Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luminaries, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Елинор Катън
Заглавие: Светилата
Преводач: Владимир Молев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: новозеландска
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Емилия Л. Масларова
Художник: Джени Григ; Виктор Паунов
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-19-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3567
История
- — Добавяне
Истинен Лунен възел[1] в Дева
В която Кю Лон на три пъти бива прекъсван, Чарли Фрост проявява неотстъпчивост и за всеобща изненада Сук Яншън посочва заподозрян.
В мига, в който Гаскоан се раздели с Едгар Клинч и твърде нелюбезно затръшна зад гърба си вратата на „Скарата“, Дик Манъринг и Чарли Фрост слизаха от лодката на каменистия бряг в Кънери. Търговецът Харалд Нилсен се приближаваше бързо пеша към същото място: тъкмо беше подминал дървената табелка, указваща, че до селището му остават два километра, окуражителен надпис, вдъхнал му сили да ускори крачка и да продължи да шиба с бастуна мократа трева край пътя. Целта и на тримата беше да стигнат китайското селище в Кънери и там да проведат разговор със златаря Кю Лон, който току-що беше обезпокоен — за първи, но не и за последен път този ден — от появата на неочакван посетител.
Името „китайското селище“ беше малко подвеждащо за шепата палатки и каменни колиби, разположени на стотина метра нагоре по реката над находищата на Кънери, тъй като, макар всичките му обитатели да бяха от Кантон и повечето да бяха родени в Гуанджоу, те едва ли бяха достатъчно да образуват истинско село — по това време тук живееха едва петнайсетина китайци. Домът на Кю Лон се виждаше отдалече заради хубавия комин, иззидан от печени тухли. Каменната пещ, над която се извисяваше той, беше направена като мъничка топилня с лято чугунено горнило, а над нея, в средата на едностайната колиба, беше измайсторено пръстено ложе, на което Кю Лон спеше нощем, защото то дълго пазеше топлината от горелия през деня огън. Когато топеше намереното през седмицата злато, той пълнеше огнището с въглища, тъй като, въпреки че бяха скъпи, те отделяха повече топлина от кокса, днес обаче тигелът и духалата бяха оставени настрани и в огнището бяха хвърлени няколко дебели цепеници — да поддържат огъня.
Кю Лон беше набит, с широки гърди и силни мишци. Лицето му беше почти четвъртито, във вътрешните ъгълчета очите му бяха кръгли, но постепенно се издължаваха към скулите. Усмихнеше ли се, в устата му зейваха дупки, липсваха два предни зъба и няколко кътника на долната челюст. С щърбавата си усмивка напомняше на сменящо млечните си зъби дете и това сравнение навярно щеше да допадне на златаря, понеже той имаше остър поглед, пъргав ум и слабост към язвителна самоирония. Заговореше ли за себе си, неизменно обрисуваше един твърде немил образ и този му навик беше подчинен на желанието да прояви чувство за хумор, но въпреки това издаваше една изключително уязвима самопреценка. Кю Лон съдеше действията си по свое мерило за съвършенство, на което робуваше, а в резултат на това никога не беше доволен от усилията си и от техните плодове и като цяло беше склонен към пораженство. Оттенъците на характера му оставаха незабелязани за поданиците на Британската корона, с които Кю Лон обменяше не повече от осемдесет-сто думи, но сред своите сънародници той беше известен с циничния си хумор, меланхоличния дух и всеотдайното преследване на недостижимите си идеали.
Беше пристигнал в Нова Зеландия по договор. Срещу билета за връщане до Гуанджоу се беше съгласил да се откаже от по-големия дял от заплащането си в полза на компанията. Заради това условие в договора, който и без това беше твърде неизгоден и не подлежеше на промяна, Кю Лон нямаше никакъв шанс да забогатее, ала въпреки това се трудеше старателно и съвестно. Мечтата му, която, уви, нямаше как да осъществи, беше да се върне в Гуанджоу със седемстотин шейсет и осем шилинга в джоба и с тях да изкара до края на дните си. (Беше се спрял точно на тази сума не само заради благоприятното предзнаменование — произнесена на китайски, тя звучеше като „вечно богатство“, — но и защото знаеше, че работи по-усърдно, ако пред себе си има поставена цел.)
Бащата на Кю Лон, Кю Дзуан, беше нощен страж в Гуанджоу. Цял живот обикаляше нагоре-надолу по крепостната стена на града, надзираваше отварянето и затварянето на портите и смяната на стражите. Работата му беше важна, макар и еднообразна, и като малък Кю Лон с основание се гордееше с нея. Само че заради търговските войни напоследък престижът на бащината му длъжност невъзвратимо угасна. При британското нахлуване в Гуанджоу през 1841 година хората напразно обръщаха очи към крепостната стена. Щурмувалите цитаделата британски войници бяха в пъти повече от защитниците и китайската отбрана бързо беше сломена. Нашествениците завладяха града и Кю Дзуан наред със стотици свои сънародници беше пленен, а впоследствие освободен с условието Гуанджоу да отвори пристанището си за търговия с чужденците.
Срамът, който Кю Лон изпитваше заради не колко кратното покоряване на родния си град (през следващите няколко години Гуанджоу падна в ръцете на британците още четири пъти), се усилваше стократно от мисълта за позора на баща му. Кю Дзуан не преживя безчестието си и умря след края на втората война, а малко преди да издъхне, за трети път се беше озовал пред дулата на британските оръжия.
На Кю Лон не му се искаше да си представя какво би казал баща му, ако го зърнеше сега. Старият беше отдал честта и живота си, за да защитава Китай от безумните искания на англичаните, а сега, осем години след смъртта му, синът му беше тук, в Нова Зеландия, и изкарваше хляба си благодарение на това, което баща му и родината му напразно се бяха мъчили да предотвратят. Спеше на чужда земя, копаеше за злато (злато, не сребро!) и оставяше по-големия дял от спечеленото на британска компания, на която беше едва ли не роб. Неудобството, с което изброяваше тези предателства, се дължеше не толкова на синовен срам, колкото на непреодолимо отчуждение. Погледнеше ли назад към несекващия прелом в живота си (защото точно така гледаше той на живота, все едно във всеки момент личността му едва се крепеше, разкрачена, върху някаква повратна точка на съдбовен избор, макар да не знаеше между какво трябва да избира, тъй като това постоянно люшкане между противоречия нямаше начало и не му се виждаше краят), Кю Лон изпитваше не друго, а отчуждение, отчуждение от работата си, от бащините завети, от обстоятелствата, донесли безчестие за отечеството и семейството му. И изгубен в това отчуждение, той не знаеше накъде да тръгне и какво да стори.
В едно отношение обаче Кю Лон оставаше верен на духа на баща си. Не взимаше опиум и не търпеше друг да пуши в негово присъствие, забраняваше го и на близките си. За него опиатът беше символ на непростимото варварство, извършено от Запада над родната му цивилизация, и на презрителното пренебрежение към живота на китайците, с което бездушната западна алчност преследваше печалбите си. Опиумът беше обица на ухото за китайския народ. Той беше тъмната страна на западната експанзия, нейното сенчесто съответствие, както ин беше на ян. Кю Лон често казваше, че човек без памет е човек без бъдеще, и шеговито добавяше, че много пъти е повтарял тази мъдрост и ще продължи да я повтаря без никакви изменения. За него всеки китаец, който вземеше лулата в ръцете си, беше предател и глупак. Минеше ли покрай пушалнята в Кънери, той извръщаше глава и плюеше на земята.
Затова с немалка изненада ще видим, че посетителят, с когото в момента разговаряше Кю Лон, беше не друг, а Сук Яншън, съдържателят на пушалнята в Кънери, продал на Анна Уедърел опиума, който преди половин месец едва не беше отнел живота й. (Строгите правила на Кю Лон не се отнасяха за Анна, която често наминаваше през колибата му на тръгване от пушалнята, когато тялото й беше отпуснато като парцалена кукла и от устата й излизаха само тежки въздишки. Кю Лон обаче не виждаше опиата и ако тя го извадеше в негово присъствие, той щеше да го изтръгне от ръцете й. Или поне така си казваше. Под тази неособено категорична увереност лежеше друго, неизразимо убеждение, че в случая с жалката пристрастеност на Анна е въздадена космическа правда.)
Сук Яншън и Кю Лон не бяха приятели. Когато днес следобед Сук почука на вратата му с молба за помощ и гостоприемство, домакинът го прие без желание. Не ги свързваше нищо освен родното им място, езика и любовта към една уличница. Кю Лон предполагаше, че Сук Яншън е дошъл при него за последното, тъй като през изминалите дни Анна Уедърел беше дала храна на множество разговори и догадки, затова се изненада още повече, щом гостът му съобщи, че информацията му се отнася до двама мъже: Франсис Карвър и Кросби Уелс.
Сук Яншън беше десетина години по-млад от Кю Лон. Рехавите му вежди се спускаха рязко надолу и му придаваха леко сепнат вид. Очите му бяха големи, носът беше широк, а горната му устна беше с двойната извивка, наричана в поезията „Купидонов лък“. Макар да говореше развълнувано, той слушаше със застинало лице и заради този си навик минаваше за мъдър човек. Сук Яншън също беше гладко обръснат и носеше косата си на опашка, въпреки че всъщност беше върл противник на манджурската традиция и не питаеше и капчица любов към империята Цин — прическата му не беше признак за политически убеждения, просто от младини той беше свикнал да я носи така. Също като домакина си, беше облечен в сива памучна роба и дочен панталон, а отгоре беше пристегнал с колан черно вълнено палто.
Кю Лон за първи път чуваше имената Франсис Карвър и Кросби Уелс, но кимна мрачно, отдръпна се и приветства госта с добре дошъл в дома му, като настоя посетителят да се настани на почетното място край огъня. Поднесе му най-хубавата храна, която можеше да предложи, напълни вода за чай и се извини за оскъдното си гостоприемство. Продавачът на опиум мълчаливо гледаше как домакинът се суети насам-натам, сетне се поклони ниско, благодари за щедростта на Ах Кю, опита всяко от подредените пред него ястия и ги похвали. След като отхвърлиха формалностите, Сук Яншън се захвана да обясни причината за посещението си: както винаги, говореше оживено, с множество поетични преувеличения и народни мъдрости, чийто смисъл беше винаги красив, но невинаги много ясен.
В началото например отбеляза, че по всяко голямо дърво има изсъхнали клони, че най-добрите воини не са буйни и невъздържани и че понякога и най-хубавата цепеница може да подпали комина. Тези мъдрости, изредени една след друга в бърза последователност и без да е ясно за какво се отнасят, озадачиха домакина. Принуден да прояви пъргавия си ум, той отвърна с доста язвителната забележка, че везната си върви с теглилките, и така с помощта на поредната пословица подсказа, че гостът му говори несвързано и неразбрано.
Затова тук ще се намесим и ще предадем разказа на Сук Яншън по начин, който отразява точно съдържанието му, макар и без да се придържаме към стила му.
Φ
Ах Сук рядко ходеше в Хокитика. Предпочиташе да си стои в колибата в Кънери, която беше обзавел като салон с канапета с разхвърляни възглавници и с провесени драперии по стените, за да поглъщат и спират тежкия пушек, който се издигаше от лулите, мангалите, газениците и огнището. Пушалнята му вдъхваше сигурност — това впечатление се дължеше най-вече на топлия задух вътре — и Ах Сук беше свикнал с нейния уют. През последния половин месец обаче му се беше наложило да слезе до устието на реката цели пет пъти.
Сутринта на четиринайсети януари (дванайсет часа преди Анна Уедърел да се окаже на прага на смъртта) Ах Сук получи известие от Джоузеф Причард, че дългоочакваната пратка опиум най-сетне е пристигнала. И тъй като запасите на Ах Сук бяха почти изчерпани, той нахлупи шапката и се отправи към Хокитика.
В аптеката на Причард купи двеста грама опиум, като плати с чисто злато. Щом излезе на улицата, скрил опакованата в хартия бучка опиат на дъното на торбата си, Ах Сук усети, че лятото дава какви ли не възможности, нещо, което утрините в Хокитика рядко предлагаха. Слънцето грееше силно, вятърът от Тасманово море изпълваше въздуха със солен мирис. Тълпите минувачи изглеждаха в необичайно добро разположение на духа и когато той прескочи канавката, един златотърсач му кимна и му се усмихна. Одързостен от този случаен жест на добра воля, Ах Сук реши да не си тръгва веднага за Кънери. Щеше да убие час-два с ровичкане из сандъците с изхвърлени от морето вещи на вехтошарския пазар на улица „Танкред“. След това дори можеше да си купи парче месо и да си свари у дома супа.
Но на ъгъла на „Танкред“ спря като закован: радостното му настроение се изпари на мига. В другия край на улицата стоеше човек, когото Ах Сук не беше виждал повече от десет години и за когото беше убеден, че никога повече няма да зърне.
Старият му познайник се беше изменил много от последната им среща. Горделивото му лице беше обезобразено от немалък белег и годините каторга бяха издули мускулите на гърдите и мишниците му. Осанката му обаче си беше същата, той стоеше с леко отпуснати рамене и с ръце на кръста. (Колко странно, помисли си по-късно Ах Сук, че дори когато тялото се промени, когато повехне и се покори на старостта, жестовете си остават непроменени, все едно са истинският съсъд, вазата за цветето на тялото. Единствено Франсис Карвър можеше да стои с леко издаден напред ханш и провиснали рамене — тази поза би предизвикала подигравки у всеки друг. Само че благодарение на своето излъчване — мрачно, тежко, внушително — Карвър можеше да си позволи да не обръща внимание на правилата, на които другите се подчиняваха заради своята посредственост.) Карвър се поизвърна да огледа улицата и Ах Сук отскочи настрани, за да се скрие. Облегна се върху грубо рендосаната чамова стена на бакалията и за миг замря, за да се укроти сърцето му.
Кю Лон не беше в течение за връзката му с Франсис Карвър, но Ах Сук не го запозна с подробностите. Обясни на домакина си само че Карвър е убиец и той, Сук Яншън, се е заклел да отмъсти и да отнеме живота му. Сподели тази информация мимоходом, все едно беше нещо обичайно да се закълнеш да отмъстиш на врага си, ала всъщност нехайният му тон се дължеше на преживените страдания, той не желаеше да се разпростира върху злощастната от миналото си. Ах Кю усети, че не е моментът да го прекъсва, и само кимна, като се постара да отбере и запомни по-важното от разказа му.
Ах Сук продължи разказа си.
Няколко секунди стоя така, притиснал чело към грубата дъсчена стена на бакалията. Щом дишането му се поуспокои, той се прокрадна към ъгъла на сградата, за да погледне отново Карвър, тъй като да зърнеш лицето, което се е явявало в мечтите ти за отмъщение, е невъобразима и несравнима наслада, а ликът на капитана се беше мяркал в сънищата на Ах Сук почти петнайсет години. Омразата му не се нуждаеше от подклаждане, но сега той изпита прилив на небивал и неовладян гняв: никога дотогава не беше мразил врага си толкова силно. Ако имаше пистолет, щеше да го простреля веднага в гърба.
Карвър разговаряше с млад маор и от държанието им си личеше, че двамата не са близки: стояха на разстояние един от друг и приличаха по-скоро на бегли познати, отколкото на приятели. Думите им не се чуваха, но от устремения ритъм на разменяните реплики Ах Сук се досещаше, че тече някакъв пазарлък, маорът клатеше глава и ожесточено ръкомахаше. В крайна сметка като че ли се споразумяха за цената, Карвър извади кесията и отброи няколко монети в протегнатата ръка на събеседника си. Очевидно беше платил да получи сведения, тъй като младият мъж надълго и нашироко обяснява нещо. После Карвър повтори указанията, явно за да ги запомни. Маорът кимна и добави още няколко думи. Накрая си стиснаха ръцете и се разделиха, младият мъж пое на изток, към планините, а капитанът се отправи на запад, към устието и вълнолома.
Ах Сук се поколеба дали да не последва Карвър от безопасно разстояние, ала като размисли, се отказа: не искаше да се изправя срещу него неподготвен. В момента не беше въоръжен и подозираше, че врагът му разполага най-малкото с нож и вероятно с пистолет, би било глупаво да го нападне, без да си е осигурил преимущество. Затова се втурна след маора, който беше тръгнал към долината Арахура да залага капани за птици, беше дошъл в Хокитика да купи от смесения магазин няколко метра здраво рибарско влакно и сухари, които щеше да нарони за примамка.
Ах Сук го настигна на следващата пряка и го хвана за ръкава. Поиска да узнае за какво са разговаряли с Карвър и извади монета, за да покаже, че ако е необходимо, е готов да плати. Теру Тафарей го изгледа безизразно, сви рамене, прибра монетата и заговори.
Преди много месеци, заразказва той, Франсис Карвър му бил предложил щедро възнаграждение за новини за някой си Кросби Уелс. Не след дълго Карвър се върнал в Дънидин, а маорът — в Греймаут, и двамата повече не се видели. Но по волята на случайността Тафарей се сблъскал с издирвания от Карвър мъж и дори били станали близки приятели. Господин Уелс живеел в долината Арахура, преди бил златотърсач, а сега се бил заел да строи дъскорезница.
(Тафарей говореше бавно и ръкомахаше разпалено, очевидно беше свикнал да общува с помощта на жестове и мимики и след всяко изречение спираше, за да се увери, че е разбран правилно. Ах Сук установи, че общуването им е съвсем безпроблемно, макар английският да не беше роден език и на двамата. Той прошепна имената, за да ги запомни: Арахура, Теру Тафарей, Кросби Уелс.)
Маорът обясни, че едва днес, сутринта на четиринайсети януари, е срещнал отново Карвър. Мярнал го преди половин час на брега на Хокитика и като си спомнил за отправеното му предложение, решил, че това е лесен начин да изкара някой шилинг. Отишъл при капитана и му казал, че разполага със сведения за Кросби Уелс, ако запитването е все още в сила, и очевидно то било. Споразумели се за цената (два шилинга) и след като прибрал парите, Тафарей го насочил къде да намери Кросби Уелс.
В разказа му Ах Сук не видя нищо, което да му е от полза, но въпреки това благодари любезно на младия мъж и му пожела приятен ден. След това се върна в Кънери, където намери Анна Уедърел седнала на слънце пред вратата на пушалнята. Той изведнъж се умили (всяко напомняне за преживените в миналото страдания пробуждаше у него желание да поправи злото в настоящето) и й подари парченце опиум, което отряза от току-що купената от Причард бучка. Тя уви дара в къс хартия и го мушна в панделката на шапката си. След това Ах Сук запали газената лампа, двамата легнаха един до друг и се събудиха чак когато привечер от планината се спусна хлад, Анна си тръгна, а той се залови да си приготвя вечеря.
Ах Кю, на когото се разказваше тази история, смаяно установи, че мнението му за госта рязко се променя. До този момент беше гледал с презрение на Ах Сук, който винаги беше обвит с невидимите сенки на мерзкия пушек, избягваше чуждата компания, прахосваше нищожните си средства по игралните домове, където хвърляше заровете мълчаливо и плюеше грозно на пода. Но сега златарят усещаше, че не е трябвало да го съди толкова строго. Сега събеседникът му се струваше едва ли не добродетелен, принципен. Не, това не бяха точните думи. Той говореше пламенно и в устрема му имаше нещо миловидно, долавяше се някаква детинска наивност. Ах Кю изненадано осъзна, че всъщност не изпитва ненавист към него. Беше поласкан, че Ах Сук е решил да му се довери, и това на свой ред беше разпалило състраданието му, а и все още не се беше досетил за целта на посещението и затова беше напълно обсебен от разказа. За миг беше забравил неодобрението си към занаята му и лепкавия мирис на опиум, който беше попил в дрехите и косите му.
Ах Сук беше замълчал, за да хапне лъжица извара. Похвали я отново и продължи нататък.
Вечерта на четиринайсети януари, непосредствено след срещата на Франсис Карвър с Кросби Уелс, „На добър час“ беше вдигнал котва. Ах Сук научи за това няколко дни по-късно, тъй като не беше излизал от Кънери и се беше посветил изцяло на подготовката на престъплението, което смяташе да извърши. Той имаше силно развит усет към ритуала и му се искаше Карвър да загине точно така, както трябва, само че не притежаваше пистолет, а и доколкото знаеше, никой от сънародниците му не разполагаше с огнестрелно оръжие. Трябваше тайно да се сдобие с револвер и да се научи да го използва, само че беше вложил всичките си налични спестявания в току-що купения от Причард опиум. Дали да не помолеше някого от сънародниците си за заем? Над този проблем размишляваше Ах Сук, когато от Хокитика пристигна неочаквана вест: Анна Уедърел била направила опит да посегне на живота си.
Новината го хвърли в дълбок смут, но след като поразмисли, той реши, че това не може да е вярно. По-вероятно беше последната доставка на Причард да е била примесена с отрова. Анна беше свикнала с опиата и няколко драма не бяха достатъчни да я пратят в безсъзнание. На сутринта Ах Сук отново отиде в Хокитика и поиска да разговаря насаме с превозвача на Причард Томас Балфор.
Така се бяха стекли обстоятелствата, че същата сутрин (на шестнайсети януари) Томас Балфор беше установил изчезването на сандъка с личните вещи на Алистър Лодърбак и в резултат на това беше разсеян и нелюбезен. Да, „Превозни услуги Балфор“ имали договор с Причард, но Балфор нямал нищо общо с опиума. По-добре било Ах Сук да се обърне направо към доставчика на аптекаря, здрав на вид мъж, набит, с белег на бузата и доста груб. Името му било Франсис Карвър. Дали случайно Ах Сук не го познавал?
Ах Сук се постара да прикрие смайването си. Попита откога Причард и Карвър имат вземане-даване. Балфор отвърна, че не знае, но тъй като Карвър се бил появил в Хокитика предишната пролет, можело да се предположи, че двамата поддържат отношения оттогава. Странно било, продължи превозвачът, че Ах Сук не бил срещал Карвър, след като се познавали! (Това беше очевидно от изражението на Ах Сук.) Но пък, от друга страна, може би не било чак толкова странно, тъй като Карвър рядко слизал на сушата, а Ах Сук почти не идвал в града. Да не би да го знаел още от Кантон? Така ли? Е, в такъв случай жалко, че пак са се разминали! Да, разминали са се, капитан Карвър бил отплавал. Преди два дни. Колко жалко! Най-вероятно бил потеглил за Кантон и кой знае кога щели да го видят пак в Хокитика.
(Ах Сук беше стигнал до този момент в разказа си, когато водата завря. Ах Кю свали чайника от огъня и сипа водата върху чаените листа да се запарят. Ах Сук замълча, гледаше как листенцата се утаяват на дъното на чашата и се събират на куп. След това поде отново нишката на историята си.)
Ах Сук прие за чиста монета предположението на Балфор, че Карвър е потеглил от Хокитика за Кантон и няма да го има поне няколко месеца, и се върна в Кънери да обмисли следващия си ход. От маора беше научил, че преди да замине, Франсис Карвър е събирал сведения за някой си Кросби Уелс. Може би трябваше да се свърже с въпросния мъж и да го разпита. От краткия си разговор с Тафарей беше запомнил, че Уелс живее в долината Арахура, на няколко километра нагоре по реката. Отиде до там и с голямо разочарование намери къщата празна, саможивецът беше починал.
През следващата седмица Ах Сук внимателно следеше развоя на събитията около намереното в дома на Уелс съкровище, беше убеден, и то напълно основателно, че смъртта на саможивеца по някакъв начин е свързана със заминаването на Карвър. Това занимание почти изцяло поглъщаше усилията му през следващите осем дни до тази сутрин, двайсет и седми януари, когато беше направил две смайващи разкрития.
Тъкмо се канеше най-сетне да оповести причината за посещението си, когато навън отекна пистолетен изстрел — Ах Сук подскочи изненадано — и от поляната отпред се разнесе вик:
— Излез, проклет китаецо! Излез и се дръж като мъж!
Ах Сук улови погледа на домакина и вдигна вежди. Ах Кю присви недоволно устни и прошепна: „Манъринг“. В очите му обаче се четеше страх.
В следващия миг завесата от зебло на вратата беше отметната и на прага се извиси Манъринг. В ръката си държеше пистолет.
— Събрали сте се край топилнята, а? И заговорничите! Мислех те за по-умен, Джони Сук! Да се забъркаш в тази мръсотия! Ненапразно ви викат жълта напаст, Бог ми е свидетел!
Той пристъпи в колибата далеч не толкова заплашително, колкото му се искаше, тъй като заради ниския таван се наложи да се наведе, сграбчи Ах Кю с една ръка и заби дулото на своя смит и уесън в слепоочието му. Ах Кю застина.
— Такааа — проточи Манъринг. — Говори! Какво общо имаш с Кросби Уелс?
В първия миг Ах Кю изобщо не реагира. След това едва-едва поклати глава, тъй като усещаше опряното в черепа си оръжие. Той не познаваше Кросби Уелс, за първи път беше чул името му преди малко от Ах Сук и от него беше научил, че Уелс е бил саможивец, живеел е в долината Арахура и наскоро е починал. Зад Манъринг се появи пребледнелият Чарли Фрост, а след него вътре връхлетя и колито Холи. Козината му беше подгизнала от дъжда. Кучето обиколи с изплезен език тясната стаичка и дрезгаво излая няколко пъти, но никой не си направи труда да му заповяда да млъкне.
— Добре — рече магнатът, след като не получи отговор, — ще задам въпроса другояче. Кажи ми, Джони Кю, как е попаднало у Кросби Уелс злато от „Аврора“ на стойност четири хиляди лири?
Ах Кю изсумтя изненадано. Злато от „Аврора“ ли? В „Аврора“ нямаше злато! Мината беше изчерпана и Манъринг много добре го знаеше!
— Напъхано в тенекията с брашното — изръмжа Манъринг. — В духалото. В чайника. В мухарника. Разбираш ли какво те питам? Чисто злато на стойност четири хиляди лири!
Ах Кю се намръщи, той разбираше съвсем слабо английски, но знаеше какво е „злато“, „Аврора“, „хиляди“ и му беше ясно, че Манъринг иска да си върне нещо загубено. Навярно ставаше дума за златото от роклите на Анна, което той беше открил случайно един следобед, когато повдигна волана на роклята й и установи, че тежи, сякаш е пълен с камъни, после в продължение на седмици малко по малко източваше скритото злато, като разшиваше шевовете един по един, докато уличницата лежеше на пръстеното ложе над печката, бледата полусфера на корема й се повдигаше и спускаше равномерно, а от устата й се отронваше едва чута въздишка, щом върхът на иглата докоснеше случайно кожата й. След това той беше претопил метала и беше подпечатал всяко блокче с името на мината, към която беше обвързан по договор — „Аврора“, — преди да го занесе в станцията в лагера в Кънери.
— Четири хиляди лири! — изрева Манъринг гръмогласно и Холи се разлая. — „Аврора“ е изчерпана! В нея няма нищо! Знам го! И Стейнс го знае! В „Аврора“ отдавна няма и грам злато. Хайде, признай си. Жила ли си намерил? Намерил си жила, претопил си златото и си го скрил в къщата на Кросби Уелс, така ли е? Говори, проклет да си! Млъкни, Холи, млъкни!
Ах Кю беше обвързан с „Аврора“, защото според договора заплащането му зависеше единствено от добива на находището. След като претопеше златото от роклите на Анна и изпишеше на кюлчетата името „Аврора“, той ги носеше в лагера да бъдат претеглени и прибрани в станцията. Но когато през януари излязоха данните за последното тримесечие, Ах Кю смаяно установи, че неговото злато изобщо не е вписано. Някой го беше откраднал от трезора в лагера.
Манъринг забучи дулото на пистолета в слепоочието му и отново му заповяда да говори, като добави няколко нецензурни ругатни, които тук ще пропуснем.
Ах Кю облиза устни. Не знаеше достатъчно английски, за да признае всичко, и затова се опита да се справи с малкото думи, които изникнаха в паметта му.
— Лош късмет — рече той. — Много лош късмет.
— Абсолютно си прав, извадил си много лош късмет! — извика магнатът. — И ще става още по-лош! — Удари го по лицето с дръжката на пистолета и после пак натика дулото в слепоочието му, натискайки главата му на една страна. — Време е да се замислиш за късмета си, Джони Кю. Помисли как да го обърнеш в своя полза. Ще те застрелям! Ще ти пръсна черепа пред двама свидетели. Ще го направя, кълна се!
Чарли Фрост, който едва се сдържаше, изведнъж се обади:
— Престани!
— Млъкни, Чарли!
— Няма да млъкна. Свали пистолета.
— За нищо на света.
— Само го объркваш!
— Глупости.
— Погледни го!
— Само така ще ме разбере.
— Нали носиш тефтерчето?
Носеше го. Без желание, все едно признаваше поражението си, Манъринг свали револвера от слепоочието на Ах Кю, но не го прибра в кобура. За миг го претегли в ръка замислено, после го вдигна отново, но го насочи не към Ах Кю, а към Ах Сук, който говореше по-добре английски, и каза:
— Искам да знам дали е намерил жила в „Аврора“ и искам истината. Питай го.
Ах Сук преведе въпроса и Ах Кю отговори с водопад от думи. Златарят разказа от край до край историята на „Аврора“, как Манъринг е разпилявал злато и Стейнс я е купил, обясни защо е решил да претопява намереното злато, а после и да изписва на кюлчетата името на мината, закле се, че според него „Аврора“ не струва нищо, през последните шест месеца златото от нея едва стигаше за надницата му. Манъринг намръщено пристъпваше от крак на крак. През цялото време Холи обикаляше из стаята с изплезен език и размахваше опашка. Чарли Фрост протегна ръка, та кучето да я близне.
— Няма злато — преведе Ах Сук, след като Ах Кю свърши. — Няма жила. Ах Кю казва, че в „Аврора“ няма нищо.
— Лъже! — избухна Манъринг.
— Дик! — обади се Фрост. — Ти сам ме уверяваше, че в „Аврора“ няма нищо!
— Да, така е! Но в такъв случай откъде, по дяволите, е дошло златото, разтопено от този мръсен езичник в тази стая? С Кросби Уелс ли работи, питай го!
Той размаха пистолета към Ах Сук, който размени няколко думи със сънародника си и отвърна:
— Той не знае Кросби Уелс.
Ах Сук можеше да сподели с Манъринг сведенията, които го бяха довели тук днес следобед, но не одобряваше методите за разпит на магната и смяташе, че той не заслужава да му се помогне.
— Ами Стейнс? — попита ядосано Манъринг. — Какво знае за Емъри Стейнс? Аха, името ти е познато, нали, Джони Кю? Хайде, кажи къде е Стейнс?
И този въпрос беше преведен.
— Не знае — рече Ах Сук, след като Ах Кю отговори.
Манъринг избухна:
— Не знае ли? Не знае? Я виж колко много неща не знаел този Джони Кю!
— Няма да ти отговори, ако продължаваш така! — обади се Фрост.
— Млъкни, Чарли.
— Няма да млъкна!
— Не се меси. Стой настрана, това не е твоя работа.
— Но ще стане моя, ако се стигне до кръвопролитие — отвърна Фрост. — Прибери оръжието.
Вместо това магнатът отново го насочи към Ах Сук.
— Е? — изръмжа той. — Престани да ме гледаш тъпо, че жив ще те одера! Питам те теб, не Джони Кю, а теб, Сук. Какво знаеш за Стейнс?
Ах Кю местеше поглед между двамата.
— Господин Стейнс много порядъчен господин — отвърна любезно Ах Сук.
— Порядъчен господин, а? А не искаш ли да споделиш къде е изчезнал този порядъчен господин?
— Заминал.
— Заминал, значи. Просто си е тръгнал ей тъй? Оставил е находищата и е заминал. Зарязал е всичко?
— Да — кимна Ах Сук. — Така пише във вестника.
— А защо, защо го е направил?
— Не знай.
— Играете си с огъня, и двамата си играете с огъня! Питам за последен път и питам бавно, че да ме разберете. Изневиделица изскочи цяло състояние, скрито в дома на един покойник. Златото е било претопено до последната прашинка на блокчета с надпис „Аврора“. Това е подписът на стария ми познайник Кю и ако отрече, ще гние в ада. И сега искам да знам дали това злато наистина идва от „Аврора“, или не. Попитай го. Да или не?
Ах Сук преведе въпроса и заради сериозността на положението Ах Кю реши да признае истината. Да, бил намерил съкровище, но то не идвало от „Аврора“, въпреки това, след като претопял златото, изписвал името на мината върху кюлчетата, тъй че поне част от богатството да се върне при него. Обясни, че колкото и невероятно да звучи, бил намерил златото пришито в роклята на Анна Уедърел. Открил го преди шест месеца и след дълъг размисъл стигнал до извода, че явно тя го пренася по нечия заръка. Знаел, че Анна работи за Манъринг, както и че той е подправял финансовите си отчети. Затова заключил, че магнатът използва уличницата да изнася злато от кариерата, за да не плаща данъци.
— Какво казва? — попита Манъринг.
— Доста дълго говори — отбеляза Фрост.
Сега беше ред на Ах Сук да изгуби ума и дума. Анна Уедърел е пренасяла цяло състояние в роклята си? Анна, на която Манъринг не позволяваше да носи и чантичка от страх да не я ограбят? Не вярваше на ушите си!
Ах Кю продължи.
Не можел да прости на Дик Манъринг, заради когото бил обвързан с договор с изчерпана мина. Затова сега видял възможност да си отмъсти и да си извоюва свободата. Започнал да кани Анна Уедърел в колибата си всяка седмица, когато, замаяна от опиума, тя си тръгвала от пушалнята на Ах Сук, винаги била сънена и отмаляла и се унасяла веднага щом влезела, топлината от пещта я приспивала. Точно това чакал Ах Кю и докато Анна лежала на пръстеното ложе над печката, той разпарял шевовете с игла. За да не забележи тя олекването на роклята, след като се събуди, заменял малките късчета злато от подгъва с оловни тежести, ако се размърдала, поднасял към устните й чаша силен алкохол и я карал да я изпие до дъно.
Ах Кю се опита да обясни как точно е било скрито златото във воланите на роклята, но тъй като магнатът продължаваше да го държи, той не можеше да си помага с жестове и затова използва метафора, за да опише как металът е бил пришит към корсета и под предницата „като ризница“. Ах Сук, който обичаше поетичните изрази, се усмихна. Анна имала всичко на всичко четири рокли, рече Ах Кю, и всяка от тях по негови сметки съдържала чисто злато на стойност хиляда лири. Ах Кю ги изпразнил до последната прашинка и претопил златото на кюлчета, като ги надписал с името на мината, с която бил обвързан, все едно го е намерил честно и почтено сред камънака на „Аврора“. Известно време бил много доволен: след като му изплатели полагаемото, можел да се върне в Гуанджоу като богат човек.
— Е? — подхвърли Манъринг към Ах Сук и потропа нетърпеливо с крак. — Какво толкова дърдори? Какво казва?
Но Ах Сук беше забравил ролята си на преводач. Взираше се смаяно в сънародника си. Разказът му се струваше невероятен. Хиляди лири… В продължение на месеци Анна е носела тайно злато на стойност хиляди лири! С това богатство и десет души можеха да преживяват сносно десетилетия. Анна можеше да изкупи всички парцели по брега на първа линия в града и пак щяха да й останат пари за харчене! Но къде беше това състояние сега?
И в следващия миг се досети.
— Сей цин! — възкликна той.
Златото, което Ах Кю беше взел от роклите на Анна, по някаква прищявка на съдбата или по погрешка беше стигнало при саможивеца Кросби Уелс. Но как беше станало? И кой беше виновен?
— Говори на английски! — извика Манъринг. — Говори на английски, проклет да си!
Ах Сук попита развълнувано златаря знае ли как съкровището се е озовало скрито в дома на Уелс. Ах Кю огорчено отвърна, че не знаел. До този следобед не бил чувал името Кросби Уелс. Последният, който бил докосвал златото, бил настоящият собственик на „Аврора“ Емъри Стейнс, а от него нямало ни вест, ни кост. Именно Стейнс трябвало в края на всеки месец да отнася съхраняваното в станцията в лагера злато до Запасна банка, но очевидно не го бил правел.
— Стига сте дрънкали! — обади се Манъринг. — Ако не ми обясниш какво става, Джони Сук, кълна се…
— Приключват вече — намеси се Фрост. — Почакай малко.
Ах Сук се беше намръщил. Дали Емъри Стейнс наистина беше взел от собственото си хранилище златото и го беше отнесъл в дома на саможивеца на двайсет километра от лагера? Къде беше логиката? Защо му беше на Стейнс да открадне собственото си злато, за да го дари на друг?
— Ще броя до пет! — извика магнатът, чието лице беше добило цвета на патладжан. — Едно!
Ах Сук най-сетне се обърна към него и въздъхна тежко.
— Две!
— Ще казвам — рече Ах Сук и вдигна ръце.
Но колко много имаше за казване и с колко малко думи разполагаше той, за да обясни всичко! Замисли се, за да си припомни английската дума за ризница и да запази поетичната метафора на Ах Кю. След това се прокашля и рече:
— Съкровище не от „Аврора“. Анна носи тайна риза, направена от злато. Кю Лон намира тайна риза и решава да предаде злато от нея, все едно е от „Аврора“. И Стейнс открадва от Кю Лон.
Естествено, Дик Манъринг изтълкува думите му погрешно.
— Значи златото не е от „Аврора“ — повтори той. — Емъри е намерил някъде друга жила, но я е държал в тайна, докато Кю не е разбрал. Кю се е опитал да предаде златото, уж че е от „Аврора“, и Стейнс си го е прибрал.
Това изкривяване съвсем обърка Ах Сук и той забързано заразпитва Ах Кю на китайски, което магнатът явно прие като потвърждение на думите си.
— И къде е сега Стейнс? — попита той. — Остави другите въпроси, питай го къде е Стейнс.
Ах Сук покорно преустанови тирадата си и преведе въпроса. Този път Ах Кю отговори с видимо притеснение. Не бил виждал Емъри Стейнс от декември, но силно желаел да поговори с него, тъй като след публикуването на отчета за тримесечието в началото на януари си бил дал сметка, че е измамен. Съкровището, което бил намерил в роклите на Анна, не било записано в банката на името на „Аврора“ и Ах Кю бил сигурен, че Стейнс е отговорен за тази грешка. Само че когато Ах Кю научил за нея, господин Стейнс вече бил изчезнал. А къде бил отишъл, Ах Кю не знаел.
Ах Сук се обърна към Манъринг и отново повтори:
— Не знае.
— Чу ли, Дик? — обади се Чарли Фрост от ъгъла. — Не знае.
Магнатът не му обърна внимание.
— Кажи му, че ако ме излъже, ще те убия — заяви той, като размаха пистолета, който все още сочеше в лицето на китаеца. — Кажи му, че ако Джони Кю не проговори, Джони Сук ще умре. Хайде, преведи го!
Ах Сук покорно предаде тази заплаха. Настъпи тишина, като че ли всеки очакваше някой от другите да заговори. Изведнъж Манъринг, без да сваля револвера, направи светкавично движение с дясната си ръка, бутна Ах Кю в гърба, сграбчи го за плитката и дръпна рязко главата му назад. Златарят не издаде и звук, но от очите му закапаха сълзи.
— Никой няма да забележи изчезването на един китаец — каза Манъринг на Ах Сук. — Най-малкото в Хокитика. Какво ли ще обяснява твоят приятел на съдията? „Лош късмет, сигурно ще каже, Сук умря, лош късмет.“ И какво ще отвърне съдията? — Магнатът пристегна около юмрука си плитката на Ах Кю. — Съдията ще каже: „Джони Сук ли? Онзи, дето върти пушалнята за опиум? Дето всеки следобед поляга и в очите му плуват дракони? И продава на китайците и уличниците отровата? Той ли е умрял? Че какво толкова? Защо ме занимавате с глупости?“.
Този злобен изблик беше необясним, дотогава Манъринг и Ах Сук се бяха държали като равни, но и да изпитваше гняв или обида, китаецът не го показа. Взря се в магната безизразно, без да мига. Ах Кю, чиито мускули на гърлото напираха да изскочат от кожата, беше застинал с извит назад врат.
— Няма отрова — рече Ах Сук. — Аз не тровил Анна.
— О, не, грешиш — отвърна Манъринг, — ти тровиш Анна всеки ден!
— Дик — възкликна отчаяно Фрост, — какво общо има…
— Какво ли? — изрева магнатът, после отклони пистолета на педя от главата на китаеца и стреля. Ах Сук извика уплашено и вдигна ръце, от дупката в стената се посипаха прашинки. — Ето това е общото! Анна Уедърел се въргаля в мръсната бърлога на този тук — посочи той с револвера Ах Сук — шест дни в седмицата! А другият — дръпна силно плитката на Ах Кю — нарича Стейнс лъжец. Очевидно е разкрил, че Стейнс е намерил богата жила. Аз знам със сигурност, че Анна Уедърел беше с Емъри Стейнс в нощта, в която той изчезна, а между другото същата нощ в дома на оня саможивец се е появило цяло състояние и Анна си изгуби акъла! По дяволите, Чарли, не ме питай какво е общото!
Изведнъж четиримата заговориха едновременно.
— Ли го си хай нгъ… — поде Ах Кю.
— Ако си сигурен за „Аврора“… — каза Фрост.
— Нгор мо жу… — обади се Ах Сук.
— Някой е дал златото на Кросби Уелс! — заяви Манъринг.
Иззад Чарли Фрост прозвуча друг глас.
— Какво, по дяволите, става тук?
Беше търговецът Харалд Нилсен. Привел глава заради ниския праг на колибата, той се оглеждаше смаяно. Колито скочи към него и задуши пешовете на палтото и крачолите му. Нилсен протегна ръка и го погали зад ушите.
— Какво става? — повтори той. — За бога, Дик, гласът ти се чува от петдесет метра! Жълтите са наизскачали навън!
Манъринг стисна още по-здраво опашката на Ах Кю и извика:
— Харалд Нилсен! Свидетел на обвинението! Точно от теб имаме нужда!
— По-кротко — рече Нилсен, после бутна кучето, което беше стъпило с предните лапи на гърдите му, и сложи ръка на главата му, за да го успокои. — По-кротко! Ей сега ще дойде приставът. Какво става тук?
— Ти си бил в дома на Кросби — продължи Манъринг, без да понижава тон. — Видял си, че златото е било претопено, нали? Този жълт негодник ни прави на глупаци!
— Да — отвърна търговецът, който съвсем не намясто, сякаш не забелязваше какво се случва пред очите му, се мъчеше да отръска мокрото си палто, — златото беше претопено. И точно заради това съм тук. Но нищо не ти пречи да зададеш въпроса си по-тихо. Всички те чуват.
— Виждаш ли? — Магнатът се обърна към Ах Кю. — Дошъл е още един желаещ да те накара да проговориш! Още един ще насочи пистолет към главата ти!
— Извинявай, ама нямам никакво намерение да размахвам пистолети — обади се Нилсен. — И пак ще те попитам какви ги вършиш. Каквото и да си намислил, не изглежда добре.
— Не ще да се вразуми — вметна Фрост, който се боеше да не бъде забъркан.
— Остави го сам да обясни! — сопна му се Нилсен. — Хайде, какво става?
Тук ще пропуснем отговора на Манъринг, тъй като той беше не само неточен, а и твърде превъзбуден, ще пропуснем и последвалия разговор, при който магнатът и Нилсен разбраха, че са пристигнали в китайското селище по една и съща причина, а Фрост, който съвсем ясно долавяше, че търговецът го гледа с известно подозрение заради продажбата на имуществото на Уелс, мълчеше недоволно. Изясняването отне доста време и чак след десетина минути вниманието се насочи към златаря Ах Кю, който продължаваше да стои в неудобна и позорна поза с извита назад глава. Манъринг предложи да отрежат плитката му, за да му покажат колко е важно да проговори, като с неприкрита наслада я дръпна с все сила. Етичните принципи на Нилсен обаче не допускаха унижаване на други човешки същества, а естетическите му не приемаха грозотата, тъй че той отново възрази и завързалият се спор забави още повече освобождаването на Ах Кю и хвърли Холи в неудържимо буйство.
Накрая Чарли Фрост, на когото до този момент никой не беше обръщал внимание, подметна, че навярно китайците просто не са разбрали въпросите. Той предложи отново да разпитат Ах Сук, но този път с помощта на тефтерчето, като по този начин, аргументира се банкерът, можели да бъдат сигурни, че нищо няма да се изгуби в превода. Нилсен зърна рационално зърно в тази идея и я одобри. Разочарован, Манъринг остана в малцинство и беше принуден да се съгласи. Пусна Ах Кю, прибра револвера в кобура и извади от вътрешния джоб тефтерчето, за да зададе въпроса с китайски йероглифи.
Манъринг с основание се гордееше с тефтерчето си. Страниците му бяха като азбучник, в който китайските йероглифи бяха написани под английските думи, магнатът дори си беше измислил нещо като показалец, с чиято помощ йероглифите можеха да бъдат съединявани, за да образуват по-сложни думи. Произношението им не беше посочено и затова понякога тефтерчето предизвикваше по-голямо объркване, отколкото помагаше, но като цяло представляваше хитроумно приспособление за водене на разговори. Манъринг изплези леко език — така правеше винаги когато се наложеше да чете или да пише — и запрелиства страниците.
Ах Сук обаче отговори на въпроса още преди той да бъде зададен. Надигна се от мястото си до огнището — изведнъж колибата стана много тясна, след като и той се изправи — и се прокашля.
— Знам тайна на Кросби Уелс — рече той.
Ето тази тайна беше научил сутринта в Кънери и заради нея беше дошъл при Ах Кю да потърси съвет.
— Какво? — възкликна Манъринг. — Какво?
— Той беше в Дънстан — продължи Ах Сук. — В Отаго.
Магнатът разочаровано се отдръпна.
— И какво ни помага това? Да ти имам тайната! Кросби Уелс е бил в Дънстан! Чудо голямо! Кога е било това, преди две, три години? И аз бях в Дънстан! Цяла Хокитика идва от Дънстан!
Нилсен се обърна към него.
— Не си ли го срещал там?
— Не, изобщо не го познавам. Но пък познавам жена му. От Дънидин.
Върху лицето на търговеца се изписа изненада.
— Познаваш жена му? Вдовицата?
— Да — потвърди неразговорливо Манъринг и запрелиства тефтера. — Но Кросби никога не съм го виждал. Тя живееше сама. А сега млъкнете, човек не може да си чуе мисълта в тази суматоха.
Φ
— Дънстан — рече Уолтър Муди, като пощипваше замислено брадичката си.
— Това е находище в Отаго.
— В Централен Отаго.
— Мина му вече времето. Сега там има само дълбоки рудници. Но беше чудно находище.
— За втори път тази вечер се споменава Дънстан — отбеляза Муди. — Прав съм, нали?
— Абсолютно, господин Муди.
— Чакай! Защо да е прав?
— Златото, с което е бил изнудван Лодърбак, е било намерено в Дънстан. Поне така ми каза той.
— Точно така, поне така е казал Лодърбак — кимна Муди. — Питам се дали можем да приемем на доверие подбудите на господин Лодърбак днес сутринта да подхвърли между другото името на находището в разговора си с господин Балфор.
— Какво по-точно намеквате, господин Муди?
— Не вярвате ли на Лодърбак?
— Няма причина да не вярвам на господин Лодърбак — отвърна Муди, — още повече че не съм го виждал никога през живота си. Но си давам сметка, че фактите от този разказ достигат до мен през една, ако не и през две ръце. Например въпросното находище в Дънстан. Доколкото става ясно, Франсис Карвър е споменал Дънстан пред господин Лодърбак, който от своя страна е преразказал срещата им на господин Балфор, а той пък изложи техния разговор пред мен тази вечер! Надявам се, ще се съгласите, че би било глупаво да приема думите на господин Балфор за непоклатима истина.
Муди явно не беше преценил правилно събеседниците си, че да поставя под съмнение толкова щекотлива тема като истината. Из цялата стая се разнесе недоволно мърморене.
— Нима не вярвате в правдивостта на разказа ни?
— По-вярно няма накъде, господин Муди!
— Че какво друго да каже освен това, което са му казали на него?
Муди побърза да премине в отстъпление.
— Не смятам, че сте преиначили или премълчали нещо в разказа си — рече той, като този път подбра по-внимателно думите и плъзна поглед по присъстващите. — Исках само да отбележа, че човек не бива да приема чуждата истина за своя.
— Защо? — обадиха се няколко гласа едновременно.
Той не отвърна веднага, размишляваше.
— В съда — поде Муди — свидетелят се заклева да разкрие истината, тоест своята истина, като се съгласява с две условия. Да разкрие „цялата“ истина и „нищо друго освен истината“. Но само второто поставя истинско ограничение. Първото е въпрос на лична преценка. Когато казваме „цялата истина“, ние по-точно имаме предвид всички факти и впечатления, които се отнасят до разглеждания въпрос. Това, което няма отношение, е не просто несъществено, а в много случаи е и умишлено подвеждащо. Господа — това обръщение му се стори странно предвид нееднородната компания в пушалнята, — аз твърдя, че не съществува такова нещо като „цялата истина“, по-скоро може да говорим за „уместната истина“, а уместността, ще се съгласите с мен, е винаги въпрос на преценка. Не мисля, че днес вечерта някой от вас е излъгал. Вярвам, че сте споделили с мен истината и само истината. Но вашите гледни точки са различни и се надявам да ми простите, че не възприемам разказа ви за едно цяло.
Настъпи мълчание и Муди долови, че ги е обидил.
— Разбира се — добави той тихо, — забележката ми е твърде ненавременна, все още не сте довършили разказа си. Не биваше да ви прекъсвам. Пак повтарям, не исках да засегна никого. Моля ви, продължете.
Φ
Чарли Фрост се взираше заинтригувано в Ах Сук.
— Защо смятате така, господин Сук? — попита той. — Защо смятате, че знаете някаква тайна за Кросби Уелс?
Ах Сук се завъртя към него.
— Кросби Уелс прави удар в Дънстан. Много, много злато. Голям късмет.
Нилсен се обърна.
— Кросби Уелс е направил удар?
Манъринг също беше вдигнал глава.
— Какво? — обади се той. — Удар ли? Кога?
— В Дънстан — повтори Сук Яншън, без да отмества погледа си от Фрост. — Голям късмет. Съкровище. Много богат.
Нилсен пристъпи напред, което подразни банкера, тъй като все пак той беше подел разпита в тази насока. Но търговецът и Манъринг като че ли напълно бяха забравили за присъствието на младия мъж.
— Кога? — попита Нилсен. — Преди колко време?
— Две — Ах Сук вдигна два пръста.
— Преди две години! — възкликна Манъринг.
— Колко? Колко е било златото? — поинтересува се търговецът.
— Много хиляди.
— Колко? Четири ли? — Нилсен разпери четири пръста. — Четири хиляди?
Ах Сук вдигна рамене, не знаеше.
— И откъде разбрахте, господин Сук? — обади се Фрост. — Откъде разбрахте, че господин Уелс е забогатял в Дънстан?
— Питал конвоя — отвърна Ах Сук.
— Не се е доверил на банката! — извика Манъринг. — Какво ще кажеш, а, Чарли? Не е имал вяра на банката!
— Кой конвой? „Гилигам“ ли? Или „Грейсуд и Спиърс“? — рече Нилсен.
— „Грейсуд и Спиърс“.
— Значи Кросби Уелс е направил удар в Дънстан и след това е наел „Грейсуд и Спиърс“ да пренесат златото от находището, така ли? — обобщи Фрост.
— Да — кимна Ах Сук. — Точно така.
— Значи през цялото време Уелс е кътал съкровище в дома си! — извика Нилсен и поклати глава. — Парите са си били негови! А никой не го вярваше.
Манъринг посочи Ах Кю.
— А той? Той знаел ли е за това?
— Не — отвърна Ах Сук.
Магнатът ядосано избухна.
— В такъв случай какво значение има това, по дяволите? Златото в дома на Кросби е било претопено от него, от него! Джони Кю го е претопил със собствените си ръце!
— Може Кросби Уелс да му е платил — предположи Фрост.
— Така ли е? — попита Нилсен, като посочи Ах Кю. — Кросби Уелс ли му е платил да претопи златото?
— Той не знае Кросби Уелс — отговори Ах Сук.
— О, боже господи! — възкликна Манъринг.
Търговецът напрегнато местеше поглед от единия към другия китаец, сякаш можеше да разчете по лицата им доказателство, че двамата са в някакъв таен заговор. Нилсен беше подозрително настроен към китайците по принцип, макар лично да не познаваше нито един, неговите убеждения не почиваха на опита му и даже често изпадаха в противоречие с него, въпреки че доказателствата в противното никога не успяваха да променят мнението му. Той отдавна беше решил, че китайците са двулични, и нищо не би могло да го разубеди. Взрян в Ах Кю, Нилсен си припомни конспиративната теория, която Джоузеф Причард му беше споделил днес следобед: „Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него“.
— Някой друг е в дъното на цялата работа — рече той. — Замесен е друг.
— Да — кимна Ах Сук.
— Кой? — попита нетърпеливо Нилсен.
— Нищо смислено няма да изкопчиш от него — обади се Манъринг. — Не си струва да си хабиш силите, предупреждавам те.
Отговорът на китаеца обаче изненада всички.
— Теру Тафарей — заяви той.