Елинор Катън
Светилата (47)

Екзалтация в Овен

В която обвиняемият се отдава на философски размишления, господин Муди печели надмощие, Лодърбак чете, а Карвърови биват уличени в лъжа.

Следобедното заседание на съда започна точно в един.

— Господин Стейнс — рече съдията, след като младежът положи клетва. — Предявени са ви три обвинения, първо, за подправяне на тримесечния отчет през януари 1866 година. Признавате ли се за виновен?

— Да, господине.

— Второ, присвояване на голямо количество злато, събрано от вашия служител Джон Кю Лон в находището „Аврора“ и впоследствие намерено в дома на покойния Кросби Уелс в долината Арахура. Признавате ли се за виновен?

— Да, господине.

— И накрая, престъпна небрежност и неизпълнение на задълженията към изискващи всекидневна поддръжка находища и участъци за период повече от два месеца. Признавате ли се за виновен?

— Да, господине.

— Виновен и по трите обвинения — обобщи съдията и се облегна. — Добре. Седнете засега, господин Стейнс. Защитник отново е господин Муди, а обвинител — господин Брохам, подпомаган от господин Фелоус и господин Харингтън от Мировия съд. Господин Брохам, заповядайте.

Както и предишния път, встъпителното изказване на Брохам имаше за цел да очерни обвиняемия и също като предходното беше дълго и витиевато. Обвинителят изброи всички проблеми, причинени от отсъствието на Стейнс, и обрисува вдовицата Уелс като трагична фигура с лъжливи надежди, разпалени у нея от обещанието за неочаквано наследство, което тя по погрешка (но съвсем разбираемо) смятала за част от имуществото на покойния си съпруг. Разпростря се върху покварата на богатството и нарече подправянето на отчета и присвояването „трезво и хладнокръвно извършени престъпления“. В отговор Муди само потвърди, че Стейнс напълно съзнава какви неприятности е предизвикало дългото му отсъствие и е готов да покрие възникналите щети и задължения.

— Господин Брохам — рече съдията, след като Муди приключи. — Свидетелят е на ваше разположение.

Обвинителят стана.

— Господин Стейнс! — Той вдигна един лист и го размаха, все едно беше заповед за задържане. — Този документ, издаден от кантората на „Нилсен и Сие“, представлява опис на имуществото на покойния Кросби Уелс. Имуществото, както е описано от господин Нилсен, включва и голямо количество злато, впоследствие оценено от банката на четири хиляди деветдесет и шест лири. Какво можете да ни кажете за това съкровище?

Стейнс отговори, без да се колебае:

— Златото е намерено в находището „Аврора“, което до неотдавна беше моя собственост. Събрано е от моя служител господин Кю в продължение на няколко месеца в средата на миналата година. Господин Кю претопи метала на кюлчета, както правеше винаги, и след това ми ги предаде. Само че аз не ги внесох в банката по сметката на „Аврора“, както ме задължава законът, а ги прибрах и ги зарових в долината Арахура.

Той говореше спокойно и чистосърдечно.

— Защо точно в Арахура? — попита Брохам.

— Защото в земите на маорите е забранено да се търси злато, а по-голямата част от Арахура попада в тях — отвърна Стейнс. — Смятах, че там съкровището е на сигурно място поне известно време, докато се върна и го изкопая.

— Какво възнамерявахте да правите с него?

— Исках да го разделя на две. Половината да остане за мен, а другата половина да даря на госпожица Уедърел.

— Защо?

Младият мъж направи озадачена физиономия.

— Боя се, че не разбирам въпроса, господине.

— Какво сте искали да постигнете, господин Стейнс, като подарите толкова голяма сума на госпожица Уедърел?

— Абсолютно нищо.

— Не сте искали абсолютно нищо?

— Да, точно така — отвърна лъчезарно Стейнс. — Иначе не би било подарък, нали?

— Съкровището — повиши глас Брохам, тъй като тук-там в залата се беше разнесъл смях — впоследствие е било открито в дома на покойния Кросби Уелс. Как е попаднало там?

— Не знам. Предполагам, че той го е изкопал и го е прибрал.

— Ако е така, защо според вас господин Уелс не го е отнесъл в банката?

— Не е ли очевидно?

— Боя се, че не е — отвърна студено обвинителят.

— Защото златото беше на кюлчета — обясни Стейнс. — И те бяха надписани, господин Кю беше изгравирал името „Аврора“ върху всяко от тях! Нямало е как Кросби Уелс да заяви, че е намерил златото в имота си.

— Защо не сте внесли златото в банката по сметката на „Аврора“, както повелява законът?

— Петдесет процента от находището принадлежаха на господин Франсис Карвър. Аз имах лошо мнение за него и не исках той да получи дял от печалбата.

Брохам се намръщи.

— Прибрали сте златото от „Аврора“, защото не сте искали да изплатите петдесет процента от дивидентите, които сте дължали на господин Карвър. А в същото време сте възнамерявали да дадете петдесет процента от същото съкровище на госпожица Анна Уедърел. Правилно ли ви разбирам?

— Да, точно така е.

— Простете, но намеренията ви ми се струват малко нелогични, господин Стейнс.

— Защо да са нелогични? Исках Анна да получи дела на Карвър.

— Защо?

— Защото тя заслужаваше да получи тези пари, а той заслужаваше да ги загуби — отвърна Емъри Стейнс.

Отново избухна смях, този път по-гръмогласен. Муди се притесни, беше предупредил Стейнс да не отговаря твърде наперено и самодоволно.

Когато залата утихна, съдията се обади:

— Нямате право да преценявате какво заслужава или не заслужава даден човек, господин Стейнс. От сега нататък се придържайте единствено към фактите, моля.

Стейнс веднага стана сериозен.

— Разбирам, господине — отвърна той.

Съдията кимна.

— Продължете, господин Брохам.

Обвинителят рязко смени темата.

— Нямаше ви в Хокитика повече от два месеца — рече той. — Какво наложи отсъствието ви?

— Срам ме е да си призная, но през това време бях под въздействието на опиума, господине — отвърна младежът. — Когато при завръщането си узнах, че са изминали два месеца, ми беше трудно да повярвам.

— Къде бяхте през този период?

— Предполагам, че съм прекарал по-голямата част от него в пушалнята в Кънери, но не мога да го заявя със сигурност.

Брохам замълча многозначително и после повтори:

— В пушалнята…

— Да, господине. Неин собственик беше Сук, Ах Сук. Обвинителят явно не желаеше да се разпростира върху темата за Ах Сук и бързо смени посоката.

— Бяхте намерен на двайсети март в дома на покойния Кросби Уелс. Какво правехте там?

— Струва ми се, че търсех съкровището си — отговори Стейнс.

— Само че нещо се обърках, не бях добре и не можех да си спомня къде съм го заровил.

— Кога развихте зависимост от опиума, господин Стейнс?

— За първи път посегнах към него в нощта на четиринайсети януари.

— С други думи, същата нощ, в която е починал Кросби Уелс.

— Така разбрах, да.

— Интересно съвпадение, не смятате ли?

Муди стана.

— Господин Уелс е починал от естествена смърт — заяви той.

— Не виждам какво значение може да има едно съвпадение с естествено настъпило събитие.

— Всъщност — обади се Брохам — при аутопсията в стомаха на господин Уелс е намерено малко количество лауданум.

— Малко количество — натърти Муди.

— Продължете с разпита, господин Брохам — рече съдията. — Седнете, господин Муди.

— Благодаря, господине — отвърна обвинителят и се обърна отново към Стейнс. — Имате ли някакво предположение, господин Стейнс, защо господин Уелс би поел каквото и да е било количество лауданум заедно с почти цяла бутилка уиски?

— Вероятно го е боляло нещо.

— Какво?

— Не знам — отвърна Стейнс. — Боя се, че това са само предположения, не познавах добре навиците на покойния и не съм бил с него въпросната вечер. Имах предвид, че лауданумът често се приема като болкоуспокояващо или като сънотворно.

— Но не и с бутилка уиски.

— Аз определено не бих направил такава комбинация. Но не мога да отговоря от името на господин Уелс.

— Вие взимате ли лауданум, господин Стейнс?

— Само по предписание.

— В момента имате ли такова предписание?

— Да, но то е съвсем отскоро.

— Откога по-точно?

— За първи път ми дадоха лауданум на двайсети март — отвърна младият мъж — като болкоуспокояващо и да притъпи глада ми за опиум.

— Преди двайсети март купували ли сте, или по някакъв друг начин сдобивали ли сте се със стъкленица лауданум от аптеката на Причард на „Колингуд“?

— Не.

— Няколко дни след смъртта на Кросби Уелс в дома му е била намерена стъкленица с лауданум. Знаете ли как е попаднала там?

— Не.

— Знаете ли дали господин Уелс е употребявал опиати?

— Той беше пияница — отговори Стейнс. — За друго не знам.

Брохам впи поглед в него.

— Разкажете, моля, последователно и със свои думи как прекарахте вечерта на четиринайсети януари.

— Към седем се видях с Анна в „Златната прах“. Изпихме по едно питие и след това се върнахме в дома ми на „Гуляйджийска“. После аз заспах и когато се събудих, трябва да е било към десет и половина, нея я нямаше. Нямах никакво обяснение защо си е тръгнала тъй внезапно и излязох да я потърся. Отидох в „Скарата“. Фоайето беше празно, не срещнах никого и по стълбите, вратата на стаята й не беше заключена. Влязох и я видях легнала на пода, до нея бяха лулата, опиумът и лампата. Не можах да я събудя и докато я чаках да дойде на себе си, заразглеждах инструментите. Не бях пушил опиум преди, но отдавна копнеех да пробвам. Има нещо толкова загадъчно в това, както знаете, пушекът е тъй прекрасен, плътен… Лулата беше все още топла, лампата гореше и ми се стори, че това е някаква щастлива случайност. Реших да опитам. Анна изглеждаше направо блажена, усмихваше се.

— Какво стана след това? — попита обвинителят, тъй като Стейнс беше замълчал.

— От опиума се унесох, разбира се — отвърна младежът. — Беше прекрасно.

Брохам изглеждаше подразнен.

— А после?

— Надишах се хубаво, изтегнах се на леглото и заспах, по-точно не заспах, а сънувах или мечтаех, не знам как да го нарека. Когато се събудих, лампата беше угаснала, лулата беше празна и Анна я нямаше. За свой срам трябва да кажа, че изобщо не се замислих за нея. Исках само отново да се унеса. Изпитвах невероятен копнеж, още от първата глътка опиумът ме омагьоса. Знаех, че няма да намеря мира, докато не опитам отново.

— И това само от първата глътка? — попита недоверчиво Брохам.

— Да.

— И къде отидохте?

— Отправих се към пушалнята в китайското селище. Беше рано, тъкмо се разсъмваше. Не срещнах никого по пътя.

— Колко време останахте в китайското селище в Кънери?

— Според мен около половин месец, но не съм сигурен, дните се сливаха един с друг. Ах Сук беше много мил с мен. Прие ме, хранеше ме, внимаваше да не прекалявам с опиума. Отбелязваше си на дъсчица колко му дължа.

— През този период разговаряхте ли с някой друг освен с него?

— Не, но спомените ми наистина не са много ясни.

— Какво е следващото, което си спомняте?

— Един ден се събудих и Ах Сук го нямаше. Не ме свърташе в пушалнята. Той беше взел опиума със себе си, винаги така правеше, когато излизаше, и в отчаянието си обърнах цялата колиба наопаки, но не намерих нищо. После изведнъж си спомних за бучицата на госпожица Уедърел. Отправих се веднага към Хокитика. Валеше силно и нямаше много хора, стигнах до града, без да срещна познати. Влязох в „Скарата“ през задната врата и се качих по стълбите за прислугата. Изчаках Анна да слезе да обядва и се промъкнах в стаята й, намерих опиума и инструментите в чекмеджето. Но се оказах в капан, не можех да изляза, тъй като в коридора някакви хора разговаряха точно пред вратата. След това Анна се върна и като я чух да влиза, се уплаших и се скрих зад завесите.

— Зад завесите?

— Да — потвърди Стейнс. — Бях зад завесите, когато ме уцели куршумът от пистолета на Анна.

Брохам почервеня.

— Колко време сте се крили зад завесите?

— Няколко часа — отвърна младежът. — Бих казал, най-малко от дванайсет до три. Но това е само предположение.

— Госпожица Уедърел знаеше ли, че сте в стаята й?

— Не.

— А господин Гаскоан? И господин Причард?

— Не — повтори той. — Гледах да не мърдам и се стараех да пазя тишина. Сигурен съм, че никой не знаеше за мен.

Фелоус зашепна настойчиво в ухото на Харингтън.

— А какво стана, след като ви простреляха? — попита обвинителят.

— Мълчах си — отвърна Стейнс.

— Мълчали сте си?

— Да.

— Господин Стейнс — поде Брохам укорително, — сериозно ли възнамерявате да убедите съда, че сте били прострелян изведнъж, и то отблизо, и не сте извикали, не сте помръднали и по никакъв начин не сте издали присъствието си пред трима свидетели?

— Да.

— Как е възможно да не извикате?

— Не исках да загубя бучицата опиум.

Обвинителят го огледа преценяващо, в настъпилата тишина Харингтън му подаде листче, което Брохам прочете набързо, след това вдигна глава и попита:

— Според вас, господин Стейнс, възможно ли е госпожица Уедърел да е знаела, че се криете зад завесите следобеда на двайсет и седми януари и нарочно да е стреляла към вас?

— Не — отвърна Стейнс. — Според мен не е възможно.

Присъстващите в залата бяха затаили дъх.

— Защо смятате така?

— Защото й имам доверие.

— Питам ви дали е възможно — уточни Брохам, — а не дали е вероятно.

— Разбирам въпроса ви. Но отговорът ми си остава същият.

— И какво ви кара да изпитвате такова доверие към госпожица Уедърел?

— Нищо не може да „накара“ човек да изпитва доверие! — избухна младежът. — Доверието се дава, и то доброволно. Как да ви отговоря?

— Ще опростя въпроса си — рече обвинителят. — Защо вярвате на госпожица Уедърел?

— Вярвам й, защото я обичам.

— А как започнахте да я обичате?

— Като й се доверих, разбира се!

— Аргументите ви се въртят в кръг.

— Да, няма друг начин! — извика Стейнс. — Истинското чувство винаги е такова, или се върти в кръг, или е парадоксално, защото причината за него и неговият израз са две половини на едно цяло! Любовта не може да бъде сведена до списък с причини и един списък с причини не може да роди любов. Ако някой не е съгласен с мен, значи не е обичал или поне не е обичал истински.

За миг се възцари тишина. После от дъното на залата се разнесе тихо подсвирване и в отговор се чу сподавен смях.

Господин Брохам беше видимо ядосан.

— Надявам се да ми простите, господин Стейнс, но ми се струва необичайно да крадеш опиат от човека, в когото си влюбен.

— Знам, че е лошо — отвърна младежът. — Много ме е срам от това, което направих.

— Някой може ли да подкрепи твърденията ви къде сте били през тези два месеца?

— Ах Сук.

— Господин Сук вече не е сред живите. Друг?

Стейнс се замисли, после поклати глава.

— Не се сещам за друг.

— Нямам повече въпроси — оповести Брохам рязко. — Благодаря, господин съдия.

— Свидетелят е ваш, господин Муди — обади се съдията.

Муди също му благодари. Отдели няколко секунди да подреди книжата на масата, докато чакаше шепотът наоколо да заглъхне, и поде:

— Заявихте, че имате лошо мнение за господин Карвър, господин Стейнс. На какво се дължи то?

— Той преби Анна. Преби я най-хладнокръвно, когато тя беше с дете. И детето загина.

Залата утихна.

— Кога е станало това? — попита Муди.

— Следобед на единайсети октомври миналата година.

— На единайсети октомври — повтори той. — Вие бяхте ли свидетел на случилото се?

— Не.

— Как разбрахте за него?

— От господин Льовентал малко по-късно. Той я е намерил на улицата, окървавена и смазана от бой. Може да потвърди в какво състояние я е заварил.

— По каква работа сте се видели с господин Льовентал този ден?

— По съвсем друг въпрос. Отбих се през редакцията, защото исках да публикувам обявление във вестника.

— Относно?

— Покупката на корита за промиване.

— Изненада ли ви побоят над госпожица Уедърел? — попита Муди.

— Не — отвърна Стейнс. — Вече знаех, че Карвър е негодник, и съжалявах, че сме съдружници. Той ми предложи да ми помогне с пари, когато пристигнах в Дънидин, така се запознах с него същия ден, в който слязох от кораба. Не заподозрях нищо нередно. Бях съвсем неопитен. Стиснахме си ръцете и въпросът беше решен, но не след дълго започнах да чувам разни истории за него и за госпожа Карвър, те работеха заедно. Когато узнах какво са сторили с господин Уелс, изтръпнах. Осъзнах, че съм станал съдружник с един изпечен негодник.

Младежът избързваше. Муди се покашля, за да му напомни да не изпреварва последователността на събитията, за която се бяха разбрали, и рече:

— Да се върнем на вечерта на единайсети октомври. Какво направихте вие, след като господин Льовентал ви уведоми за побоя над госпожица Уедърел?

— Отправих се към долината Арахура, за да известя господин Уелс.

— Защо смятахте, че вестта е важна за господин Уелс?

— Защото той беше бащата на детето в утробата на госпожица Уедърел и аз реших, че е редно да узнае за смъртта му.

Залата се беше смълчала, чак се чуваше шумът от улицата.

— Как реагира господин Уелс на вестта, че детето му е мъртво?

— Той беше мълчалив човек — отвърна Стейнс. — Почти не говореше. Пийнахме заедно и аз поседях с него.

— Онази вечер разговаряхте ли с господин Уелс за друго?

— Разказах му за съкровището, което бях заровил недалече от дома му. Заявих, че ако Анна прескочи трапа — тя беше жестоко пребита, — ще й дам дела на Карвър.

— Същата нощ ли изразихте намерението си в писмен вид?

— Уелс написа документа, но аз не го подписах.

— Защо?

— Не помня вече защо — отговори Стейнс. — Доста бях пийнал и беше станало късно. Навярно разговорът ни се е отплеснал към друга тема или пък просто съм забравил да се подпиша. Така или иначе, поспах малко и после рано сутринта се върнах в Хокитика да проверя как е госпожица Уедърел. Това беше последната ми среща с господин Уелс.

— Казахте ли на господин Уелс къде точно е заровено златото?

— Да. Описах му мястото.

След това пред съда бяха изслушани показанията на Манъринг, Кю, Льовентал, Клинч, Нилсен и Фрост, които от първия до последния разказаха за съкровището, намерено в дома на Кросби Уелс и след това преместено, все едно претопеното злато наистина е било събрано в „Аврора“. Манъринг говори за продажбата на „Аврора“, а Кю свидетелства за претопяването на златото. Льовентал разказа подробно как вечерта на четиринайсети януари се е срещнал с Алистър Лодърбак, от когото е научил за смъртта на Кросби Уелс. Клинч потвърди, че е закупил имота на следващия ден. Нилсен обясни как златото е било скрито в къщата на Уелс, а Фрост удостовери стойността му. Никой не спомена за роклите на Анна, за разбилия се в плитчините платноход „На добър час“ и за всички други въпроси и открития, предшествали тайната среща в „Короната“ преди три месеца. Разпитите минаха необезпокоявано и не след дълго съдията призова на свидетелската скамейка госпожа Лидия Карвър.

Тя беше облечена в черна рокля, върху която беше сложила елегантен черен жакет за езда с буфан ръкави. Ярката й червена коса беше вдигната на кок, закрепен с черна кадифена лента. Когато госпожа Карвър мина край масата на защитата и обвинението, Муди усети аромат на камфор, лимон и анасон, силната остра миризма му напомни за празненството в „Скитническа слука“ преди сеанса.

Госпожа Карвър изкачи няколкото стъпала до свидетелската скамейка на един дъх, но щом зърна седналия отсреща Емъри Стейнс, за миг забави крачка. Колебанието й трая съвсем кратко, тя бързо се съвзе, обърна гръб на Стейнс, усмихна се на пристава и вдигна снежнобялата си ръчичка да се закълне.

— Госпожо Карвър — поде Брохам, след като приставът отстъпи, — познавате ли обвиняемия Емъри Стейнс?

— Боя се, че никога не съм имала удоволствието да бъда представена на господин Емъри Стейнс — отвърна тя.

За огромна изненада на Муди младежът се изчерви чак до коренчетата на косата си.

— Въпреки това вечерта на осемнайсети февруари сте организирали сеанс, за да се свържете с него — продължи Брохам.

— Така е.

— Защо се спряхте точно на господин Стейнс?

— Боя се, че истината е чисто меркантилна — отвърна госпожа Карвър с лека усмивка. — По това време целият град говореше за изчезването му и аз реших, че името му ще привлече повече посетители. Това беше единствената причина.

— Когато публикувахте обявлението за този сеанс, знаехте ли, че намереното в дома на покойния ви съпруг съкровище идва от находището „Аврора“?

— Не.

— Имахте ли някаква причина да подозирате, че господин Стейнс е свързан с покойния ви съпруг?

— Абсолютно никаква. За мен той беше просто едно име, знаех само, че е изчезнал и е оставил множество находища.

— Не знаехте ли, че настоящият ви съпруг, господин Карвър, притежава половината от едно от находищата на господин Стейнс?

— О, с Франсис никога не сме обсъждали вложенията му.

— Кога научихте за истинския произход на съкровището?

— Когато в края на март Запасна банка публикува обявление във вестника, с което уверяваше читателите, че златото наистина е било на кюлчета и произходът му може да бъде проследен.

Брохам се обърна към съдията.

— Моля съдът да отбележи, че обявлението е отпечатано в „Уест Коуст Таймс“ на двайсет и трети март тази година.

— Отбелязано, господин Брохам.

Обвинителят се обърна отново към госпожа Карвър.

— Вие сте пристигнали в Хокитика в четвъртък, на двайсет и пети януари 1866 година, с парахода „Уайкато“. Веднага след слизането си от кораба сте отишли в съда да оспорите продажбата на имота на покойния си съпруг. Така ли е?

— Точно така.

— Как научихте за смъртта на господин Уелс?

— Господин Карвър ми донесе вестта лично — отвърна тя. — Естествено, постарах се веднага да замина за Хокитика. Искаше ми се да присъствам на погребението, но за съжаление, закъснях.

— При заминаването си от Дънидин знаехте ли, че в имуществото на господин Уелс има цяло съкровище с неустановен произход?

— Не. Разбрах за това едва след като пристигнах в Хокитика и прочетох статиите в „Уест Коуст Таймс“.

— Въпреки това преди заминаването сте продали дома и заведението си в Дънидин.

— Да, така е — кимна госпожа Карвър, — но решението не е толкова внезапно, колкото вероятно изглежда отстрани. Аз си изкарвам хляба в сферата на забавленията, а в Дънидин вече не е толкова оживено както преди. Отдавна обмислях да се преместя на Западния бряг и следях внимателно „Уест Коуст Таймс“ с тази мисъл наум. Когато научих за смъртта на Кросби, реших, че това е идеалната възможност. Можех да започна наново на място, където търговията със сигурност ще върви добре, а и щях да съм близо до гроба му, такова беше желанието ми. За съжаление, не получихме възможност да преодолеем различията си, докато той беше жив, а раздялата ни ме нарани дълбоко.

— С господин Уелс сте били разделени по време на смъртта му, така ли?

— Да.

— Колко време сте живели отделно?

— Девет месеца, ако се не лъжа.

— Каква беше причината за раздялата ви?

— Господин Уелс предаде доверието ми — отвърна госпожа Карвър.

Тя замълча, а Брохам хвърли притеснен поглед към съдията и я подкани:

— Бихте ли обяснили по-обстойно, моля?

Госпожа Карвър отметна глава.

— При мен живееше една млада жена, от която господин Уелс се възползва по отвратителен начин. С Кросби се скарахме жестоко и малко след това той напусна Дънидин. Не знаех къде е отишъл и той не ми писа. Разбрах къде е бил едва когато господин Карвър донесе вестта за смъртта му.

— А въпросната млада жена…

— Госпожица Анна Уедърел — отговори ясно тя. — Бях проявила милосърдие да я приема в дома си и тя твърдеше, че е много благодарна за това. Господин Уелс опетни моето милосърдие, а госпожица Уедърел злоупотреби с него.

— Познанството между госпожица Уедърел и господин Уелс запазило ли се е след преместването им в Хокитика?

— Нямам никаква представа.

— Благодаря, госпожо Карвър. Нямам повече въпроси.

— Благодаря, господин Брохам — отвърна тя мило.

Муди вече се надигаше в очакване съдията да го покани да поеме разпита.

— Госпожо Карвър — рече той веднага щом това стана, — през март 1864 година покойният ви съпруг Кросби Уелс е попаднал на богата жила в долината на Дънстан, прав ли съм?

Личеше си, че въпросът му е изненадал госпожа Карвър, но тя отвърна:

— Да, така е.

— Господин Уелс не е предал съкровището за съхранение в банката, нали така?

— Да, отново сте прав.

— Вместо това е наел частен конвой, за да превози златото от Дънстан в Дънидин, където сте го получили вие.

По лицето на госпожа Карвър пробяга тревога.

— Да — отвърна тя предпазливо.

— Бихте ли описали как е било съхранявано и пренесено златото?

Тя се подвоуми, но насоката на разпита очевидно я беше хванала неподготвена и Лидия Карвър нямаше време да си съчини алиби.

— Беше прибрано в каса — отвърна тя. — Касата беше натоварена на каруца, придружавана от няколко мъже, въоръжени, разбира се. В Дънидин прибрах касата, платих на охранителите и веднага седнах да напиша писмо до съпруга си, за да го уведомя, че касата е пристигнала без произшествия, и тогава той ми изпрати ключа.

— Придружителите от вас ли бяха посочени, или от господин Уелс?

— Господин Уелс се беше погрижил за всичко. Те бяха много добри. Не сме имали никакви поводи за оплакване. Някаква частна фирма беше, „Грейсуд и синове“ или нещо от този род.

— „Грейсуд и Спиърс“ — поправи я Муди. — Между другото сега те са се преместили в Кънери.

— Виж ти — отбеляза госпожа Карвър.

— Какво направихте със съкровището, след като то ви е било доставено?

— Златото си остана вътре в касата, която се намираше в дома ни на улица „Къмбърланд“.

— Защо не го занесохте в банката?

— Цената на златото се променяше всеки ден, пазарът беше непредсказуем. Смятахме, че е най-добре да изчакаме подходящ момент за продажбата.

— Предпазливостта ви ме навежда на мисълта, че стойността на златото е била голяма.

— Да, няколко хиляди, поне според нас. Не го бяхме оценили.

— След този удар господин Уелс на находището ли е останал?

— Да, той продължи да работи още една година, до следващата пролет. Успехът му беше замаял главата и той смяташе, че може отново да извади късмет, но това не стана.

— И къде е сега това съкровище? — попита Муди.

Тя отново се подвоуми и накрая рече:

— Откраднаха го.

— Моите съболезнования. Навярно сте били опустошени от тази загуба.

— Да, бяхме.

— Говорите и от името и на покойния си съпруг, нали така?

— Разбира се.

Муди отново замълча, после рече:

— Предполагам, че крадецът е успял някак да се сдобие с ключа.

— Вероятно — отвърна госпожа Карвър. — Или пък ключалката не е била надеждна. Касата беше от новите, а както всички знаем, на новата техника не може да се вярва. Възможно е също така да е бил направен и дубликат на ключа без наше знание.

— Имате ли някакво подозрение кой може да е отмъкнал съкровището?

— Абсолютно никакво.

— Смятате ли, че е вероятно да е бил някой от вашето близко обкръжение?

— Не е задължително — поклати глава тя. — Възможно е да е бил и някой от придружителите. Те знаеха, че в дома ни има цяло състояние в чисто злато и къде точно е касата. Може да е бил някой от тях.

— Редовно ли отваряхте касата да проверите златото?

— Не, не.

— Кога разбрахте, че то е изчезнало?

— Когато Кросби се върна следващата година.

— Бихте ли описали какво се случи, щом узнахте за кражбата?

— Господин Уелс се прибра и седнахме да прегледаме състоянието си. Той отвори касата и видя, че е празна. Естествено, беше бесен, както и аз.

— Кога точно стана това?

— О, не знам — измърмори притеснено госпожа Карвър. — През април може би. Или май.

— Април или май 1865 година. Миналата година.

— Да.

— Благодаря, госпожо Карвър — рече Муди и се обърна към съдията. — Благодаря, господине.

Той седна, усещаше се как присъстващите в залата са затаили дъх. Харингтън и Фелоус вече не си шепнеха, съдията не дращеше в тефтера си. Всички бяха вперили очи в госпожа Карвър, която слезе от свидетелската скамейка и се върна на мястото си.

— Съдът призовава господин Франсис Карвър.

Карвър се беше издокарал с тъмнозелен сюртук и шалче около врата. Той се закле с обичайния си дрезгав глас и след това се обърна с мрачно изражение към масата на обвинението и защитата.

Брохам вдигна глава от бележките си.

— Господин Карвър, разкажете, моля, как се запознахте с господин Емъри Стейнс.

— Срещнахме се в Дънидин — отвърна Карвър — по това време миналата година. Той току-що беше слязъл от кораба от Сидни и искаше да се пробва като златотърсач. Предложих да му помогна и той прие.

— Какви точно бяха взаимоотношенията ви?

— Дадох му назаем достатъчно пари да започне да търси злато, а в замяна той пое задължението да ми отстъпи половината от първото си находище и дивидентите от него.

— На каква точно сума възлизаше заемът, който сте му отпуснали?

— Купих му всичко необходимо и провизии за първо време. Платих му билета до Западния бряг. Той имаше и някакъв дълг от игра на карти в Дънидин и аз покрих и него.

— Бихте ли посочили конкретна сума, моля?

— Бих казал, че става дума общо за осем лири. Някъде толкова. Той получаваше помощ веднага, а аз щях да получа отплата след време. Такъв беше замисълът.

— Кое беше първото находище на господин Стейнс?

— Той купи два акра на около километър и половина от Кънери, участъкът се казва „Аврора“. След покупката ми писа от Хокитика и ми препрати всички документи от банката.

— Как получавахте дивидентите си от „Аврора“?

— Със запис чрез Запасна банка.

— С каква честота пристигаха тези плащания?

— На тримесечие.

— На каква точно сума възлизат дивидентите, които сте получили през октомври 1865 година?

— Осем лири и нещо.

— А през януари 1865?

— Шест лири.

— Следователно през последните две тримесечия на миналата година сте получили общо към четиринайсет лири дивидент.

— Точно така.

— В такъв случай общата печалба на „Аврора“ би трябвало да възлиза на около двайсет и осем лири за шест месеца.

— Да.

— Господин Стейнс споменавал ли ви е за голямо количество злато, намерено в „Аврора“ от китаеца Джони Кю?

— Не.

— Кога разбрахте, че съкровището, открито в дома на покойния господин Уелс, идва от находището „Аврора“?

— Научих заедно с всички останали — отвърна Карвър, — когато банката отпечата известие във вестника, че златото е било на кюлчета и те са били надписани.

Брохам кимна, прокашля се и смени темата.

— Господин Стейнс заяви в показанията си, че има лошо мнение за вас, господин Карвър.

— Дори и да е така, досега не го е показвал.

— Нападнали ли сте, както твърди господин Стейнс, госпожица Уедърел на единайсети октомври?

— Зашлевих я веднъж — отговори той. — Нищо повече.

В залата се разнесе неодобрителен ропот.

— Какво ви накара да я зашлевите? — попита Брохам.

— Държа се непочтително.

— Бихте ли пояснили?

— Попитах я нещо и в отговор тя ми се присмя, затова я зашлевих. За първи и последен път й посягах, повече с пръст не съм я докосвал.

— Бихте ли разказали за срещата си, моля?

— Бях в Хокитика по работа и реших да отскоча до Кънери да погледна „Аврора“, тримесечният доклад тъкмо беше излязъл и ставаше ясно, че находището не дава достатъчно злато, исках да разбера на какво се дължи това. Срещнах госпожица Уедърел на пътя. Тя беше напушена до козирката и бръщолевеше глупости. Не успях да изкопча и една смислена дума от нея и затова се качих на коня и си продължих по пътя.

— Господин Стейнс заяви, че същия ден госпожица Уедърел е загубила детето си.

— Не знам нищо за това — отвърна Карвър. — Когато си тръгвах, тя продължаваше да се кикоти и да се олюлява. Може да е станало по-късно.

— Помните ли какво точно сте я попитали?

— Да. Исках да разбера къде мога да намеря Уелс.

— Защо сте искали да се свържете с господин Уелс?

— По личен въпрос. Не го бях виждал от май и не знаех къде е, нито кого да питам. Както Лидия посочи преди малко, той напусна Дънидин внезапно, без да каже на никого къде отива.

— Госпожица Уедърел разкри ли ви къде е господин Уелс?

— Не — отговори Карвър. — Тя ми се изсмя. И затова я шамаросах.

— Смятате ли, че госпожица Уедърел е знаела къде се намира господин Уелс и нарочно е скрила тази информация от вас?

Той се замисли и поклати глава.

— Не знам. Не мога да кажа.

— Какво точно искахте да обсъдите с господин Уелс?

— Застраховката.

— Каква застраховка?

Той сви рамене, за да подскаже, че отговорът е без значение, но въпреки това обясни:

— „На добър час“ беше негов, аз бях капитан на кораба. Не беше неотложно, но исках да обсъдим някои въпроси.

— С господин Уелс в добри отношения ли бяхте?

— Сравнително. Не е тайна, че харесвах жена му и се ожених за нея след смъртта му, но никога не съм заставал между тях. Държах се почтено с Уелс и Уелс беше почтен с мен.

— Благодаря, господине — рече Брохам на съдията. — Благодаря, господин Карвър.

— Свидетелят е на ваше разположение, господин Муди.

Муди скочи.

— Господин Карвър, откога се познавате с госпожа Карвър?

— От почти двайсет години.

— С други думи, още преди тя да се омъжи за господин Уелс?

— Да.

— Бихте ли описали връзката си с госпожа Карвър?

— Познавам Лидия още от съвсем млад и винаги сме смятали, че ще се оженим. Но след това ми дадоха десет години в Кокату и през това време тя е срещнала Уелс. Когато излязох на свобода, вече бяха женени. Не можех да я виня. Десет години са много време. И него не можех да виня. Знам що за жена е тя. Но си казах, че ако някога бракът им приключи, аз ще съм следващият.

— Сключихте брак доста бързо след смъртта на господин Уелс, нали така?

Карвър впи поглед в него.

— В това няма нищо нередно.

— Да, разбира се — кимна Муди. — Прощавайте, ако думите ми са подсказвали противното. Нека да се върнем малко назад. Кога точно бяхте освободен от затвора?

— През юни шейсет и четвърта. Преди близо две години.

— Какво сторихте след това?

— Отправих се към Дънидин. Намерих си работа на кораб, който пътуваше през Тасманово море. „На добър час“.

— Били сте капитан на кораба?

— Не, моряк — уточни Карвър. — Станах капитан следващата година.

— По това време господин Уелс е търсел злато в Дънстан, нали така?

Карвър се подвоуми, но в крайна сметка кимна.

— Да.

— А госпожа Карвър, тогава съпруга на господин Уелс, е живеела в Дънидин.

— Да.

— Често ли се виждахте с нея през този период?

— Отбивал съм се да пийна по чашка в нейното заведение. Тя държеше кръчма на „Къмбърланд“. Но през повечето време бях в морето.

— През май 1865 година Кросби Уелс се е върнал в Дънидин — рече Муди. — Доколкото знам, тогава е направил едно вложение.

Карвър си даваше сметка, че му залагат капан, но не можеше да го избегне.

— Да — заяви троснато. — Той купи „На добър час“.

— Интересна покупка — отбеляза Муди, — най-малкото защото е била направена толкова внезапно. Фактът, че е решил да вложи парите си не в друго, а в кораб, също е любопитен. Господин Уелс имал ли е преди това интерес към корабоплаването?

— Не знам — отвърна Карвър. — Сигурно, щом е купил кораб.

Муди замълча, после рече:

— Доколкото знам, договорът за продажба в момента е у вас.

— Така е.

— Как се озова във вашите ръце?

— Даде ми го господин Уелс.

— Кога ви го даде?

— Веднага след покупката.

— Което е…

— През май миналата година.

— С други думи, непосредствено преди господин Уелс да напусне Дънидин и да се премести в долината Арахура?

Карвър нямаше как да го отрече.

— Да — потвърди той.

— Защо господин Уелс ви е поверил договора за продажба?

— За да мога да действам като негов пълномощник.

— Ако той се разболее — предположи Муди. — Или почине.

— Да.

— Аха — кимна Муди. — Да видим дали съм разбрал правилно, господин Карвър. В началото на миналата година господин Уелс е бил законен собственик на няколко хиляди лири в злато, намерено в находище в долината Дънстан. Златото е било прибрано в каса в дома му в Дънидин, където е живеела съпругата му, стара и близка ваша приятелка. През май господин Уелс се е върнал в Дънидин от Дънстан и без да предупреди съпругата си, е прибрал златото от касата. Веднага е вложил цялото състояние в покупката на платнохода „На добър час“, поверил го е на вас и незабавно е заминал за Хокитика, без да извести никого къде е и какво смята да прави. Разбира се, аз просто допускам, че господин Уелс, а не някой друг е изпразнил касата… но как иначе би могъл да закупи „На добър час“? Не е притежавал никакви акции и ценни книжа, в това сме напълно сигурни, а и в известието за продажбата на кораба, отпечатано в „Отаго Уитнес“ на четиринайсети май онази година, изрично се посочва, че за кораба е било заплатено в злато.

Карвър се беше намръщил.

— Изпускате уличницата — рече той. — Уелс напусна Дънидин заради нея. Заради нея се раздели с Лидия.

— Да, не е изключено да е било така, но ще си позволя да ви поправя, по това време госпожица Уедърел не е продавала тялото си — отвърна Муди. — В записа на заповед, която е издадена от господин Ричард Манъринг и която показах сутринта на съда, се посочва недвусмислено, че госпожица Уедърел трябва да бъде снабдена с рокля, пистолет, парфюм, фусти и всичко друго, от което „има нужда“. Документът е от юни миналата година.

Карвър не отговори.

— Надявам се да ми простите забележката — продължи Муди, — че господин Уелс не е спечелил кой знае колко от събитията, разиграли се миналия май в Дънидин. За сметка на това обаче вие сте се облагодетелствали изключително много.

Съдията Кемп изчака Карвър да се върне на мястото си до своята съпруга и строго призова за тишина.

— Добре, господин Муди — рече той, като скръсти ръце, — виждам, че ни водите в определена посока, и ще ви разреша да продължите, ала ще си позволя да отбележа, че се отдалечаваме твърде много от курса, указан в сутрешния бюлетин. Вие сте призовали двама свидетели на защитата.

Муди кимна.

— Да, господине.

— При свидетелите на защитата господин Муди ще води разпита, а след това господин Брохам ще може да ги подложи на кръстосан разпит, ако желае — рече съдията. Той погледна тефтера пред себе си, сетне надзърна над очилата и оповести: — Господин Томас Балфор.

Томас Балфор беше въведен в залата.

— Господин Балфор — поде Муди, след като свидетелят положи клетва, — вие се занимавате с превоз на стоки, нали така?

— Вече ще станат дванайсет години, господин Муди.

— Доколкото знам, ваш клиент е и господин Лодърбак.

— Да, така е — отвърна доволно Балфор. — Работя с господин Лодърбак от зимата на 1861 година.

— Бихте ли разказали пред съда за последната поръчка на господин Лодърбак?

— Разбира се. Както сигурно си спомняте, господин Лодърбак пристигна в Хокитика през януари, като мина през планината. Сандъкът с личните му вещи дойде по море. Той го беше изпратил от Литълтън до Порт Чалмърс и от там аз уредих да бъде взет от един от моите кораби — „Достойнство“ — и да бъде докаран тук. Сандъкът стигна до Хокитика без никакви премеждия. Корабът дойде на дванайсети януари, два дни преди господин Лодърбак. На следващия ден сандъкът беше свален и оставен на пристана заедно с другия товар и аз се разпоредих да бъде отнесен в склада, откъдето господин Лодърбак щеше да си го прибере. Но това така и не стана, сандъкът изчезна, преди да стигне до склада.

— Върху него имаше ли надпис, който да удостоверява на кого е?

— Да — потвърди Балфор. — Виждали сте накамарените сандъци на пристана, те са напълно еднакви и човек лесно може да се обърка, ако не е товарителницата. В нея са посочени собственикът, превозвачът, корабът и всичко останало.

— Какво направихте, след като узнахте за изчезването на сандъка?

— Както сигурно се досещате, обърнах цялото пристанище наопаки, но сандъка го нямаше никъде. Половин месец по-късно „На добър час“ се разби в плитчините и при ваденето на товара, не щеш ли, се появи и сандъкът на господин Лодърбак! Явно е бил качен на кораба, преди той да замине от Хокитика.

— С други думи, рано сутринта на петнайсети януари.

— Точно така.

— Какво стана, след като намерихте сандъка на Лодърбак?

— Хванах се да разчепкам тази история — отвърна превозвачът. — Поразпитах екипажа и моряците ми обясниха как е станала грешката. Някой видял товарителницата, на която пишело, че собственик е господин Лодърбак, и си спомнил, че предишната година капитанът — Карвър де — издирвал такъв сандък. Вечерта на четиринайсети януари моряците видели сандъка на кея и решили, че им се предоставя добра възможност да спечелят благоволението на капитана. Надникнали вътре, намерили само разни книжа и дреболии, нищо особено ценно, но за всеки случай решили да уведомят Карвър. Само че не успели да го намерят. Нямало го нито в стаята му в странноприемницата, нито по кръчмите. Решили да оставят въпроса за сутринта и отишли да си легнат. След това обаче Карвър се появил изневиделица силно развълнуван, изритал ги от койките и наредил „На добър час“ да вдигне котва с първите лъчи на зората, няколко часа по-късно. Не обяснил какво налага такова бързане. Тъй или иначе, моряците набързо натоварили сандъка на кораба и когато призори „На добър час“ потеглил, сандъкът бил в трюма.

— Капитан Карвър бил ли е уведомен за този товар?

— О, да — усмихна се Балфор. — Момчетата били доволни като куче в каруца, смятали, че ще получат награда. Затова изчакали да опънат платната и тогава го повикали да слезе в трюма. Карвър погледнал товарителницата и веднага му станало ясно, че са издънили работата. „Превозни услуги Балфор“? — извикал той. — Този, дето търсех, е бил превозван от Данфорт! Взели сте друг и сега имаме краден сандък на борда!

— Значи от това можем да направим извода — обобщи Муди, — че капитан Карвър е изгубил сандък, подобен на сандъка на Алистър Лодърбак и превозван от господин Данфорт, който е съдържал нещо ценно за него, така ли?

— Така излиза.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Балфор.

— Удоволствието беше мое, господин Муди.

Брохам, който, личеше си, нямаше никакво обяснение накъде води разпитът на Муди, се отказа от правото си да задава въпроси и съдията, след като си го отбеляза, призова следващия свидетел на защитата.

— Почитаемият господин Алистър Лодърбак.

Алистър Лодърбак прекоси залата с пет крачки.

— Господин Лодърбак — поде Муди, след като политикът положи клетва, — вие сте предишният собственик на платнохода „На добър час“, нали така?

— Да, така е.

— Според договора за продажба вие сте продали кораба на дванайсети май 1865 година.

— Да.

— Човекът, на когото сте го продали, в залата ли е в момента?

— Да — кимна Лодърбак.

— Бихте ли го посочили, моля?

Политикът вдигна ръка към Карвър.

— Ето този е — рече той, без да отделя поглед от Муди. — Това е човекът, на когото продадох кораба.

— Не грешите ли? — попита Муди. — В договора за продажба, предоставен на съда от самия господин Карвър, купувачът се е подписал като „К. Франсис Уелс“.

— Подписът е подправен — заяви Лодърбак, който продължаваше да сочи Карвър. — Той ми се представи с името Кросби Уелс, подписа договора като Кросби Уелс и аз му продадох кораба с убеждението, че го продавам на Кросби Уелс. Чак осем-девет месеца по-късно осъзнах, че съм бил изигран.

Муди не смееше да погледне Карвър, който беше застинал едва видимо при лъжата на политика. С крайчеца на окото си адвокатът видя как госпожа Карвър протяга бялата си ръчица да задържи съпруга си, пръстите й стиснаха здраво китката му.

— Бихте ли разказали какво точно се случи? — попита Муди.

— Той се направи на измамения съпруг — отвърна Лодърбак. — Знаеше, че имам вземане-даване с Лидия — всички тук са в течение, признах си в „Таймс“, — и беше решил да се възползва. Представи ми се за Кросби Уелс и ме обвини, че съм развалил жена му. И през ум не ми мина, че ме лъже в очите. Давах си сметка, че съм постъпил лошо с него и съм опетнил съпругата му.

Двамата Карвър не помръдваха. Без да ги поглежда, Муди попита:

— И какво поиска той от вас?

— Поиска кораба — отвърна политикът. — Поиска кораба и го получи. Но това беше изнудване. Продадох го под натиск, не по своя воля.

— Бихте ли обяснили в какво се състоеше изнудването?

— Докато имах връзка с Лидия, аз й осигурявах рокли по последна мода — заобяснява Лодърбак. — Всеки месец изпращах старите й рокли в Мелбърн на поправка и те се връщаха издокарани с панделки и финтифлюшки, и каквото там ви дойде на ума. Товарът прекосяваше Тасманово море под мое име и разбира се, за целта използвах „На добър час“. Карвър обаче го беше надушил. Беше отворил сандъка и под роклите беше пъхнал злато. Сандъкът беше мой, не забравяйте, както и уговорката с шивачите в Мелбърн. Ако съкровището напуснеше пристанището, с мен беше свършено, на книга щях да съм нарушил закона и щяха да ме обвинят в кражба, неплащане на мито и така нататък. Видях какъв капан ми е заложил и си дадох сметка, че нищо не мога да направя. Трябваше да му дам кораба. Затова си стиснахме ръцете, аз отново му се извиних и за да не се издаде накрая, той се подписа в договора като „Уелс“.

— След това Карвър правил ли е опит да се свърже отново с вас?

— Нито веднъж.

— А оттогава виждали ли сте сандъка?

— Не.

— Кой е бил превозвачът, който сте използвали за пренасяне на роклите на госпожа Карвър до Мелбърн и обратно?

— „Превози Данфорт“ — отвърна Лодърбак. — На Джем Данфорт.

Муди почака хората в залата да си дадат сметка какво означават думите на политика и след това попита:

— Кога узнахте истинската самоличност на господин Карвър?

— През декември. Господин Уелс, истинският господин Уелс, ми писа малко преди да почине. Представи ми се като обикновен гласоподавател, нищо повече. Но от писмото му веднага осъзнах, че той не знае за мен и Лидия, и тогава си дадох сметка, че са ме преметнали.

— Пазите ли писмото на господин Уелс?

— Да, разбира се.

Лодърбак бръкна в джоба на гърдите си и извади сгънат лист.

— Моля съдът да отбележи, че документът, представен от господин Лодърбак, носи пощенско клеймо от декември 1865 година — рече Муди.

— Отбелязано, господин Муди.

Муди се обърна към политика.

— Бихте ли прочели писмото, моля?

— Разбира се.

Лодърбак разгъна листа, прокашля се и зачете:

Уест Кентърбъри, декември 1865 година

 

Господине, видях в „Уест Коуст Таймс“, че възнамерявате да пристигнете в Хокитика по суша, което означава, че ще минете през долината Арахура, освен ако нарочно не изберете заобиколен път. Като човек с право на глас за мен ще е чест да приветствам политик като вас в скромния си дом. Ще ви го опиша, тъй че да можете да се насочите към него или да го избегнете, както сметнете за по-добре. Къщата е с ламаринен покрив и е разположена на трийсетина метра от реката, на южния й бряг. От двете й страни има просека с широчина трийсетина метра, дъскорезницата е на около двайсет метра на югоизток. Къщата е малка, с прозорец и тухлен комин. Направена е от трупи, както повечето тук. Дори и да не се отбиете, може би ще ви видя, като минавате. Няма да ви очаквам и да се надявам, желая ви приятно пътуване на запад и победоносна кампания и ви уверявам, че оставам с дълбоко възхищение към вас, ваш:

Кросби Уелс

Муди му благодари и се обърна към съдията.

— Съдът ще забележи, че подписът в писмото до господин Лодърбак е същият, както подписа от акта за дарение, изготвен от господин Кросби Уелс на единайсети октомври 1865 година, според който господин Емъри Стейнс дарява сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел и който е подписан от господин Кросби Уелс като свидетел, той е същият и като подписа в брачното свидетелство на господин Уелс, предоставено на съда преди два месеца от госпожа Лидия Карвър, преди това госпожа Уелс. Съдът също така ще забележи, че двата подписа нямат нищо общо с подписа в договора за продажбата на кораба „На добър час“, предоставен на съда от господин Франсис Карвър. Което е достатъчно доказателство, че подписът в договора за продажба на кораба е подправен.

Брохам го беше зяпнал с отворена уста.

— Какво точно искате да покажете, господин Муди? — попита съдията.

— Че господин Карвър се е сдобил с кораба „На добър час“ чрез изнудване, измама и подправяне на документи, а по същия начин е успял да измъкне и съкровище на стойност няколко хиляди лири от господин Уелс през май миналата година, като е извършил тази кражба вероятно с помощта на госпожа Карвър, предвид че сега тя е негова съпруга.

Брохам, който все още се мъчеше да подреди в ума си събитията от последните пет минути, поиска почивка, но думите му едва се чуха в избухналата суматоха. Съдията Кемп извиси глас и нареди господин Брохам и господин Муди незабавно да се явят в кабинета му, след това заповяда всички свидетели да бъдат задържани под охрана и прекъсна заседанието на съда.