Диана Петрова
Синестезия (17)

Бърборкото

Малко преди Стефан да се появи отново, както се бяхме уговорили, Диана ми предложи да я придружа до Москва. Това беше изненада за мен, тъй като не съм подозирал, че тя има нещо общо с този град. Оказа се, че баба й, която беше вече починала, била осиновена от немкиня, която пътувала към Москва. Там родила второ дете — момиче, която бе сестра на баба й. Тази жена, на име Наташа, била много мила и като малка — Диана и родителите й пътували до там няколко пъти с влак. Сега отново я поканила на гости.

Приех това като признание, че отношенията ни стават сериозни, и исках да откликна подобаващо. Това в случая означаваше да предложа да платя билетите ни дотам или в краен случай поне моя. Изчислих, че за да събера пари за двата билета и да се подготвя за пътуването трябваше да спестявам поне шест месеца. Борих се една нощ как да призная това пред Диана. Не исках в очите й да изглеждам като мизерник.

Казах й и тя много се зарадва, предполагам дори повече, отколкото ако й бях признал, че имам пари и съм навит. Отпразнувахме решението си у дома — с бяло вино и маслини.

— Стефане, този път искам да поговорим за тишината — казах и моментално осъзнах абсурдността на изказването си.

Тук искам да вмъкна, че бях изчел всичко, каквото можех да се сетя за тишината и какво мислят философите за нея. Не намерих много находки. Реших, че прочетеното няма да ми бъде толкова от помощ, колкото ако просто седна и помисля какво е тишината за мен, без да чувам гласовете и мислите на другите. Можех да набележа какво ми взимаше, какво ми даваше. Бяхме поработили в около три-четири сесии със Стефан, където продължавахме да играем моята игра за няколкото думи. Струваше ми се, че благодарение на нея, той успяваше да се изразява все по-ясно, макар и многословно. Бях му давал инструкции да слага точки на изреченията, да изразява съмненията си извън съобщението за даден факт, за който са го попитали. Той изпитваше трудности, но едно не можеше да се отрече — това момче се опитваше.

— Бих могъл само да гадая за причината за такъв интерес от Ваша страна, освен ако не е свързан със случката с мъртвеца…

— Стефане със същия успех можеше просто да попиташ защо искам да говорим за тишината.

— Да… — засмя се той.

— Та без да обяснявам защо искам това да се случи, нека просто го направим. Съгласен ли си?

— От гледна точка на… — започна той, аз се свъсих и сам спря. — Съгласен, исках да кажа. — И след това продължи. — Само да добавя, че в резултат от нашите сесии, а може би не само на тях, в резултат от усилията ми и от закона за привличането, по чиито правила привличаш онези обстоятелства, които… както и да, исках да кажа, че хората разбират все повече какво искам да кажа.

— Предполагам ти затова и започна да идваш при мен.

— Да.

— Чудесно. Нека продължим. Искам днес да направим следното упражнение. Първо ще изкажеш една своя мисъл за тишината, постарай се да е максимално ясно. След това искам само да я напишеш, без да коментираш устно какво правиш. Накрая, искам да мислиш за нея — нищо повече. После ще ми изясниш разликата, ако има такава.

Стефан започна да говори, без да се замисля.

— Абсолютната тишина ме натъжава. Все едно виждам смъртта — рече бавно.

Стефан не каза нищо повече, което беше крайно нетипично за самия него. Изчаках го няколко минути, а след това му подадох лист и химикал. Той писа известно време, а след това го прочете.

— Повече се помнят моментите на човешката тишина, отколкото думите на някого. Ако се научим да мълчим, това може да ни отведе към непозната досега мъдрост. Може би в миналото хората са мълчали значително повече и затова са можели различни неща от тези, които правим ние сега. Слушаме в слушалките, проверяваме си пощата, пускаме телевизора. Толкова много гласове! Това е изморително. Чудя се дали Господ не се изморява да слуша молитвите ни. Чудя се има ли Господ изобщо. Чудя се защо хората отиват в манастир — не е ли за да намерят тишината, която я няма тук в града? И все пак тишината никога не е абсолютна в човешкия живот. Или ще пее птица, или ще минава кола или вятърът ще разшумолява листата или химикалът ми ще скърца, както сега.

Стефан сгъна листа на четири. След това ме погледна.

— Уау — не се сдържах. — Това е направо прекрасно. Сам ли виждаш разликата или аз да се опитам да я анализирам на глас?

— Ами ако разликата като понятие може да се постави на плоскостта през двоичността на човешкото възприятие…

— Ти съвсем не каза едно и също нещо. През устата си каза едно, през ръката си друго.

— Мисля, че се страхувам единствено от абсолютната тишина. Знаете ли, аз я срещнах в очите на онзи мъртвец, ако мога да се изразя метафорично, така че да има шанс да бъда ако не разбран, то поне усетен от Ваша страна. Все едно душата му изтече оттам, ако изобщо една душа може да изтича откъдето и да било и при каквито и да било или не било обстоятелства на символната заетост на интелектуално-интуитивния ми теменос. Беше толкова тихо през нощта. Толкова тихо.

Виковете на децата от двора на училището се чуваха заплашително силно през затворения запотен прозорец.

— Понякога ми се иска да сменя парадигмата на досегашното си амплоа и да приключа с непрестанното жумолене, обясняване, обмисляне на всички възможни варианти и просто да приключа с това бърборене. Сам не мога да се слушам.

— Това е нова линия у теб, за която не сме говорили досега, но която обясняваш съвсем разбираемо.

— Да. Манастирите, ако, разбира се, следваме това, което са ни оставили нашите предшественици като възприятие, въпреки необходимостта…

— Какво за манастирите? — подсетих го аз.

— Ами, те са като домове на тишината.

— Ти обичаш ли да ходиш в манастири?

— Не, страх ме е от тишината там, но бих искал. Мисля си, дори когато съм на екскурзия извън страната, не ми се ходи толкова по дворци, забележителности или разни неща, които общността налага да бъдат посетени, както и времето и средата… — тук се усети сам, че се отвлича. — А по манастири.

Мислех си за трагедията на Стефан. Не просто някой беше отнел тишината в душата му. Ужасът идеше оттам, че сам си я беше отнел, а копнееше за нея.

— Има едно упражнение, което се използва при заекващите. Не разговаряш в продължение на две седмици. Не казваш нито дума. Целта е да не чуват собствения си глас и после с поредица от упражнения по четене и бавно говорене да го чуят наново.

Направих пауза. Глъчката навън беше утихнала.

— Да го направя? — наруши той пръв тишината.

— Не — казах, макар че имах точно това предвид. Светкавично преосмислих заданието. — Искам да се изолираш от околната си среда в продължение на час всеки ден. Без извинения. Това може да означава да стоиш у вас на изключен телевизор и компютър, без да разговаряш. Или да си някъде навън, където да стоиш на едно място и да съзерцаваш как минава времето. Искам да изпробваш това за две седмици, а после ще се видим, за да продължим упражнението.

— Защо да правим тези упражнения, имам предвид… Да, всъщност, защо да ги правим?

— Защото искам да започнеш да свързваш тишината най-вече с хубави моменти в живота си. Мислил ли си за медитация?

— Не — рече предпазливо Стефан, което за мен означаваше, че беше мислил, но отново се страхуваше.

— Добре, засега няма да говорим за това — казах и си помислих, че просто ще отложим момента, когато ще поискам от него да го направи.

Отново си повторих няколко пъти да не пресирам клиента си с многобройни задачи. Това нямаше да помогне никому. Той можеше да започне да усеща срещите ни като тежки и да се откаже от тях. Винаги съм се опасявал да не би клиентите да помислят, че нарочно удължавам разни сесии. Темпото в психоаналитичния процес беше почти толкова важно за всички, колкото и съдържанието му.