше пречка пред отбелязването на напредък.

Балфор вече се канеше да стане и да си тръгне от „Палас“, когато изведнъж му мина през ума, че ще е срамота да остави половин каничка хубаво вино. Напълни чашата и след като я вдигна към устните си, забеляза над ръба й, че свещеникът на съседната маса е затворил брошурата и се взира напрегнато в него със скръстени на гърдите ръце.

Превозвачът побърза да остави чашата като хлапак, хванат да краде.

— Отче — измърмори той.

(Като се замислеше, всъщност беше доста рано за пиене.)

— Добро утро — отвърна свещеникът.

От акцента му Балфор веднага се досети, че онзи е ирландец, успокои се и си позволи да престъпи повелите на доброто християнско възпитание. Вдигна чашата отново и отпи голяма глътка.

— Приятелят ви е късметлия — отбеляза свещеникът.

Самият той определено не беше късметлия, лицето му беше застинало в момчешка физиономия с увиснала долна устна, зъбите му бяха ситни като закърнели зърна на кочан кукуруз. Човек веднага си го представяше с къси панталонки и гамаши, в едната ръка хванал филия с мас, а в другата — вързоп с книги, пристегнати със стария колан на баща му, които при вървене се удрят в крака му. Само че той беше на трийсетина, ако не и на четирийсет години.

Балфор присви очи.

— Не помня да сме говорили на вас.

Онзи наклони глава на една страна, сякаш признаваше правотата му.

— Да, така е. Надявам се, че не ви е чул никой друг.

— Какво точно ще рече това?

— Че човек не бива да злорадства, щом чуе лоши вести. Още по-малко ако е Божи служител.

— Лоши вести ли? Нали казахте, че е късметлия?

— Късметлия е, задето може да разчита на вас — отвърна свещеникът и Балфор се изчерви.

— Дано да си давате сметка — рече той ядосано, — че не всяка подслушана тайна се брои за изповед.

— Съвсем прав сте да прокарвате това разграничение — каза все тъй миролюбиво свещеникът. — Но не съм ви подслушал умишлено.

— Умишлено? Кой може да каже кое е умишлено и кое — не?

— Просто говорехте на висок глас.

— Какъв е вашият умисъл, това ви питам.

— По отношение на моя умисъл, боя се, че трябва да се доверите на думата или на одеждите ми, ако тя не е достатъчна.

— И за какво по-точно следва да се доверя на думата и на одеждите ви?

— Че не съм имал намерение да подслушвам — обясни търпеливо свещеникът. — Че мога да пазя тайна, стига да бъда помолен.

— Помолен сте — заяви Балфор. — От мен. И не дрънкайте глупости за късмет и лоши вести. Това е само каквото си мислите, а не каквото сте чули.

— Така е. Извинявам се.

— Никой не ви е питал за мнението. И на никого не му е притрябвало.

— Съвсем искрено се извинявам. Ще си мълча.

Превозвачът размаха пръст.

— Длъжен сте да си мълчите, защото ви помолих, а не заради правилото за изповедта. Понеже това изобщо не беше изповед.

— Да, вече постигнахме съгласие — рече свещеникът и после каза с друг тон: — Така или иначе, се изповядват само католици.

— Е, вие нали сте католик.

Изведнъж Балфор се почувства много пиян.

— Методист съм — поправи го онзи, без да се обиди, но след това добави укорително: — Не съдете прибързано за човека от говора му.

— Ама сте ирландец, нали?

— Баща ми е от Тайроун. Аз идвам от Дънидин, преди това бях в Ню Йорк.

— Ню Йорк! Това се казва място!

Свещеникът поклати глава.

— Навсякъде е все Божия земя.

Балфор загуби кураж. След този отговор не можеше да продължи темата за Ню Йорк, ала не се сещаше за какво друго да заговори освен за въпроса, за който вече беше забранил на непознатия да изказва мнение. Затова попита намръщено:

— Тук ли сте отседнали?

— В „Палас“ ли?

— Аха.

— Не. Палатката ми е наводнена и дойдох да закуся на сухо. — Той посочи отдавна изстиналите останки от храна пред себе си. — Както виждате, не бързах, тъй като не исках да напускам този подслон.

— Нямате ли църква, в която да отидете?

Въпросът беше доста груб, а и Балфор знаеше отговора, тъй като по това време в Хокитика имаше само три църкви. Но се чувстваше някак предизвикан от свещеника, макар и да не можеше да обясни защо, и искаше да го постави на мястото му, ала не като го засрами, а като изтъкне незначителността му.

Свещеникът се усмихна, при което се показаха ситните си зъби.

— Все още не.

— Не съм чувал за методисти тук. Сигурно сте някаква нова религия.

— Ново вероизповедание, нова общност — рече онзи и отново се усмихна. — Но религията си е стара.

На Балфор този отговор му се видя твърде самодоволен.

— Предполагам, че сте дошли на мисия тук. Да покръстите езичниците.

— Прави ми впечатление, че предполагате твърде много — отвърна свещеникът. — Не сте задали нито един въпрос, без да смятате, че вече знаете отговора.

Томас Балфор не понасяше подобни обвинения и за нищо на света не би приел да го поучават. Блъсна стола назад — да покаже, че смята да си ходи.

— Отговорът на въпроса ви — продължи методистът, докато превозвачът посягаше към палтото си — е, че аз съм капеланът на новия затвор горе на Гледка. Но докато го построят — той взе брошурата и плесна с нея по отворената си длан, — изучавам богословието.

— Богословието! — възкликна Балфор, после пъхна ръце в ръкавите на палтото. — По-строги писания би трябвало да четете. Паството ви не е от леките.

— И те са Божи чада.

Превозвачът кимна разсеяно и понечи да му обърне гръб, но изведнъж му хрумна нова мисъл.

— Щом казахте, че новините са лоши, обзалагам се, че от доста време сте ни слушали.

— Да, така е — смирено потвърди свещеникът. — Едно име привлече вниманието ми.

— Карвър ли?

— Не, Уелс. Кросби Уелс.

Балфор присви очи.

— Откъде познавате Кросби Уелс?

Капеланът не отговори веднага. Истината бе, че той изобщо не познаваше Кросби Уелс, ала въпреки това през двете седмици, изминали след смъртта на саможивеца, по цял ден мислеше за него и за обстоятелствата около кончината му. След кратко мълчание призна, че е имал честта да изкопае гроба на Уелс и да го опее, но това обяснение не задоволи Томас Балфор. Превозвачът продължаваше да го гледа с открито недоверие и очите му се присвиха още повече, когато свещеникът (който обикновено не трепваше при такова изпълнено с подозрителност разучаване) изведнъж премига и сведе глава.

Както Уолтър Муди щеше да разбере след девет часа, капеланът се казваше Кауъл Девлин. Беше пристигнал в Хокитика с наетия от „Превозни услуги Балфор“ клипер „Достойнство“, който прекарваше освен разнородна пасмина пасажери и дървен материал, желязо, ключалки и резета, тенекии с боя, различни платове и дрехи, няколко кафеза с животни, топове хасе и изчезналия впоследствие сандък на Алистър Лодърбак, където беше договорът за продажбата на тримачтовия платноход „На добър час“. „Достойнство“ беше акостирал в пристанището два дни преди появата на Лодърбак, следователно преподобният Кауъл Девлин беше стъпил за първи път в Хокитика два дни преди смъртта на Кросби Уелс.

Веднага след като слезе на сушата, той се яви в полицейския лагер, където тъмничарят Джордж Шепард му намери работа, без да губи време. Официално Девлин щял да заеме длъжността си след построяването на новия затвор на Гледка, но междувременно свещеникът можел да помага за ежедневните дела във временния затворнически лагер, където към този момент се намирали две жени и деветнайсет мъже. Капеланът трябвало да им внуши богобоязливост и да набие в разпътните им сърца нужното уважение към желязната ръка на закона. (Девлин бързо установи, че с Шепард се различават кардинално в педагогическия си подход.) След като обиколи лагера и обсипа с похвали уредбата му, свещеникът попита дали може да нощува в сградата на затвора, да спи сред клетниците и да споделя хляба им. Тъмничарят прие това предложение неласкаво. Не го отхвърли направо, но замълча, облиза устни с бледия си сух език и отвърна, че ще е по-добре Девлин да се настани в някоя от многобройните странноприемници в Хокитика. Предупреди го, че ирландският му акцент може да предизвика прояви на крайности от страна на англичаните и надежди за католическо съчувствие у сънародниците му, и накрая го посъветва да внимава много в подбора на събеседниците и още повече в подбора на думите си. След това изявление приветства Девлин с добре дошъл в Хокитика и веднага му пожела приятен ден.

Кауъл Девлин обаче не разполагаше с достатъчно средства за няколкомесечен престой в странноприемница, а и нямаше навика да скланя глава пред чуждите прокоби за прояви на шовинистични пристрастия. Затова не последва съвета на Шепард, нито пък се съобрази с предупрежденията му. Купи обикновена златотърсаческа палатка, разпъна я на петдесетина метра от брега на Хокитика и напълни страничните джобове с камъни. След това се върна на „Гуляйджийска“, поръча си халба бира в най-оживената пивница, която успя да намери, и започна да се представя на околните, без да подбира дали са англичани, или ирландци.

Девлин беше от хората, за които обикновено се казва, че сами са се издигнали, но тъй като това определение рядко се използва по адрес на свещенослужители, би следвало да поясним употребата му тук. Във всеки миг от настоящето той пребиваваше в неизменно мечтателно състояние и си представяше умиротворената личност, в която беше твърдо решен да се превърне някой ден. И богословието му следваше този модел: Девлин беше изпълнен с упование вярващ и на множеството си ученици описваше утопично бъдеще, непознаващо лишенията. В проповедите си лесно смесваше езика на поличбите с езика на мечтите, тъй като в ума му нямаше противоречие между действителността, която предпочиташе да си представя, и действителността, която всъщност виждаше около себе си. При друг нрав подобна склонност би могла да бъде определена като амбициозност, но представата на свещеника за самия него беше непробиваема, дори митична, а той отдавна беше решил, че не е амбициозен човек. Както може да се очаква, често проявяваше изблици на умишлено невежество и подминаваше по-жестоките истини за човешката природа, като предпочиташе тези, които могат да бъдат романтично разкрасени чрез приумиците на въображението. В това отношение беше истински майстор. Беше отличен разказвач и точно това го правеше добър свещеник. Вярата му, подобна на представата му за самия него, беше непокътната и непоклатима, едва ли не пророческа в силата си и тези качества, както вече беше отбелязал Балфор, му придаваха малко самодоволен вид.

В единайсет вечерта на четиринайсети януари — вечерта, в която Алистър Лодърбак пристигна в Хокитика — Кауъл Девлин седеше с кръстосани крака на пода в затвора и разговаряше с паството си за свети Павел. По залез беше заваляло и свещеникът беше решил да остане до късно с надеждата, че пороят ще спре — той беше отскоро в Хокитика и все още не познаваше магарешкия инат на времето по западното крайбрежие. Тъмничарят работеше в кабинета си, съпругата му си беше легнала. Повечето затворници бяха будни. Бяха изслушали проповедта възпитано и с неподправен интерес и сега, подтиквани от капелана, споделяха своите възгледи и философии по въпроса.

Девлин тъкмо се чудеше дали не е време да си тръгне, колкото и да не му се излизаше в дъжда, когато от двора се чу вик и на вратата се потропа. Шумът накара тъмничаря да изскочи от кабинета си с бяла шапчица на главата и с пушка в ръка — комично съчетание, което обаче не будеше смях. Свещеникът също се надигна и го последва към вратата. Двамата надникнаха навън и в бледата светлина на фенера на тъмничаря видяха дежурния пристав Елис Дрейк. Той носеше на ръце някаква жена.

Шепард отвори широко вратата и го подкани да влезе. Дрейк беше мазен тип с дрезгав глас и неособено развит ум, щом чуеше името му, човек се сещаше не за прочутия морски герой, а за домашната птица, на която той доста приличаше^[1]. Дежурният внесе жертвата си по най-простия метод — метна я на рамо като чувал с картофи — и без да се церемони, я хвърли на пода. След това хрипливо докладва, че уличницата е извършила престъпление или срещу добрите нрави, или срещу Бога, била намерена в състояние на пълна безжизненост и не можело да се определи дали става дума за опиянение, или за опит за самоубийство, но лично той смятал (тук Дрейк вдигна ръка към шапката си), че няколко часа в затвора щели да спомогнат за изясняване на въпроса. Подритна отпуснатото тяло с върха на ботуша, сякаш за да подчертае правдивостта на думите си, и добави, че най-вероятно престъплението е извършено чрез злоупотреба с опиум. Уличницата била роб на опиата и често била виждана на обществени места под негово въздействие.

Тъмничарят Шепард беше свел поглед към Анна Уедърел и безмълвно наблюдаваше как пръстите й шават конвулсивно, сякаш искат да стиснат нещо. Девлин не желаеше да нарушава правилата на чинопочитанието и затова чакаше решението му, макар да му се искаше да коленичи и да провери дали тялото на жената не носи белези от наранявания: мисълта за самоубийство му тежеше и го изпълваше с печал, тъй като той смяташе това деяние за най-тежкото посегателство срещу душата. Тримата се взираха в блудницата и за миг никой не се обади. След това Дрейк доверително сподели, че ако трябвало да посочи ясно обвинението, според него жената била извършила по-тежкото престъпление, но по-добре било тъмничарят да я изчака да се свести и да я разпита.

Шепард подхвана изпадналата в безсъзнание госпожица Уедърел, подпря я на стената и я окова. Провери дали диша и дали в такова положение може спокойно да осъществява тази функция, след това погледна джобния си часовник и отбеляза, че е станало късно. Девлин схвана намека и си сложи палтото и шапката, макар че на излизане от затвора хвърли изпълнен с копнеж поглед през рамо. Съжаляваше, че не е нагласил по-удобно момичето. В това време тъмничарят му пожела лека нощ, затръшна вратата и я заключи.

Когато на другата сутрин свещеникът се върна в лагера, Анна Уедърел още не се беше свестила, главата й висеше отпусната на една страна, устата й беше полуотворена. На слепоочието се виждаше синкаволилава подутина, скулата й беше отекла — дали жената беше паднала, или я бяха ударили? Девлин обаче нямаше време да проучи въпроса и да притисне тъмничаря за повече информация за обстоятелствата около задържането й, тъй като стана ясно, че през нощта е починал някой, и капеланът беше изпратен да придружи лекаря до долината Арахура, за да му помогне да докара покойника, а покрай това, ако желае, и да прочете някоя молитва над тялото. Името на мъртвия, уведоми го Шепард, било Кросби Уелс. Доколкото се знаело, бил умрял от естествена смърт заради напреднала възраст, крехкото си телесно състояние и прекомерна слабост към чашката, на този етап нямало причина да се подозира убийство. Приживе Уелс живеел сам. Нямало да бъде запомнен нито с добрината, нито с лошите си привички, тъй като малцина го познавали и не бил оставил семейство.

Свещеникът и лекарят се отправиха с талига по брега на север и щом стигнаха устието на река Арахура, потеглиха нагоре срещу течението. Домът на Кросби Уелс, разположен на пет-шест километра оттам, беше с простичка конструкция — дървена барака с наклонен покрив от ламарина, — но пък собственикът си беше позволил непонятния лукс да сложи от северната страна на къщата стъклен прозорец. Тя се виждаше от пътя за Крайстчърч, тъй като беше издигната на десетина метра над брега на реката и се намираше сред широка просека.

Като цяло жилището изглеждаше позанемарено и изоставено и това усещане се засили, след като тялото на покойника беше увито с одеяла и изнесено навън. Всичко лепнеше и беше покрито с прах. Постелята беше пожълтяла, възглавницата беше изпъстрена с плесен. Окаченият на една греда пушен бут беше напукан и изсъхнал. Из цялото помещение се въргаляха празни дамаджани. Бутилката на масата също беше празна и подсказваше, че последното действие на саможивеца е било да я пресуши, да оброни глава на ръцете си и да заспи. Вътре миришеше на животно, на самота, помисли си състрадателно Девлин. Коленичи пред печката, дръпна пепелника — искаше да запали огън, за да прогони мириса на смърт в стаята — и видя късче хартия, провиснало между скарата и пепелта долу.

Някой, най-вероятно Уелс, явно се беше опитал да изгори документа, но беше затворил вратичката, преди хартията да пламне, тя беше пообгоряла по краищата и беше паднала между пречките на скарата почти невредима, само съвсем леко потъмняла. Девлин я извади и издуха пепелта. Написаното още се четеше ясно.

На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.

До името на Уелс се мъдреше разкривен подпис, ала мястото след името на другия мъж беше празно. Девлин вдигна вежди. Документът беше невалиден, тъй като свидетелят се беше подписал преди дарителя, а дарителят пък изобщо не се беше подписал.

Свещеникът не беше забравил името Анна Уедърел, това беше блудницата, която бяха докарали в несвяст в затвора предишната нощ. Той застина за миг, смръщил чело, после внезапно сгъна листа на две и го пъхна между копчетата на ризата в пазвата си. След това се зае да пали огън. Лекарят се върна — беше излязъл да нахрани конете — и двамата седнаха да изпият по чаша чай, като току поглеждаха през прозореца към реката и обвитата от облаци планина. Навън конете мърдаха муцуни в торбите с овес и от време на време потропваха да прогонят мухите, а одеялото, метнато върху тялото на Уелс отзад на талигата, се покри със сребристи капчици дъжд.

Кауъл Девлин напразно се мъчеше да намери оправдание за импулсивното си решение да скрие от доктор Гилис акта за дарение. Навярно, разсъждаваше той, му беше повлияла притихналата обстановка в дома на покойника и в този смисъл действието му можеше да се тълкува като проява на уважение. Или пък името Анна Уедърел — която се беше опитала да се самоубие и беше намерена в безсъзнание на улицата — беше разпалило любопитството му и скриването на документа беше плод на неосъзнатото му желание да я защити. Докато пиеше чая, свещеникът продължаваше да размишлява защо го е направил. Не каза нищо на лекаря, той също мълчеше. След като се подкрепиха, измиха чашите, зариха огъня, затвориха вратата и се покатериха на талигата, за да закарат скръбния си товар в лагера в Хокитика, където щеше да бъде извършен оглед на трупа.

Нежеланието да намери конкретно обяснение за своето съмнително деяние и склонността вместо това да забулва в мечтателна неяснота подбудите си, като цяло се вписваха напълно в характера на капелана. Типично за него беше и това, че той не се почувства длъжен да признае стореното нито тогава, нито през следващия половин месец, чак вечерта на двайсет и седми януари, четиринайсет дни по-късно, показа на друг прибрания документ. Девлин се смяташе за порядъчен човек и въпреки фактите, сочещи друго, представата му за самия него оставаше непоклатима. Усъмнеше ли се, че е постъпил лошо, свещеникът просто отхвърляше спомена и насочваше мислите си към друго. През целия път до Хокитика той придържаше с длан документа под ризата си и само веднъж наруши мълчанието, за да отбележи колко са големи вълните, щом стигнаха до разпенения прибой на брега. Лекарят пък изобщо не си отвори устата. Наистина, след като се върнаха в лагера и внесоха тялото на Кросби Уелс, Девлин с нежелание се беше замислил дали да не покаже документа на тъмничаря Шепард, но нова суматоха отвлече вниманието му и тази възможност беше пропусната. Оказа се, че Анна Уедърел идва на себе си.

Очите й трепкаха под клепачите, езикът й шаваше в устата, чу се тих стон. Като че ли треската беше отминала, по челото и носа й бяха избили капчици пот, оранжевата коприна на роклята беше потъмняла по яката и под мишниците. Капеланът коленичи пред нея. Стисна ръцете й — нежни и ледени — и извика на жената на Шепард да донесе вода.

Когато най-сетне момичето се пробуди, все едно се завръщаше от смъртта. Главата му се отпусна назад, очите му се ококориха, от дробовете се разнесе хъхрене. Като че ли осъзнаваше къде се намира, ала въздействието на опиума го беше омаломощило и то очевидно нямаше сили дори да изрази изненадата си. Немощно издърпа ръката си и Девлин я пусна. Свещеникът забеляза, че момичето веднага посяга към корсета, сякаш е било пронизано и сега се опитва да запуши раната с длан. Той прошепна няколко думи, но уличницата не отговори, затвори очи и май отново се унесе. В другия край на помещението избухна спор между неколцина затворници и капеланът беше привикан да го разреши тази задача и други, свързани с поста му, погълнаха вниманието му чак до вечерта.

В края на деня пристигна един служител на съда, за да събере гаранциите на тези, които можеха да си позволят да платят. Щом чу гласа на новодошлия, госпожица Уедърел завъртя глава — черната й коса беше влажна от треската и беше прилепнала — и махна с ръка. (Чиновникът също беше отскоро в града, слаб и много елегантен мъж на име Гаскоан.) Уличницата измъкна няколко монети от жалкия си корсет и ги притисна една по една в отворената му длан. Тя трепереше и изглеждаше страшно зле. Секретарят отбеляза в тефтера си получената сума и тъмничарят Шепард беше длъжен да освободи задържаната, което той направи незабавно. На следващия ден Девлин не присъства на заседанието на съда, тъй като му беше възложена задачата да изкопае гроб за Кросби Уелс. После разбра, че Анна Уедърел е отказала да даде показания и е платила без възражения наложената глоба.

На другия ден след погребението в дома на Кросби Уелс беше намерено злато на стойност четири хиляди лири — два пъти повече от сумата, упомената в обгорения акт за дарение, който Девлин беше пъхнал между Стария и Новия завет. Въпреки това капеланът продължи да си мълчи за документа и не го показа на никого. Рече си, че щом Анна Уедърел укрепне и случката, при която едва не беше загинала, поотшуми, ще й го покаже, но за момента реши, че е най-благоразумно да запази информацията в тайна.

Сега, в салона на „Палас“, Девлин протегна ръка към оръфаната корица на Библията, украсена само с малък кентърбърийски кръст, отпечатай в златно върху кожената подвързия. Макар още да не подозираше, че пъхнатият между Книгата на пророк Малахия и Евангелието от Матей апокрифен акт за дарение ще се окаже изключително важен за Томас Балфор, както и за редица други личности, свещеникът изпитваше нуждата да го държи до себе си. Знаеше, че документът — акт за дарение, което изобщо не беше правено, допълнение към завещание, каквото изобщо не бе съставяно — притежава някаква важност, и не беше склонен да се раздели с него, докато не разбере каква е истинската му стойност.

— Как се копаят гробове — обади се Балфор, после смъкна цилиндъра си от куката и прокара пръст по периферията, — ето за това трябва да почетете повече.

— Не знам да има богословски трактати по темата — отвърна Девлин.

— За новото ви паство — продължи превозвачът, без да обръща внимание на думите му. — Говори се, че за новия затвор ще докарат и бесилка. — Той нахлупи цилиндъра, побутна го с палец да не му пада на челото и се отправи към вратата. На прага се спря и подвикна: — Така и не узнах името ви, отче.

— И аз вашето — отговори капеланът.

За миг се възцари тишина, после Балфор избухна в смях, докосна цилиндъра си за поздрав и излезе.

Φ

В Хокитика съботният ден беше натоварен и оживен. Златотърсачите прииждаха на ята, изпълваха до пръсване странноприемниците и пансионите по „Гуляйджийска“ и общият брой на населението нарастваше до близо четири хиляди души. Служителите в Мировия съд биваха отрупвани с дребни спорове и искания за регистрация на права върху находища, брокерите — със залози, а търговците — с поръчки от богатите и с молби от бедните да се позабавят с плащането на заемите. Гибсъновият вълнолом жужеше като кошер, с всеки изминал час из града изникваше нова дървена постройка, окачаше се нова врата и нов магазин издигаше знамето си да се вее и плющи на тасманийския вятър. В събота се виждаше ясно всяка спица от голямото колело на късмета — издигналите се, издигащите се, падащите, вече пропадналите, мъртвите — и вечерта всеки златотърсач щеше да пие до безпаметност — било от мъка, било от радост.

Тази събота обаче проливният дъжд беше уплашил хората, Хокитика не беше претъпкана с обичайното стълпотворение и по улиците бяха дръзнали да излязат единствено тези с неотложни задачи. По пътя си Балфор мярна само малки групички мокри до кости мъже, сгушили се под навесите на странноприемниците и свили шепи да предпазят огънчето на цигарите си. Дори и конете изглеждаха унили. Пъхнали муцуни в мокрите торби с овес, те стояха като истукани в разораната кал и в присвитите цепки на очите им нямаше проблясък.

Щом превозвачът зави по „Гуляйджийска“, носените от вятъра талази го блъснаха толкова силно, че той се принуди да подхване цилиндъра си, за да не отхвръкне от главата му. Според предупрежденията за времето на Саксби, съмнителните прогнози, които излизаха всеки ден в „Уест Коуст Таймс“, пороят щеше да утихне след ден-два-три, понеже Саксби гледаше да не е много конкретен в предсказанията си и си оставяше място за грешки и в едната, и в другата посока. В интерес на истината съдържанието на колонката му рядко се променяше, проливните дъждове бяха част от Хокитика така, както студът и горещината бяха част от Отаго, а червената прах — от хълмовете на Виктория. Превозвачът ускори крачка, като придърпа палтото със свободната си ръка.

На покритата веранда пред Запасна банка стояха десетина мъже, скупчени на групички от по трима-четирима. Прозорците зад тях бяха запотени и сиви. Присвил очи, Балфор огледа лицата, но не видя познати. Едно накъсано стълбче дим привлече погледа му към самотна фигура долу — под стряхата клечеше маор, който се беше облегнал на гредата и пушеше пура.

Татуировките по лицето му напомняха на ветрове, нарисувани върху карта. От двете големи завъртулки бузите му изглеждаха издути, от веждите изскачаха стрелички към косата. Завихрените спирали от двете страни на ноздрите подчертаваха горделиво вирнатия нос. Устните бяха оцветени в синьо. Маорът беше облечен с шевиотен панталон и разкопчана на яката памучна риза, върху кафявата кожа на гърдите му висеше голям зелен камък във формата на брадва. Той почти беше допушил пурата и с приближаването на превозвача хвърли угарката на пътя, тя се изтърколи по наклона и се спря, както димеше, в мократа трева.

— Ти си онзи маор — обади се Томас Балфор. — Приятелят на Кросби Уелс.

Мъжът се обърна към него, но не отговори.

— Та как се казваше? Как ти е името, питам.

— Ко Теру Тафарей току ингоа.

— Леле! — възкликна превозвачът. — Я дай пак, ама само името. — Вдигна палец и показалец с няколко милиметра разстояние между тях, за да покаже нещо малко. — Само името.

— Теру Тафарей.

— И това не мога да го произнеса. — Балфор поклати глава. — Добре, как ти викат другарите ти, белите ти другари? Кросби как ти викаше?

— Теру.

— Все тая. Само глупак би си кълчил езика така. Какво ще кажеш да те наричам Тед? Едно хубаво британско име. Съкратено от Тиодор или от Едуард, можеш да си избереш. Едуард е хубаво име.

Тафарей не отговори.

— Аз съм Томас. — Превозвачът вдигна длан към гърдите си. — А ти си Тед.

Той протегна ръка да го потупа по главата. Маорът се дръпна рязко и Балфор изненадано отскочи. После се засрами, вдигна леко крак и пъхна и двете си ръце в джобчетата на жилетката.

— Тамати — обади се Тафарей.

— Какво?

— На моя език името ти е Тамати.

— А — въздъхна облекчено Балфор. Извади ръце от джобовете, сплете пръсти за миг, после кръстоса ръце. — Значи си поназнайвал английски, браво.

— Знам много думи на английски. Казват, че говоря езика добре.

— Кросби ли те научи, Тед?

— Аз учех него. Учех го на кореро маори! Ти казваш Томас, аз — Тамати. Ти казваш Кросби, аз — кореро маи!

Той се ухили, показаха се много бели и добре подредени зъби. Явно това беше някаква шега и превозвачът му се усмихна в отговор.

— Езиците никога не са ми вървели — призна той, като придърпа палтото си. — Щом не е английски, е испански, така викаше баща ми. Както и да е, виж сега, Тед, съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Кросби Уелс.

Лицето на Тафарей веднага стана сериозно.

— Хей маума харатанга.

— Да, да — измърмори Балфор, искаше му се онзи да престане да бръщолеви на своя език, — срамота е наистина. А и сега тази дандания, тази суматоха покрай съкровището и жена му.

Той се взря очаквателно през дъжда в маора.

— Хе пунаму какано руа — отвърна Теру Тафарей и докосна с палец и показалец камъка на шията си.

Сигурно беше някакъв талисман, помисли си превозвачът, всички маори носеха такива. Този беше почти колкото мъжка длан и беше шлифован до блясък, направен от тъмнозелен камък тук-там с по-светли петна и прикрепен с връв около шията, тъй че тесният край на острието на брадвата да ляга точно над ключицата.

— Да те питам… — Балфор реши да се пробва с изстрел в тъмното. — Да те питам, ти къде беше, когато стана тая работа, Тед? Къде беше, когато Кросби умря?

(Възможно беше маорът да го прати по дяволите, но пък току-виж се окажеше, че знае нещо. Нямаше смисъл превозвачът да обикаля да разпитва всеки срещнат, щеше да предизвика подозрения, далече по-безопасно му се струваше да заложи на местния, който най-вероятно не познаваше почти никого в града.)

Теру Тафарей впи тъмните си очи в него.

— Разбираш ли какво те питам? — настоя Балфор.

— Разбирам.

Разбираше, че го пита за смъртта на Кросби Уелс, но пък превозвачът не беше присъствал на погребението, това жалко подобие на погребение, помисли си Тафарей в изблик на гняв и презрение. Разбираше, че Балфор проявява само повърхностно съчувствие, дори не си беше свалил шапката от уважение към покойника. Разбираше, че превозвачът цели да извлече някаква изгода, тъй като в очите му играеха алчни пламъчета, както когато човек се озове пред възможност да получи нещо, без да даде друго в замяна. Да, Тафарей разбираше всичко много добре.

Теру Тафарей още нямаше трийсет години. Тялото му беше добре оформено и мускулесто и излъчваше онази самонадеяност и напращяла сила на стегната пружина, които са толкова присъщи на младостта, не беше открито горделив, но никога не показваше преклонение или смущение пред другиго. Притежаваше стаена надменност, темел от самоувереност, която не се нуждаеше нито от доказателство, нито от потвърждение, понеже, макар да му се носеше славата на воин и да се радваше на уважение в племето си, самомнението му не беше изградено въз основа на постиженията. Той просто знаеше, че красотата и силата му са несравними и че е по-добър от повечето си събратя.

В същото време обаче това високо самомнение го притесняваше, защото Тафарей съзнаваше, че то води към духовна гибел. Даваше си сметка, че самоувереността е белег на повърхностност и че собствената оценка не е признак за истинската стойност, но въпреки това не можеше да се отърси от самонадеяността си. И това го тревожеше. Тревожеше го, че красотата му е само привидна, куха като раковина без месо, празна мидена черупка, тревожеше го, че самооценката му издава единствено суета. Затова той си наложи да поеме по пътя на духовното извисяване. Търсеше мъдростта на дедите си, за да се научи как да изпитва съмнение в себе си. Както монахът се стреми да преодолее по-нисшите проявления на тялото си, така и Теру Тафарей се стремеше да надхвърли по-нисшите проявления на волята си, само че човек няма как да овладее волята си, без да я използва. Той не можеше да намери равновесие между пълната покорност пред подтиците си и противопоставянето им.

Племето, към което принадлежеше, путини нгай таху, навремето беше населявало цялото западно крайбрежие на Южния остров от стръмните брегове на фиордите на юг до обраслите с палми каменисти плажове далече на север. Преди шест години Короната беше закупила това обширно пространство за триста лири, а за путини нгай таху бяха останали само река Арахура, парченца от брега й и малък участък земя край Маухера, устието на река Грей. Още тогава преговорите се бяха сторили на маорите нечестни, а сега, шест години по-късно, те бяха сигурни, че сделката е пладнешки обир. Хилядите златотърсачи, които прииждаха по крайбрежието в търсене на скъпоценния метал, плащаха по лира за разрешително, а земята се търгуваше по десет шилинга на акър. Тези приходи бяха значителни, при това в тях не влизаше самото злато, скрито в недрата на реките и пръснато в пясъка, чиято съвкупна стойност беше толкова колосална, че все още не беше изчислена. Замислеше ли се за богатството, което по право се падаше на племето му, Тафарей усещаше как в гърдите му се надига гняв, който сковаваше сърцето и душеше гърлото му.

Затова Кросби Уелс беше дал своите петдесет лири на Короната, а не на путини нгай таху, за да закупи сто акра в източния край на долината Арахура, където земята беше гъсто обрасла с тотара, местно дърво с хубава дървесина, която с готовност се подчиняваше на ножа и не се влияеше нито от солта, нито от бурите в океана. Уелс беше доволен от сделката. На този свят ценеше най-много две неща: усилната работа и отплатата от нея — уиски, когато можеше да се намери, а в останалото време джин. Сам си построи къща от една стая с изглед към реката, разчисти просека за градина и се захвана да издигне дъскорезница.

Теру Тафарей често пътуваше из долината, тъй като беше събирач на пунаму, а река Арахура беше пълна с тези гладки млечнозелени камъни, които при срязване разкриваха лъскава нефритена вътрешност, по-яка от стомана. Той умееше да дълбае камъка, даже според някои беше ненадминат майстор, но всъщност истинската му дарба беше да открива тези съкровища в коритото на реката. Колкото и да беше ярка и лъскава вътрешността им, отвън пунаму бяха съвсем обикновени на вид, благодарение на набитото си око Тафарей избягваше трудното разбиване на камъните намясто и направо ги занасяше недокоснати в Маухера, тъй че да бъдат благословени и разчупени според ритуала.

Парцелът, закупен от Кросби Уелс, граничеше със земите на племето или по-точно казано, с малкия участък, на който путини нгай таху бяха изтласкани. Така или иначе, Теру Тафарей още в самото начало се сблъска със заселника, привлечен от шума на брадвата му, отекващ из цялата долина. Познанството им потръгна сърдечно и срещите им зачестиха, постепенно маорът навикна да се отбива в дома на Кросби Уелс всеки път, когато минеше оттук. Оказа се, че Уелс е запален изследовател на живота и ритуалите на маорите и така тези гостувания се превърнаха в традиция.

Теру Тафарей обичаше да просвещава събеседниците си за своите качества и най му беше приятно да го прави, когато слушателите ласкаеха тези страни на личността му, за които той питаеше дълбоко в себе си съмнения, а именно неговия маури, тоест душата и вярата му. През последвалите месеци Кросби Уелс неуморно го разпитваше за вярата му — като човек и като маор, спадащ към племето нгай таху. Не криеше, че Тафарей е първият неевропеец, с когото разговаря, и любопитството му беше ненаситно. Трябва да се отбележи, че през този период маорът не узна почти нищо за приятеля си, тъй като той рядко отваряше дума за миналото си, а Тафарей нямаше навика да разпитва. Маорът смяташе Кросби Уелс за сродна душа и често му го казваше, защото като всички самоуверени хора обичаше да се сравнява с другите и виждаше в тези сравнения най-искрени похвали.

Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Тафарей пристигна в дома му с дар, какъвто им беше обичаят: той осигуряваше месото, а Уелс — пивото, и тази уговорка удовлетворяваше и двамата. В просеката пред къщата маорът се натъкна на каруца, която тъкмо потегляше обратно към града. Юздите бяха в ръцете на доктор Гилис, лекаря на Хокитика, до него седеше капеланът на затвора Кауъл Девлин. Тафарей не ги познаваше, ала погледът му се плъзна по талигата и под нагънатото одеяло зърна очертанията на тяло, отдолу стърчаха ботуши, които много пъти беше виждал. Маорът извика и изтърва дара си на земята. Свещеникът го съжали и му предложи да придружи другаря си до Хокитика, където щяха да го подготвят за погребване и след това да го заровят. На капрата нямало място, но ако желаел, можело да седна на стърчишката, стига да внимавал да не падне.

Когато каруцата навлезе в Хокитика и затрополи по главната улица, търговците и хората от странноприемниците по „Гуляйджийска“ наизлязоха да я посрещнат. Някои дори изтичаха напред, за да виждат по-добре, но безизразен и унил, Теру Тафарей не обръщаше внимание на любопитните погледи. С едната ръка се беше хванал хлабаво за глезена на Уелс. При всяко разклащане на каруцата тялото подскачаше и се полюшваше. Когато стигнаха полицейския лагер, маорът не помръдна. Седеше и чакаше, без да пуска глезена на Уелс, докато другите разговаряха.

Бъчварят в Хокитика се беше съгласил да скове чамов ковчег и заоблен надгробен кръст, на който да изпише с боя името на покойника и годините, обрамчили живота му. (Никой не знаеше кога точно е роден Кросби Уелс, но на корицата на Библията му беше отбелязана с мастило 1809 година и тя можеше да мине за приемлива година за раждане, тъй като според нея излизаше, че покойникът е на петдесет и седем, затова и беше изписана от бъчваря на надгробния кръст.) Докато тези задачи бъдат свършени и бъде изкопан гробът, тъмничарят Шепард нареди Кросби Уелс да бъде положен на пода в личния му кабинет — само един муселинен чаршаф разделяше тялото от дюшемето.

След като го нагласиха със скръстени на гърдите ръце, тъмничарят изкара всички от стаята и затръшна вратата тъй, че коридорът потрепери. Вътрешните стени в къщата бяха направени от басма, опъната на рамки от летвички, прикрепени към гредите, и когато външните дъски поскърцваха от вятъра, от тежки стъпки или от рязко захлопване на врата, басмените прегради трептяха и по тях се надигаха вълнички като в езеро — докато ги гледаше как пърхат като крилца на пеперуди, човек не можеше да не се замисли за широкото няколко пръста и пълно с прахоляк пространство между платовете от двете страни на рамката, по която се очертаваха движещите се сенки на хората в съседната стая.

Тафарей настоя, че някой трябва да седне при мъртвия. Не можело да оставят Уелс сам, проснат на пода, дори без една запалена свещ и без да има кой да бди над него, да го докосва, да се моли и да му пее. Опита се да обясни основните принципи на танги, само че те не бяха принципи в истинския смисъл на думата, бяха свещени ритуали, които нито можеха да бъдат обяснени на непосветените, нито да бъдат защитавани, просто така се правеше, такава беше традицията. Докато тялото не бъде погребано, духът не го напуска напълно, рече маорът. Трябва да му се пее, да се казват молитви. Тъмничарят му се сопна и го нарече езичник. Тафарей се ядоса. Някой трябвало да остане. Той щял да го направи. Кросби Уелс му бил приятел и брат. Кросби Уелс, възрази Шепард, бил бял и освен ако не се заблуждавал от сенките тук, според него маорът бил твърде мургав, че да му е брат. Погребението щяло да е във вторник сутринта, ако искал да помогне, да отидел да изкопае гроба.

Тафарей обаче остана. Първо бдеше над покойника от навеса пред вратата, а после, след като го прогониха оттам, се премести на пътеката между дома на тъмничаря и затвора. Накрая Шепард изскочи с дългоцевен пистолет в ръка и го заплаши, че ако го види на по-малко от петдесет метра от лагера, преди да дойде времето да спуснат тялото на Кросби Уелс в земята, ще го застреля, Бог да му е на помощ. Маорът отброи петдесет крачки, седна на земята и се облегна на дървената фасада на банка „Грей и Булър“. От това разстояние бдеше над тялото на приятеля си и му шепнеше ласкави думи в последната му нощ, преди духът да се възнесе.

— Когато Кросби почина — отвърна Тафарей, — бях в Арахура.

— Бил си в долината, така ли? — изненада се Балфор. — Бил си там, когато е умрял?

— Слагах капани за кереру. Знаеш ли какво е кереру?

— Май някаква птица.

— Да, много вкусна. Става за яхния.

— Аха.

Цилиндърът на Балфор беше подгизнал. Той го свали и го удари в бедрото си. От дъжда сивото му палто беше станало катраненочерно. Изпод полепналата му риза се розовееше кожа.

— Слагам капаните, преди да се стъмни, така че птиците да се хванат на сутринта — заобяснява маорът. — От хълма се вижда къщата на Кросби. И онази нощ в нея влязоха четирима души.

— Четирима ли? — Превозвачът пак нахлупи цилиндъра. — Не са ли били трима, един на черен жребец, много висок, а другите двама по-ниски, на дорести кобили? Алистър Лодърбак, Джок и Огъстъс. Те намериха тялото, сигурно си чул, и дойдоха да съобщят.

— Да, видях трима на коне — кимна Тафарей. — Но преди те да се появят, един дойде пеша.

— Един е дошъл пеша… Виж ти! Сигурен ли си, Тед? — заразпитва възбудено Балфор. — Сигурен ли си, за бога?

— Не се разтревожих — продължи маорът, — защото не знаех, че Кросби Уелс е починал същата нощ. Разбрах чак на сутринта.

— Един мъж е влязъл в къщата сам! — извика Балфор и закрачи напред-назад. — И то преди Лодърбак! Преди да се появи Лодърбак!

— Искаш ли да узнаеш името му?

Превозвачът се завъртя на пети.

— Познаваш ли го? — възкликна той. — Искам, разбира се! Кажи ми!

— Да сключим сделка — предложи тутакси Тафарей. — Аз ще кажа колко искам, ти кажи колко даваш. Една лира.

— Сделка?

— Една лира.

— Поспри се — вдигна ръка Балфор. — Видял си някой да влиза в дома на Уелс в деня на смъртта му преди половин месец. Сигурен си, че е било точно тогава. И знаеш без никакво съмнение кой е той, така ли?

— Знам как се казва. Познавам го. Няма лъжа.

— Няма лъжа — съгласи се превозвачът. — Но преди да ти платя, трябва да съм сигурен, че наистина го познаваш и не го бъркаш с друг. Не искам да ме пратиш за зелен хайвер. Този, дето си го видял, е бил едър мъж, нали така? С черна коса?

Маорът скръсти ръце.

— Играем честно — рече той. — Няма лъжа, няма измама.

— Да, да, честно играем — отвърна Балфор. — Съвсем честно.

— Да се спазарим. Аз искам една лира. Ти колко даваш?

— Набит мъж, нали, набит е бил? Здравеняк? Просто искам да съм сигурен, нали разбираш. Проверявам дали не ме лъжеш. Щото може и да се опитваш да ме преметнеш, нали така?

— Една лира — повтори упорито Тафарей.

— Франсис Карвър е бил, нали, Тед? Прав ли съм? Бил е Франсис Карвър, капитанът? Капитан Карвър?

Балфор налучкваше, но явно позна. Върху лицето на маора се изписа обида, той въздъхна тежко и рече укорително:

— Нали беше честно?

— Аз играх честно, Тед. Знаех кой е бил. Само че бях забравил. Карвър е бил в дома на Кросби, нали? Мъжът, когото си видял, е бил капитан Карвър? Хайде, кажи го, то не е някаква тайна, аз вече го знам.

Превозвачът се вгледа изпитателно в него. Тафарей стисна устни и измърмори под нос:

— Ки те туоху кое, ме маунга тейтей.

— Направи ми голяма услуга, Тед, няма да го забравя — заяви Балфор, който вече беше подгизнал до кости. — Ако ми трябва човек да свърши някоя работа, ще те потърся, нали така? И ти пак ще си получиш парите.

Тафарей вирна брадичка.

— Трябва ти маор, идваш при мен. Аз не върша работа, но ако искаш да говориш езика, мога да те науча.

Той нарочно не изтъкваше уменията си на каменоделец. Не продаваше пунами. Не би го направил за нищо на света. Тези светини нямаха цена и това беше също толкова ясно, колкото и че не може да се купи мана или пък да се сключи сделка с Бога. Златото не беше ценност. То беше обикновено разплащателно средство, нямаше памет, стремеше се само напред, бягаше от миналото.

— Добре, разбрано, дай да ти стисна ръката! — Балфор сграбчи сухата му длан (неговата беше мокра) и я разтърси здраво. — Добър човек си, Тед, добър човек.

Тафарей обаче продължаваше да гледа недоволно и побърза да измъкне ръката си от десницата на превозвача. Балфор съжали за постъпката си. Не биваше да превръща маора в свой враг, още повече че тази история засега не беше напълно изяснена. Възможно беше да се наложи да разчита на показанията му в някакъв момент, а и току-виж се окажеше, че той знае нещо за отношенията между Кросби Уелс и Франсис Карвър или пък между тях двамата и Лодърбак. Да, щеше да е полезно да бъде на негова страна. Превозвачът бръкна в джоба си. Можеше да му даде някоя дребна монета, ей така, колкото да не е без нищо. Пръстите му напипаха шилинг и шест пенса. Той извади шестачето.

— Ето. Давам ти я, за да ме научиш на някоя дума на маорски. Както си учил Кросби Уелс. Става ли, Тед? И така ще сме сключили сделка, както държеше преди малко. Съгласен ли си? И ще сме приятели. Няма да има за какво да се цупиш. — Той притисна сребърната монета в дланта му. Тафарей я погледна. — Така, кажи ми… — Балфор потри ръце. — Кажи ми какво означава Хокитика? Една дума ми стига. И ако питаш мен, цената е повече от прилична, шест пенса за една дума! Направо си е удар!

Теру Тафарей въздъхна. Знаеше смисъла, ала не можеше да го преведе. Това се случваше твърде често, думите от единия език никога не намираха точното съответствие в другия, белите нямаха билка, която да може да бъде заменена от пуха, нито пък хляб, който да напомня на ревена парароа, колкото и да беше близък вкусът, винаги имаше нещо добавено, а друго се губеше. Кросби Уелс го разбираше. Теру Тафарей го учеше на кореро маори, без да използва английски, сочеха предметите с пръсти и свиваха лица в гримаси, а когато англичанинът не успееше да схване нещо, оставяше звуците да се носят край него като молитви, докато значението им не се проясни.

— Хокитика — повтори превозвачът и избърса капките дъжд от лицето си. — Хайде, друже.

Накрая Тафарей вдигна пръст и описа кръг във въздуха. Когато показалецът му стигна обратно до началната точка, той го заби навътре рязко, за да отбележи завръщането. Само че как се бележи дадено място в кръга, мислеше си маорът, да отбележиш място в кръга, означава да го разкъсаш и той вече няма да е кръг.

— Разбери го ето така — рече Тафарей, съжаляваше, че се налага да изговаря думите на английски и да предава приблизителния смисъл на маорското съществително. — Около. И пак наново. Начало.

Φ

В събота по обяд в Запасна банка винаги беше многолюдно. Златотърсачи с пълни със скъпоценния метал ръце се редяха на опашки, служителите го претегляха на потракващите звънко везни, младшите чиновници се суетяха насам-натам и притичваха до архива и обратно, за да проверят в регистъра собствеността върху находищата и да отбележат платените данъци и такси. Покрай стената към улицата имаше четири гишета с решетки, над тях беше окачена черна дъска в позлатена рамка, на която се изписваха седмичният добив, раздробен по находища, и общата стойност на всичкото злато, добито от района на Хокитика. При всяко внасяне или продажба изписаните с тебешир цифри се поправяха и после сборът се пресмяташе наново, обикновено под съпровода на трепетния шепот на присъстващите в салона, а понякога, когато сумата надхвърлеше очакванията, избухваха ръкопляскания.

Когато Балфор влезе в банката, вниманието беше приковано не към дъската, а към дългата маса отсреща, където закупчиците, които се разпознаваха по закрепените за коланите червеникави кожени торби, оглеждаха донесеното за продажба злато. Закупчиците работеха бавно. Претегляха всяко късче в ръка, драсваха го с остър предмет, за да проверят чистотата на метала, оглеждаха го с бижутерска лупа. Промитият пясък се пресяваше през сита, за да се види дали не е примесен с пръст или с камъчета, а понякога се разпиляваше върху подноси с живак, за да е сигурно, че златните песъчинки се слепват, както би трябвало. След като се обявеше, че металът е чист и може да бъде претеглен, златотърсачът пристъпваше напред и посочваше името си. Везните се изравняваха, тъй че да са успоредни на масата, и закупчикът сипваше златото в лявото блюдо. В дясното добавяше една по една цилиндрични тежести, докато везната не потрепери и блюдото със златото не отхвръкне нагоре.

Тази сутрин закупчикът беше само един, богаташ с напомадена коса, облечен с бледозелен жакет и с жълта вратовръзка — умопомрачително съчетание, което навярно можеше да се обясни с желанието му да изтъкне завидното си благосъстояние, стига да беше сам, без охрана. Само че униформеният отряд на Златния конвой също беше тук. Тази малка армия от десетима мъже присъстваше при всяка покупко-продажба на злато и се грижеше за прехвърлянето му в бронирана кола и за безопасното му натоварване на кораба. Те се бяха разположили зад закупчика и от двете страни на бюрото, на което той седеше. Всеки от тях беше въоръжен със снайдър-енфилд — тежка лъскава пушка с най-модерен дизайн. Патроните за нея бяха колкото мъжки показалец и от сто крачки превръщаха човешка глава в кървава пихтия. Когато първата пратка снайдър-енфилд пристигна в Хокитика, Балфор дълго оглежда оръжието с възхищение, но при вида на десетимата мъже в това затворено помещение му настръхна косата. Вътре беше толкова претъпкано, че едва ли някой от пазачите можеше да намери място да вдигне приклада на рамо, камо ли пък да се прицели и да стреля.

Превозвачът си запробива път през навалицата към банковите гишета. Повечето присъстващи бяха само зяпачи, сториха му път и той за нула време се озова пред млад мъж с раирана жилетка и старателно закарфичена вратовръзка.

— Добро утро.

— Интересува ме дали човек на име Франсис Карвър притежава разрешително за златотърсач — рече Балфор.

Свали цилиндъра и заглади влажната си коса, от което нямаше никаква полза, тъй като и дланта му беше мокра.

— Франсис Карвър… Капитан Карвър ли?

— Същият.

— Длъжен съм да ви помоля да се представите и да поясните за какво ви е необходима тази информация.

Банкерът говореше спокойно с тих глас.

— Той притежава кораб, а аз се занимавам с превози — отвърна без колебание Балфор и нахлупи отново цилиндъра. — Казвам се Том Балфор. Мисля да захвана ново начинание, търговия с чай от Кантон. Искам да разуча малко повече за този Карвър, преди да му предложа съдружие. В какво влага парите си. Дали някога е обявявал банкрут. Такива неща.

— Бихте могли да попитате самия господин Карвър — отвърна банкерът със същия любезен тон, тъй че думите му да не прозвучат грубо, а по-скоро като доброжелателно предложение.

Все едно минава край счупена каруца на улицата и приятелски подхвърля, че оста лесно може да се поправи.

Балфор заяви, че Карвър е в открито море и няма как да говори с него.

Но това обяснение като че ли не задоволи банкера. Той подръпна замислено долната си устна и огледа просителя изпитателно. Явно не успя да се сети за друго възражение, което да му даде основание да отклони искането. Кимна, придърпа тефтера си и отбеляза нещо с дребен стегнат почерк. След това подсуши страницата с попивателна хартия (което беше съвсем ненужно, отбеляза си Балфор, тъй като тефтерът остана отворен) и избърса писеца с парченце велур.

— Изчакайте, моля — рече банковият служител.

После изчезна през ниската врата, зад която имаше малко помещение, и не след дълго се върна с голяма папка с кожена подвързия, на чието гръбче беше изписана буквата К.

Докато младият мъж развързваше връзките на папката, за да я отвори, превозвачът барабанеше нетърпеливо с пръсти. Оглеждаше го през решетката.

Колко различен беше той от маора на улицата! Двамата бяха видимо на една възраст, но докато Тафарей беше мускулест, жилав и горделив, този изглеждаше отпуснат, прокрадваше се безшумно като котка и в движенията му се долавяше нехайна разточителност, все едно той не виждаше причина да хаби усилия за бързина, нито пък основания да пази силите си. Тялото му беше слабо. Косата беше кестенява на цвят, дълга и леко чуплива в краищата, вързана с панделка на врата като на китоловец. Лицето беше широко и очите бяха разположени на голямо разстояние едно от друго, устните бяха дебели, зъбите — криви, носът му беше доста голям. В своята съвкупност тези черти създаваха впечатление за неподкупност и безгрижие, а безгрижието е вид елегантност, особено когато предявява претенции, без да посочва на какви основания. В заключение преценката на Балфор беше, че пред него стои един много изтънчен млад мъж.

— Ето — рече най-сетне банкерът, като сочеше с пръст. — Погледнете, Карбъри, след него идва Карсуел. Няма Карвър.

— Значи Франсис Карвър няма разрешително за добив на злато?

— Поне в Кентърбъри.

Младият мъж затвори папката внимателно.

— А в Отаго?

— Боя се, че за тази информация трябва да отидете до Дънидин.

Тук Балфор удари на камък. Според Лодърбак златото в сандъка идваше (или поне така му беше казано) от Дънстан, находище на територията на Отаго.

— Нямате ли регистър и на златотърсачите в Отаго? — попита разочаровано превозвачът.

— Не.

— А ако е дошъл с разрешително от Отаго? Дали ще е отбелязано в митницата при пристигането му?

— Не, в митницата няма да е отбелязано, но ако е намерил някакво злато, то със сигурност е било претеглено и оценено, преди той да замине. Забранено е да се пренася в друга провинция или да се изнася от страната, без да се обяви. За тази цел трябва да дойде тук, ние ще му поискаме документите и ще отбележим в регистъра, че е работил с разрешително от Отаго на находище в Хокитика. В регистъра няма нищо, следователно, както вече казах, може спокойно да предположим, че не е добивал злато в този район. А дали го е правил в Отаго, това вече не мога да ви кажа.

Банкерът говореше с овладяната тревога на бюрократ, принуден да обясни някаква банална подробност в бюрокрацията, от която е част: овладяна, защото служителят винаги намира опора в доказателствата за своите познания, а тревога, защото необходимостта от обяснение като че ли подкопава системата, благодарение на която се е сдобил с тези познания.

— Добре — кимна Балфор. — И още нещо. Искам да разбера дали Карвър притежава дялове в някоя компания за добив или в частно находище.

За миг върху лицето на младия мъж се изписа изпълнено със съмнения колебание, което помрачи миловидното му изражение. Отначало той не каза нищо, като че ли отново се мъчеше да намери причина да отхвърли молбата, да я обяви за необичайна или да се поинтересува за причините, които са я породили. Погледът му, макар и любезен, беше и не по-малко проницателен и превозвачът, който винаги се притесняваше от чуждото внимание, се намръщи. В крайна сметка обаче банкерът се зае със задачата, която се изискваше от длъжността му. Записа си нещо в тефтера, подсуши с попивателната, извини се възпитано и излезе да изпълни новото искане.

Когато обаче се върна с регистъра на дяловите участия, изглеждаше видимо смутен.

— Франсис Карвър наистина има дялове — рече той. — Не бих го нарекъл портфейл от инвестиции, само в едно находище е. Всяко тримесечие Карвър прибира по петдесет процента от печалбата.

— Петдесет процента! — възкликна Балфор. — И то само в едно находище, това се вика увереност! Кога е сключена сделката?

— Според регистъра през юли 1865 година.

— Толкова отдавна! — Това беше преди шест месеца. Падаше се след продажбата на „На добър час“. — И кое е находището? Кой е съдружникът му?

— Мината се нарича „Аврора“ — банкерът произнесе името отчетливо. — Собственикът е…

— Емъри Стейнс — прекъсна го с кимане превозвачът. — Да, знам я, нагоре по пътя за Кънери. Я каква новина! Стейнс ми е приятел. Ще отида да поговоря направо с него. Благодаря ви много, господин…

— Фрост.

— Много ви благодаря, господин Фрост. Бяхте изключително полезен.

Банкерът обаче го гледаше със странно изражение.

— Господин Балфор, явно не сте разбрали…

— Да не е станало нещо със Стейнс?

— Да.

Превозвачът застина.

— Да не би да е умрял?

— Не — отвърна Фрост. — Изчезнал е.

— Какво? Кога?

— Преди половин месец.

Балфор се ококори.

— Съжалявам, че точно аз ви съобщавам новината, след като сте толкова близки приятели.

Превозвачът не забеляза язвителното клъвване, защото в същото време извика:

— Изчезнал преди половин месец! И нищо не се е чуло. Защо не са ми казали?

— Уверявам ви, че мнозина само за това говорят — рече Фрост.

— В колонката за безследно изчезнали във вестника цяла седмица излиза съобщение за него.

— Не чета личните обяви — заяви Балфор.

(Да, през този половин месец той беше с Лодърбак, уреждаше обиколката му по крайбрежието и не беше стъпвал в „Коринтяните“, където обикновено ходеше вечер да изпие халба бира с другите търговци и да обсъдят местните новини.)

— Може да е намерил жила — продължи замислено той. — И затова да го няма. Ако е намерил богата жила някъде в пустошта, логично е да си мълчи, докато уреди правата върху земята.

— Възможно е — отвърна банкерът любезно, но не добави нищо повече.

Балфор хапеше устни.

— Изчезнал! — възкликна той. — Не мога да повярвам!

— Вероятно тази новина ще се окаже важна за вашия партньор — рече Фрост, като погледна страницата на регистъра.

— Кой партньор? — попита разтревожено Балфор, тъй като реши, че банкерът намеква за Алистър Лодърбак, чието име беше внимавал да не спомене.

— Как кой, господин Карвър! Вашият бъдещ съдружник в съвместното ви начинание, нали така ми казахте току-що? Господин Карвър има дял от „Аврора“. Така че ако господин Стейнс се окаже мъртъв…

Той замълча, вдигнал рамене.

Превозвачът присви очи. Младият мъж като че ли намекваше, макар и с половин уста, че Карвър е отговорен за изчезването на Емъри Стейнс… без да има никакви доказателства за подобно обвинение. Отношението му беше съвсем ясно, макар той да не беше изразил мнение, за което да може да бъде упрекнат. Тонът му показваше, че не харесва Карвър, а думите изразяваха съчувствие за евентуалната му загуба. Балфор, който усети зад това усукване страх, едва не избухна, но навреме си спомни, че е излъгал. Нямаше никакво намерение да влиза в съдружие с Карвър и не биваше да взима страна за или против него.

В този момент Фрост се подсмихна и с внезапен прилив на възмущение Балфор осъзна, че всъщност младият мъж му се подиграва. Банкерът изобщо не беше повярвал на измислената му история! Беше се досетил, че превозвачът няма да влиза в съдружие с Карвър, че тази лъжа е изфабрикувана, за да замаскира някаква друга цел, и не само имаше наглостта да му покаже, че е разкрил картите му, а и му се присмиваше! Балфор се гнетеше, че е бил надхитрен, но още по-жлъчно го ядеше отвътре, че е подигран, и то от човек, който по цял ден седи в тясна клетка с решетки и пише чекове на чуждо име. (Този израз на Лодърбак от сутринта се появи в ума му като негов собствен.) Той ядосано се приведе напред и стисна здраво решетката.

— Така — рече тихо. — Слушай ме хубаво. Ясно е, че нямам никакво намерение да влизам в съдружие с Карвър. Според мен той е мошеник и негодник. А аз не съм такъв. Искам да намеря някаква блесна за него, нещо, което да мога да използвам.

— Каква блесна? — премига объркано банкерът.

— Това са глупости, няма значение — рязко отвърна Балфор. — Важното е, че възнамерявам да го хвана. Да го предам на правосъдието. Смятам, че е измъкнал цяло състояние от чуждо находище. Но това са само думи, нужни са ми неоспорими доказателства. И все отнякъде трябва да започна. Тази работа със съдружието, дето обяснявах, е блъф. Празни приказки. — Изгледа го заплашително през решетката. — Какво? Какво каза?

— Нищо, абсолютно нищо — отвърна Фрост. Той подравни документите на бюрото си и присви устни в загадъчна усмивка. — Това си е ваша работа, господин Балфор. Желая ви успех.

Φ

Новината за Емъри Стейнс разтърси Балфор. Едно беше да уредиш превоза на чужд сандък и да изнудваш някого и съвсем друго — да изчезне жив човек. Това беше сериозна работа. Емъри Стейнс беше добър златотърсач и твърде млад, за да замине на оня свят.

Балфор спря пред съда и на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. Навалицата пред банката се беше разпръснала, хората бяха отишли да обядват, маора също го нямаше. Дъждът беше отслабнал, но продължаваше да ръми упорито. Превозвачът огледа улицата, не знаеше накъде да поеме. Чувстваше се невероятно потиснат. Как е възможно човек да изчезне ей така? Момчето най-вероятно беше мъртво. Нямаше друго обяснение, след като никой не го беше виждал половин месец.

Емъри Стейнс навярно беше най-заможният човек на юг от черните пясъци. Притежаваше десетина-петнайсет мини, някои от които се спускаха поне на десет метра дълбочина. Балфор, който питаеше голямо възхищение към него, би определил възрастта му на двайсет и три-четири години — не толкова млад, че да не е заслужил богатството си, и не толкова стар, че да е налице съмнение за непочтени средства при придобиването му. Подобно подозрение изобщо не бе минавало през ума на превозвача. Стейнс беше надарен с добродушна красота, чистосърдечна и изпълнена с вяра в бъдещето, нравът му беше благ, ведър и игрив. Дори и мисълта, че може да е мъртъв, беше омразна на Балфор. А вероятността да е бил убит, му се струваше непоносима.

В този момент камбаната на уеслианската църква удари дванайсет и половина и подплаши ято птици, които изхвръкнаха от камбанарията и се разпръснаха като тъмни точици в небето. Балфор извърна глава на юг и изведнъж тъпа болка скова слепоочията му. Замаяните му сетива — последица от изпитото на закуска вино — се пробуждаха и той започваше да усеща тежкото бреме на отговорностите, с които се беше нагърбил. Вече нямаше желание да оправя бакиите на Лодърбак.

Пристегна палтото, завъртя се на пети и пое към кея на Хокитика, където често намираше убежище. Обичаше да стои на пясъка в лошо време, сгушил брада във вдигнатата яка, и да рее поглед към скупчените мачти на платноходите в залива, които се поклащаха като един, полюшвани ту от устременото течение на реката, ту от вълните, ту от бурния тасманийски вятър, който лющеше кората на крайбрежните дървета и привеждаше шубраците тъй, че те растяха криви и огънати. Жестокото безразличие на вихъра му допадаше. Балфор харесваше самотни места, защото той самият никога не се чувстваше самотен.

Докато крачеше по калния бряг към вълнолома, вятърът изведнъж утихна. Превозвачът с усмивка се взря в мъглата. Дъждът не беше оставил никакъв шанс за сияйно отражение по водната повърхност в устието на реката, която беше сива и мътна като калайдисан поднос. Със замирането на вятъра подскачащите като необязден жребец мачти се бяха поукротили и Балфор не отделяше поглед от тях, тежкото им клатушкане насам-натам, насам-натам го успокояваше. И едва когато те застинаха почти напълно неподвижни, той продължи напред.

Вълноломът се извиваше покрай устието на реката към пясъчната ивица на носа, тясна коса, щурмувана от едната страна от белите вълни на океана, а от другата подмивана от мътните води на реката, вече примесени със сол и останали без златото си. Тук, откъм спокойната страна на косата, от вълнолома стърчеше малък пристан. Балфор скочи трупешката и скелята потрепери под тежестта му. Двамата подгизнали хамали, които стояха на десетина метра от него, се обърнаха сепнато.

— Спокойно, момчета! — подвикна превозвачът.

— А, ти ли си, Том.

Този, който му отговори, държеше канджа с бронзов връх и се мъчеше да набучи с нея някоя от чайките, които се стрелкаха към камъните под кея в търсене на храна, и сега поднови това безцелно занимание. Другият отбелязваше бройката.

Балфор спря при тях и известно време никой не се обади. Присвили очи, гледаха как се олюляват хвърлилите котва кораби.

— Там е работата, че тук всеки може да започне наново — изведнъж рече дълбокомислено превозвачът. — Начисто. Какво значение има името? Можеш да го отмъкнеш, все едно е късче злато. Ако искаш, се наречи Уелс, ако искаш — Карвър…

Единият от хамалите вдигна поглед.

— Какво делиш с Франсис Карвър?

— Нищо, нищо не деля — поклати глава Балфор.

— Значи с онзи, с Уелс?

Превозвачът въздъхна.

— Не, с никого нищо не деля — рече той. — Просто се опитвам да разбера едно-две неща. Но тихомълком, без да се вдига шум.

Чайките се върнаха, хамалинът замахна и не улучи.

— На косъм мина — отбеляза другият. — За пети път.

Балфор видя, че са хвърлили на камъните няколко сухара. Хамалинът, който първи се беше обадил, попита:

— Кого искаш да сгащиш, Карвър или другия?

— Нито единия, нито другия — отвърна превозвачът. — Няма значение. Нищо не деля с Франсис Карвър, запомни го и не го забравяй!

— Ще го запомня. Но ако искаш да изровиш някаква мръсотия за него, без да се разчуе, питай тъмничаря.

Балфор гледаше как чайките пикират все по-близо и по-близо.

— Тъмничаря ли? Шепард? Защо?

— Как защо! Защото Карвър е бил на каторга при него — отговори онзи. — На остров Кокату, цели десет години. Карвър е копал за пристанището там, а Шепард му е бил надзирател. Ако искаш да сгащиш Карвър, обзалагам се, че Шепард е човекът, който може да ти помогне.

— На Кокату? — повтори заинтригувано Балфор. — Не знаех, че Шепард е бил на Кокату.

— А, бил е. И същата година, когато са пуснали Карвър, Шепард са го прехвърлили в Нова Зеландия и е дошъл след него! На това му се вика лош късмет!

— По-лош няма накъде — кимна другарят му.

— Откъде ги знаеш тия работи? — попита превозвачът.

— Таман си мислиш, че никога повече няма да зърнеш мутрата на тъмничаря — нареждаше хамалинът, — дето десет години си го гледал по цял ден, и веднага щом те освободят…

— Откъде го знаеш? — настоя Балфор.

— Работех на пристана там — отвърна хамалинът. — Ей, гледай! Какъв удар!

Беше пробол с куката една чайка през гърба.

— А знаеш ли за какво са бутнали Карвър зад решетките?

— За контрабанда.

— На какво?

— На опиум.

— На опиум? Вкарвал го е в Китай или го е изнасял от Китай?

— Не знам.

— И кой го е пратил в дранголника? Едва ли е Короната.

Хамалинът се замисли, после сви рамене.

— Не знам. Май ставаше дума за опиум, ама може и просто да съм го чул някъде, не съм сигурен.

Балфор им пожела довиждане и продължи по брега. Щом се поотдалечи, спря, стъпил здраво с разкрачени крака, пъхна ръце в джобовете и впи поглед в далечината над белите вълни на океана, над лебедките и омазаните с грес скари за изваждане на лодките, над дървения фар в другия край на носа, над тъмните силуети на корабите, заседнали в плитчините.

— Виж ти! — измърмори той на глас. — Интересно. Много интересно! Значи името му наистина трябва да е Карвър! Не може да се представя под друго име в Хокитика, под носа на тъмничаря, при когото е трошил камъни в каторгата! — Балфор засука мустак. — Въпросът е какво, по дяволите, го е накарало да твърди — и на всичкото отгоре да го напише черно на бяло, — че името му е Франсис Уелс?