Диана Петрова
Синестезия (7)

Бърборкото

Още щом отвори уста и знаех, че щях да направя всичко възможно да задържа при себе си Бърборкото.

— Уважаеми, тъй като не присъствах на представянето на Програмата за безплатната психоанализа, и понеже там беше изложена, но аз не видях имейл за нея и само исках да Ви информирам, че желая да се запиша, но имайки предвид, че предварително бих искал да благодаря, макар да не съм осведомен за очакваните резултати повече от други участници, които междувременно не познавам и, разбира се, не знам как да подходя поне в началото…

С времето се научих просто да се предавам и да слушам. Имах чувството, че този човек не желаеше да споделя, а да слуша гласа си, да излива безкрайния поток от думи, може би, за да удави нещо, което сам не разбираше. Изреченията му бяха истински лабиринти за човешкото усилие да се проследи концентрирано пътя на мисълта на събеседника. Не можех да схвана нито началото, нито края. Не преставах да питам за разяснение, като се стараех да не съм груб и да не причинявам страдание на своя клиент от факта, че дори собственият му психоаналитик няма търпение да го изслуша.

Бърборкото все не се оправяше с нещо — я с работата си, я с някой колега, я с майка си, я с баща си. Нямаше човек, с който той да беше казал, че се разбираше.

— Само за Ваша информация, в момента се опитвам да участвам, разбира се, ако бъда допуснат и никой друг не изяви желание, релевантно на моето усилие да се присъединя към възможността за…

— Да не би да заминавате по някой проект? — не се стърпях.

Той говореше ли, говореше, и все така не казваше нищо съществено. Въпросите, които изискваха отговор „да“ или „не“, също не помагаха. Колкото по-конкретни бяха моите запитвания, толкова той се разливаше в безбрежно дърдорене, без да има точка, около която да гравитира.

— Нека видим как биха се развили нещата, в случай че системата позволеше, и разбира се, ако колегите, които евентуално, ако се изключат форсмажорните обстоятелства, а и да не се изключат — тези хора също биха се отказали в поне двайсет процента от случаите…

Въздържах се от въздъхване. Бях проучил какво работеше след кратък разговор с един от колегите му от отдела „Човешки ресурси“. Това се случи веднъж, когато носех попълните въпросници, които се изискваха по програмата. Хванах момчето малко преди обедната му почивка и обърнахме по две бири в близкото барче. Разприказвахме се — той се оплака колко глупави били програмистите, защото не можели да попълнят елементарна бланка за отпуска си. В отдела по „Човешки ресурси“ пък имало твърде много неосъществени психоаналитички, които избирали тази професия, за да си размахват половинчатите познания, както и късите поли пред кандидатстващите. За него оставала най-тежката и неприятна част от работата, не защото го бил заслужил, а защото бил единственият адекватен в тази фирма, който можел да я свърши.

Замислих се какво направих, че този човек да дойде да пие бира с мен — досега не бях подлагал на дисекция поведението си. Умеех да печеля доверие у хората — дали се дължеше на непретенциозния ми вид — дънки с фланелка, (какво друго?).

Забелязвах, че ми се лепяха не само отрепки. Може да бях забавен или изслушвах другия, без непременно да държах да развивам думите в свои преживявания, да давам съвети или да си позволявам да навлизам в чуждото пространство, както те правеха в моето. В крайна сметка на това се крепеше и бирената индустрия.

Стефан бе дете без братя и сестри. Хранех предразсъдъка, че самите деца в голямата си част живееха във вселена, около която се въртяха всички останали вселени. Бях се сдобил с тези мисли още преди години в университета, когато с една колежка обсъждахме темата. Още тогава помня точните сравнения, които използваше тя, за да ми изложи мнението си: „Тези деца ни най-малко не предполагат, че дъждът не им вали индивидуално, а вали за всички, независимо от настроението и разположението ти. Те очакват от останалите не само и не просто да изпълняват желанията им, а и да ги предугаждат. И ако това не дай боже, не се случва, са способни на нечувана агресия.“

Бях измислил игра за Стефан. Подавах му илюстрации и той трябваше да ги оглежда за няколко минути. След това затваряше очи и изписваше върху лист думата, която му хрумваше. Не бях чел за подобна игра — хрумна ми, че ако се научи да назовава усещанията си с по една дума, може би щяхме да намерим мост за разговор помежду си. Така и не дефинирахме целта на посещенията му.

Веднъж му показах илюстрация с ковчег, в който имаше мъртвец. Стефан внезапно спря да говори. Той не назова картината и стана да си ходи. Върнах го от вратата, като настойчиво му обяснявах, че най-сетне сме попаднали на златна нишка в нашите сесии. Стефан беше свел поглед и не продумваше. После изведнъж вдигна глава:

— Веднъж, то може да е било само веднъж, нямам представа, но бидейки малък, на съвсем невръстна възраст — предполагам около четири-пет…

— Стефане, затвори очи и си представи картината, за която искаш да говориш — казах аз, както бяхме прави до вратата.

Той няколко пъти отваряше уста, за да каже нещо и отново я затваряше. Върнах го обратно на фотьойла. Стефан дълго се взира в книгите на рафта ми. Когато ми се стори, че бе вече готов, го помолих да назове картината с една дума.

— Ужас — каза той безучастно.

— Сега я разкажи с три думи — продължих аз.

— Ужас от ковчега — каза полугласно той, като упорито стискаше очите си.

— Сега се опитай да направиш това с десет думи.

— Ами ако не ги преброя? — за първи път той зададе толкова прост въпрос.

— Аз ще ти помогна — усмихнах се, но не отмествах поглед от него. Съсредоточих се в упражнението. Трябваше да проработи. — Ще назовавам цифрата след всяка твоя дума, за да знаеш докъде си стигнал.

— Нямаше…

— Едно.

— Място…

— Две.

— Трябваше да спа…

— Пет.

— В стаята…

— Седем.

— С мъртвеца…

— Девет.

Стефан се отказа от десетата си дума, което беше истинско постижение за него — все още толкова крехко, че помня как изпитах загриженост някой да не разруши това, което бяхме постигнали.

По-късно по време на сесията той се върна към стария си начин на изразяване, но все пак успях да разбера за мълчанието на мъртвеца и как докато баба му хъркала, той наблюдавал трупа в сумрака. Полуотвореното му око проблясвало и много се плашел. Тогава се връщал при баба си в леглото, която била толкова изморена от многото гости и безсънните нощи преди смъртта на дядото, че спяла дълбоко.

Оттогава намразил тишината. Винаги у тях включвали радио или телевизор, а когато това било невъзможно, говорел той самият. Оказа се, че никога досега не беше осмислял нещата в такава хронологична яснота и как едното идеше от другото.

Моята игра с думи беше свършила работа. Малко след като се разделихме, си позволих да се отдам на удоволствието от успеха си. Подозирах, че в прекомерни дози то щеше да ми навреди, но можех да се порадвам. Точно сега Стефан не биваше да спира да идва. Страхувах се да не реши, че след като сме намерили разковничето на неговата многословност — това бе достатъчно. Истинската работа тепърва предстоеше.