Елинор Катън
Светилата (25)

Сатурн във Везни

В която Харалд Нилсен престъпва клетвата си, Свещеното писание бива отворено, Кауъл Девлин е смутен, а Джордж Шепард измисля план.

Харалд Нилсен тъкмо беше сложил следобедния чай да се запари и се канеше да се настани удобно с книга в ръка пред чиния със сладък сухар, когато един куриер му донесе бележка. Беше от Джордж Шепард, който го призоваваше да се яви незабавно, без да посочва защо. Без съмнение ставаше дума за някоя безумна дреболия, помисли си Нилсен ядосано, сигурно работниците се бяха натъкнали на скала при копаенето на основите на затвора или пък върху чертежите на сградата е паднала капка кафе. Той въздъхна тежко, уви чайника в плетен калъф, смени вълнената жилетка с редингот и взе бастуна. Да безпокоиш човек в неделя следобед, беше изключително невъзпитано. Нима Нилсен не работеше по шест дни в седмицата? Заслужаваше почивка, без Джордж Шепард да го преследва за разписки, извлечения за платени надници и справки за цените на дървения материал. А и изпращането на бележката по куриер беше още по-обидно, все едно тъмничарят не можеше да измине краткото разстояние от затвора до Гибсъновия вълнолом, а настояваше Нилсен да отиде при него като слуга при господаря си! Търговецът гневно заключи кантората и закрачи устремено по „Гуляйджийска“ с накривен цилиндър и развети подире му пешове.

Посрещна го госпожа Джордж. С уплашения вид на бито куче го съпроводи до трапезарията, а след това, преди той да успее да размени някоя учтивост с нея, избяга, като затръшна след себе си вратата тъй рязко, че платнената стена потрепери и за миг на Нилсен му се стори, че се е озовал на кораб в открито море.

Тъмничарят седеше на челно място на масата и настървено нагъваше студена вечеря от желирано месо, някакъв пудинг с неясна плънка и корав ронлив черен хляб. Като се изключеше движението на ръката при поднасянето на храната към устата, изправеното му тяло не помръдваше. Той не покани посетителя да седне.

— Така — рече, след като преглътна залъка в устата си. — Казали сте на някого за нашето споразумение, нарушили сте дадената дума. С кого сте говорили?

— Моля?

Шепард повтори въпроса си и след миг мълчание Нилсен повтори смаяното си възклицание, само че този път малко по-пискливо.

Тъмничарят го гледаше студено.

— Не ме лъжете, господин Нилсен. Алистър Лодърбак е изпратил унищожително писмо до „Таймс“, което ще излезе в утрешния брой на вестника. В него той твърди, че част от откритото в дома на Кросби Уелс съкровище е вложено в строежа на затвора. Не зная как се е добрал до тези сведения, но държа да разбера. Веднага.

Търговецът потрепери. Откъде Алистър Лодърбак беше узнал за комисионата му? Някой от присъствалите в „Короната“ беше престъпил клетвата си! Може би Балфор? Балфор и Лодърбак бяха близки, а Нилсен никога не беше виждал политика в компанията на някого от останалите. Само че превозвачът нямаше никаква причина да го предаде. Нилсен не му беше сторил нищо лошо. Дали не беше Льовентал? Щом като писмото щеше да се появи в „Таймс“… Но пък Нилсен изобщо не можеше да си представи Льовентал да наруши думата си. Гледаше как Шепард набучва на вилицата късче желирано месо, кисела краставичка и малко от пудинга и изведнъж напълно необяснимо (той изобщо не беше гладен) устата му се изпълни със слюнка.

— С кого сте говорили? — потрети Шепард. — Моля, отбележете си, че търпението ми се изчерпва, за последен път ви питам.

Лапна накамарената хапка, измъкна вилицата от устата си и задъвка.

Нилсен не знаеше какво да отговори. Истината бе, че беше разказал на дванайсет души, на единайсетимата, поканени на съвета в „Короната“, плюс Уолтър Муди. Но как да признае, че е издал тайната на Шепард пред дванайсет души! Дали не беше по-добре да отрече? Ала беше очевидно, че е споделил с някого, щом Лодърбак знаеше! Той се напъна да измисли някакво правдоподобно обяснение.

— Не знам как е станало — измънка отчаяно. — Не знам…

Тъмничарят отново товареше вилицата.

— Вие ли сте отишли при Лодърбак? — попита той, без да отделя поглед от храната. — Или сте се разприказвали пред друг и той му е донесъл?

— През целия си живот не съм разменил повече от пет думи с Лодърбак! — извика възмутено търговецът.

— С кого сте говорили тогава?

Шепард вдигна поглед, приборите клюмнаха в ръцете му.

Нилсен не отговори. Беше се изпотил.

— И вие като златотърсачите отказвате да издадете приятелите си — отбеляза неодобрително Шепард. — Е, явно поне на някого сте верен, господин Нилсен.

Той се залови да довърши вечерята си и на търговеца му се стори, че е минало страшно много време, преди тъмничарят да го погледне отново. Шепард беше облечен в черния си неделен костюм и пешовете на връхната му дреха бяха преметнати от двете страни на стола, така че да не ги измачка, докато се храни. Панталонът с висока талия и жилетката без яка му придаваха мрачен, погребален вид, а широкото шалче на врата — отдавна излязло от мода, отбеляза с известно снизхождение Нилсен, който носеше съвсем тънка вратовръзка и я връзваше хлабаво — още повече подчертаваше строгостта му. Дори и студената му вечеря говореше за сдържаност и простота. Търговецът беше обядвал половин варено пиле, поднесено с пюре от ряпа с масло и обилно полято с бял сос, а покрай ястието беше изпил и половин гарафа хубаво вино.

Някъде в къщата удари часовник. Госпожа Джордж обикаляше от стая в стая. Шепард продължаваше да се храни. Нилсен го чакаше да обере и последния залък в чинията, като се надяваше, че след като приключи, тъмничарят най-сетне ще проговори. Когато стана ясно, че това няма да стане, той вяло се обади:

— И какво възнамерявате да направите?

— Първо — отвърна Шепард, бършейки устни със салфетка, — ще ви освободя от всички задължения покрай строежа на затвора. Не желая услугите на човек, който не държи на думата си.

— Ще ми върнете ли парите?

— Нищо подобно. — Тъмничарят хвърли салфетката в чинията. — Въпросът ви е абсурден, работата е вече започната.

Нилсен преглътна и измънка:

— Разбирам.

— Няма ли да нарушите златотърсаческия си кодекс?

— Няма.

— Изненадвате ме.

— Съжалявам.

Тъмничарят блъсна чинията настрани и поде делово:

— Писмото на господин Лодърбак ще бъде публикувано в утрешния брой на „Таймс“. Разполагам с препис от него.

Едва сега Нилсен видя, че на масата до чинията има отворено писмо. Той пристъпи и протегна ръка.

— Позволявате ли?

Шепард обаче не му обърна внимание.

— В писмото — продължи той, повишил леко глас — не се споменава името ви. Длъжен съм да ви уведомя, че довечера ще пиша на редактора и ще поправя този пропуск. Отговорът ми ще бъде публикуван под изложението на господин Лодърбак.

— Може ли да го прочета? — попита търговецът.

— Ще го прочетете утре във вестника заедно с цял Уестланд.

— Добре. — Нилсен отпусна ръка. — Ясно.

След миг тъмничарят добави:

— Освен ако не искате да споделите нещо с мен.

— Да — отвърна едва-едва търговецът, на гърлото му беше заседнала буца.

— Да?

— Да, искам да споделя.

Горкият Харалд Нилсен! Какво го караше да смята, че може да си върне доверието на тъмничаря, като извърши ново предателство? Нима вярваше, че втората простъпка ще заличи първата? Всъщност решението му бе породено не от трезв размисъл, а от паника, тъй като чуждото неодобрение го смазваше. За него беше непоносимо да не бъде харесван, той не виждаше разлика между това някой да не те харесва и да нямаш качества да бъдеш харесван, и най-дребната обида засягаше най-съкровената му същност. Именно за да се защити, търговецът се обличаше по последна мода, взимаше думата при първа възможност и се представяше за главен герой във всяка случка — изграждаше тази помпозна фалшива самоличност като щит около своята личност, защото много добре знаеше колко крехка е тя.

— Продължавайте, слушам ви — подкани го Шепард.

— Става дума за… — мислите му се щураха лудешки насам-натам. — За госпожа Уелс.

— За госпожа Уелс ли? Какво общо има тя?

— Била е любовница на Лодърбак.

Тъмничарят вдигна вежди.

— Алистър Лодърбак е слагал рога на Кросби Уелс?

Нилсен се замисли.

— Да, така излиза. Зависи кога са се оженили Кросби и Лидия, разбира се.

— Продължете.

— Работата е там, че той, Лодърбак де, е бил… изнудван и Кросби Уелс е прибрал парите. Оттам е дошло съкровището в дома на Кросби.

— С какво е бил изнудван? И вие как разбрахте?

Търговецът се поколеба. В напрегнатата стойка на Шепард като че ли се беше появило нещо хищническо, в очите му играеха ненаситни пламъчета, а това изобщо не се харесваше на Нилсен.

— Откъде разбрахте? — настоя тъмничарят.

— Казаха ми.

— Кой?

— Господин Стейнс — отвърна Нилсен, като в крайна сметка се спря на човек, на когото поне към този момент най-малко можеше да навреди.

— Той ли е изнудвал политика?

— Стейнс ли? — възкликна търговецът, но бързо се окопити и добави: — Да, да, сигурно е бил той.

— А вие с него ли сте, или против него?

— Ами… не знам.

Шепард въздъхна нетърпеливо.

— Какво имате против него? Би трябвало да имате нещо против него, щом не сте сигурен на чия страна сте.

— Има един акт за дарение — замънка Нилсен окаяно. — Намерен в печката на Кросби Уелс… Документът е леко обгорял, явно някой се е опитал да го унищожи. Открил го е капеланът, когато е отишъл да прибере тялото. Не ви е казал за него, но го е запазил. Не е казал и на доктор Гилис.

Шепард го слушаше безизразно.

— За какво е бил този акт за дарение?

Търговецът разкри накратко съдържанието на документа. Беше приковал погледа си на около две педи от лицето на тъмничаря и премигваше начесто, нарастващото в гърдите му отчаяние напираше в ребрата и всеки миг можеше да бликне навън. С издаването на тайната беше целял да увери Шепард във верността си, а всъщност само беше затвърдил мнението му, че е нищожество и на него не може да се разчита. Ала колкото и да се измъчваше от предателството си, едновременно с това изпитваше страшно облекчение, че най-сетне може да изговори на глас тайните, научени на срещата в „Короната“. Все едно от раменете му беше паднал голям товар, макар че на негово място се беше появила ужасна безтегловност. Той хвърли поглед към тъмничаря и побърза да отмести очи.

— Девлин ли е вашият човек? — попита Шепард. — На него ли сте казали за вложението? И той после е донесъл на Лодърбак?

— Да, точно така — потвърди Нилсен. (Какъв нещастник беше, да обвини свещеник! Но отчасти това беше самата истина, а и беше по-добре да посочи един, отколкото дванайсетима.) — Но само мога да предполагам, че той е споделил с Лодърбак. Не го знам със сигурност. Както ви казах, никога не съм говорил с Лодърбак.

— Значи Девлин е човек на Лодърбак — заключи Шепард.

— Не знам. Не смея да се произнеса.

Тъмничарят кимна и се надигна от масата.

— Е, господин Нилсен, с това разговорът ни приключи.

Грубото отпращане още повече уплаши търговеца.

— А актът за дарение… — поде той. — Ако възнамерявате да говорите с отеца…

— Да, със сигурност възнамерявам.

— Може ли да не споменавате името ми? — попита Нилсен измъчено. — Вижте, мога да ви кажа къде го крие и вие да го намерите уж случайно, все едно не знаете за него. Съгласен ли сте?

В погледа на Шепард нямаше и капчица милост.

— И къде го държи?

— Няма да ви кажа, докато не ми дадете дума.

Тъмничарят сви рамене.

— Добре.

— Заклевате ли се?

— Давам честната си дума, че няма да произнеса името ви пред капелана! — избухна ядосано Шепард. — Къде го държи?

— В Библията — отвърна тъжно Нилсен. — В Библията, между Стария и Новия завет.

Φ

Откакто беше започнало ускореното строителство на затвора, Кауъл Девлин и Джордж Шепард се виждаха рядко, и то главно вечер, когато тъмничарят се връщаше от обекта на Гледка, за да прегледа сметките и да се погрижи за кореспонденцията си. Девлин, който беше установил, че във временния лагер е много по-спокойно, когато Шепард го няма, не полагаше усилия да се сближи с него. Ако някой го притиснеше да сподели мнението си за характера на тъмничаря, той навярно щеше да признае, че съжалява Шепард за неговата сдържаност и се натъжава от неприязънта, която той очевидно изпитва към околния свят, след като помислеше още малко, сигурно щеше да добави, че няма нищо против него, но не очаква връзката им да се задълбочи повече от настоящите строго професионални отношения, които бяха далеч от сърдечни.

В неделя обаче работниците на строежа почиваха. Шепард беше прекарал сутринта в параклиса, а следобеда в кабинета си, откъдето тъкмо си тръгваше покрусеният Харалд Нилсен, Девлин пък се беше върнал преди малко от Кънери и сега беше във временната постройка на затвора, където беседваше със затворниците за ползата от молитвата. Въпреки че не възнамеряваше да я включва в проповедта си, носеше със себе си опърпаната Библия, тъй като винаги я взимаше на излизане от палатката, и когато тъмничарят се появи, тя лежеше затворена на един стол.

Шепард зачака разговорът да замре, което се случи бързо заради внушителното му присъствие. Когато Девлин вдигна въпросително глава към него, тъмничарят рече:

— Добър вечер, отче. Бихте ли ми дали за малко Библията си?

Капеланът изненадано вдигна вежди.

— Библията ли?

— Ако нямате нищо против.

Девлин положи длан върху Свещеното писание.

— По-добре направо ми кажете какво търсите — рече той. — Гордея се, и то не без основание, че познавам отлично Писанието.

— Не се и съмнявам. Но за мен ще е удоволствие да разлистя страниците — отвърна Шепард.

— Но вие си имате Библия!

— Разбира се. Само че точно в момента съпругата ми се моли и аз не бих искал да я безпокоя.

За миг Девлин се поколеба дали да не извади скрития документ, но обгореният лист със сигурност нямаше да убегне от вниманието на тъмничаря, а и така или иначе, капеланът беше заобиколен от затворници, къде щеше да го дене?

— Какво точно търсите? — попита той. — Конкретен стих или…

— Каква е тази свидливост у един свещеник? — подхвърли сприхаво Шепард. — Искам просто да я разлистя, за бога! Нима ще ми откажете?

Девлин се принуди да отстъпи. Тъмничарят му благодари и отнесе Библията в личните си покои.

Проповедта за ползата от отдаденото редене на молитви по своеобразен начин се оказа изключително уместна за последвалия половин час, тъй като мислите на капелана постоянно се връщаха — в едва ли не ритуален кръговрат — към кабинета на тъмничаря Шепард, където той сигурно седеше на бюрото и разлистваше с големите си бели длани страниците на Писанието. На Девлин и през ум не му минаваше, че Шепард може да е узнал за скрития вътре документ, тъй като не беше подозрителен по природа и за разлика от мнозина не намираше радост в мисълта, че е бил предаден. Докато минутите се влачеха едва-едва, той се молеше тъмничарят да ограничи четенето си до Стария завет и да не стигне до акта за дарение. Съзнаваше, че вярата на Шепард е по-скоро с непоклатимия характер на вярата на пророците от Левит, и заради това се осмеляваше да се надява, че тъмничарят ще се насочи към Петокнижието, Царствата и Паралипоменон. Много малко вероятно беше да харесва по-късните пророци… Само че Евангелията бяха обичайното четиво, особено за неделя, и въпреки предпочитанията си Шепард най-вероятно щеше да посегне към тях, а в такъв случай беше почти сигурно, че ще открие пъхнатия в Библията лист.

Най-сетне обсъждането приключи и обзетият от сковаващ страх капелан се сбогува със затворниците. Дежурният му кимна с прозявка за довиждане и Девлин излезе, над затвора се спусна тишина. Той прекоси двора, качи се по стъпалата към къщата на тъмничаря и почука на вратата.

Плътният глас на Шепард го призова да влезе и капеланът се подчини с натежало сърце. Вратата на кабинета беше отворена и още преди да прекрачи прага, Девлин видя, че Библията му лежи отворена на бюрото и отгоре й е сложен обгореният документ.

На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.

Шепард скръсти ръце и зачака посетителят да заговори.

— Случайно го намерих — рече Девлин. — Не е нещо важно.

— Не е важно ли? — попита любезно тъмничарят. — Защо смятате така?

— Документът е невалиден. Дарителят не се е подписал. И това го прави невалиден.

Подобно на повечето хора, които не обичат да признават грешките си, Кауъл Девлин не придиряше за чуждите пропуски и простъпки. Но ако го обвиняха, че е сторил нещо нередно, той винаги започваше да се държи високомерно.

— Да — кимна Шепард. — Невалиден е.

— Не поражда никакви последствия — продължи Девлин. — Поне в правния смисъл на думата.

— А това е доста жалко, не сте ли съгласен? — попита тъмничарят, без да му трепне окото.

— Защо?

— Ако Емъри Стейнс се беше подписал, половината от намереното в дома на Кросби Уелс богатство щеше да принадлежи на Анна Уедърел! Какъв обрат!

— Съкровището в дома на саможивеца не е на Емъри Стейнс.

— Така ли? Прощавайте, но откъде сте толкова сигурен?

Кауъл Девлин знаеше много добре, че златото в дома на Кросби Уелс идва от четирите рокли на Лидия Уелс, купени от Анна Уедърел, знаеше и че Ах Кю го е извадил и претопил, а след това кюлчетата най-вероятно са били прибрани от Стейнс и в някакъв момент са били пренесени в къщата на Кросби. Само че не можеше да говори за това пред тъмничаря и затуй рече:

— Няма основание да смятаме, че богатството е принадлежало на господин Стейнс.

— Като се изключи фактът, че господин Стейнс изчезна в деня на смъртта на господин Уелс, който по всеобщо мнение не е бил богат човек. — Шепард забучи показалец в обгорелия лист. — Това листче със сигурност е от значение за изчезването на господин Стейнс, отче. Документът подсказва, че златото е било негово и той е възнамерявал да дари половината — точно половината — на една обикновена уличница. Дори ще се осмеля да изкажа предположението, че преди да почине, Кросби Уелс като свидетел на акта за дарение е пазил златото на Стейнс.

Тази хипотеза беше напълно логична. Възможно беше Шепард да е прав за едното, макар и да грешеше за другото. На глас Девлин каза:

— Да, прав сте, че документът, изглежда, е свързан със случая, но както вече отбелязах, той не е валиден. Господин Стейнс не го е подписал.

— Предполагам, че сте го намерили в дома на Кросби Уелс, когато отидохте да вземете тялото.

— Точно така.

— Щом сте го пазили тъй внимателно, явно ви е минало през ума колко важен може да се окаже той. И то за няколко души. За Анна Уедърел например. По силата на този акт за дарение тя може да стане най-богатата жена от тази страна на Алпите!

— Не може — възрази капеланът. — Документът не е подписан.

— А ако бъде подписан?

— Емъри Стейнс е мъртъв.

— Така ли? Виж ти. Още един пункт, по който очевидно мненията ни се различават.

Кауъл Девлин обаче не се предаваше тъй лесно.

— Надеждата за голямо богатство е нещо опасно — рече той, като преплете пръсти пред себе си, все едно се канеше да поучава от амвона. — Няма по-голямо изкушение от това, тъй като богатството обещава голямо влияние и големи възможности, а кой не копнее за тях? Ако госпожица Уедърел беше научила за акта за дарение, у нея щеше да се събуди лъжлива надежда. Тя щеше да започне да мечтае за голямо влияние и големи възможности, вече нямаше да се задоволява с досегашния си живот. Ето от това се боях. Затуй реших да запазя тези сведения за себе си поне докато Емъри Стейнс не се завърне или не стане ясно, че е мъртъв. Ако се окаже мъртъв, ще унищожа документа. А ако е жив, ще отида при него и ще го попитам дали желае да го подпише. И той сам ще направи избора си.

— А ако Стейнс никога не бъде открит? — попита тъмничарят. — Тогава какво?

— Взех решението си, воден от състрадание, господин Шепард — отвърна твърдо Девлин. — Боях се какво ще стане с горката госпожица Уедърел, ако този документ стане публично достояние или попадне в погрешни ръце. Ако господин Стейнс ме бъде намерен, няма да има попарени надежди, разочарования и страдания. За мен това е немалка милост. Не сте ли съгласен?

Воднистите очи на Шепард изглеждаха още по-размити от обикновено — знак, че той размишлява задълбочено.

— Свидетел — прошепна той — долуподписаният Кросби Уелс…

— Така или иначе — добави капеланът, — не е много вероятно порядъчен мъж да даде такава голяма сума на една уличница. По-скоро става дума за шега или измама.

Шепард се поусмихна.

— Съмнявате се в уменията й ли?

— Не ме разбрахте правилно — отвърна спокойно Девлин. — Имах предвид, че е рядко срещано един мъж да дари наведнъж две хиляди лири на някоя уличница.

Тъмничарят затвори рязко Библията, като скри документа между страниците. Подаде я на капелана и едновременно с това с другата си ръка посегна към писалката, за да покаже, че разговорът е приключил.

— Благодаря ви, че ми заехте Библията си — рече той и се наведе над колоните с цифри в тефтера.

Девлин спря неуверено с Библията в ръка. Крайчецът на обгорелия лист стърчеше от страниците и ги разделяше на две неравни половини.

— А вие какво мислите за това? — попита той. — Какво е вашето мнение?

— За кое? — попита Шепард, без да вдига глава.

— За дарението!

— Предполагам, че сте прав, сигурно е шега или измама.

Тъмничарят забучи пръст в тефтера, за да не загуби докъде е стигнал, и се пресегна да топне писалката в мастилницата.

— О!

— Документът е невалиден, както казахте — добави Шепард и внимателно прокара писеца по ръба на мастилницата.

— Да.

— Свидетелят е мъртъв, а и дарителят най-вероятно също.

— Така е.

— Но ако искате да получите информация от първоизточника, може да отидете довечера в „Скитническа слука“… заедно с останалите богохулници.

— За да говоря с господин Стейнс?

— За да говорите с Анна — отвърна неодобрително тъмничарят. — Извинете ме, отче, чака ме доста работа.

След като Девлин си тръгна, Шепард остави писалката, отиде до библиотечния шкаф, взе оставена там папка и извади от нея гъсто изписан лист: единственото копие от договора с Харалд Нилсен, който беше изготвил преди три седмици и съгласно който търговецът се задължаваше да пази в тайна своето вложение от четиристотин лири. Тъмничарят драсна клечка кибрит по страничната дъска на библиотечката и я поднесе към листа, държеше го за горния ъгъл, докато хартията не се разгоря. Когато пламъците облизаха пръстите му, той го хвърли на пода, а щом хартията се разпадна на крехки тъмни късчета, ги стъпка с върха на обувката си.

После седна отново на бюрото, извади бял лист изпод тефтера, взе писалката и я топна в мастилото. Внимателно с обработен почерк написа:

Дарение от будна съвест

До редактора на „Уест Коуст Таймс“

 

Уважаеми господине,

Обръщам се към вас в отговор на писмото на господин Алистър Лодърбак, член на Съвета на провинцията, в което той отправя злостни клевети към мен, а по този начин и към всички, с които съм свързан, в това число Обществената комисия на Уестланд, Общинския съвет, губернатора и т.н. Мой дълг е да поправя допуснатите от господин Лодърбак грешки, които не само накърняват благоприличието и почтеността, но изкривяват и фактите.

Вярно е, че строителството на бъдещия затвор в Хокитика е подпомогнато от дарение, направено от наш съгражданин. Господин Харалд Нилсен от „Нилсен и Сие“ дари на Съвета малко повече от четиристотин лири с изискването да бъдат употребени в обществена полза. Тази сума представлява негова комисиона, получена като заплащане за честно и почтено положен труд. Тя наистина е част, както твърди господин Лодърбак, от откритото в дома на господин Кросби Уелс богатство и е законно изплатена на господин Нилсен за свършената от него работа. Осмелявам се обаче да напомня на господин Лодърбак, че от правна гледна точка дарението в никакъв случай не може да бъде разглеждано като „вложение“, тъй като дарението не поражда отношения, каквито съществуват между длъжник и заемодател, или простичко казано, дарението не се връща на дарителя. Дарението на господин Нилсен е добродетелна и щедра проява на милосърдие и господин Лодърбак следва да признае, че при използването на тези пари за строежа на затвора не са нарушени никакви закони и правила.

Позволявам си да изразя убеждението си, че изграждането на обществената инфраструктура е най-съкровеното и неоспоримо доказателство за прогреса, а затворът в Хокитика попада в категорията на обществените заведения във всяко отношение. Ако това обяснение е недостатъчно „прозрачно“ за господин Лодърбак, сърдечно го приканвам да разкрие пред гласоподавателите един умело потулван до този момент факт, а именно, че е поддържал интимна връзка с госпожа Лидия Уелс, вдовицата на Кросби Уелс. Очаквам пълните обяснения на господин Лодърбак по този въпрос.

Искрено ваш,

Джордж М. Шепард

18.02.1866 година

Тъмничарят попи мастилото, извади нов лист и преписа цялото писмо, новото копие беше толкова точна реплика на оригинала, че човек дълго можеше да се взира, без да забележи и най-малка разлика. След това сгъна двата листа, запечата ги и ги адресира със старателния си почерк. Щом восъкът засъхна, той позвъни с камбанката да повика госпожа Джордж и я помоли за втори път този ден да отиде да намери куриер. Заповедта му беше незабавно изпълнена.

Куриерът беше луничав младеж с гъсти руси къдри.

— Това е за Льовентал в „Таймс“ — рече Шепард. — Първо него ще занесеш. А това е за Харалд Нилсен в Тържището на Гибсъновия вълнолом. Разбра ли?

— Нещо да им предам? — попита момчето, прибирайки писмата в джоба.

— Само на господин Нилсен — отвърна тъмничарят. — Утре сутринта го очаквам да се яви на работа. Запомни ли? Предай му, че съм казал да не се сърди, да не се оплаква и да си държи езика зад зъбите.